Отмъстена любов

12.

— По тениската ти има кръв… и… о, боже, по крачола ти също. Рот, какво се е случило?

Изправен лице в лице със своята обична шелан в кабинета си в имението на Братството, Рот придърпа коженото яке по-плътно около себе си. Е, поне беше измил лесърската кръв от ръцете си.

Гласът на Бет стана по-тих.

— Каква част от кръвта, която виждам, е твоя?

Беше красива, каквато винаги е била за него, единствената желана, единствената спътница. В джинси и черно поло, с падаща по раменете тъмна коса, за него тя бе най-привлекателното създание, което беше виждал.

— Рот.

— Не всичко. — Кръвта от порязаното му рамо със сигурност беше напоила тениската му, но също така беше притискал цивилния вампир към гърдите си, така че без съмнение кръвта на мъжа се беше смесила с неговата.

Неспособен да стои на едно място, той закрачи из кабинета, като изминаваше разстоянието от бюрото до прозореца и обратно. Килимът, по който стъпваха ботушите му, беше в синьо, сиво и кремаво и цветовете му подхождаха на бледосините стени, а дъгообразните елементи съответстваха на изящните мебели в стил Луи XIV и на извивките на корнизите.

Никога не беше харесвал този интериор. И не се канеше да започва с това сега.

— Рот… как се озова тази кръв по теб? — Твърдостта в тона на Бет му подсказа, че вече знае отговора, но се надява на друго обяснение.

Събра кураж и се обърна с лице към любимата си, застанала в другия край на стаята.

— Отново се бия.

— Какво правиш?

— Бия се.

Бет замълча, а той се зарадва, че вратите на кабинета са затворени. Знаеше какви мисли се въртят в главата й и беше наясно, че водят само към един извод: тя си спомняше за онези „нощи на север“ с Фюри и Избраниците, за всички случаи, в които си беше лягал в леглото с тениска с дълги ръкави, прикриващи синините по ръцете му с обяснението, че „му е студено“, за всичките му твърдения „накуцвам, защото тренирах прекалено усърдно“.

— Биеш се. — Тя пъхна ръце в джобовете на джинсите си и макар той да не виждаше много, беше достатъчно, за да прецени колко добре съответстваше черното поло на изражението на лицето й. — Нека изясним. Казваш ми, че се каниш да започнеш или вече го правиш?

Въпросът беше риторичен, но очевидно тя искаше цялата лъжа да лъсне.

— Вече се бия. От няколко месеца.

Завладяха я гняв и болка и той усети миризма на обгорено дърво и топяща се пластмаса.

— Виж, Бет, трябва да…

— Трябва да си честен с мен — отсече тя остро. — Ето какво трябва.

— Не очаквах да се наложи да излизам да се бия повече от месец или два.

— Месец или два! Колко дълго… — Тя прочисти гърло и заговори тихо. — Колко време продължава това?

Когато той й отговори, тя отново замълча. А после попита:

— От август? Август?

Щеше му се тя да даде свобода на гнева си. Да му крещи. Да го нарече нещастник.

— Съжалявам. По дяволите, наистина съжалявам.

Тя не промълви повече нито дума, а ароматът на емоциите й започна да избледнява, разнесен от порив топъл въздух, влязъл в помещението от отворите на отоплителната инсталация. Навън в коридора някой от догените чистеше с прахосмукачка и те чуваха движещия се с бръмчене по килима накрайник. Напред и назад, напред и назад. В настъпилото мълчание помежду им, той се заслуша в нормалния, всекидневен шум. Такъв, който чуваше през цялото време, но рядко му обръщаше внимание, защото беше зает с писмена работа, или разсеян заради чувството на глад, или двоумящ се дали да разпусне с гледане на телевизия или с тренировка в залата… Този звук му даваше сигурност.

И в този тежък за връзката им момент той се вкопчи с всички сили в приспивната песен на прахосмукачката и се почуди дали някога ще има късмета отново да я пренебрегне.

— Никога не съм предполагала… — Тя отново прочисти гърло. — Никога не съм предполагала, че има нещо, което да не си в състояние да обсъдиш с мен. Винаги съм приемала, че ми казваш всичко, което ти е възможно.

Когато замълча, леден мраз проникна до мозъка на костите му. Бет говореше с интонация, която използваше, за да отговори на погрешно обаждане. Тя се обръщаше към него като към непознат, без топлина и проява на загриженост.

— Виж, Бет, трябва да съм навън. Трябва…

Тя поклати глава и вдигна ръка, за да го спре.

— Не става въпрос за това, че се сражаваш.

Бет вдигна поглед към него за един кратък миг. После се обърна и тръгна към двойната врата.

— Бет! — прегракнало изрече той, като че някой го беше стиснал за гърлото.

— Не, остави ме. Искам да съм сама.

— Бет, чуй ме, нямаме достатъчно бойци…

— Не е заради това, че се биеш. — Тя се обърна с лице към него. — Излъга ме. Лъгал си ме. И не само веднъж, а в продължение на точно четири месеца.

Рот искаше да спори, да се защити, да й обясни, че е загубил представа за времето, че тези сто и двайсет дни и нощи се бяха изнизали със скоростта на светлината, че всичко, което правеше, беше да поставя единия си крак пред другия в опит минута след минута, час след час да осигури оцеляването на вампирите и да отблъсне лесърите. Не беше възнамерявал да продължи толкова дълго. Не беше имал намерение да я мами с месеци.

— Отговори ми на един въпрос — промълви тя. — Само на един. И по-добре да кажеш истината или, Бог ми е свидетел, ще… — Тя притисна с длан устата си, за да потисне риданието си. — Честно, Рот… Наистина ли си имал намерение да спреш? В сърцето си наистина ли вярваше, че ще го направиш?

Той преглътна мъчително, като че думите й го бяха задавили.

Рот пое дълбоко въздух. Много, много пъти беше раняван през живота си. Но никоя болка, изпитвана някога, не беше и наполовина толкова разкъсваща, колкото тази, докато й отговаряше.

— Не. — Той отново пое въздух. — Не, не мисля… че съм имал намерение да спра.

— С кого разговаря тази вечер? Кой те накара да го споделиш с мен?

— Вишъс.

— Трябваше да се досетя. Освен Тор той е единственият, който би могъл да… — Бет обгърна тялото си с ръце и Рот беше готов да даде ръката си, с която размахваше кинжала, за да можеше той да я държи в обятията си. — Мисълта, че се биеш, ме плаши до смърт, но забравяш едно нещо… Обвързах се с теб, без да съм наясно, че мястото на краля не е на бойното поле. Бях готова да те подкрепя, макар мисълта за това да ме ужасяваше… защото битките, породени от тази война, са в природата ти, в кръвта ти. Глупако… — Гласът й секна. — Глупако, щях да те оставя да се биеш, но вместо това…

— Бет…

Тя го сряза.

— Помниш ли когато излезе онази нощ в началото на лятото? Когато се притече на помощ на Зи и остана в центъра, за да се биеш заедно с останалите?

То се знаеше, че помни. Когато се беше прибрал у дома, я беше последвал нагоре по стълбите и бяха правили секс на килима в дневната на втория етаж. Няколко пъти. Беше запазил парчетата плат, които беше съдрал от бедрата й като сувенир.

Боже… Като си помислеше за това… Беше последният им път заедно.

— Ти каза, че е само за тази нощ — продължи тя. — Една нощ. И толкова. Закле се и аз ти повярвах.

— По дяволите… Съжалявам.

— Четири месеца. — Тя поклати глава, а прекрасната й тъмна коса се разлюля около раменете й, улавяйки светлината по такъв прекрасен начин, че дори безполезните му очи успяха да регистрират великолепието й. — Знаеш ли от какво ме боли най-много? Че братята са знаели, а аз не. Винаги съм приемала всичко, свързано с това тайно общество, и съм разбирала, че има неща, които не бива да знам…

— Те също нямаха представа. — Добре де, Бъч знаеше, но нямаше причина да замесва и него. — Ви научи едва тази вечер.

Тя се олюля и се опря в бледосинята стена до нея.

— Излизал си сам!

— Да. — Той се протегна да хване ръката й, но тя се дръпна. — Бет…

Тя отвори вратата със замах.

— Не ме докосвай.

После я хлопна зад гърба си.

Вбесен на самия себе си, Рот се обърна към бюрото и в мига, когато видя всички тези хартии, всички молби, оплаквания, проблеми, все едно някой бе прикачил кабели за ръцете му и ги зареди с електричество. Втурна се напред, разпери ръце и помете всичко във въздуха.

Докато хартията се сипеше като сняг, той вдигна слънчевите си очила и потърка очите си, а главоболието започна да се загнездва зад фронталния му лоб. Останал без дъх, той се запрепъва наоколо, намери креслото си по усет и се стовари в него. Стенейки, отпусна глава назад. В последно време главоболията, предизвикани от стреса, бяха станали ежедневно явление и го изтощаваха също като грип, отказващ да бъде излекуван.

Бет. Неговата Бет.

Когато на вратата се почука, той отвърна с ругатни. Почукването се повтори.

— Какво? — викна гневно.

Рейдж подаде глава през прага и замръзна на място.

— О…

— Какво?

— Ами… Като се има предвид тръшването на вратата и вихърът, овършал бюрото ти… Все още ли искаш да се срещнеш с нас?

О, боже… Как щеше да преживее още един такъв разговор? Но пък може би е трябвало първо да помисли, преди да реши да лъже най-близките и най-скъпите си.

— Господарю? — Гласът на Рейдж стана мек. — Искаш ли да се срещнеш с Братството?

Не.

— Да.

— Да включа ли Фюри на високоговорителя на телефона?

— Да. Слушай, не искам момчетата да присъстват на събранието. Блей, Джон и Куин не са поканени.

— Ясно. Да ти помогна ли да подредиш?

Рот се загледа към разпилените по килима документи.

— Ще се справя.

Холивуд доказа, че има поне капка разум, като не повтори предложението, нито го попита дали е сигурен. Само скри главата си зад вратата и я затвори.

Часовникът в края на коридора започна да бие. Още един познат звук, който Рот обикновено не чуваше, но сега, седнал сам в кабинета, му се струваше, че ударите са така гръмки, сякаш идваха от колони в концертна зала.

Положи ръце на страничните облегалки на изящното кресло и те сякаш се изгубиха под дланите му. Креслото приличаше по-скоро на мебел, върху която би приседнала жена в края на вечерта, за да свали чорапите си.

Не беше трон. И той го бе избрал именно заради това.

Не беше искал да приеме короната по много причини. Макар да му се полагаше по рождение, той не беше проявявал никакво желание да управлява в продължение на триста години, но после се появи Бет и всичко се промени, така че най-накрая беше отишъл при Скрайб Върджин.

Това се беше случило преди две години. Два пъти беше настъпвала пролетта, два пъти беше отминавало лятото, два пъти си беше отишла есента и два пъти бяха изпратили зимата.

По онова време, в началото на всичко това, бе имал велики планове. Прекрасни планове за сплотяване на Братството, събиране на всички под един покрив, обединяване на силите, опълчване срещу Обществото на лесърите. Победа.

Спасение.

Възстановяване на силите.

Вместо това, глимерата беше избита. Още цивилни бяха загинали. А братята бяха дори още по-малко от преди.

Не бяха постигнали прогрес. Бяха изгубили територия. Рейдж отново подаде глава.

— Всички сме отвън.

— Дявол да го вземе, казах ти, че ми трябва малко…

Часовникът би отново и докато Рот отброяваше ударите, осъзна, че се е взирал сам в нищото цял час. Потърка уморените си очи.

— Дайте ми още няколко минути.

— Както кажеш, господарю. Колкото време ти е нужно.