Отмъстена любов

21.

Около час след като Трез беше отнесъл подноса обратно в кухнята, стомахът на Рив се бунтуваше. Ако и овесената каша вече не беше подходяща храна за него, какво му оставаше? Банани? Бял ориз? Бебешка храна?

И не само храносмилателната му система беше в плачевно състояние. Не че беше способен да го почувства, но сигурно имаше и главоболие наред с гаденето. Всеки път, когато отнякъде проникнеше светлина, например когато Трез отвореше вратата, за да го нагледа, очите на Рив започваха да примигват неконтролируемо, изпълнявайки своята версия на „Сейфъти Денс“7, а после следваше отделяне на слюнка и безспирно преглъщане, което означаваше, че са налице пристъпи на гадене.

Когато телефонът му звънна, той го хвана и го доближи до ухото си, без да помръдва глава. Тази вечер в „Зироу Сам“ се случваха много неща и той трябваше да държи ситуацията под контрол.

— Да.

— Здравей… Звънял си ми.

Очите на Рив се стрелнаха към вратата на банята, под която се процеждаше светлина.

О, боже, днес още не си беше взимал душ. Все още беше покрит със следите от секса, който беше правил.

Макар че Елена се намираше на четиристотин и осемдесет километра и не използваха уебкамера, той се почувства отвратително дори само като говореше с нея.

— Здравей — отрони той дрезгаво.

— Добре ли си?

— Да. — Което беше пълна лъжа и измъченият му глас го потвърждаваше.

— Ами, аз… видях, че си ми звънял. — Когато гърлото му издаде звук като от задушаване, Елена спря. — Ти си болен.

— Не…

— За бога, моля те, ела в клиниката.

— Не мога. Аз съм… — Боже, не можеше да понесе да говори с нея. — Не съм в града. На север съм.

Последва дълга пауза.

— Ще ти донеса антибиотици.

— Не. — Нямаше да допусне да го види в това състояние. Вече никога не биваше да го вижда. Той беше омърсен. Долна, мръсна курва, която допускаше да я докосва ненавиждано от нея същество и да я използва, а после да изисква същото в замяна.

Принцесата беше права. Той не беше нищо повече от вибратор.

— Рив? Нека дойда при теб.

— Не.

— По дяволите, не си причинявай това!

— Ти не можеш да ме спасиш! — изкрещя той. В следващия миг се зачуди какво беше причинило това избухване. — Съжалявам. Имах тежка нощ.

Когато Елена най-накрая заговори, от устните й излезе слаб шепот.

— Не ми причинявай това. Не ме карай да те виждам в моргата. Не ми го причинявай.

Рив стисна здраво очи.

— Нищо няма да ти причиня.

— Да бе, повярвах ти. — Шепотът й прерасна в ридание.

— Елена…

Отчаяното й хлипане звучеше плашещо ясно в слушалката.

— О, боже… Както и да е. Самоубий се. Чудесно.

Тя му затвори.

— По дяволите! — Той потърка лицето си. — По дяволите!

Рив седна в леглото и запрати телефона към вратата. В мига, в който апаратът се удари и отскочи, той осъзна, че беше съсипал единственото, съдържащо нейния номер.

С пъшкане се хвърли от леглото, а около него се посипаха завивки във всички посоки. Постъпката му не беше кой знае колко разумна. Изтръпналите му крака стъпиха на килима и той полетя надолу, приземявайки се по лице, като преди това за кратко успя да си поеме въздух. Съприкосновението му с дървения под бе съпроводено с трясък като от бомба и той запълзя към телефона, вперил поглед във все още светещия екран.

Моля те, моля те, ако има Господ…

Почти се беше добрал до целта си, когато вратата се отвори със замах, мина на сантиметри от главата му и удари телефона, запращайки го в другия край на стаята, като че беше хокейна шайба. Рив се обърна и се хвърли към телефона, крещейки на Трез:

— Не ме застрелвай!

Трез беше в позиция за стрелба, с оръжие, насочено към прозореца, после към дрешника и накрая към леглото.

— Какво беше това, по дяволите?

Рив се притисна плътно към пода, за да докопа телефона, който се беше плъзнал под леглото. Когато го хвана, затвори очи и го приближи към лицето си.

— Рив?

— Моля те…

— Какво? Моля… какво?

Той отвори очи. Екранът примигваше и той бързо започна да натиска бутоните. Входящи обаждания… Входящи обаждания…

— Рив, какво става?

Това беше. Номерът. Той се втренчи в седемте цифри след кода в опит да ги запомни, като че бяха комбинацията за собствения му сейф.

Екранът угасна и той отпусна глава в ръката си.

Трез приклекна до него.

— Добре ли си?

Рив се измъкна изпод леглото и седна, а стаята се въртеше около него като въртележка.

— По дяволите!

Трез прибра пистолета в кобура си.

— Какво стана?

— Изпуснах си телефона.

— Да. Добре. Сигурно той тежи достатъчно, че да вдигне такъв… Хей, по-кротко. — Трез улови Рив, когато той опита да се изправи. — Къде отиваш?

— Нужен ми е душ. Нужен ми е…

В съзнанието му изникнаха още сцени от преживяното с Принцесата. Видя как тя извива гърба си, червената мрежа се разцепи на две и той проникна дълбоко във вагината й, притискайки се, докато шипът му не го заклещи в нея, така че спермата му да навлезе възможно най-дълбоко.

Рив притисна юмруци към лицето си.

— Трябва да…

О, боже… Беше стигнал до кулминация, докато беше с изнудвачката си. И не само веднъж. Обикновено му се случваше по три или четири пъти. Поне уличниците в неговия клуб, които мразеха онова, което вършеха за пари, можеха да намерят утеха във факта, че не се наслаждаваха на случващото се. Но когато един мъж еякулира, това казва всичко, нали така?

Позивите за повръщане на Рив се засилиха и той панически се запрепъва към банята. Овесената каша и препечените филийки си проправиха път към свободата, а Трез стоеше до него и го крепеше над тоалетната чиния. Рив не можеше да почувства нищо, но беше повече от сигурен, че хранопроводът му беше разранен, защото след няколко минути кашляне и опити да си поеме въздух, от устата му започна да пръска кръв.

— Легни — настоя Трез.

— Не, душ…

— Не си във форма.

— Трябва да я измия от себе си. — Гласът на Рив прокънтя не само в спалнята, но и в цялата къща. — Мамка му… Не мога да я понасям.

Това наистина бе момент, който можеше да предизвика стъписване. Рив не би помолил за спасителна жилетка, дори да се давеше, и никога не се оплакваше от уговорките си с Принцесата. Справяше се със ситуацията, вършеше каквото се налага и понасяше последствията, защото си струваше, щом успяваше да запази тайната им с Хекс.

И на част от теб й харесва, обади се вътрешният му глас. Докато си с нея, можеш да си позволиш да бъдеш, който си в действителност, без да се извиняваш.

Майната ти, каза сам на себе си.

— Съжалявам, че ти се разкрещях — рече дрезгаво на приятеля си.

— Всичко е наред. Не те виня. — Трез го вдигна внимателно от плочките и се опита да го подпре на плота с мивките. — Беше време.

Рив се наведе към душа.

— Не — заяви Трез и го бутна назад. — Нека първо наглася топлата вода.

— Няма да я почувствам.

— Телесната ти температура и бездруго вече е достатъчно ниска. Стой тук.

Трез се протегна към мраморната душ-кабина и пусна водата, а Рив се втренчи надолу в члена си. Все едно гледаше половия орган на някой друг, а не своя, и това беше добре.

— Знаеш, че мога да я убия заради теб, нали? — заговори Трез. — Ще го направя да изглежда като нещастен случай. Никой няма да научи.

Рив поклати глава.

— Не искам да се забъркваш в тази гадост. Вече има достатъчно замесени.

— Офертата остава.

— Ще го имам предвид.

Трез протегна ръка под струята. С длан под течащата вода той погледна отново Рив и очите му с цвят на шоколад изведнъж станаха бели от гняв.

— Само да сме наясно. Умреш ли, ще одера жива тази кучка според традициите на Хизби и ще изпратя лентите кожа на чичо ви. После ще я опека на шиш и ще оглозгам месото от костите й.

Рив се усмихна леко и си помисли, че това не би било канибализъм, защото на генетично ниво Сенките имаха толкова общо със симпатите, колкото хората с пилетата.

— Ханибал Лектър — промърмори.

— Знаеш как е при нас. — Трез изтръска водата от ръката си. — Симпатите… Хапваме ги за вечеря.

— С бакла ли ще я гарнираш?

— Не, но може да си сипя чаша хубаво Кианти и ще добавя пържени картофки. Към месото са ми нужни картофи. Хайде, да те пъхаме под душа и да разкараме вонята на тази кучка.

Трез се доближи и Рив се подпря на него.

— Благодаря — промълви тихо той и двамата се заклатушкаха към кабината.

Трез вдигна рамене, защото беше напълно наясно, че не ставаше дума за завеждането до душа.

— Ти би направил същото за мен.

— Така е.

Озовал се под водната струя, Рив се зае сериозно със сапуна, докато кожата му не стана червена като малина и излезе изпод душа чак след като изпълни ритуала с трите насапунисвания. Когато пристъпи навън от кабината, Трез му подаде кърпа и той се изсуши бързо, колкото му беше възможно да го стори, без да губи равновесие.

— Като се заговорихме за услуги — каза той, — трябва ми телефона ти и да остана насаме.

— Добре. — Трез му помогна да стигне до леглото и го зави. — Добре, че завивките не са се озовали в огъня.

— Мога ли да взема телефона ти?

— Ще го използваш ли вместо фризби?

— Не, ако оставиш вратата затворена.

Трез му подаде нокията си.

— Пази я. Чисто нова е.

Останал сам, Рив въведе внимателно номера, натисна бутона за набиране и започна да се моли, защото не беше наясно дали цифрите са верни.

— Ало?

— Елена, много съжалявам…

— Елена? — отговори женски глас. — Съжалявам, на този номер няма Елена.

Елена седеше в линейката и сдържаше сълзите си по навик. Нямаше кой да я види, но анонимността нямаше значение. Докато кафето й изстиваше в двойната си чаша, а отоплението работеше на пресекулки, тя се опитваше да се стегне, защото именно това правеше винаги. Докато радиостанцията не се включи с изпращяване и не я уплаши до смърт.

— Базата до четири — каза Катя. — Обади се, четири.

Елена се протегна за слушалките и си помисли, че именно затова никога не можеше да си позволи да сваля гарда. Ами ако се беше разциврила, трябваше ли да отговори със сълзлив глас? Такива неща не биваше да се допускат. Натисна бутона с палец и отговори:

— Тук е четири.

— Добре ли си?

— Да. Имах нужда… Връщам се веднага.

— Не бързай. Имаш колкото време ти е нужно. Само исках да се уверя, че си добре.

Елена погледна часовника си. Боже, беше почти два сутринта. Беше поглъщала газове заради работещия двигател в продължение на почти два часа.

— Много съжалявам. Нямах представа колко е часът. Нужна ли ви е линейката?

— Не, просто се тревожехме за теб. Знам, че асистира на Хавърс за тялото и…

— Добре съм. — Елена свали стъклото, за да пусне вътре свеж въздух и включи на скорост. — Връщам се веднага.

— Не е нужно да бързаш, а и защо не си починеш през останалата част от нощта?

— Няма нужда…

— Това не е молба. Освен това разместих смените, така че си свободна и утре вечер. Нужна ти е почивка след случилото се днес.

Елена искаше да спори, но знаеше какво ще чуе, а и след като решението вече беше взето, нямаше смисъл да упорства.

— Добре.

— Не бързай на път за тук.

— Добре. Прието.

Тя окачи слушалките на мястото им и пое към моста, който щеше да я преведе над реката. Точно преминаваше по него, когато телефонът й иззвъня.

Значи Рив беше решил да се обади отново. Не беше изненадващо.

Извади телефона си само за да се убеди, че наистина е той, а не защото се канеше да отговори.

— Непознат номер? — Натисна бутона и долепи телефона до ухото си. — Ало?

— Ти ли си?

Дълбокият глас на Рив изпълни тялото й с топлина, макар и да му беше ядосана. А също и на себе си. В общи линии на цялата ситуация.

— Да — отговори тя. — Това не е твоят номер.

— Не, не е. Телефонът ми претърпя инцидент.

Тя го прекъсна, преди да е започнал с извиненията.

— Виж, не е моя работа. Каквото и да се случва с теб. Прав си, не мога да те спася…

— Защо въобще се опитваш да го направиш?

Тя се намръщи. Ако във въпроса прозираше самосъжаление или обвинение, би прекъснала на мига разговора и би сменила номера си. Но в гласа му не се четеше нищо освен искрено объркване. А също и изтощение.

— Просто не разбирам… причината — промърмори той.

Отговорът й беше прост и откровен.

— Как бих могла да не го правя?

— Ами ако не го заслужавам?

Тя се замисли за Стефан, лежащ на стоманената маса, тялото му — студено и покрито със синини.

— Всеки, чието сърце бие, заслужава да бъде спасен.

— Затова ли стана медицинска сестра?

— Не. Направих го, защото някой ден искам да стана лекар. А по отношение на спасението, възгледите ми за света са такива.

Настъпилата тишина като че продължи цяла вечност.

— В кола ли си? — най-накрая попита той.

— Всъщност съм в линейка. Връщам се в клиниката.

— Излязла си навън сама? — изръмжа той.

— Да, и няма нужда от мъжкарско перчене. Под седалката имам пистолет и знам как да го използвам.

Чу се приглушен смях.

— Това е много възбуждащо. Съжалявам, но наистина е така.

Тя не можа да сдържи леката усмивка.

— Осъзнаваш ли, че ме влудяваш? Макар и да си почти непознат за мен, някак успяваш да ме вбесиш до крайност.

— И някак си на мен това ми звучи като комплимент. — Последва пауза. — Съжалявам за по-рано. Имах тежка нощ.

— Да, ами аз също. И двете. Съжалявам и имах тежка нощ.

— Какво ти се случи?

— Дълго е за разказване. А на теб?

— Същата история.

Той се размърда и чаршафите прошумолиха.

— Пак ли си в леглото?

— Да. И да, пак не би искала да знаеш.

Тя се усмихна широко.

— Казваш ми да не питам в какво си облечен ли?

— Позна.

— Започваме да навлизаме в рутина, осъзнаваш ли го? — Изведнъж тя стана сериозна. — Звучиш ми наистина болен. Гласът ти е пресипнал.

— Ще се оправя.

— Виж, мога да ти донеса, каквото е нужно. Ако няма как да се добереш до клиниката, мога да донеса лекарствата при теб. — Тишината от другата страна беше толкова наситена, че тя каза: — Ало? Там ли си?

— Утре вечер… Можеш ли тогава да се срещнеш с мен?

Ръцете й стиснаха здраво волана.

— Да.

— На последния етаж на „Комодор“. Знаеш ли сградата?

— Знам я.

— Можеш ли да бъдеш там в полунощ? Източната половина.

— Да.

Той въздъхна сякаш примирено.

— Ще те чакам. Карай внимателно.

— Добре. И повече не си хвърляй телефона.

— Как разбра?

— Ако аз имах открито пространство пред себе си, а не таблото на линейката, щях да постъпя по същия начин.

Смехът му я накара да се усмихне, но усмивката й угасна, когато натисна бутона за прекъсване на връзката и прибра телефона в чантата си.

Макар да се движеше с постоянна скорост от сто километра в час и пътят пред нея да беше прав и чист, тя имаше усещането, че напълно е загубила контрол, сякаш се лашкаше от единия парапет до другия, а линейката оставяше диря от искри.

Срещата й с него утре, оставането им насаме в частно жилище, беше неправилна постъпка.

Но тя щеше да го направи въпреки всичко.