Обречена планета

VIII

След като се бях наял доволно с вкусната вечеря, Прация ме отведе в една доста внушителна спалня. Столовете бяха плаващи. Леглото беше огромно и плаващо. Цялата стая беше в бяло и позлатено, по стените беше декорирана с купидончета в естествени цветове, а таванът беше покрит с облаци. Изведнъж разгледах украсата отново. Всички купидончета, независимо дали бяха сами, по двойки или на цели групи, гледаха злобно и лукаво!

Прация седна в меко и богато украсено кресло. Тя вдигна една чанта, която лежеше близо до нея. Измъкна от нея игла и няколко много дълги конци, а след това я разклати, за да изтърси купчина от малки, цветни халкички. Знаех какви са всички тези неща: дамите от класа често изработват кръгли рогозки в различни модели, като съшиват хиляди малки халкички с различни цветове. Почувствах се още по-сигурен. Понечих да седна на една кушетка.

— Не, не там — каза Прация. — На леглото!

Седнах на огромното легло: беше великолепно меко и пухкаво, но странно защо не потъваше, а държеше човек изправен.

Прация прокара игла през една халкичка.

— Ти си един наистина красив младеж — каза тя. — Така че си съблечи дрехите.

Изтръпнах.

— Няма събличане, няма история — каза Прация.

Е, тя не ме беше нападнала. С огромно нежелание свалих обувките и чорапите си, а след това съблякох сакото и ризата си.

Прация беше спряла да нанизва халкичките.

— Всичко — нареди тя.

Без никакво желание и с гръб към нея, свалих останалата част от дрехите си.

— Сега легни по гръб — каза тя. — Ако си чак толкова срамежлив, можеш да се покриеш с чаршафа.

Макар и да ме гледаше, тя все още беше в креслото. Това ми вдъхна кураж. Легнах по гръб. Придърпах чаршафа върху себе си.

Прация изпусна една въздишка. А след това каза:

— Добре, момичета, можете да влизате.

В стаята влязоха две кикотещи се девойки!

Незабавно дръпнах чаршафа до гърлото си!

— Това са двете ми праправнучки Аса и Лик — каза Прация.

Аса беше на около двайсет и една. Беше доста слабичка. Беше и доста красива. Имаше зелени очи и сламено руса коса.

Лик беше на около деветнайсет. Беше по-пълничка. Беше много красива. И нейните очи бяха зелени, и нейната коса беше сламено руса.

— Момичета — каза Прация, — това е един истински, жив писател, чието име е Монте Пенуел. Не е ли хубав?

Момичетата незабавно започнаха да разсъбличат дрехите си, като ги запращаха с обезпокоителна скорост.

Аз истерично покрих главата си с чаршафа!

— Хайде сега, не се притеснявай — обърна се Прация към мен. — И двете са девствени. Не бих и посмяла да ги въвлека в същински секс. Просто правя всичко възможно да ги възпитам както подобава. Ние сме много почтени хора: не бих посмяла да им разреша да се докоснат до братята им, а почти никога не разполагаме с красив млад мъж, върху когото да се упражняват.

— Не — извиках аз в паниката си, като скочих. — По-добре е да си вървя!

Върху устните на Прация отново се появи онази странна, напрегната усмивка.

— Няма упражнения, няма история — каза тя. — А историята си струва, уверявам те.

Взех се в ръце. Казах си, че съм репортер-следовател. Ако исках да остана верен на професията си, не биваше да ме спират малките камъчета по пътя. Отново легнах по гръб.

Изведнъж над мен се надвеси лицето на Аса.

— Единственото нещо, което ще направя сега, е да те целуна — каза тя. — Момчетата и момичетата се целуват през цялото време, така че няма нищо нередно в това, нали?

Поклатих глава, без всъщност да знам дали бях съгласен с нея или й казвах да не го прави.

Тя постави дланите си върху страните ми и ме целуна леко и нежно. Или поне така изглеждаше. През цялото ми тяло премина електрическа тръпка.

Аса се дръпна назад. Седна на петите си до мен.

— Виждаш ли? Само една простичка, невинна целувка.

Прация беше спряла да плете. Сините й очи гледаха много напрегнато. Езикът й шареше по горната й устна.

Аса отново се наведе над мен. Не виждах почти нищо през пелената от сламенорусата й коса. Тя ме целуна по страната.

Усетих как се свиха пръстите на краката ми. Изпружих пети с подскок.

Аса седна назад, докато гледаше надолу към мен и се усмихваше.

Вдигнах глава и се огледах стъписан. Къде беше Лик?

Босите стъпала на момичето се виждаха на пода с петите нагоре от другата страна на леглото.

Усетих как очните ми ябълки се извъртат право нагоре към върха на черепа ми, когато един разтърсващ стон изпълни стаята.

Аса се изкикоти.

Прация се усмихна щастливо.

Коленичила от другата страна на леглото, Лик извади главата си изпод чаршафа.

— О, боже! — каза задъхано тя. — Това беше страхооооотно!

Прация отново започна да нанизва халкичките си.

— Държахте се отлично, Монте Пенуел. Заради това можете просто да останете да си лежите спокойно, а аз ще ви разкажа историята на остров Рилакс.

IX

— Всичко започва — каза Прация, докато си нанизваше малките халкички с иглата — около пет години, след като император Мортиай се възкачва на трона. Атмосферата в цялата Конфедерация беше много спокойна. Цареше пълен разцвет. Строителният процес бързо напредваше. На практика всички бяха забравили за Хист и, разбира се, понеже за остров Рилакс не се пишеше на първа страница, той беше най-далечното нещо за чиито и да било мисли. И тогава един ден, точно тук, пред портата се появи един рибар от крайбрежието на Западния океан. Беше стар човек, много мургав, опърпан и беден. Беше извървял пеша целия път от селцето Уейл, разстояние от около седемстотин километра. Не искаше да говори с никого, освен с мен, поради което го доведоха в лятната къща, където се намирах. Той застана пред мен като не спираше да мачка шапката си с голяма козирка и каза, че ми носи някакво съобщение. Дали съм щяла да му платя? Казах му, че зависи. Той бръкна в сламената си торба и извади една запечатана стъклена кутия. Приближи я до очите ми, но я задържа в ръцете си. Аз погледнах през стъклото и прочетох: „Ако някой намери това послание, да го отнесе на Прация Тейл, имението Минке, Пош хилс, за което тя ще му даде двеста кредита.“ Това са много пари. Рибарят каза, че е видял кутията, докато тя се носела по вълнолома при Уейл. Любопитството ми победи. Платих му, той ми даде кутията и си замина. Разчупих печата и в ръката ми се разгърна цял свитък. Разгънах го напълно. Там пишеше:

Е, можеш да си представиш в какъв шок изпаднах! Веднага хванах видеотелефона и започнах да показвам посланието. Обаждах се на редактор след редактор, издател след издател. Появиха се и няколко репортера, на които показах посланието заедно със стъклената кутия. И знаеш ли какво стана тогава? НИЩО! На следващия ден не беше публикувана нито дума по вестниците, нито ЕДИН ред! Как само се разстроих. Ти знаеш, че по това време, Прахд нямаше кой знае колко работа, макар че беше личен лекар на императора. Мортиай беше в отлично здраве, а Прахд отдавна беше привършил с прочистването на отстранените лордове. Клинг беше още жив, но за него се грижеше специален екип от сестри. И така, за да си уплътнява времето, Прахд отвори малката болница тук като целологична козметична клиника за овдовелите и жените на Пош хилс. Прекарваше тук по три дни в седмицата, така че когато пристигна следващия път, му показах съобщението. Той се почеса по главата. Погледна датата на посланието, видя, че е писано само преди две седмици, и каза, че може още да не е късно. Обади се по видеотелефона в Палас сити, за да се опита да се свърже с онзи КРАСИВ мъж Джетеро Хелър — дук на Манко е правилното му име в момента, макар че аз винаги си мисля за него като за милия Джетеро, такъв ПРЕКРАСЕН мъж. Такава грация… Докъде бях стигнала? А, да. Та скъпият Джетеро — наистина ми се ще някой ден да си поговоря с него. Сега трябва да го боготворя от разстояние. Ти имаш много връзки, Монте. Ще можеш ли някой ден да ме запознаеш с него?

— Възможно е — отвърнах аз, докато лежах чисто гол между двете момичета. — Но моля ви, моля ви, разкажете ми!​

— О, миличко. Както и да е, милият Джетеро беше на някакво пътуване по това време надалеч, чак на другия край на Конфедерацията и никой не знаеше кога ще се върне. Великият съвет се събираше само веднъж в месеца, а следващата им среща щеше да се състои след цели три седмици. Прахд не посмя да говори с Мортиай за това, разбира се, но си има доста стабилно влияние. Така той се свърза с лорда на здравеопазването, който, пред вид това, че случаят беше спешен, уреди нещата с планетарната охрана. Прахд не искаше да отиде на острова направо с голям медицински екип, за да не причини голямо объркване, така че взе една кралска линейка и когато се записах като доброволка, той ме дегизира като някоя от неговите медицински сестри и… Какво има, Аса?

От известно време Аса беше започнала да хлипа, но аз не бях обърнал голямо внимание на това. Тя каза на пресекулки:

— Лик се позабавлява, а аз не. Цялата съм възбудена и фрустрирана и ми се струва, че ще изпадна в нервна криза. Лежа си тук до него и направо МИ Е БОЛНО!

— О, милинка — бързо отвърна Прация със съчувствие. — Давай, без да се спираш от нищо: не бих могла да понеса себе си, ако измъчвам деца.

Аса изстена нещо като благодаря.

Лик скочи и погледна надолу към лицето ми.

— И аз се чувствам ощетена. Не получих възможност да го даря с една хубава целувка.

Извърнах лицето си от нея.

— О, хайде стига, Монте Пенуел — каза Лик. — Една целувка със сигурност не може да нарани никого, особено ако я предлага девойка, която се гордее с целомъдрието си.

Прация се ухили в очакване и седна по-напред в креслото си.

Извърнах главата си като предложих на момичето страната си.

Прация беше започнала да диша тежко.

Очите ми се отвориха широко! Стоновете на Аса изпълниха стаята.

Иглата и халкичките на Прация изпращяха в треперещите й ръце.

Лик ме поглади нежно по бузата.

— Видя ли? — каза тя. — Не те заболя въобще. Ти си добро момче, Монте.

— О, така си е — каза Аса задъхано.

— Прабабо, може ли да чуем останалата част от историята някой друг път? — попита Лик.

— Не, не! — прекъснах я аз. — Моля ви, моля ви. Какво се случи на острова?

Прация премигна няколко пъти, след което отново се върна към нанизването на халкичките с иглата си.

Тя въздъхна.

— И така, преминахме през планетарната охрана и се приземихме на острова. Никога не си виждал толкова мирна картинка. Цветята цъфтяха много красиво, въздухът беше много чист. Стъпалата към двореца бяха излъскани, а пътеките — пометени. А тук-там по малките кътчета се любеха катамити. Дори не бяха забелязали, че сме се приземили! Помислихме си, че е така, защото се бяхме приземили откъм задната порта на двореца и защото никой не е забелязал линейката, понеже Прахд беше карал много внимателно, и се втурнахме в двореца. Изтичахме по някакви стъпала нагоре, а после и през един коридор. Там, пред вратата на спалнята на кралица Тийни, седяха петима офицери. Командирът им ни видя и вдигна ръка намръщен.

— Не, не — каза той, — не можете да влезете. В момента сменяме караула.

От другата страна на вратата се чу шум от някаква бъркотия. Вратата се отвори и излязоха петима офицери, които оправяха униформите си.

Старшият в коридора отдаде чест на старшия, който излизаше, след което му каза:

— Тук сме, за да ви помогнем, сър. Има ли нещо, което трябва да знаем?

Офицерът, който командваше стражата, закопча до долу туниката си.

— По-топло е от обикновено. Съветът ми е да се предприеме незабавна атака.

Преди помагащият офицер да успее да отговори, Прахд го блъсна встрани и се втурнахме в стаята. Тийни лежеше в леглото си. Петте години, които бяха изминали, не я бяха променили много, а освен това продължаваше да държи косата си на конска опашка. По устните й играеше красива усмивка, докато тя се изтягаше лениво в леглото. Тогава ни видя! Скочи и се втурна към нас. Много се притесни!

— Вие сте от континента! — извика. — Какво има? Освен това сте в лекарски престилки. Някой да не е болен?

Показахме й посланието и тя избухна. Руга цели две минути, без да спира. След това премина в настъпление. Навлече си някакви дрехи — нещо, което наричат бикини, грабна една верига и събра около себе си петима истински стражи. Качихме се в линейката и по нейна заповед полетяхме към южния край на острова. Очевидно Мадисън и бандата, която си беше сформирал, живееха там в едно село, на много километри от двореца, на ръба на една канара. Мястото беше много живописно, къщите бяха със сламени покриви, а подовете им бяха покрити с плочки. Спряхме пред най-голямата: отгоре й беше поставен надпис „Прес служба“, но всъщност там живееше Мадисън. Излезе една жена, чието име, доколкото разбрах, беше Флип. Тя се опита да падне на колене, но Тийни мина покрай нея, без да й обръща никакво внимание. Мадисън си лежеше на леглото. Тийни хвърли бележката към него. Той я погледна, а след това и Тийни. Опита се да стане! ТРЯС! Тийни го удари с веригата и го бутна обратно на леглото!

— Ти, кучи сине — изкрещя му тя, — да не би да се опитваш да направиш така, че да ни евакуират от тук? — И го удари още веднъж. След това започна да удря по мебелите и почти съсипа цялата стая! Жената на име Флип стенеше нещо пред Прахд и настъпи ужасна бъркотия. И знаеш ли каква беше чумата? Мадисън беше настинал! Когато нещата се поуспокоиха малко, Прахд го прегледа, понеже така и така беше отишъл там.

— Настинката — каза той — е обикновена алергия. Алергичен сте към нещо тук.

А Мадисън се обърна към Прахд и му прошепна:

— Алергичен съм към липсата на заглавия.

Тийни го чу и отново се разфуча.

— Само за това говориш през цялото време, бибипец такъв! Сега ще ти дам едно заглавие! — и тя го прасна по главата с веригата и разцепи скалпа му на две.

Това явно й беше достатъчно, защото тя излезе навън и започна да ругае хората на Мадисън, че са му позволили да създава неприятности. Мадисън се строполи и зарида.

— Целият ми гений отиде по дяволите. Откакто започнах да спя с Флип, не ме е спохождала нито една истинска идея. Започнах да прилагам връзки с обществеността на губернатора и точно когато бях успял почти напълно да го доведа до бесилото, Тийни разбра всичко и ме тикна в една тъмница за цели три ужасни седмици. Аз съм един некадърник. Не мога да подбудя дори един мъничък бунт! А тя никога няма да ми позволи да започна да издавам вестник! Прахд заши главата му, поуспокои го и дори му даде някакъв газ, който можеше да диша, за да не е толкова импотентен с Флип, и с това беше поставен краят на чумата. Но ти знаеш Прахд. А може и да не го знаеш. Та той може по всяко време да открие нещо нередно в клетките на хората. Бяхме се озовали там с една линейка, пълна догоре с медикаменти, които бяхме преценили да ни стигнат за едноседмична борба с чума, а всъщност чума нямаше. На острова обаче имаше пет хиляди човека, а може би и шест хиляди, които имаха брадавици и тем подобни неща, а лекарят им въобще не можеше да се мери с Прахд. И така те започнаха да обикалят селата, за да вкарват хората във форма. Нямаха нужда от моята помощ и аз се нанесох при Тийни, с която си прекарвахме отлично времето в клюки за отминалите времена. Тогава бях по-млада, нали се досещаш, така че наистина се забавлявах. Лягах на едното легло, а Тийни лягаше на другото и си говорехме часове наред за всичко под слънцето, луната и звездите.

Прация изпусна една дълбока въздишка, пълна със сладостна носталгия.

— Оооооо! Онези офицери!

— Чакай малко — казах аз като се надигнах между двете девойки, — Прахд не те ли ревнуваше?

— Прахд? О, Монте, колко си наивен. Прахд не ме е докосвал с пръст. Той е целолог и е против професионалната му етика да бибипа пациентките си. А аз съм му пациентка от много години!

— Но всичките ти деца са със зелени очи и сламено руси коси — запротестирах аз. — В архивите прочетох, че първото ти дете от Грис е било със зелени очи и сламено руса коса…

— А също и второто — каза Прация. — О, сега разбирам. Ти не знаеш, че аз измамих в първата си брачна нощ в кралския затвор. — Тя се усмихна на някакъв приятен спомен. — Каква нощ само! И два месеца след това вече бях бременна. Великолепно.

Аса измърмори:

— Прабабо, продължи историята докрай. Винаги ми доставя удоволствие да я слушам.

Лик си играеше с космите по гърдите ми.

— Да, продължи, прабабо. Тъкмо стигна до най-хубавата част.

— О, да — каза Прация. И така, както и да е, изведнъж забелязах, че изразходвам разрешения ми брой офицери много по-бързо от Тийни. Винаги съм вярвала в запазването на енергията и една нощ, когато си направихме почивка, за да похапнем, я попитах каква е причината за всичко това. А тя отвърна:

— От точките е.

А аз попитах:

— Какви точки?

Тя отговори:

— Точките, които докосваш.

А аз казах:

— Нищо не разбирам! Кажи ми нещо повече!

Разбрах, че тя очевидно беше обучена от жена, която наричаше „уличницата от Хонг-Конг“, професор в някакъв висш образователен институт. Тийни можеше да кара тялото си да прави най-безумни неща вътрешно, познаваше всеки нерв в тялото на другия човек, както и всички точки, които трябваше да се натискат. Показа ми и се получи нещо наистина разкошно! Никога не бях чувала за това! Тогава се поразмислих, разбрах, че горивните им блокчета са на привършване и че няма да имат нито едно след около месец-два. Нямаха никаква комуникация с външния свят, но Тийни не се притесняваше много, докато не й посочих, че малките пръчки, които използваше, за да обучава жените, няма да работят след привършване на горивото. И така двете сключихме една сделка. Щях да я снабдя с двайсет тона горивни блокчета, които щяха да й стигнат поне за петдесет години, ако тя ме научи на разните трикове, които знаеше. Прахд изправяше зъби и лекуваше завити навътре нокти на крака. Той беше открил, че някои от обитателите на острова са потомци на морски хора от Теон, живели преди много векове, така че не беше кой знае колко трудно да го накарам да докладва, че чумата е под контрол, но са необходими още няколко седмици, за да бъде унищожена. Е, трябва да ти кажа, че последвалите две седмици бяха може би най-великите в живота ми. Някакъв тъпак по електрониката от екипа на Мадисън я беше снабдил с всички необходими екрани и сонди, с които тя беше обучила всичките си камериерки, така че се захвана на работа върху мен.

Прация продължи да говори. Докато я гледах обаче, не усещах нещата, които разказваше, да стигат до объркания ми мозък.

Устните й се движеха.

Аса слушаше с огромно удоволствие.

Лик беше озарена от сладострастие.

Устните на Прация изричаха някакви думи.

До мен не достигаше никакъв звук!

И тогава си дадох сметка, че всъщност не съм се побъркал. Двете момичета просто бяха повдигнали двата края на възглавницата, върху която лежеше главата ми, и бяха запушили ушите ми!

Отстраних нетърпеливо пречката пред слуха ми.

— … и след като се бях изявила толкова добре пред цялото островно население, се дипломирах като Magna cum loud, — Прация се отпусна назад с въздишка.

Момичетата дишаха тежко.

Накрая Прация се усмихна. Поклати глава.

— Как бързо бягат годинките. Уви, двете седмици бяха свършили.

— Сега идва ред на тъжната част — каза Аса и също въздъхна.

XI

Прация остана така, потънала в носталгия. Момичетата от двете ми страни лежаха неподвижни. Най-накрая Прация отново започна да нанизва халкичките с иглата.​

— И така ние се върнахме на континента — каза Прация, — а докато потегляхме множеството на терасата на двореца ни махаше за довиждане с…

— Чакай. Задръж за малко! — прекъснах я аз. — Знам със сигурност, че Солтан Грис е бил затворен в една тъмница там. Ти въобще не спомена нито думица за него.

Прация ме погледна със сините си очи.

— Грис? — попита тя.

— Да. Тийни измъчвала ли го е до смърт или нещо такова?

Прация се засмя тихичко.

— О, Тийни можеше да се вбеси, но никога не ставаше жестока: обърни внимание, че не беше поставила дори Мадисън в тъмница. Но що се отнася до Грис, вероятно се беше изморила от писъците му, след като му бяха извадили няколко нокътя. Може би той просто не е ставал за измъчване. Възможно е да е припадал всеки път при вида на клещи и пинсети. Знаеш ли, зандавите там бяха много на дълбоко: доста под планината. Не приличат на местенце, където би отишъл за приятна разходка. Да, аз я попитах за него, но тя просто сви рамене. Вероятно жаждата й за отмъщение е била задоволена. Та, както и да е, когато се върнахме обратно на континента, Прахд докладва, че без гориво островът ще стане доста нездравословно място за пребиваване. Скъпият Джетеро още не се беше върнал, така че други се подписаха под заповедта за пратката.

— И сега идва най, най-тъжната част — каза Лик.

— Прахд — продължи Прация — замина с нея, за да се увери, че е пристигнала без проблеми, и точно преди да напусне острова, Мадисън му прошепнал:

— Само почакай! Ще го поставя тоя остров на картата аз!

— Прахд не обърнал особено внимание на думите му, но не бяха изминали и три дни, откакто се беше върнал, вкъщи, когато… ТРЯС! Небивало земетресение! Приливни вълни! ОСТРОВ РИЛАКС БЕШЕ ПОЛЕТЯЛ ВЪВ ВЪЗДУХА! Скъпият Джетеро се върна и разпита Прахд, но той му отговори:

— Не може да е било от горивото! Всяко блокче беше затворено в отделен и изолиран контейнер!

А скъпият Джетеро каза:

— Единственият начин, по който може да е бил взривен, е да са били извадени всички блокчета от кутиите им и да са били събрани заедно на куп!

А Прахд отвърна:

— Но аз казах на всички до един в никакъв случай да НЕ правят това!

А Джетеро каза:

— Зная какво се е случило. Мадисън е казал, че ще го постави на картата: не успя. Той просто го отстрани завинаги. Островът беше само един вулканичен мехур. Предупредих Тийни. Мадисън е взривил остров Рилакс, само за да направи заглавия!

А тъжната страна на всичко това беше — каза Прация, — че така той не успя да накара вестниците да публикуват и думица за събитието. Не излезе даже некрологът му. Та това беше краят на всички тях, както и на остров Рилакс.

XII

И двете момичета започнаха да хлипат. Притиснаха се към мен, за да намерят утеха.

Прация въздъхна разтреперано, след което каза:

— Хайде, усмихнете си. Вечерта все още не е свършила. Аса, избърши си сълзите и пусни музика.

Момичето се отдели от мен и скочи от леглото. Отвори един голям бял шкаф на уредба и пъхна някаква лента в отвора.

Чу се гръм, а след това и някакъв ритъм. Силата на звука направо разбиваше слуха ми. Виенето и писъците на електронните инструменти започнаха да разкъсват измъчения въздух. Никога през живота си не бях чувал подобни звуци. Удряха човек като с парен чук и по някакъв начин му действаха така, че той започваше да кърши снага.

Разтворените устни на Лик бяха почти на ухото ми.

— Не е ли божествено? — прошепна тя. — Прапрабаба е презаписала цялата фонотека на Тийни на ленти. Послушай само тоя пънк-рок!

— Лик! — извика Прация над пулсиращата врява. — Недей само да си лежиш там. Изпълни си задълженията!

Момичето скочи и като продължаваше да извива тялото си под звуците на музиката, изтича до едно бюро. Отвори някакво чекмедже, а бедрата й продължаваха да се движат в такт, докато бърникаше. Извади някакви зеленикави листа и хартии и започна да свива плътни, широки цилиндри с дължина около седем сантиметра.

Като продължаваше да се кълчи под ритъма на музиката, тя подаде един на Прация. С потрепващи пети и извиващи се бедра пъхна един и в нетърпеливите ръце на Аса. След това скочи върху мен и когато косата й се развя почти под носа ми, набута края на един цилиндър в устата ми. В ръцете й се появи пламък.

— Дърпай силно! — извика тя като поднесе пламъка към цилиндъра. — Всмукни го дълбоко в дробовете си и задръж дима там.

Димът едва не ме задуши.

— Какво е това? — разкашлях се аз.

— Панама ред! Най-доброто! Виждам, че ще трябва да те науча как се пуши марихуана! ДЪРПАЙ! ДЪРПАЙ! О, послушай само тоя рок!

Издишах сладникавия дим.

Като поклащаше глава в такт с гърмящата музика, Лик също си дръпна. Пое дълбоко дъх, за да отведе дима в дробовете си, и го задържа така. След това го издиша.

— О, Божествено! — изстена тя.

Аса се беше върнала на леглото, а от устата й се виеше бяла мъгла. Пъхна цигарата си между устните ми и извика:

— ДЪРПАЙ! ДЪРПАЙ! Само така ще можеш да чуеш истински музиката!

Дръпнах си и отново се закашлях. Хвърлих поглед към Прация. Седеше на мястото си с обвита в дим глава. През него надничаха живо очите й.

— Добре, момичета! — извика Прация. — Вече можете да поупражните уроците си! ТОЙ Е ВАШ!

Изведнъж започнах да потъвам в чудновато и меко усещане. Чувствах, че се нося сякаш напълно откъснат от реалността.

Музиката изведнъж стана по-прекрасна, отколкото можеше да се опише с думи, а „Главозамайващ залез“ продължаваше да гърми.

Ставаше обаче и нещо друго.

С любопитни пръсти двете момичета търсеха точките ми. Пред очите ми прелитаха ръце. Съсредоточих се върху един пръст, който натискаше гърлото ми.

Започна да ме обзема невероятно голяма радост.

От тавана се усмихваха лукаво две ангелчета.

Още марихуана.

Още музика.

След много часове заспах.

XIII

През долния прозорец се промъкна един хоризонтален лъч слънчева светлина и погъделичка клепачите ми.

Размърдах глава. Усетих силна болка.

Погледнах към креслото, където беше седяла Прация. Беше празно.

Погледнах надясно: до мен лежеше Аса с полуотворена уста и в дълбок сън.

Погледнах наляво: там пък беше Лик. Върху спящото й лице имаше замечтана усмивка. Ръката й беше преметната през гърдите ми.

Помислих си, че е най-добре, да се измъкна оттам. Гърлото ми беше пресъхнало. Бях гладен. Болеше ме всичко.

Като действах много внимателно, отстраних ръката на Лик и я поставих леко върху бедрото й. Придвижвайки се сантиметър по сантиметър, много, много бавно, се измъквах от мястото си между двете към долния край на леглото. Бях сигурен, че ще успея.

Главата ми се изравни с бедрата им. Сега, само с едно последно движение на краката, щях да се изправя и да бъда свободен.

Скочих.

ООХ!

Едната от тях ме беше хванала за косата!

— Връщай се тук! — каза Лик.

— Какво ти става? Да не би да не ти харесваме? — попита Аса, като се взря в лицето ми.

— Прабаба си отиде — каза Лик. — Можем да пропуснем официалната част.

— Да бе, човече — каза Аса. — Можем веднага да се захванем със същинската работа!

— Не, не! — извиках аз. — Трябва да се прибирам у дома! Главата ми направо ще се пръсне!

Лик приближи очите си съвсем близо до моите. — Аха! — каза тя. — Очите му са много зачервени. — Има само един лек за това — каза Аса.

Лик скочи от леглото, взе една цигара и преди да успея да я спра, я напъха в устата ми. Запали я.

— Дръпни си силно и ще се почувстваш по-добре.

За голяма моя изненада, не след дълго наистина стана така. Чувствах се като изпълнен с мъхест облак.

Всяка от двете си дръпна по няколко пъти.

Седяха нащрек, за да не ме изпуснат, ако реша да офейкам, но после, като погледнаха много внимателно изражението ми, се убедиха, че в крайна сметка нямам такова намерение.

Аса стана, намери една лента и я пъхна в отвора на уредбата. Почти веднага в стаята забумтя музика, същата странна електронна музика с тежко звучене. На фона на хор, някакъв мъж пееше:

— Точно каквото чувствам в момента! — каза Аса и ми се нахвърли.

Щях да успея да се изплъзна, ако не се бях блъснал в Лик.

Тя ме фрасна силно през гърдите и ме събори обратно на леглото.

Тонколоните гърмяха в ушите ми с тежкия ритъм.

Викът на Аса накара долната част на пердето да излети през прозореца.

— А сега просто си попуши спокойно — каза Лик.

Хич и не се замислих над предложението й.

Въздухът се изпълни с дим от марихуана.

Едно купидонче се ухили лукаво, когато чух гласът на Лик да казва:

— Мен, сега мен!

Лик изпищя и димът от марихуана заедно с пердето полетяха навън.

Фасът от цигарата гореше на пода.

Като се опитвах да се загърна в чаршафа, се отдалечих от леглото.

— О, Боже мой — казах. — Можете и двете да забременеете от мен!

Аса се загърна с някакъв халат. Засмя се.

— Хич не се притеснявай за това, Монте Пенуел. Прахд ни раздава хапчета за контрол на раждаемостта. Дрехите ми лежаха на пода и аз тръгнах към тях. Изведнъж се спрях и се вторачих в момичетата. Поклатих глава.

— Прация ми каза, че и двете сте девствени!

— Ха! — възкликна Лик. — В цялата Конфедерация няма да остане нито една девица, когато успеем да разпространим тревата на Тийни навсякъде! В момента само се учим, но почакай само да видиш какво ще стане.

Вдигнах панталона си, като продължавах да стискам чаршафа около себе си. Тогава ме споходи друга мисъл.

— А Прахд…?

— О, за Бога, не — отвърна Лик. — Как можеш въобще да си помислиш такова нещо. Прахд не пипа с пръст никого наоколо. Пък и за какво му е, когато разполага с достатъчно медицински сестри? Аса, я да го почистим това момче. Много му е мръсно подсъзнанието.

Скочиха върху мен като два лепъртиджи, готови да разкъсат жертвата си на парченца.

Хвърлиха ме под душа.

Водата потече надолу в образуваща пара каскада.

Двете скочиха с мен под душа.

Бяха толкова бързи, че не можех да разбера какво става.

Аса протегна ръка и свали от закачалката на стената на банята един вибратор. Включи го и го задържа така за малко.

Лик протегна ръка и взе калъп сапун.

От дупчиците на душа излизаше пара.

— Стой мирно! — извика Лик.

Изпищях.

Хлъзгавият сапун полетя и се блъсна в стената на банята. Аса започна да го търси на пода, докато се заливаше от смях.

— Сега аз! Нека сега аз да му го направя!

От душа заизлиза още повече пара.

Отново изпищях!

В дупката на канализацията се стичаше вода и изчезваше.

— Е, не беше ли страхотно, Монте? — попита Лик.

Увиха ме в огромна хавлия. Тресях се като листо на силен вятър.

— Знам аз какво трябва да направим — каза Аса. — Ще го подготвим като подарък за Хар.

— Кой е Хар? — изтръпнах аз.

Двете бяха облекли по една широка роба и ме накараха да седна пред една тоалетка. Имаше страшно много огледала.

Казах:

— Изглеждам УЖАСНО!

— Няма нищо по-лесно от това да ти направим едно ново лице, за да посрещнеш деня — каза Лик.

Тя напудри лицето ми с някакъв спрей.

Аса взе синя боя от една купичка. Нанесе я върху клепачите ми. След това взе един черен молив и ми изрисува вежди и големи мигли.

Лик направи червени петна на бузите ми.

Аса боядиса устните ми с алено червено и те започнаха да изглеждат много големи.

Двете момичета се отдръпнаха малко от мен и се залюбуваха на произведението си. След това Аса взе една прозрачна пелерина и ме напъха в нея. Погледнах накъдрената яка.

— О, вече изглеждаш наистина красив — каза Лик.

— Чувствам се ужасно — отвърнах аз. — Трябва да си вървя.

— Я стига — прекъсна ме Аса. — Слънцето едва се е показало. — И тя грабна три джоинта.

Направих немощно усилие да си тръгна, но те ме повлякоха към леглото. Аса пъхна една цигара в устата ми и я запали.

Като дърпаше от своята, Лик отиде при уредбата и сложи една лента. След малко виещият ритъм на музиката вече разтърсваше стените.

В стаята се чу някакъв нов глас!

— Та как се чувствате всички тази прекрасна сутрин?

Ококорих се. В стаята беше влязъл младеж със зелени очи и сламеноруса коса. Беше около двайсетгодишен. Изтръпнах. Дадох си сметка, че това е вероятно някой от братята им! Щеше да ме застреля, без въобще да се замисли!

Младежът носеше няколко чанти, които бяха пълни или с трева, или със слама. Той се приближи до бюрото и отвори едно от долните чекмеджета.

— Току-що събрах реколтата от Златна колумбийска във фермата — каза той.

Хвърли торбите в чекмеджето, извади няколко свити цигари от джоба си и ги подхвърли на момичетата.

— Подарък за вас — каза той — страхотна е.

— О, Хар, скъпи братко — каза Аса, — колко си добър с нас. Но и ние имаме подарък за теб.

— Името му е Монте Пенуел — каза Лик.

— И ми се струва, че той също е страхотен — каза Аса.

— В известен смисъл е девствен — рече Лик.

— Охо! — извика Хар, като се приближи.

Вторачих се в него с широко отворени очи.

Лицето му беше боядисано!

— Ако ти изглежда малко захабен — каза Аса, — трябва да знаеш, че е само от момичета.

— Хо-хо! — извика Хар. — Искате да кажете, че никога не му е било правено по типичния Земен начин?

Лик се изкикоти и поклати глава.

Една групичка от три купидончета, които се бяха прегърнали, ме гледаха лукаво от тавана.

Опитах се да хукна, но Аса сграбчи китката ми.

Пелерината, в която ме бяха облекли, полетя към пода. Изстенах.

— Дръжте го здраво! — извика Хар.

Тонколоните гърмяха с ритъма на музиката:

Отново извиках, но Хар стенеше.

Едно от купидончетата сякаш се носеше из космоса със стиснати ръце и свити колене, а на лицето му беше изписан екстаз. Летеше все по-надолу и по-надолу покрай облаци, докато стаята се изпълваше със стонове и музика.

Изведнъж по мистериозен начин се превърнах в летящото надолу купидонче.

Спусках се надолу, а покрай мен прелитаха облаци.

Изведнъж изпищях, защото както се спусках надолу, експлодирах.

Стоях в банята и търках лицето си с една влажна хавлия.

Дрехите ми лежаха накуп на пода. Наведох се и ги взех.

Облечен набързо, застанах на вратата. Обърнах се и огледах стаята. Намръщих се, когато чух Аса да казва:

— О, Хар. Сега и мен, о, Хар, моля те!

До мен достигна гласът на Лик, доста неясен:

— Още не. Още не. Още не!

Поклатих глава, макар че ме болеше ужасно.

Затворих вратата след себе си и музиката заглъхна, докато се превърна в едва доловим шепот.

XIV

Наоколо нямаше никой. Намерих един видео телефон в залата. Не включих екрана. Обадих се на Шафтър да дойде да ме вземе.

Когато излязох навън, усетих хладния сутрешен въздух. Стигнах до мястото за приземяване и седнах на една пейка.

Някъде зад себе си чух шум. Обърнах се. Някакъв мъж почистваше боклуците пред вратата на болницата, като изхвърляше отпадъците в един кош. Беше облечен в стара лекарска рубашка, която беше покрита с петна. След известно време той вдигна коша и тръгна към кухненския дезинтегратор: пътят му минаваше през мястото за приземяване.

Когато се приближи, аз изведнъж го разпознах. Беше Прахд! Косата, която навремето трябва да е била сламеноруса, сега беше доста силно посивяла, но очите му си бяха по-зелени от зелени изумруди. Крайниците му бяха дълги, а походката — подскачаща, сякаш целия беше закачен на панти.

Той стовари коша на земята и се извърна. Видя ме, че седя там.

— Кой си ти? — попита той. — Някой от безпътните приятели на децата ли? — В гласа му имаше нотка на презрение, която вероятно беше причинена от много неугледния ми външен вид. Почувствах се засегнат. Тъкмо отворих уста, за да отговоря остро, когато изведнъж, въпреки замаяността ми, ми дойде гениална идея. И точно в този момент аз доказах качествата си на истински репортер-следовател. Въпреки че бях почти разбит на парчета, въпреки последиците от марихуаната, аз продължавах да функционирам правилно. Нямам нищо против да ви кажа, че онова, което измислих, беше направо гениално! Един истински шедьовър.

— Казвам се Прай — отвърнах аз. — Студент съм по медицина.

Той се спря. Видях как в погледа му просветна интерес.

— Е, и какво правиш тук?

— На частно проучване съм — казах аз. — Просто задоволявам един свой личен интерес. Напоследък се занимавам с генетика. Попаднах на странния случай на един мъж с кафяви очи и жена със сини очи, които имаха деца само със зелени очи.

Внезапно той седна на другия край на пейката и се вгледа съсредоточено в мен.

— И как попадна на него? — попита той.

В типичния стил на един репортер-следовател аз го излъгах.

— Един от моите професори каза, че преди много време чул от някакъв свой колега, че е възможно да стане такова нещо. След което той цитира децата на Прация Тейл.

— Да не би да намекваш нещо? — попита Прахд.

— Не, не — отвърнах аз, а гениалността ми беше победила убиващото ме главоболие. — За нищо на света не бих посмял да поставя под въпрос, етиката на най-видния целолог в страната. Просто тази сутрин се промъкнах тук с надеждата да зърна някои от зеленооките наследници. Тогава със сигурност ще знам, че наистина е вярно, че един мъж с кафяви очи и една жена със сини очи могат да имат деца със зелени очи и няма да се налага повече да вярвам на генетичните аксиоми. Така или иначе ми се струват много отегчителни.

— О, я стига — каза Прахд, като усети, че сакралността на медицинските и целологичните аксиоми е застрашена. — Не можеш да стигнеш до някакъв извод на базата на един-единствен случай.

— Сигурно ще кажете — рекох аз, — че това е атавизъм, но няма да се вържа, защото изглежда е в съгласие с и потвърдено от фактите. Процентът на атавистичните явления е… забравих процентите…

— Деветнадесет — намеси се Прахд. — Обаче ти просто шикалкавиш. Това НЕ е атавизъм. Вие, студентите, сте много по-склонни да търсите изключенията, вместо да следвате традицията. Предполагам, че сега мога да разговарям с теб в рамките на професионалната дискретност.

— Абсолютно! — казах аз.

— Старият колега на твоя професор е намеквал за случая на един офицер от една разпаднала се организация, който се ожени в кралския затвор и чиято младоженка го измами през първата брачна нощ. Когато детето се роди, то трябваше да бъде регистрирано и това породи известен професионален интерес; документите обаче, които попълних по случая, вероятно са се загубили, защото това стана преди много-много години.

— Никой не спомена никакъв документ — казах аз, без да обръщам внимание на главоболието си и като продължавах да преодолявам себе си с помощта на гениалността си на един репортер-следовател.

— Тъкмо в това е проблемът — каза Прахд. — Не обучават студентите така задълбочено, както го правеха по наше време: оставят нещата на хора като мен да ги дообучават. Случаят е свързан с една далечна планета, която вече не съществува. Там бях изпратен по предназначение и същият този офицер дойде при мен ранен. Един от тестисите му беше атрофирал в пубертета, а другият беше разбит. В резултат той беше кастриран. Значи, на тази отдалечена планета имаше много малко волтарианци под ръка, а щеше да бъде гаден номер да му дам тестиси от расата там, тъй като тя е с много кратък живот. Освен това, ставаше въпрос за бърза хирургическа намеса. Единственото възможно разрешение беше да взема клетки от моите собствени тестиси и да ги накарам да произведат пълнокачествени органи в торбичките на неговите тестиси.

— Невероятно! — възкликнах аз. — На човек често ли му се налага да се справя с подобни спешни случаи?

— За щастие рядко. Случаят е съвсем уникален. Всъщност аз бях много горд от резултата. Обаче от друга страна последиците бяха странни. Този офицер беше доста безскрупулен. В една равнина в близост до болницата той накара около трийсет жени да забременеят от него, като използваше новото си оборудване. Всички потомци имаха зелени очи и сламеноруси коси, макар че в онази раса бяха доминиращи тъмните очи и тъмните коси. И не само това, ами освен това този офицер всъщност се ожени за две жени от един отдалечен град на тази планета. И двете забременяха от него, а също така още поне дузина други.

— И всички потомци имаха зелени очи и сламеноруси коси?

— До един! — отвърна Прахд.

— Добре де, ама вие как сте научили, щом като те са се родили след вашето заминаване?

Той ме погледна странно. Трябваше бързо да се справя със ситуацията, понеже марихуаната и главоболието ме бяха направили невнимателен. Мъчех се да измисля нещо, а от слънчевата светлина ме боляха очите. Казах:

— Но Прация нарича „сине“ и „дъще“ повече от двама човека. А този офицер е бил изпратен на някакъв остров, преди второто дете да… — предадох се, като се опитвах да мисля.

Точно в този момент покрай нас мина икономът Ске, който очевидно беше тръгнал за пазара, и каза:

— Добро утро, господарю Пенуел. Добре ли изкарахте нощта с лейди Прация?

Ръката на Прахд ме сграбчи за яката. Придърпа ме съвсем близо.

— Кой, по дяволите, си ти?

За нещастие на Прахд лицето ми беше вдигнато нагоре. Погледът ми се спря върху един тавански прозорец!

Иззад пердетата там надничаше едно лице.

Косата беше сива и сплъстена.

Погледът беше див, доста налудничав.

Дори възрастта обаче не го беше променила много от начина, по който изглеждаше на снимките.

БЕШЕ СОЛТАН ГРИС!

Въпреки здравата хватка на гърлото ми, въпреки махмурлука ми, аз изпаднах във вдъхновение! Дори болката, която изпитах, когато Прахд ме метна на земята, не можа да намали триумфа ми.

Прация вероятно го беше получила като част от сделката за горивото!

Колко чудовищно обаче! Тук той беше заобиколен от най-големите си врагове — Ске, Мийли и даже Боч — преди да умре! Как ли го измъчваха и злорадстваха! Каква ли огромна радост ги изпълваше, че той стои заключен горе на тавана!​

Взирах се в онези налудничави очи и разбирах все повече неща. Той носеше спермата на друг мъж: всеки път, когато някоя жена забременяваше от него, това не беше ставало от него, а от Прахд! Колко дяволит се беше оказал Прахд, като произвеждаше бебета навсякъде около себе си, без да причини и едно-едничко петънце върху професионалната си етика!

А ето го Грис, все още под заплахата от смъртта:

Тийни просто беше дала пълномощията на Прация! Нищо чудно, че затворническите архиви все още съществуваха! Присъдата никога не беше изпълнявана!

И през всичките тези години Прация го беше карала да бибипа до полуда, като създаваше децата на друг мъж!

ОЩЕ ЕДНО УЖАСНО, ЧУДОВИЩНО ПРИКРИТИЕ!

Налудничавите очи се отдръпнаха от таванския прозорец.

Изхилих се в лицето на Прахд.

Със или без махмурлук, в онзи момент знаех, че съм един от най-великите репортери-следователи, които бяха живели някога!

Бях намерил Солтан Грис!

XV​

В продължение на три дни, след като се прибрах у дома, не ставах почти за нищо.

Сърцето ми биеше прекалено бързо, но си дадох сметка, че причината за това е, че не съм свикнал с употребата на марихуана. Очите ми продължаваха да бъдат безумно зачервени, разбира се, защото ги търках твърде често. Гърлото ми беше пресъхнало, но само в случаите, когато не пиех вода. Освен това то беше и наранено дълбоко вътре, състояние, което естествено беше причинено от хватката на Прахд. Контузиите по тялото и протритият ми бибип просто показваха, че не съм свикнал да правя секс.​

Хаунд повика един лекар, който ме попита дали не ме е мачкал и дъвкал снуг, след което пожела да ми направи множество инжекции против ухапване от снуг. Отговорих му, че няма такова нещо, но Хаунд каза да, при което последиците от инжекциите бяха много по-лоши от всяка болест, която някога можеше да ме бутне на легло.

Тия хора бяха прекалено любопитни и едва на четвъртия ден усетих голямо облекчение, защото ме оставиха на мира.

Драскотините бяха станали жълтеникави. Не обръщах внимание на спуканите вени. Хванах Шафтър изкъсо и го накарах да приготви стария пътнически космически кораб. Трябваше да свърша много неща!

В джоба ми имаше бележка, която бях измъкнал чрез изнудване от Прахд. Беше на бланка на личния лекар на краля и в нея пишеше, че съм медицински инспектор. Бързо беше схванал за какво става дума, когато му казах, че прачичо ми лорд Доом, който работеше в кралския затвор, много ще иска да разбере къде се намира затворникът му Солтан Грис, а и освен това, че съседите в този заможен квартал могат да имат нещо против тълпите да опожарят имението Минке, ако разберат, че омразният им Грис е не само жив, ами се и намира в таванското помещение там. Прахд беше схванал намека ми и това беше чудесно! Не можех да не се наслаждавам на това колко бързо придобивах уменията на репортера-следовател: можех вече да ги прилагам толкова добре, че последвалото от марихуаната замайване не ги притъпяваше.

Нито пък спуканите вени и драскотините! Бях се насочил към лудницата на Конфедерацията с надеждата доктор Кроуб и Ломбар Хист да са още живи!

Ако съществуваше прикритие за още толкова много други неща, дали не беше вероятно и тяхното ИСТИНСКО състояние да е прикрито? Може би те просто бяха станали жертва на политически опортюнизъм и задкулисни интриги! Можеше да се окаже, че са ги задържали незаконно!

Какъв успешен удар щеше да бъде, ако успеех да установя ТОВА!

Лудницата на Конфедерацията е далеч, далеч на север. Там има едно необитавано пространство, което граничи с огромен океан в близост до северния полюс на Волтар, неприятно място, покрито през по-голямата част от годината с лед.

В момента беше есен и онази четвърт от годината, която покриваше севера с постоянна нощ, не беше настъпила, макар че волтарианското слънце светеше много ниско на хоризонта през кратките останали дни.

След като прекарахме една нощ по гредата на пътя в една космическа туристическа спалня, ние пристигнахме по време на зазоряването към десет часа сутринта.

Докъдето стигаше погледът, се виждаха малки хижи и сгради. Свършваха при края на една канара, на голяма височина над враждебния северен океан.

Шафтър приземи кораба на мястото обозначено като рецепция. Увит в шуба с електрическо затопляне и с лице покрито с противоснежна маска, аз излязох на виещия, леден вятър.

Един от охраната посочи при вида на писмото и набързо ме упъти към вътрешността на сградата по един дълъг коридор към кабинета на домоуправителя.

Колкото и да беше странно, служителят беше един доста жизнерадостен и умен млад човек, който притежаваше тъмни очи и много чар. На табелката пишеше, че името му е Неет.

Той направо изскочи от креслото си, когато му подадох бележката. Косата му се изправи по-бързо от самия него, но скоростта, с която се взе в ръце, ми подсказа повече, отколкото ми беше нужно да знам: че назначението му е по-скоро политическо, отколкото с техническа цел и че той седи на това място под нечие ВЛИЯНИЕ.

Не свалих противоснежната си маска. Казах строго:

— Чуват се слухове за неправилно лечение на пациенти, отказване на медицински грижи.

За моя изненада, притеснението му не беше заменено просто от големия му чар. То направо премина в смях.

— Въобще не мога да си представя откъде може да са тръгнали те — каза той най-накрая. — Разполагаме с екип от физиолози, които нямат равни на себе си. Моля да простите привидната ми радост. Всъщност това е облекчение. Имаше критики, но от по-друго естество: че геронтоложката технология, която прилагаме върху пациентите, влияела неблагоприятно върху бюджетното ни състояние. Не, не, инспекторе, тук няма да откриете никакво неправилно лечение. За телесните болести на лудите — а те са много — се грижим необичайно добре. И мога да ви уверя, че тази задача се изпълнява въпреки множеството трудности: нали знаете, че лудите имат навика да се удрят навсякъде. Но ние ги закърпваме въпреки това. Знаете ли, законът ни забранява да си правим експерименти с нервите им или да ги нараняваме, но мога да ви уверя, че когато се разболеят или просто се одраскат, за тях веднага се полагат необходимите грижи.

— Споменахте нещо за геронтоложка технология — казах аз. — Има ли някакви злоупотреби в това отношение?

— Някой казват така — отвърна Неет. — Но аз лично се гордея с нея. Може да се спори дали се увеличават разходите по поддръжката на това място като удължаваме възрастта на пациентите. Но вие трябва да знаете, че въпреки краткия сезон за растене на реколтата тук, ние всъщност ИЗНАСЯМЕ храна за правителствените служби на север: голяма част от пациентите явно намират голямо облекчение в работата навън, защото това ги извежда от килиите им. Та какво значение има, че увеличаваме възрастта? Понякога, макар и рядко, старостта е спохождана от утешителни мисли, ако не се стигне дори до пълно оздравяване. Тъкмо оня ден изписахме един мъж, който беше стигнал до сто деветдесет и пет годишна възраст. Каза, че жена му ще е починала вече, така че нямало кой да го прави на луд, и си тръгна щастлив като малко дете.

— Въпреки това — казах аз, като продължавах да звуча сурово, — няма да се освободите от една инспекция.

Той, разбира се, се съгласи. При мисълта за призрака на отменена среща, уредена от Императора, той се превърна в самата любезност.

Последва един цял час на ходене от барака в барака, от хижа в хижа. Минах през шарадата на опитите си да говоря с този или онзи пациент. Те се вторачваха в мен с празен поглед или пък ме вземаха за облак, а един от тях дори ми даде грижливо подпечатана разписка за теглене на два милиарда кредита — макар че въпреки движенията му той не държеше нито лична пластинка, нито разписка. Един от тях пък буташе количка на едно колело през двора. Количката беше обърната с главата надолу; попитах го защо не я обърне както трябва и той ми отвърна, че ако го направел, някой щял да постави нещо в нея.

Макар че стените бяха олющени, хижите и бараките бяха добре поддържани. Макар че пациентите бяха странни, никой от тях не беше физически наранен или болен. Диспансерът и болницата бяха чисти и функциониращи и там също не можеше да се открие никаква нередност.

Най-накрая се обърнах към Неет. Щях да имам огромна нужда от уменията си на репортер-следовател. Казах:

— Тук не виждам никакви хора на особено преклонна възраст. Много се съмнявам, че използвате геронтоложка технология, за да ги държите живи. Честно да си кажа, започвам да подозирам, че избивате най-възрастните!

Това проби любезното му, чернооко обаяние.

— О, това съвсем не е така! — извика той. Помисли известно време, след което каза: — Елате с мен!

Поведе ме към архивния отдел. Там се намираха огромни редици с терминали. Разчисти пътя си от едно ято подмазващи се чиновници и седна пред един от терминалите, като зашари с пръсти по клавиатурата. Започна да извиква на екрана досието на случаи според възрастта на пациентите.

През цялото време изстрелваше някакви коментари.

— Виждате ли! Сто деветдесет и една. Двеста и три. Сто осемдесет и девет. Сто деветдесет и две… — Той продължи да коментира всички подред. Просветна ми, че на това място има поне половин милион пациенти. Минаването през всичките случаи щеше да отнеме целия ден!

Аз обаче проявих остър ум. Казах с кисел тон:

— Виждам, че избягвате да покажете политическите затворници.

Това го накара да спре. Забрави напълно за обаянието си и зяпна.

— Тук нямаме никакви политически затворници!

— Напротив, имате! — казах с най-смъртоносния глас, който можех да докарам. — Или може би това означава, че сте имали, докато не сте ги избили.

— Но моля ви се — каза той. — Разговорът започна да става много брутален. Целият персонал щеше да бъде уволнен, ако се беше случило нещо подобно!

— Точно така — рекох. — Случайно знам, че има истина в твърдението ми. Вие СТЕ имали политически затворници. Зная имената на двама от тях.

Той поклати глава объркан. След това каза:

— Тук никога не е имало такива хора. Дали са ви погрешна информация, инспекторе.

— Вкарайте — прекъснах го аз — имената на доктор Кроуб и Ломбар Хист!

Той се отпусна на момента. Даже успя да се усмихне.

— О, тези ли! — възкликна. Те не са политически затворници. Те са по-побъркани от когото и да било.

— Въведете имената им — наредих строго аз.

Той се подчини.

И ЕТО ЧЕ ТЕ СЕ ПОЯВИХА!

Неет се опита да ми обясни, че причината, поради която имената им не се бяха появили на този герентоложки терминал, е, че Хист е само на сто и седемдесет години, а Кроуб на сто и осемдесет. Не му вярвах.

— Политически затворници — казах. — Трябва да ги инспектирам!

Той поклати глава. Посочи бележката в досието на Хист: „ИЗОЛИРАН. Може да говори само с Кроуб.“. А след това и към досието на Кроуб: „ИЗОЛИРАН. Може да говори само с Хист.“. — Не им е разрешено да разговарят с никого! Никой никога не отива да ги види! — каза Неет. — Това и кралска заповед!

— Аха! — казах аз. — От някое друго управление! А какво ме води мен насам, ако не кралска заповед? Обвинението е доказано. Вие НАИСТИНА имате политически затворници тук, които не са по-ненормални от вас или мен. Е, благодаря, Неет. Сега ще се върна и ще докладвам, че лудницата на Конфедерацията…

Обаянието му беше изчезнало напълно.

— Моля ви! — изстена той. — Тези двамата са напълно побъркани!

— Това може да бъде доказано само с подробно интервю с двамата поотделно. И БЕЗ вас и екипът ви да ги направлява или да ги дупчи с игли! Тъй като ми харесвате, Неет, и понеже НЕ искам да ви създавам неприятности, ще ви направя тази услуга!

— О, благодаря ви — каза той с глух глас и махна с ръка на един от охраната доста настойчиво.

Бях обзет от въодушевление. Уменията на репортер-следовател вършеха направо фантастична работа!

Задаваше се следващият ми голям удар!