Отмъстена любов

1.

— Кралят трябва да умре.

Четири прости думи. Поотделно не значеха кой знае какво. Но събрани заедно? Извикваха в съзнанието все лоши асоциации: убийство, предателство, измяна. Смърт.

В напрегнатите мигове, след като бяха изречени пред него, Ривендж остана смълчан и ги остави да се реят из застоялия въздух на кабинета, който, с четирите си ъгъла като стрелки на компас на мрака и злото, му беше твърде добре познат.

— Имаш ли какво да кажеш по въпроса? — попита Монтраг, син на Рем.

— Не.

Монтраг примигна и започна да подръпва копринената си вратовръзка. Както при повечето членове на глимерата и двата му крака в кадифени пантофи бяха здраво затънали в подвижните пясъци на неговата класа. С други думи, всичко по него беше от най-доброто. От глава до пети. Смокингът, елегантните панталони на тънко райе и — по дяволите, това наистина ли бяха гети? — той като че излизаше от страниците на „Ванити Феър“. Примерно отпреди сто години. Що се отнасяше до политиката, с бликащото си снизхождение и шибаните си умни идеи той беше като един Кисинджър без свой президент, анализи колкото щеш и никаква реална власт.

Което обясняваше въпросната среща все пак.

— Недей да спираш сега — рече Рив. — Вече си скочил от сградата. Приземяването няма да стане по-меко.

Монтраг се намръщи.

— Не успявам да погледна на ситуацията с твоето чувство за хумор.

— Че кое му е смешното?

Почукване на вратата на кабинета накара Монтраг да обърне глава настрани и да разкрие профила си на ирландски сетер: от горе до долу нос.

— Влез.

Жената доген, отзовала се на командата, едва успяваше да носи тежкия сребърен сервиз за чай. Подносът от абанос изглеждаше огромен в ръцете й, както се придвижваше с усилие през помещението.

Докато не вдигна глава и не забеляза Рив.

Замръзна на място.

— Ще изпием чая си тук — посочи Монтраг към ниската масичка, разположена между тапицираните с коприна канапета, на които седяха. — Ето тук.

Жената доген не помръдна, а вместо това се втренчи в лицето на Рив.

— Какво има? — настоя Монтраг, а чашите за чай се разтресоха и от подноса се разнесе звънтящ звук. — Сервирай ни чая веднага.

Прислужницата сведе глава, промърмори нещо и пое към тях бавно и с предпазлива крачка, като че пристъпяше към свита змия. Постара се да не доближава Рив и след като постави подноса на масата, едва успя с треперещи ръце да сложи чашите върху чинийките.

Когато понечи да вземе чайника, беше повече от ясно, че ще го разлее.

— Нека аз — предложи Рив и посегна.

Жената се отдръпна от него, а дръжката на чайника се изплъзна от ръката й и той полетя към пода. Рив улови нагорещения сребърен съд в дланите си.

— Какви ги вършиш? — извика Монтраг и скочи от канапето.

Жената доген се сви и вдигна ръце към лицето си.

— Съжалявам, господарю. Много съжалявам…

— Млъквай и ни донеси лед.

— Вината не е нейна. — Рив спокойно хвана дръжката и наля чая. — А на мен нищо ми няма.

И двамата го гледаха втренчено, като че очакваха да заподскача наоколо под съпровода на охкания. Рив постави сребърния съд на масата и се взря в бледите очи на Монтраг.

— Една бучка захар? Или две?

— Да ти предложа ли… Да ти предложа ли нещо за изгарянето?

Ривендж се усмихна и разкри кучешките си зъби пред своя домакин.

— Съвсем добре съм.

Монтраг изглеждаше обиден, че не може да направи нищо и насочи неудовлетворението си към слугинята.

— Изложи ме до немай-къде. Остави ни.

Рив хвърли поглед към жената доген. За него емоциите й представляваха триизмерна мрежа от страх, срам и паника. Плетеницата запълваше пространството около нея също така ефективно, както собствените й кости, мускули и кожа.

Не се притеснявай, изпрати й своята мисъл той. И знай, че ще оправя нещата.

На лицето й се изписа изненада, но раменете й вече не бяха толкова напрегнати и тя се отдалечи към вратата далеч по-спокойна.

След като излезе, Монтраг прочисти гърло и седна обратно на мястото си.

— Не мисля, че ще я задържим. Напълно некадърна е.

— Нека започнем с една бучка. — Рив пусна кубчето захар в чая. — А после ще видим дали искаш още.

Подаде му чашата, но не достатъчно близо и на Монтраг му се наложи да стане отново и да се наведе над масата.

— Благодаря.

Рив не пускаше чинийката, докато натрапваше в съзнанието на своя домакин промяна на мнението му.

— Аз явно изнервям жените. Вината не беше нейна.

Рязко отпусна хватката си, при което Монтраг залитна и едва задържа фината порцеланова чаша.

— Опа. Не разливай. — Рив се отпусна обратно на своето канапе. — Ще е жалко да оставиш петно на този красив килим. „Обюсон“ е, нали?

— Да. — Монтраг отново се настани на мястото си и се намръщи, без да може да разбере защо изведнъж се беше почувствал различно по отношение на прислужницата си. — Да, точно така. Баща ми го купи преди много години. Имаше изискан вкус, не си ли съгласен? Тази стая беше създадена специално за този килим, защото има такива големи размери, а цветът на стените беше избран да подчертае прасковените му тонове.

Монтраг огледа кабинета и се усмихна сам на себе си, докато отпиваше, а малкото му пръстче стърчеше настрани като развят флаг.

— Как е чаят ти?

— Отличен е. Ти няма ли да пиеш?

— Не си падам по чая. — Рив изчака, докато чашата не се озова отново пред устните на мъжа. — Говореше за убийството на Рот.

Монтраг се задави. Капки „Ърл грей“ се разлетяха наоколо по предницата на червения му смокинг и по прекрасния бледооранжев килим от татко. Започна да потърква петната с неуверена ръка, а Рив му подаде салфетка.

— Ето, използвай това.

Монтраг я пое и взе да потупва непохватно гърдите си, а после повтори движението върху килима със същата липса на ефект. Очевидно той беше от онези, които създаваха хаоса, а не от справящите се с него.

— Та за какво говореше? — промърмори Рив.

Монтраг хвърли салфетката на подноса и се изправи на крака, остави чая си и започна да крачи из помещението. Спря пред огромен пейзаж, изобразяващ планина, и очевидно се възхищаваше на драматичната сцена, представляваща войник, молещ се към небесата. Заговори с лице към картината.

— Наясно си, че много от нашите кръвни братя бяха избити при набезите на лесърите.

— А пък аз си мислех, че бях направен лийдайър на Съвета само заради личните ми качества.

Монтраг хвърли поглед през рамо и вирна брадичка с типичен аристократичен маниер.

— Изгубих баща си и майка си, както и всичките си първи братовчеди. Погребах ги до един. Мислиш ли, че ми беше забавно?

— Моите съболезнования. — Рив положи дясната си длан на сърцето и сведе глава, въпреки че ни най-малко не го беше грижа. Нямаше да допусне да бъде манипулиран с изреждане на загубите. Особено като се имаше предвид, че в случая ставаше дума за алчност, а не за скръб.

Монтраг обърна гръб на картината и главата му закри образа на планината, така че малкият войник в червена униформа изглеждаше, сякаш се опитваше да се изкатери по ухото му.

— Глимерата претърпя небивали загуби от набезите. Не само множество животи бяха погубени, но и собственост. Бяха нападнати къщи, бяха отнети антики и произведения на изкуството. Цели банкови сметки бяха източени. И какво прави Рот? Нищо. Не отговоря на многократните запитвания как са били открити адресите на тези семейства… защо Братството не е спряло нападенията… къде са се озовали всички тези вещи. Няма план, с който да ни увери, че това никога няма да се повтори. Не е налице сигурност, че ако малцината оцелели аристократи се завърнат на територията на Колдуел, ще бъдат защитени. — Монтраг сериозно набираше скорост. Гласът му се повишаваше и рикошираше в орнаментирания корниз и позлатения таван. — Расата ни загива и ни е нужно солидно управление. По закон обаче, ако сърцето на Рот бие в гърдите му, той е кралят. Струва ли животът на един, колкото живота на всички? Вслушай се в сърцето си.

О, Рив се вслушваше в този черен и изпълнен със злост мускул.

— И после какво?

— Ще поемем контрола и ще направим каквото е редно. По време на управлението си Рот промени много неща… Виж какво направи с Избраниците. Позволено им е да живеят в отсамната страна. Нечувано. И робството беше обявено за незаконно заедно с изолацията на жените. Скрайб Върджин, без да се усетим, някой в Братството ще облече пола. Когато ние поемем контрола, ще върнем нещата постарому и ще преработим законите, за да запазим старите си обичаи. Можем да организираме нападение срещу Обществото на лесърите. Можем да победим.

— Често казваш „ние“, но не ми се струва, че имаш предвид точно това.

— Нужно е, разбира се, да има един, който да е пръв сред равните. — Монтраг приглади реверите на сакото си и намести главата си под такъв ъгъл спрямо тялото, като че позираше за бронзова статуя или може би за образа на някоя банкнота. — Определено мъж с положение и достойнства.

— И на какъв принцип ще бъде избран този идеален кандидат?

— Ще преминем към демокрация. Дълго отлагана демокрация, която да замести несправедливата и нечестна монархична система.

Докато цялото това бръщолевене не спираше, Рив се отпусна назад, кръстоса крака в коленете и събра върховете на пръстите си. Както си седеше на мекото канапе на Монтраг, двете му половини воюваха, вампирската му и симпатската природа бяха в сблъсък.

Единственото хубаво нещо беше, че битката в главата му заглуши звука на носовото дърдорене в стил: „Аз знам всичко“.

Предлаганата възможност беше повече от изгодна: да се отърват от краля и да поемат контрол върху расата.

Предлаганата възможност беше немислима: да бъде убит прекрасен мъж, добър водач и… нещо като приятел.

— Ние ще изберем чрез гласуване кой да ни ръководи, като той ще отговаря пред Съвета. Ще се погрижим тревогите ни да бъдат чути. — Монтраг се върна обратно на дивана, седна и се намести така удобно, все едно се канеше да продължи да движи въздуха с приказките си за бъдещето с часове. — Монархията се провали. Единственият изход е демокрацията.

Рив се намеси:

— Принципът при демокрацията е, че всеки има право на глас. В случай че не си наясно с дефиницията.

— Така и ще бъде. Всички ние, които служим в Съвета, ще участваме в изборите. Всеки глас ще се брои.

— За твоя информация терминът „всички“ включва малко повече от „ние в Съвета“.

Монтраг го изгледа продължително и изражението на лицето му сякаш казваше: „Не бъди толкова глупав“.

— Наистина ли би се доверил на нисшите слоеве на расата ни?

— Не, доколкото зависи от мен.

— Може и да зависи. — Монтраг приближи чаената чаша към устата си и му отправи остър поглед над ръба й. — Това е напълно възможно. Ти си нашият лийдайър.

Взрян в събеседника си, Рив видя пътеката пред себе си така ясно, сякаш беше застлана с каменни плочи и осветена с прожектори. Ако Рот бъдеше убит, това щеше да е краят на кралския род, защото още не се беше сдобил с наследник. Едно общество, особено ако е в период на война като тяхната, ненавиждаше състоянията на вакуум по отношение на управлението, така че преминаването от монархия към демокрация не би било толкова немислимо, както ако времената бяха нормални и безопасни.

Членовете на глимерата може и да бяха извън Колдуел в обезопасените си къщи, разпилени из цяла Нова Англия, но тази банда мръсници имаше пари и влияние и открай време искаше да поеме контрола. Ако прибегнеха към този план, можеха да облекат амбициите си в одеждата на демокрацията и да го направят да изглежда сякаш се грижат за обикновените индивиди в обществото им.

Тъмната страна на Рив се пробуди като затворен престъпник, жаден за свобода. Злодеянията и силовите игри бяха истинска страст за всички с кръвта на баща му и част от него искаше да създаде празнината в управлението… и лично да я запълни.

Той прекъсна надменното дрънкане на Монтраг.

— Спести ми пропагандата. Какво точно предлагаш?

Мъжът остави превзето чашата на масата, като си придаде вид, че се опитва да подбере правилно думите си. Нямаше значение. Рив беше склонен да се обзаложи, че другият знаеше отлично какво да каже. Неща от този характер не излизаха от устата ти просто така, очевидно имаше замесени и други.

— Както добре знаеш, Съветът ще се събере в Колдуел след няколко дни за среща с краля. Рот ще пристигне и… ще стане жертва на смъртоносен инцидент.

— Той пътува с останалите от Братството. Няма да е лесно да се справиш с толкова много сила.

— Смъртта се явява с различни маски. И играе на различни сцени.

— И моята роля е…? — попита Рив, макар да знаеше.

Бледите очи на Монтраг бяха като лед, прозрачни и студени.

— Знам що за мъж си. И съм наясно на какво си способен.

Това не беше изненада. Рив беше наркобарон от двайсет и пет години. И въпреки че не беше обявил публично дейността си пред аристокрацията, вампирите често посещаваха клуба му и много от тях бяха в редиците на купувачите на дрога. Никой, освен Братята, не знаеше за симпатската му природа и той би запазил този факт в тайна дори от тях, ако беше имал избор. През последните две десетилетия беше плащал добре на изнудвачката си, за да е сигурен, че ще запази тайната му.

— Затова се обърнах към теб — заяви Монтраг. — Ти ще знаеш как да се погрижиш за всичко.

— Това е вярно.

— Като лийдайър на Съвета ти ще притежаваш огромна власт. Дори да не бъдеш избран за президент, без теб Съветът няма да може да взима решения. И нека ти кажа нещо за Братството на черния кинжал. Знам, че сестра ти е спътница на един от тях. Братята няма да пострадат.

— Не мислиш ли, че това ще ги вбеси? Рот е не само техен крал, те имат една кръв.

— Тяхна основна задача е защитата на расата ни. Накъдето и да поемем, те трябва да ни последват. И трябва да си наясно, че има много други, които смятат, че в последно време не изпълняват задълженията си много добре. Струва ми се, че им е нужно ново ръководство.

— От теб? Да. Разбира се.

Щеше да е все едно декоратор да командва танков взвод: безсмислени врясъци и шум, докато на някого от войниците не му писне и не натика фукльото в кофата за смет, като няколко пъти хлопне със засилка капака върху кратуната му.

Направо идеален план. Да бе.

Но пък… кой е казал, че тъкмо Монтраг щеше да бъде избран? Инцидент можеше да се случи както на краля, така и на някого от аристокрацията.

— Трябва да ти кажа нещо — продължи Монтраг, — което баща ми постоянно ми повтаряше. Подходящият момент е най-важното нещо. Трябва да действаме бързо. Можем ли да разчитаме на теб, приятелю?

Рив се изправи на крака и се извиси над другия мъж. С бързо движение приглади марковия си костюм и се протегна за бастуна си. Не чувстваше нищо с тялото си — нито дрехите, нито тежестта, прехвърлила се от задните му части върху стъпалата му, нито пък дръжката на бастуна, която се опираше в изгорената му длан. Вцепенеността беше страничен ефект от лекарството, което използваше, за да потиска лошата си страна, та тя да не се проявява в неподходящ момент; затворът, в който криеше симпатските си импулси.

Всичко, от което се нуждаеше, за да се върне към изначалната си същност, беше да пропусне една доза. Един час по-късно злото у него беше будно и готово за действие.

— Какво ще кажеш? — настоя Монтраг.

Е, какво трябваше да отговори?

Понякога в живота сред безбройните прозаични решения, които взимаме, като например какво да ядем, къде да спим или какво да облечем, се озоваваме на истински кръстопът. В тези моменти, след като се вдигне мъглата на относителната им маловажност и съдбата настоява да направим свободния си избор, имаме право да поемем само наляво или надясно. Не е възможно да тръгнем напряко през храстите между двете пътеки, не можем да оспорваме предложения ни избор.

Налага се да дадем отговор и да изберем пътя си. И няма връщане назад.

Разбира се, проблемът се състоеше в това, че му се беше наложило да се научи да се движи по трасето на живота според моралните стандарти, за да се впише сред вампирите и наученото се беше загнездило в главата му, макар и само до известна степен.

И лекарствата му действаха, макар и частично и само донякъде.

Изведнъж бледото лице на Монтраг се оцвети в убито розови нюанси, тъмната му коса стана пурпурна, а смокингът му придоби цвят на кетчуп. Докато червеното покриваше всичко, триизмерното пространствено възприятие на Рив се сплеска и се превърна в телевизионен екран, на който наблюдаваше света.

Което може би обясняваше защо бе толкова лесно за симпатите да използват околните. Завладян от лошата си страна, за него вселената придобиваше дълбочината на шахматна дъска и присъстващите там бяха само пионки под всесилната му ръка. Всички до един. Врагове… и приятели.

— Ще се погрижа — обяви Рив. — Както сам каза, знам какво трябва да се направи.

— Думата ти. — Монтраг протегна гладката си длан. — Искам думата ти, че всичко ще остане тайна и няма да се вдига шум.

Рив остави ръката на другия да виси във въздуха, но се усмихна и отново изложи на показ кучешките си зъби.

— Довери ми се.