Отмъстена любов

62.

Един месец по-късно…

Елена се събуди от потракването на порцелан в порцелан и аромата на чай „Ърл Грей“. Отвори очи и видя доген в униформа едва да пристъпва под тежестта на поднос от масивно сребро. Върху него имаше прясно хлебче под кристален похлупак, купичка с ягодово сладко, порцеланова чинийка с крем-сирене и любимият й предмет — ваза.

Всяка вечер цветето беше различно. Този път бе вейка зеленика.

— О, Сашла, не е необходимо да правиш това. — Елена седна в леглото и отметна чаршафите, толкова фини, че на допир бяха по-нежни от летен повей. — Много мило от твоя страна, но просто…

Прислужницата се поклони и се усмихна стеснително.

— Мадам трябва да получи на събуждане прилична храна.

Елена вдигна нагоре ръце, докато над краката й бе нагласена стойка и върху нея бе поставен подносът. Когато погледна към грижливо излъсканото сребро и внимателно приготвената храна, първата й мисъл бе, че баща й току-що е получил същото, сервирано от доген на име Еран.

Тя помилва изящната извита дръжка на ножа.

— Толкова сте добри към нас. Всички вие. Накарахте ни да се чувстваме добре дошли в тази разкошна къща, много сме ви благодарни.

Когато вдигна поглед, видя сълзи в очите на догена, които тя побърза да попие с кърпичка.

— Мадам… вие с баща ви преобразихте този дом. Много сме радостни, че сте наши господари. Всичко… сега е различно, след като вие сте тук.

Прислужницата не би казала повече от това, но като се имаше предвид как всички от персонала потрепваха сепнато през първите две седмици, Елена се бе досетила, че Монтраг не ще да е бил много лесен като глава на домакинството.

Елена стисна леко ръката на жената.

— Радвам се, че всички сме доволни.

Прислужницата се отправи да върши задълженията си смутена, но щастлива. На вратата тя се спря.

— А, да, пристигнаха вещите на мадам Лузи. Настанихме я в апартамента за гости до този на баща ви. Ключарят ще дойде до половин час, както поръчахте.

— Чудесно и за двете. Благодаря ти.

Вратата бе тихо затворена и прислужницата се отдалечи, тананикайки си мелодия от Древната страна, а Елена отхлупи хлебчето и го намаза с крем-сирене. Лузи се бе съгласила да се пренесе у тях и да работи като медицинска сестра и личен асистент на бащата на Елена, което бе фантастично. Общо взето, той бе приел новите условия сравнително лесно, поведението и душевното му равновесие бяха в по-добро състояние, отколкото от години насам, но постоянната грижа за него помагаше на Елена да преодолее другите си тревоги.

Вниманието по отношение на него си оставаше приоритет.

Но тук, в имението, той не настояваше за метално фолио върху прозорците. Вместо това предпочиташе да гледа градината навън, която бе красива, макар и зазимена и тя се питаше дали не бе искал да се изолира от външния свят отчасти заради мястото, където живееха. Беше толкова по-спокоен и умиротворен и редовно се отдаваше на работа в спалнята за гости, съседна на неговата. Все още чуваше гласовете и предпочиташе реда пред бъркотии от всякакъв характер, така че се нуждаеше от лекарства. Но това си беше истински рай в сравнение с преживяното през последните две години.

Докато се хранеше, Елена оглеждаше стаята, която си бе избрала, и си припомни някогашното имение на родителите си. Завесите тук бяха от същия тип като във фамилния им дом — богати дипли в прасковено, кремаво и червено, спускащи се от набран бордюр с ресни. Стените също бяха с луксозни копринени тапети на рози, съчетаващи се прекрасно със завесите и с ръчно тъкания килим на пода.

Елена също се чувстваше у дома си в тази обстановка и в същото време като дърво без корен, при това не само защото животът й приличаше на лодка, преобърнала се в студени води и мигом след това озовала се в тропиците.

Ривендж беше с нея. Постоянно и безпощадно.

Последната й мисъл преди заспиване и първата при събуждане беше, че той е жив. Сънуваше го, виждаше го с ръце, отпуснати до тялото и сведена глава на лъскав черен фон. В известен смисъл убеждението й, че е жив беше в пълно противоречие с този негов образ, който някак свидетелстваше, че е мъртъв.

Имаше чувството, че е преследвана от призрак. И не просто преследвана, а изтезавана.

Нервно отмести подноса встрани, стана и отиде да се изкъпе. Дрехите, които облече, не бяха нищо особено, същите, които си бе купувала от разпродажби в „Таргет“ и „Мейсиз“, преди всичко да се промени. Обувките… бяха същите маратонки, които Рив бе държал в ръце.

Но тя отказваше да мисли за това.

Работата бе в това, че не й изглеждаше редно да тича и да харчи пари за каквото и да било. Не чувстваше всички тези притежания свои — нито къщата, прислугата, колите, нито сметката с много нули в банката. Все още бе убедена, че Сакстън ще се появи някоя привечер, за да каже, че грешката е негова и всичко това се полага на някой друг.

Голям конфуз щеше да е.

Елена взе подноса и тръгна да провери баща си в дъното на крилото. Когато стигна до вратата му, почука с върха на обувката си.

— Татко?

— Влез, дъще моя!

Тя остави подноса на махагонова маса и отвори междинната врата към стаята, която той използваше като кабинет. Старото му бюро бе докарано от жилището под наем и баща й бе седнал да работи зад него, а навред наоколо бяха пръснати книжа.

— Как се чувстваш? — попита тя и се приближи да го целуне по бузата.

— Добре, направо отлично. Догенът току-що ми донесе сока и храната. — Елегантната му кокалеста ръка направи жест към поднос също като нейния. — Новият доген е просто чудесен, не мислиш ли?

— Да, татко, аз…

— О, Лузи, скъпа!

Баща й се изправи и приглади кадифеното си сако, а Елена погледна през рамо. Лузи влезе, облечена в гълъбовосива рокля и широк ръчно плетен пуловер. Обута беше в спортни обувки „Биркенщок“ и дебели къси чорапи, които също изглеждаха домашно производство. Дългата й къдрава коса беше прибрана в строг кок на тила.

За разлика от цялата промяна около тях, тя си беше все същата. Прекрасна и… уютна.

— Донесох кръстословицата. — Размаха прегънат брой на „Ню Йорк Таймс“ и молив. — Имам нужда от помощ.

— То се знае, аз съм на твое разположение както винаги. — Бащата на Елена се приближи и галантно издърпа стол за Лузи. — Настанявай се и да видим колко квадратчета ще успеем да попълним.

Лузи седна и се усмихна на Елена.

— Не бих се справила без него.

Елена присви очи при вида на леката руменина по лицето на жената, после премести поглед към баща си. Той направо сияеше.

— Оставям ви двамата с вашата кръстословица — каза тя усмихната.

Докато излизаше, от две страни й казаха „довиждане“ и тя оцени стерео ефекта, който звучеше много приятно за ухото.

Долу във величественото фоайе тя влезе в официалната трапезария вляво и се поспря да се полюбува на наредените във витрини кристални и порцеланови съдове, както и на излъсканите канделабри. Ала в изящните сребърни поставки нямаше свещи.

Въобще никъде в къщата нямаше свещи. Нито пък кибрит или запалки. А преди да се нанесат Елена бе поискала от догените да заменят газовата печка с ресторантски размери с електрическа. Също така двата телевизора в стаите за семейството бяха дадени на прислугата, а охранителните монитори бяха преместени от открития плот в кабинета на иконома в стая със заключена врата.

Нямаше причина да се изкушава съдбата. Особено, при положение че всякакъв вид електронни екрани, включително тези на мобилни телефони и калкулатори, все още притесняваха баща й.

През първата нощ от пристигането им в имението тя си бе направила труда да разведе баща си навсякъде и да му покаже охранителните камери, сензорите и лъчите не само в къщата, но и в градината. Тъй като не беше сигурна как той ще понесе смяната на обстановката и всички предохранителни мерки, беше организирала обиколката веднага след като той си бе изпил лекарствата. За щастие той бе приел новата обстановка като завръщане към нормалното състояние на нещата и бе приветствал наличието на система, наблюдаваща цялото имение.

Може би това бе още една причина той да не изпитва нужда от облепване на прозорците. Успокоен бе, че сега са добре пазени.

Като бутна летящата врата, Елена влезе в килера, а оттам — в кухнята. След като побъбри с иконома, който се бе заловил да приготвя Последното хранене и похвали една от прислужниците, задето така добре бе излъскала парапета на главното стълбище, Елена се отправи към кабинета, който беше от другата страна на къщата.

Пътят й до него бе дълъг, водеше през множество красиви стаи и в движение тя нежно прокарваше ръка по антиките, по дърворезбата около вратите и по копринената дамаска на мебелите. Тази прекрасна къща щеше да направи живота на баща й много по-лек и в резултат тя щеше да има много повече време и енергия да се съсредоточи върху себе си.

Но тя не го искаше. Последното, от което имаше нужда, бяха празни часове, през които само глупостите в главата й да й правят компания. И макар да се състезаваше за титлата „Мис Добре приспособена“, искаше да бъде продуктивна. Може и да не й трябваха пари за издръжката на онова, което бе останало от семейството й, но тя винаги бе работила и бе харесвала благородните цели на работата си в клиниката.

Само дето вече бе изгорила този мост и то невъзвратимо.

Като другите трийсетина стаи в имението кабинетът бе обзаведен по вкуса на европейските короновани особи с тапети и тапицерия на канапетата от дамаска в изискан десен, с много пискюли по завесите, с множество осветени картини, които бяха като прозорци към други, още по-съвършени светове. Имаше едно нещо обаче, което нарушаваше хармонията. Подът беше гол. Канапетата и античното бюро, всички масички и столове стояха направо върху излъскания паркет, чийто център беше леко по-тъмен от периферията, сякаш някога е бил покрит.

Когато попита догените, те обясниха, че килимът бил изцапан с петно, неподдаващо се на почистване, и че бил поръчан нов при търговеца на антики в Манхатан, снабдяващ домакинството. Не навлязоха в повече подробности за това какво се бе случило, но като се имаше предвид колко много трепереха всички да не изгубят работата си, тя можеше да си представи как би реагирал Монтраг при най-малкото несправяне от тяхна страна, било то и с основателна причина. Преобърнат поднос с чай? Без съмнение бяха имали голям проблем.

Елена заобиколи и седна зад бюрото. Върху кожената подложка бе поставен днешния брой на „Колдуел Куриър Джърнъл“, телефон, приятна френска лампа и прелестна кристална статуетка на птица в полет. Старият й компютър, който тя се беше опитала да върне в клиниката, преди с баща й да се настанят в къщата, се вместваше идеално в голямото чекмедже под плота. Наясно бе, че можеше да си позволи нов лаптоп, но не се канеше да купува. Също като дрехите, старият я устройваше чудесно, а и беше свикнала с него.

Освен това познатото й даваше някакъв ориентир. Ей богу, тя имаше нужда от това.

Облакъти се на бюрото и се загледа към отсрещната стена, където един прекрасен морски пейзаж бе леко изкривен и зад него се виждаше сейф като лицето на грозновата жена зад великолепна бална маска.

— Мадам, ключарят е тук.

— Прати го при мен, ако обичаш.

Елена се изправи, отиде до сейфа и докосна гладката му матирана повърхност и заключващия циферблат в черно и сребристо. Беше го открила единствено защото беше толкова запленена от изображението на слънцето, залязващо над океана, че импулсивно бе поставила ръка върху рамката. Когато цялата картина изскочи напред, тя се ужаси, че някак е повредила окачването, но като погледна отзад… ти да видиш!

— Мадам, това е Роф, син на Росф.

Елена се усмихна и отиде при мъжа, облечен в черен работен гащеризон и с черно куфарче за инструменти в ръка. Тя му протегна ръка, а той свали шапката си и се поклони ниско, сякаш беше пред много важна особа. Което бе извънредно странно. След годините, през които бе живяла като обикновена цивилна, официалностите я притесняваха, но вече привикваше към това да оставя околните да спазват етикета. Когато молеше било догени, работници или съветници да не го правят, само влошаваше нещата.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя.

— Радвам се, че мога да услужа. — Той погледна сейфа. — За този ли става въпрос?

— Да. Не знам комбинацията му. — Отправиха се към вградената каса. — Надявах се да има някакъв начин да го отвориш.

Трепването, което той се опита да прикрие, не беше окуражаващо.

— Мадам, познавам този тип сейфове, няма да е лесно. Ще трябва да донеса професионална бормашина, за да пробия щифтовете и да освободя вратата, което ще е доста шумно. Също така, когато приключа, сейфът ще е съсипан. Без да проявявам неуважение, няма ли начин да откриете комбинацията?

— Не знам къде да я търся. — Тя огледа рафтовете с книги, а после бюрото. — Току-що се нанесохме и няма оставени инструкции.

Мъжът също като нея огледа стаята.

— Обикновено собствениците оставят такива неща на скрито място. Ако откриете комбинацията, мога да ви покажа как да я пренастроите, така че да използвате сейфа и по-нататък. Както казах, ако използвам бормашина, ще трябва да бъде демонтиран.

— Бюрото вече го проверих още при идването ни тук.

— Не открихте ли в него някакви тайни чекмеджета?

— Ами… не. Но аз само извадих разни книжа и се опитах да освободя място за своите неща.

Мъжът посочи с брадичка бюрото.

— В много старинни мебели като тази ще откриете поне едно чекмедже с фалшиво дъно или гръб, който скрива тясно пространство. Не искам да се натрапвам, но дали бих могъл да ви помогна да го потърсим? Зад ламперията в стая като тази също би могло да има скривалища.

— Ще се радвам още едни очи да се включат в търсенето, благодаря.

Елена отиде до бюрото, извади едно по едно чекмеджетата и ги постави на пода. През това време мъжът разглеждаше отворилите се празнини с джобно фенерче.

Тя се поколеба при голямото чекмедже най-долу вляво, защото не искаше да се види какво е сложила там. Но все пак ключарят нямаше как да провери и там, ако не махнеше проклетото чекмедже. Изруга полугласно и дръпна месинговата дръжка, без да поглежда изрязаните и сгънати статии от „Колдуел Куриър Джърнъл“, които бе запазила, макар да не искаше да ги чете пак.

Постави чекмеджето възможно най-далеч.

— Е, това беше последното.

Мъжът завря глава под бюрото и гласът му прозвуча оттам:

— Тук май има нещо… Ще ми трябва рулетката от куфарчето…

— Чакай, аз ще ти я донеса.

Когато му я подаде, той изглеждаше изненадан, че му помага.

— Благодаря, мадам.

Тя коленичи до него, когато той пак се пъхна отдолу.

— Има ли нещо там?

— Като че ли… Да, пространството е по-плитко от другите. Нека само да…

Разнесе се скърцане и ръката на мъжа се отмести рязко.

— Открих го. — Когато се измъкна изпод бюрото и седна, държеше грубо скована кутия в отрудените си ръце. — Мисля, че капакът се отваря с повдигане нагоре, но ще оставя вие да го направите.

— Чувствам се като Индиана Джоунс, но без камшика. — Елена повдигна капака и… — Няма комбинация, само ключ. — Тя го извади, разгледа го и пак го постави вътре. — Най-добре да върнем това, където го открихме.

— Нека ви покажа как да поставите тайното чекмедже обратно.

Мъжът си тръгна двайсет минути по-късно, след като двамата бяха проверили с почукване всички стени, ламперията и рафтовете и не откриха нищо. Елена реши, че ще потърси още един последен път и ако няма резултат, ще го повика с голямата бормашина, за да разбие сейфа.

Тя се върна при бюрото, върна всички чекмеджета по местата им и спря за миг, когато стигна до онова с изрезките от вестника. Може би причината бе, че нямаше защо да се тревожи за баща си. Може би се дължеше на факта, че имаше много свободно време. А най-вероятно просто преживяваше момент на слабост в борбата си да отпъди потребността да знае.

Елена извади изрезките, разгъна ги и ги подреди върху бюрото. Всички статии бяха за Ривендж и за взривяването на „Зироу Сам“ и без съмнение, щом отвореше днешния брой, щеше да открие и друга, която да добави към колекцията. Журналистите бяха запленени от историята и през последния месец имаше цял тон материали за нея — и не само по вестниците, но и във вечерните новини.

Нямаше заподозрени. Нямаше арести. Мъжки скелет бе открит сред развалините на клуба. Другите заведения, които бе притежавал, сега се управляваха от съдружниците му. Търговията на наркотици в Колдуел бе напълно спряла. Нямаше повече убийства на наркодилъри.

Елена взе една статия от върха на купчината. Беше от по-скорошните, но тя я беше гледала толкова много, че бе размазала мастилото. До текста имаше неясна снимка на Ривендж, направена от полицай под прикритие преди две години. Лицето на Ривендж беше в сянка, но самуреното палто, бастунът и бентлито ясно се виждаха.

Последните четири седмици бяха избистрили спомените й за Ривендж — от моментите, прекарани заедно, до начина по който нещата бяха приключили с отиването й в „Зироу Сам“. Вместо времето да замъгли образите в съзнанието й, тя си ги припомняше още по-ярко — бяха като уиски, което добива повече сила с отлежаването. И това беше странно. Чудно, че от всички изречени неща, добри и лоши, най-често си припомняше нещо, което охранителката бе изрекла гневно при тръгването на Елена от клуба:

… този мъж се намира в тази отвратителна ситуация заради мен, майка си и сестра си. Мислиш, че си твърде добра за него ли? Браво. Къде си расла, че всичко около теб е толкова идеално?

Майка му. Сестра му. Тя самата.

Когато думите отново проехтяха в главата й, Елена остави погледа си да блуждае из кабинета, докато не попадна върху вратата. Къщата беше тиха, баща й бе зает с Лузи и кръстословицата, персоналът работеше щастливо.

За пръв път от месец тя беше сама.

С оглед на всичко преживяно би трябвало да си вземе гореща вана и да се сгуши уютно с хубава книга… но вместо това тя извади лаптопа си, отвори екрана и натисна бутона за включване. Имаше чувството, че ако продължи с това, което й се искаше, щеше да свърши в дълбока и тъмна яма. Ала не можеше да се въздържи.

Беше запазила клиничните проучвания, които беше направила за Рив и майка му, и тъй като и двамата бяха обявени за починали, технически документите бяха част от публичния архив. Така че нямаше чак толкова остро чувство, че навлиза в личната им територия, когато извика и двата файла.

Първо проучи досието на майката, като срещаше познати неща от предишния прочит, когато бе проявила любопитство към жената, която го бе родила. Сега обаче четеше, без да бърза и търсеше нещо конкретно. Макар един Господ да знаеше какво е то.

По-скорошните вписвания не бяха нищо впечатляващо, просто коментар на Хавърс относно ежегодните прегледи на жената или лечението й от някое и друго вирусно заболяване. Като превърташе страница след страница, тя започна да се чуди защо си губи времето… докато не стигна до операция на коляното, направена на Мадалина преди пет години. В предоперативните бележки Хавърс бе споменал нещо за деградация на ставата в резултат на хронични травми.

Хронична травми? При високопоставена жена от глимерата. Звучеше като нещо типично по-скоро за футболист, за бога, отколкото за майката на Ривендж с нейния аристократичен произход.

Нямаше никаква логика.

Елена се връщаше все по-назад и по-назад четейки друга невпечатляваща информация… и тогава видя вписванията отпреди двайсет и три години. Едно след друго. Счупени кости. Натъртвания. Сътресения.

Ако не изглеждаше невъзможно, Елена би се заклела, че става дума за домашно насилие.

Всеки път Ривендж бе този, който бе водил майка си в клиниката. И после бе оставал там с нея.

Елена се върна към последната вписана информация, навеждаща на мисълта за жена, малтретирана от нейния хелрен. Мадалина бе придружена от дъщеря си Бела, не от Рив.

Елена се взираше в датата, сякаш поредицата от цифри щеше да я доведе до внезапно прозрение. Когато пет минути по-късно остана все така фиксирана, почувства как сенки от болестта на баща й витаят из нейното съзнание. Защо беше толкова обсебена от това, по дяволите?

Назад, назад, назад, през отделните вписвания… Той бе започнал да се нуждае от допамин приблизително по същото време, когато майка му бе престанала да идва с травми.

Може би беше просто съвпадение.

С чувството, че полудява, Елена се прехвърли в интернет и влезе в базата данни на публичния архив на вампирите. Написа името на Мадалина и откри вписването на смъртта й в регистъра, после прегледа информацията за нейния хелрен Ремпун…

Елена се наведе напред на стола и изпусна дъха си със свистене. Нежелаеща да повярва, тя се върна на данните за Мадалина.

Нейният хелрен бе починал в нощта на последния й прием с травма в клиниката.

С чувството, че е на ръба на отговорите, Елена обмисли съвпадащите дати в светлината на казаното от охранителката за Ривендж. Ами ако той бе убил мъжа, за да защити майка си? Ами ако охранителката знаеше това? Ами ако…

С крайчеца на окото си тя мерна снимката на Ривендж от вестника — лицето му в сянка, а лъскавата му кола и бастуна, типичен за сутеньор, толкова натрапващи се.

С ругатня тя затръшна капака на лаптопа, прибра го в чекмеджето и се изправи. Може да не беше в състояние да контролира подсъзнанието си, но поне можеше да се владее в часовете, когато беше будна и да не насърчава тази лудост.

Вместо да се докара до още по-голямо безумие, щеше да отиде в стаята, където бе спал Монтраг, за да се опита да открие комбинацията за сейфа. По-късно щеше да се присъедини към баща си и Лузи за Последното хранене.

А после трябваше да измисли какво да прави с остатъка от живота си.

— „… което предполага, че на убийствата на местни наркодилъри в последно време е сложена точка с вероятната смърт на собственика на клуба и заподозрян като крал на дрогата Ричард Рейнолдс.“ — Чу се шумолене, когато Бет остави „Колдуел Куриър Джърнъл“ на бюрото. — Това е краят на статията.

Рот премести крака, за да му е по-удобно да държи своята кралица в скута си. Беше посетил Пейн преди около два часа и тялото му беше като разглобено, но усещането бе приятно.

— Благодаря ти, че ми я прочете.

— Удоволствието беше мое. Сега ще стана за секунда, за да се погрижа за огъня. Една цепеница всеки момент ще се изтъркаля на килима.

Бет го целуна и се изправи, а столът изскърца с облекчение. Докато тя прекосяваше кабинета отивайки към камината, стенният часовник започна да бие.

— О, това е добре — каза Бет. — Слушай, Мери ще дойде след минута. Има нещо за теб.

Рот кимна, пресегна се напред и прекара пръсти по бюрото, докато откри чашата с червено вино, което пиеше. По тежестта й отгатваше, че почти го е привършил, а при това си настроение сигурно щеше да пожелае още. Цялата история с Рив го тормозеше. Силно.

След като допи бордото си, остави чашата и потърка очи под тъмните очила, които все още носеше. Може би беше странно да продължава да ходи с тъмни очила, но не му беше приятно околните да гледат нефокусираните му зеници, без той да вижда, че го наблюдават.

— Рот? — Бет застана до него и от напрегнатия й тон той отгатна, че се опитваше да прогони страха от гласа си. — Добре ли си? Да не те боли главата?

— Не. — Рот отново придърпа своята кралица в скута си, при което крехкият стол отново изскърца, а изящните му крака се разклатиха. — Добре съм.

Тя приглади косата встрани от лицето му.

— Не ми изглеждаш добре.

— Просто… — Той намери една от ръцете й и я взе между своите. — По дяволите, не знам.

— Знаеш.

Той се намръщи силно.

— Не става дума за мен. Поне не директно.

Настана дълга пауза, после и двамата заговориха едновременно.

— Какво има?

— Как е Бела?

Бет се прокашля, сякаш изненадана от въпроса му.

— Бела… полага всички усилия да се справи. Не я оставяме за дълго сама и е добре, че Зейдист реши да си даде почивка. Тежко й е, защото загуби и двамата през два дни, майка си и брат си…

— Тази история за Рив е лъжа.

— Не разбирам.

Той се пресегна за „Колдуел Куриър Джърнъл“, от който тя му беше чела и почука с пръст върху статията.

— Трудно ми е да повярвам, че някой го е взривил. Рив не беше глупак. Ами онези маври, които го пазеха? Ами шефката на охраната му? Няма начин да са пуснали някой кретен с бомба близо до клуба. Освен това Рейдж каза, че с Ви отишли миналата вечер да приберат Джон от „Желязната маска“ и тримата работели там. Ай Ем, Трез и Хекс още са заедно. Обикновено след трагедия потърпевшите се пръсват. А тия са плътно един до друг, като че го чакат да се върне.

— Но нали сред развалините е намерен скелет?

— Би могъл да е на всеки. Добре, мъжки е, но какво друго знае полицията? Нищо. Ако аз поискам да избягам от човешкия свят, пък дори и от вампирския, бих подхвърлил труп и бих взривил сградата си. — Той поклати глава, като си припомни Рив в леглото му в планинското имение. Беше много зле, но не дотолкова, че да не изкомандва убиеца си да се погрижи за оня, дето бе подготвил покушение срещу Рот. — Този разбойник застана на моя страна. Разполагаше с всички шансове да ми види сметката, когато Монтраг се е срещнал с него. Задължен съм му.

— Почакай… защо му е трябвало да инсценира смъртта си? Той толкова обичаше Бела и малката. Та той на практика е отгледал сестра си и не мога да повярвам, че би я наранил така. А и къде би отишъл?

В колонията, помисли си Рот.

Искаше му се да каже на своята кралица всичко, което бе в ума му, но се поколеба, защото обмисляше решение, което адски щеше да усложни нещата. Интуицията му подсказваше, че Рив го беше излъгал относно онзи имейл. Просто случайността бе прекалено голяма — тъкмо го бяха получили и на следващата нощ той „умря“. Но след като Монтраг беше мъртъв, кой би могъл…

Разнесе се рязко изпукване и в следващия миг двамата се приземиха твърдо на пода. Бет изписка, а Рот изруга:

— Какво стана, мамка му?

Опипа наоколо и усети, че навред бяха пръснати трески от фино старо френско дърво.

— Добре ли си, лийлан? — попита остро.

Бет се разсмя и се изправи.

— Боже мой… счупихме стола.

— Надробихме го на сол, по-точно…

Почукването на вратата накара Рот да се надигне с пъшкане от пода. Вече свикваше с болката. Пейн все се целеше към пищялите му и добре бе подредила левия му крак. Но и той не й беше останал длъжен. Нищо чудно след последния им сеанс тя да страдаше от сътресение.

— Влез — извика той.

В мига, в който вратата се отвори, знаеше кой е… и че тя не е сама.

— Кой е с теб, Мери? — попита и посегна към ножа на кръста си. Миризмата не беше човешка… но не беше и на вампир.

Чу подрънкване и продължителната възхитена въздишка на своята шелан, сякаш тя виждаше нещо, което много я бе зарадвало.

— Това е Джордж — отвърна Мери. — Моля те, прибери си оръжието. Той няма да те нарани.

Рот задържа кинжала в дланта си и разшири ноздри. Миризмата беше…

— Това куче ли е?

— Да, обучен е да помага на слепи.

Рот потръпна при думата, тъй като все още му бе трудно да я възприема като отнасяща се за него.

— Искам да го доведа при теб — каза Мери с равния си спокоен глас. — Но не и докато не прибереш оръжието.

Бет остана мълчалива, а Мери не се приближи, което бе мъдро от тяхна страна. В момента целият бе изтъкан от нерви и мислите му се стрелкаха във всички посоки. Последният месец беше белязан от много победи и също тъй много гадни загуби. Когато се върна от първата си среща с Пейн, знаеше, че му предстои мъчен път, но той се оказа по-дълъг и стръмен, отколкото бе очаквал.

Двата най-големи проблема бяха, че не му беше по сърце да разчита толкова много на Бет и на братята и че научаването наново на прости неща се оказа неочаквано изтощително. Като например… да му се не види, дори да си препече филия сам, вече бе сериозно начинание. Вчера пак бе опитал и успя да счупи стъкленото съдче за масло. Естествено, бе му отнело цяла вечност да почисти.

И все пак идеята да се разкарва наоколо с куче му идваше… в повече.

Гласът на Мери се разнесе из кабинета дискретно, сякаш между другото.

— Фриц беше обучен да се справя с кучето и двамата с него сме готови да работим с теб и Джордж. Има двуседмичен изпитателен срок, след който ако не ти е по вкуса или не се получава, можем да върнем животното. Няма никаква обвързаност, Рот.

Тъкмо се канеше да им каже да махнат кучето, когато чу тихо скимтене и отново онова подрънкване.

— Не, Джордж — каза Мери. — Не можеш да отидеш при него.

— Иска да дойде при мен ли?

— Обучавахме го, като използвахме твоя риза. Той познава миризмата ти.

Настана дълго, дълго мълчание, после Рот поклати глава.

— Не знам дали си падам много по кучета. А и как ще реагира Бу?

— Той е тук — каза Бет. — Застанал е до Джордж. Слезе по стълбите в мига, когато Джордж влезе в къщата и оттогава не се е отделял от него. Мисля, че се харесват.

По дяволите, дори котаракът не беше на негова страна. Ново мълчание.

Рот бавно прибра кинжала в калъфа му и направи две големи крачки вляво, за да излезе иззад бюрото. После тръгна напред и спря в средата на кабинета. Джордж леко заскимтя и пак се чу тихото подрънкване на нашийника му.

— Нека дойде при мен — мрачно рече Рот, с чувството, че е притискан, което никак не му се нравеше.

Разбра, че животното приближава по тихото пристъпване на лапи и подрънкването на нашийника и тогава…

Кадифено мека муцуна се притисна в дланта му и грапав език бързо облиза кожата му. После кучето приседна под ръката му и се облегна на бедрото му. Ушите бяха копринени и топли, краищата на козината му бяха леко къдрави.

Беше едро куче с голяма, масивна глава.

— Каква порода е?

— Голдън ретривър. Фриц го избра.

Догенът се обади от прага, като че се боеше да влезе в стаята, усетил напрежението.

— Казах си, че това е идеалната порода, господарю.

Рот опипа тялото на кучето, което бе опасано с нагръдник и намери дръжката, предназначена за слепеца.

— Какво може да прави?

Отговори му Мери.

— Всичко, което ти е нужно. Може да научи разположението на къщата и ако му дадеш команда да те заведе в библиотеката, ще го направи. Може да ти помогне да се ориентираш в кухнята, да отговаряш на телефона, да намираш предмети. Превъзходно животно е и ако двамата си паснете, ще бъдеш толкова независим с него, колкото знам, че желаеш.

Проклета жена. Тя беше наясно точно какво го притеснява. Но дали животното беше отговорът?

Джордж изскимтя тихо, сякаш отчаяно искаше тази работа.

Рот пусна кучето и отстъпи назад, тъй като цялото му тяло се разтрепери.

— Не знам дали ще мога — промълви той с дрезгав глас. — Не знам дали ще мога… да съм сляп.

Бет се прокашля, сякаш гърлото й се бе стегнало, но и той се чувстваше така.

След миг Мери с нейния учтив, но твърд маниер изрече трудните думи, които трябваше да бъдат казани:

— Рот, истината е, че ти си сляп.

Недовършеното „тъй че, приеми го“ отекна в главата му и освети като прожектор реалността, през която той куцукаше. Вярно, бе престанал да се събужда всяка сутрин с надеждата, че зрението му ще се върне, биеше се с Пейн и правеше любов с жена си, тъй че не се чувстваше физически слаб, вършеше кралските дела и прочие. Но това далеч не означаваше, че нещата са фантастични. Той залиташе, блъскаше се в предмети, изпускаше… вкопчваше се в своята шелан, която цял месец не беше напускала къщата заради него… използваше братята да го водят тук и там… и на практика беше бреме за всички, което много го огорчаваше.

Да даде на това куче шанс не означаваше, че е ентусиазиран от слепотата си, каза си. Но то можеше да му помогне да се движи наоколо сам.

Рот се обърна, така че двамата с Джордж гледаха в една и съща посока и се приближи до кучето. Наведе се, намери дръжката и я стисна.

— И какво правим сега?

След стъписано мълчание, като че бе смаял до немай-къде малобройната си публика, започнаха дискусии и демонстрации, от които той чу и запомни само малка част. Но очевидно се оказа достатъчно на първо време, защото скоро двамата с Джордж тръгнаха на обиколка из кабинета.

Поводът трябваше да бъде отпуснат докрай, за да не се налага Рот да се навежда на една страна и при цялата процедура кучето се справяше много по-добре от повереника си. Но след малко двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора. Следващото изпитание беше слизането по главното стълбище и изкачването обратно горе.

Сам.

Когато Рот се върна обратно в кабинета си, застана пред събралата се група — а тя вече беше голяма, тъй като всичките братя, а също и Ласитър, се бяха присъединили към Бет, Фриц и Мери. Рот улови мириса на всеки един… Във въздуха се долавяше също така огромна надежда и тревога. Не можеше да ги упреква, че се чувстваха така, но не му харесваше чак такова внимание.

— Как избра породата, Фриц? — попита, за да запълни мълчанието, а и нямаше защо да се правят, че в стаята няма розов слон.

Или в случая — русо куче.

Гласът на стария иконом потрепна, тъй като и той като останалите се бореше да сдържа чувствата си.

— Аз… ъъъ… избрах го… — Догенът прочисти гърло. — Предпочетох го пред лабрадор, защото повече се скубе.

Слепите очи на Рот примигнаха.

— И кое му е хубавото на това?

— Прислугата ви обича да чисти с прахосмукачка. Реших, че ще е прекрасен подарък за тях.

— О, ясно… разбира се. — Рот се усмихна, после избухна в смях. Останалите се присъединиха и напрежението в стаята се разреди. — Как не се сетих?

Бет се приближи и го целуна.

— Ще видим как ще потръгне, става ли?

Рот погали Джордж по главата.

— Да, добре. — После повиши глас: — Стига шляене. Днес кой е на смяна? Ви, трябва ми финансовия отчет. Джон още ли не е изтрезнял и спи? Тор, искам да се свържеш с оцелелите семейства от глимерата и да провериш дали някои от обучаваните младежи ще се върнат…

Рот отривисто раздаваше заповеди и беше приятно, че отговорите идваха бързо, че околните се раздвижиха да си намерят места за сядане, че Фриц тръгна, за да почисти след Последното хранене, че Бет се настани в старото кресло на Тор.

— О, ще ми трябва нещо друго за сядане — рече той, когато с Джордж заобиколиха зад бюрото.

— Значи й видя сметката на оная вехтория, а? — подхвърли Рейдж.

— Мога да ти скова нещо — предложи Ви. — Бива ме за дърводелец.

— Купи си марка „Баркалаундж“ — намеси се Бъч.

— Искаш ли това кресло? — попита Бет.

— Просто някой да ми донесе онова в ъгъла до камината — каза Рот.

Фюри донесе креслото и Рот седна, но когато го издърпа напред, удари и двете си колена в чекмеджетата на бюрото.

— Това май заболя — измърмори Рейдж.

— Трябва да е по-нисък — обади се някой.

— Този върши работа — отсече рязко Рот, като пусна повода на Джордж и разтърка двете си ударени места. — Все ми е тая на какво седя.

Братята пристъпиха към работа и Рот се улови, че е поставил ръка върху главата на кучето и гали меката му козина… играе си с ухото му… спуска ръка към широките, силни гърди.

Естествено това въобще не означаваше, че ще задържи животното.