Отмъстена любов

41.

Джон никак не бързаше да излезе изпод душа на Хекс. Изми се старателно, но не защото беше мръсен, а защото реши, че двамата с нея биха могли да се преструват, че между тях не се е случило нищо, ако последиците са достатъчно добре заличени.

След като тя си беше тръгнала много часове по-рано, първата хрумнала му мисъл беше ужасна. Всичко, което беше искал да стори, бе да излезе под лъчите на слънцето и да приключи с тази жалка шега, наричана живот.

Беше се провалил в толкова много неща. Не можеше да говори. Не го биваше с математиката. Усетът му за мода направо липсваше. Не умееше да се справя особено добре с емоциите. Обикновено падаше на бридж и задължително на покер. И имаше още безброй други недостатъци.

Но най-лошото от всичко бе да не ставаш за секс.

Докато беше лежал в леглото на Хекс и беше обмислял плюсовете на самоунищожението си, се беше зачудил защо фактът, че не е добър в секса, му изглеждаше по-съществен от другите му несъвършенства. Може би защото най-новият етап от сексуалния му живот го беше отвел до още по-непозната и вражеска територия. Или защото най-скорошната катастрофа все още беше прясна в съзнанието му.

Или може би това се беше оказала последната капка, преляла чашата.

Така както той виждаше нещата, беше имал сексуално преживяване два пъти, като и в двата случая беше използван. Първия път това се беше случило насилствено и против волята му, а втория, няколко часа по-рано, с неговото стопроцентово съгласие. Последствията от двете преживявания бяха отвратителни и през времето, прекарано на леглото на Хекс, той се беше опитал да спре да си припомня изживяната болка, но не се беше справил особено успешно.

След падането на нощта обаче, беше осъзнал, че позволява на околните да го нараняват. И в двата случая той не беше сторил нищо лошо. Тогава от къде на къде ще обмисля отнемането на собствения си живот, след като проблемът не беше в него?

Отговорът беше, че няма нужда да се препича като бисквитка на слънцето.

По дяволите, не. Отговорът беше, че вече никога не трябваше да допуска да бъде използван. Отсега нататък, когато опреше до секс, той щеше да е този, който използва околните.

Джон спря душа, избърса могъщото си тяло и застана пред огледалото, преценявайки мускулите и силата си. Обхвана половия си орган с ръка и почувства тежестта му.

Не, повече нямаше да допуска да става жертва на околните. Време беше да порасне.

Джон остави хавлиената кърпа на плота, облече се бързо и някак се почувства по-висок, когато сложи оръжията си по местата им и се протегна за телефона си. Оттук нататък отказваше да бъде слабак и ревльо.

Съобщението му до Куин и Блей беше кратко и ясно: „Среща в «Зироу Сам». Смятам да се напия и очаквам същото от вас“. Натисна бутона за изпращане и прегледа неотговорените повиквания. Имаше много такива от предния ден, предимно от Блей и Куин, които очевидно бяха набирали номера му на всеки час. Имаше и непознат със скрит номер, който беше направил три опита да се свърже с него.

Крайният резултат беше, че имаше две гласови съобщения и без особен интерес той натисна бутона, за да ги прослуша, като очакваше въпросният непознат да е човек, сгрешил номера.

Не беше така. Гласът на Тормент беше напрегнат и тих.

— Здравей, Джон. Аз съм, Тор. Чуй ме… Не знам дали ще прослушаш това, но би ли ми позвънил, ако го направиш? Тревожа се за теб. Притеснявам се и искам да ти се извиня. Знам, че бях извън строя за известно време, но се връщам. Отидох… Отидох в гробницата. Там бях. Трябваше да се върна и да видя… По дяволите, не знам. Трябваше да се озова там, откъдето започва всичко, преди да се върна към действителността. И после… Снощи се храних. За първи път, откакто… — Гласът му секна и той си пое въздух. — Откакто умря Уелси. Не мислех, че ще съм способен да го направя, но го направих. Ще отнеме известно време да…

В този момент съобщението прекъсна и се чу запис с въпрос дали иска да изтрие съобщението или да го запази. Той пропусна тази част и премина на следващото съобщение в гласовата си поща.

Отново беше Тор.

— Съжалявам. Прекъсна. Исках да кажа, че съжалявам, задето се държах така. Ти скърбеше за нея, а аз не бях до теб, за да те подкрепя и това винаги ще ми тежи. Изоставих те, когато се нуждаеше от мен. И… Наистина съжалявам. Приключих с бягствата. Вече никъде няма да ходя. Искам да кажа… Искам да кажа, че вече съм на линия. По дяволите, говоря безсмислици. Моля те, обади се, за да знам, че си добре. До скоро.

Автоматичният глас на оператора отново се намеси.

— Запазване или изтриване? — подкани го тя.

Когато Джон дръпна телефона от ухото си и се взря в апарата, детето у него, плачещо за баща си, се поколеба за миг.

На екрана се появи съобщение от Куин и го изтръгна от незрялостта му. Джон натисна „изтриване“ за второто гласово съобщение от Тор и когато беше попитан дали иска да прослуша отново първото, той изтри и него.

Съобщението от Куин гласеше: „Ще бъдем там“.

Добре, помисли си Джон. Взе коженото си яке и си тръгна.

Като безработна с безброй сметки за плащане от Елена не се очакваше да бъде в добро настроение. Тя обаче, беше щастлива, когато се дематериализира, отивайки към „Комодор“. Имаше ли проблеми? Без съмнение отговорът беше положителен. Ако скоро не си намереше работа, имаше опасност двамата с баща й да изгубят покрива над главите си. Но на първо време тя беше кандидатствала за поста на чистачка в семейство на вампири и сериозно обмисляше възможността да опита в света на хората. Да потърси работа като здравен служител беше добра идея, но единственият проблем беше, че нямаше човешка идентичност под формата на лична карта, а това струваше пари. Но пък заплатата на Лузи беше платена до края на седмицата, а баща й беше възторжен, че неговата „история“, както я наричаше той, се бе харесала на дъщеря му. А и имаше Рив.

Не знаеше накъде се движат нещата с него, но съществуваше възможността между тях да се получи нещо и усещането за надежда и оптимизъм, което й вдъхваше това, повдигаше духа й на всички фронтове, въпреки липсата й на работа.

Прие форма на терасата на правилния пентхаус, усмихна се, загледана в носените от вятъра снежинки и се почуди защо когато валеше сняг, студът се понасяше по-лесно. Когато се обърна, видя през прозореца внушителна фигура. Ривендж я чакаше и фактът, че нямаше търпение да се срещнат, също като нея, я накара да се усмихне още по-широко, а зъбите й затракаха заради студа.

Преди да успее да се приближи към него, плъзгащата се врата се отвори и той закрачи към нея, а вятърът развя коженото му палто. Аметистовите му очи блестяха. Походката му говореше за власт. Излъчването му беше безпогрешно мъжко. Сърцето й заблъска силно, когато той спря пред нея. Озарено от светлините на града, лицето му беше сурово, но в същото време любящо и макар без съмнение това да го караше да замръзва до кости, той разтвори палтото и я покани до себе си, за да сподели малкото си телесна топлина с нея. Елена се притисна до него и обгърна тялото му с ръце, вдишвайки дълбоко мириса му.

Рив доближи устни до ухото й.

— Липсваше ми.

Тя затвори очи и си помисли, че тези прости думи бяха също толкова хубави като „обичам те“.

— И ти ми липсваше.

Рив се засмя меко със задоволство, а тя едновременно чу звука и почувства потръпването на гърдите му. Той я притисна още по-плътно към себе си.

— Знаеш ли какво? С тялото ти, така притиснато към моето, не чувствам студ.

— Това ме радва.

— Мен също. — Той завъртя и двама им, така че да имат видимост над покритата със сняг тераса към небостъргачите в центъра на града и двата моста с потоците им светлини от жълти фарове и червени стопове. — Никога не съм успявал да се насладя на тази гледка толкова отблизо. Преди да те срещна… бях я виждал само през прозореца.

Обгърната от топлината на тялото и палтото му, сякаш озовала се в пашкул, тя изпитваше чувство на триумф, че двамата заедно бяха надвили студа. С глава, положена върху сърцето му, тя каза:

— Прекрасно е.

— Да.

— И въпреки това… не знам. За мен само ти си реална.

Ривендж се откъсна от нея и повдигна брадичката й с дългите си пръсти. Усмихна се и тя забеляза, че кучешките му зъби са се удължили и мигом се възбуди.

— И аз си мислех за същото — отбеляза той. — В момента не виждам нищо друго освен теб.

Той се наведе, целуна я и продължи да я целува, а снежинките танцуваха около тях, сякаш те двамата бяха центробежна сила в собствената си вселена. Елена обгърна с ръце тила му и затвори очи.

Затова тя не видя, а Ривендж не почувства присъствието на материализиралото се на покрива на пентхауса създание, което се втренчи в тях с блестящите си очи с цвят на прясно пролята кръв.