Отмъстена любов

71.

Елена пътуваше към къщи на задната седалка на черен ескалейд, а Рив бе сгушен до нея. Двамата бяха притиснати плътно, но на нея й бе все едно, че мястото бе твърде тясно дори само за неговото масивно тяло. Харесваше й да е така близо до нея.

Изпитваше нужда да постави ръце върху него и повече да не го пусне.

Веднага щом бяха извадили болтовете от раменете му, тя бе сторила всичко по силите си за отворилите се ужасни рани, които бързо бе превързала със стерилна марля. В секундата, когато приключи, Зейдист го нарами и го изнесе от онази прокълната пещера, а двамата с Вишъс ги прикриваха.

На излизане никъде не откриха Хекс.

Елена се опитваше да се успокои с мисълта, че е отишла да се присъедини към боя над земята с лесърите, но така и не успя сама да се убеди в това. Хекс не би оставила Ривендж, докато той не напуснеше благополучно колонията.

В гърдите й се надигаше тревога и за да я потуши, тя галеше гъстата черна коса на Ривендж. В отговор той обърна лице към нея, сякаш такава утеха му бе добре дошла.

Господи, може и да беше наполовина симпат, но бе доказал на кого принадлежат чувствата му. Унищожи Принцесата и защити всички тях от ужасните създания с маски и роби. А това красноречиво говореше на чия страна е. Ако той по някакъв начин не бе поел контрол над колонията, никой от тях, включително и братята, които водеха битка с лесърите на моравата, нямаше да се измъкне жив.

Погледна останалите в автомобила. Рейдж бе увит в кожени якета, гол и треперещ, с цвят на престояла овесена каша. Наложи се да спират два пъти, за да повръща и като го гледаше как преглъща мъчително, скоро пак щяха да спрат. До него Вишъс не изглеждаше много по-добре. Масивните му крака бяха прехвърлени през скута на Рейдж, главата му беше извърната настрани, а очите — плътно затворени и беше очевидно, че е получил сътресение от удара на Принцесата. От Бъч, седнал на мястото до шофьора, се носеше тежка сладникава миризма, която без съмнение засилваше гаденето на Рейдж.

Зад волана Тормент управляваше колата стабилно и уверено.

Поне нямаше защо да се тревожи как ще се приберат у дома.

Ривендж се размърда и тя мигом насочи вниманието си към него. Когато аметистовите му очи се отвориха с усилие, тя поклати глава.

— Шшш… лежи спокойно. — Елена помилва лицето му. — Шшш…

Ривендж размърда рамене и внезапно трепна толкова силно, че вратът му изпука. Искаше й се да може да направи повече за него, но просто го зави по-плътно с одеялото. Дала му бе толкова обезболяващи, колкото бе посмяла, както и антибиотици за раните на раменете, но от противоотрова се бе въздържала, тъй като не изглеждаше да има ухапвания.

Предвид надупчването на Принцесата, очевидно тези паяци и скорпиони хапеха само по команда и по някаква причина Рив бе пощаден от тях. Внезапно той изстена и се напрегна, като подпря ръце в пода под себе си.

— Не, не се опитвай да се надигаш. — Тя леко притисна гърдите му надолу. — Просто лежи тук с мен.

Ривендж отново се отпусна на скута й и повдигна ръка напред. Когато напипа дланта й промълви едва чуто:

— Защо…?

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Знаеш ли, много често задаваш този въпрос.

— Защо дойде?

След миг тя отвърна тихо:

— Последвах сърцето си.

Очевидно това не го зарадва. Тъкмо обратното, предизвика болезнена гримаса.

— Не… заслужавам… твоята…

Елена се вцепени от тревога, когато той взе да кърви от очите.

— Ривендж, лежи спокойно, моля те.

Като се опитваше да не се поддава на паника, тя взе да рови в раницата с медикаменти, чудейки се какъв симптом бе това. Ривендж улови ръцете й.

— Просто… сълзи.

Елена се взря в червените капки по страните му, приличащи на кръв.

— Сигурен ли си? — Той кимна, а тя извади хартиена салфетка и взе да попива внимателно лицето му. — Не плачи. Моля те, не плачи.

— Не биваше… да идваш за мен. По-добре… да ме беше оставила там.

— Казах ти — прошепна Елена, като продължи да го бърше. — Всеки заслужава да бъде спасен. Така гледам аз на света. — Срещна красивите му, искрящи очи, а те изглеждаха още по-вълшебни, окъпани в червени сълзи. — Така гледам на теб.

Той стисна клепачи, сякаш не можеше да понесе състраданието й.

— Ти се опита да ме защитиш от всичко това, нали? — рече тя. — Това целеше сценката в „Зироу Сам“. — Той кимна, а тя сви рамене. — Защо тогава не разбереш и моята потребност да те спася, след като направи същото за мен?

— Различно е… Аз съм… симпат…

— Все пак не си изцяло симпат. — Тя си припомни обвързващия му аромат. — Нали?

Ривендж кимна неохотно.

— Но не съм достатъчно… вампир… за теб.

Тъгата у него растеше, дъждовен облак се надвеси над тях двамата. Елена се бореше да намери подходящите думи, докосна отново лицето му… и установи, че кожата му е обезпокоително студена. По дяволите, щеше да го изгуби в ръцете си. С всеки изминал километър към безопасността тялото му отпадаше, дишането му ставаше по-затруднено, сърдечният му ритъм отслабваше.

— Би ли направил нещо за мен? — попита тя.

— Да… моля те — дрезгаво изрече той, макар очите му да се затваряха и да започваше да трепери. Сгуши се почти на кълбо и тя видя как гръбнакът му изпъква и се откроява дори през одеялото.

— Ривендж? Събуди се. — Той я погледна. Виолетовите му ириси бяха придобили цвета на синина от удар, мътни и пълни с болка. — Ривендж, моля те, пий от вената ми.

Очите му се разшириха, сякаш я бе чул да изрича „Отиваме в Дисниленд“, или „Да си вземем ли готова храна за вкъщи?“, или нещо друго също така невероятно.

Устните му се раздвижиха и тя го спря, преди да е проговорил.

— Ако ме попиташ защо, ще се принудя да ти дам таймаут.

Лека усмивка заигра в крайчеца на устата му, но бързо изчезна. И макар острите краища на вампирските му зъби да се удължиха, той поклати глава.

— Не съм като теб — промълви и със слаба ръка докосна татуираните си гърди. — Не съм достатъчно добър… за твоята кръв.

Тя измъкна едната ръка от якето си и вдигна ръкава на полото си.

— Аз ще преценя това, ако обичаш.

Приближи китката си до устата му, а той облиза устни. Гладът се надигна у него тъй бързо и силно, че цветът се върна в бледите му бузи. И все пак се колебаеше.

— Ти… сигурна ли си?

В съзнанието й изникна странен спомен за тях двамата в клиниката, преди цяла вечност, как се обикаляха, изгарящи от желание, което не смееха да удовлетворят. Усмихна му се.

— Напълно. Съвсем сигурна съм.

Тя поднесе вената си до устните му и знаеше, че той няма да може да й устои. Разбира се, опита се да се бори… и изгуби. Ривендж заби зъби и преглътна силно. От устните му се отрони стенание, а очите му се притвориха в блаженство.

Елена приглади косата, която бе пораснала от двете страни на щръкналите нагоре кичури на темето му и изпита безмълвна радост, докато той се хранеше.

Това щеше да го спаси.

Тя щеше да го спаси.

Не кръвта й, а сърцето й щеше да го спаси.

Докато Ривендж се хранеше от китката на любимата си, го завладяха чувства, по-могъщи от разума му. Тя дойде за него. Измъкна го оттам. И макар да знаеше всичко за него, го хранеше и го гледаше с неизмерима нежност.

Но не беше ли това повече свидетелство за нейния характер като личност, отколкото за чувствата й към него като към мъж? Не беше ли проява на дълг и състрадание, а не на любов?

Беше твърде слаб, за да разчете емоционалния й спектър. Поне отначало.

Ала заедно с тялото започна да се съвзема и умът му и той разбра какво изпитва тя…

Дълг. Състрадание.

Любов.

Наситено чувство на радост пламна в гърдите му. Една част от него се чувстваше, сякаш е спечелил от тотото при мизерни шансове. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че това, което представляваше, щеше да ги раздели, дори и останалите от вампирското общество да не научат никога за смесената му кръв. Та той се водеше водач на онази колония.

А там не беше подходящо място за Елена.

Ривендж се отдръпна от вената й и облиза устни.

— Искаш ли още? — попита тя.

Да.

— Не, достатъчно ми беше.

Елена отново започна да милва косата му и ноктите й леко драскаха скалпа му. Той затвори очи, усетил как мускулите и костите му закрепват, след като тя така всеотдайно бе вляла сили в тялото му.

Да, не просто ръцете и краката му се съживяваха. Членът му набъбна и тазът му се изтласка напред, макар да бе полуумрял и в раменете му да гореше огън. Но така ставаше с мъжкия вампир, когато се хранеше от спътницата си — получаваше ерекция.

Биология. Не можеше да й се противопостави.

Телесната му температура се стабилизира и той промени сгушената си поза на зародиш, като отметна одеялото върху себе си. Разтревожен, че възбуденият му пенис е на показ, бързо понечи да го придърпа обратно.

Но Елена го изпревари. Очите й блеснаха в тъмнината, когато намести одеялото върху него.

Рив преглътна няколко пъти. Вкусът й още беше на езика и в гърлото му.

— Съжалявам за това.

— Недей. — Тя се усмихна и го погледна в очите. — Не зависи от теб. А и това вероятно означава, че си вън от опасната зона.

И вътре в еротичната. Чудесно. Тъкмо крайностите правеха живота интересен.

— Елена… — Той издиша бавно и продължително. — Не мога да се върна към стария си начин на живот.

— Ако ми казваш, че вече няма да си наркобарон и сутеньор, бих казала, че не съм съкрушена.

— О, с тези глупости така или иначе е приключено. Не, не мога да се върна в Колдуел.

— Защо? — Когато той не отговори, тя каза: — Надявам се да го направиш. Искам го.

Обвързаният вампир у него заликува. Но трябваше да е реалист.

— Аз съм различен от теб — повтори той лайтмотива си.

— Не, не си.

Тъй като тя имаше нужда от убеждаване, а не му хрумваше по-добър начин да докаже правотата си, той хвана ръката й и я пъхна под одеялото върху члена си. Допирът й го накара да потръпне от удоволствие, но той напомни на възбудата си, че го правеше само за да й покаже колко е различен.

Поведе ръката й към основата на пениса си, която бе малко неравна и където имаше шип.

— Усещаш ли това?

В първия миг изглежда се бореше, за да се овладее, сякаш плуваше срещу същото еротично течение като него.

— Да…

Дрезгавият глас, с който изрече думата, накара кожата по гърба му да настръхне и от инстинктивното движение ерекцията му се плъзна в дланта й. Задъха се, сърцето му ускори ритъм, гласът му стана по-плътен.

— Загнездва се, когато… когато свърша. Не съм като другите мъже, които си познавала преди.

Докато тя го разучаваше, Рив се опита да остане неподвижен, но силата в тялото му, почерпена от храненето, съчетана с допира на ръката й, се оказа твърде голямо изкушение. Той се изви срещу скута й с усещането, че е изцяло в нейната власт.

А това го възбуди допълнително и то силно.

— Затова ли излезе от мен? — попита тя.

Рив отново облиза устни, като си припомни усещането за нейната сърцевина около…

Ескалейдът попадна в дупка на пътя и това рязко му припомни, че тъмният рай в дъното на колата не беше напълно изолиран. Та те не бяха сами.

Но Елена не отмести ръката си.

— Това ли беше причината?

— Не исках да научаваш за всичко това. Желанието ми… да съм нормален за теб. Да се чувстваш сигурна с мен. И исках… да бъда с теб. Заради това бяха лъжите. Не се влюбих в теб по своя воля. Не това исках за теб…

— Какво каза?

— Аз… обичам те. Съжалявам, но това чувствам.

Елена притихна и той се уплаши, че в делириума си не е изтълкувал правилно всичко онова помежду им. Нима в слабостта си бе проектирал върху емоционалния й спектър онова, което искаше да види?

Ала тогава тя приближи устни към неговите и прошепна:

— Никога повече не се крий от мен. Обичам те какъвто си.

Прилив на благодарност изпълни съзнанието му, а също и „Дявол го взел“, „Мили боже“ и „манна небесна“, които заглушиха всяка логика. Рив посегна към нея, придърпа главата й и я задържа внимателно, докато я целуваше. В този миг не искаше да знае за усложненията над и извън техния контрол, за проблемите, които щяха да ги разделят тъй сигурно, както фактът, че след тъмната нощ щеше да изгрее ярко слънце.

Ала да бъде приет… да бъде приет и обичан такъв, какъвто беше от жената, която и той обичаше с цялото си сърце, бе твърде голяма радост, за да бъде потъпкана от суровата реалност.

Докато се целуваха, Елена раздвижи ръка под одеялото и взе да гали твърдия му член. Той се опита да се отдръпне, но тя отново улови устните му и прошепна:

— Шшш… Довери ми се.

Ривендж се отдаде на страстта, яхнал вълната, която тя призова в тялото му и я остави да прави с него каквото желаеше. Мъчеше се да е тих, защото не искаше другите да разберат и се молеше поне двамата на седалката пред тях да не са будни.

Не след дълго топките му се стегнаха, а той зарови ръце в косата й. Изстена в устата й и с един последен тласък свърши мощно и измокри ръката й, корема си и одеялото.

Когато пръстите й се преместиха към шипа му и тя го опипа, той замръзна, като се молеше да не е отвратена от анатомията му.

— Искам да усетя това в мен — прошепна тя, задавена от страст.

Когато думите й достигнаха съзнанието му, Ривендж експлодира в нов оргазъм.

Господи… нямаше търпение да стигнат там, закъдето бяха тръгнали.