Обречена планета

I

След като ми помага две седмици да се ровя в стари книжа и дневници — но прекарвайки по-голямата част от времето си в посещения на познати места на Манко — Хайти се беше върнала на планетата Волтар, за да спази едно отдавна подписано споразумение — да се появи на бенефис в Деня на Хайти Хелър, който се честваше всяка година.

На площадката за совалки, откъдето щеше да хване суперлуксозен въздушен лайнер за Волтар, тя ме потупа по рамото, целуна ме майчински по бузата и каза:

— И не забравяй да поставиш истинското ударение върху последвалия живот на брат ми в твоята книга. Като писател трябва да се погрижиш пресата да му обърне достатъчно внимание: той е ТВЪРДЕ потаен за себе си. Засега чао-чао. Оставям те в добри ръце. Беше голямо забавление. Довиждане.

Докато совалката се издигаше нагоре, а аз махах с ръка, си мислех, че за нея може да е било просто едно забавление — за мен обаче си беше смъртно сериозна работа и щеше да продължи да е така! Бях изтъркал палеца си да прелиствам копия от дневници и документи, ушите ми ме боляха от воя при записването на вече записани ленти. И макар да бях проследил цялата история до последния фатален военен, съвет за Земята (а също и прекарал много усилени седмици в това да запиша нещата, които вие прочетохте толкова бързо), още не бях завързал финалните свободни краища окончателно. Колко усилено, колко безкрайно усилено бях работил за теб, скъпи читателю!

По нареждане на Хайти шофьорът ме чакаше, за да ме откара обратно в обширните имения на Дука и Дукесата на Манко, където бяхме отседнали. Именията обхващат цяла верига девствени планини и хиляди квадратни километра плодородна равнина в близост до един град — провинциален наистина, но три пъти по-голям от Ню Йорк — който се казваше Аталанта.

Приземихме се в Роуз парк и аз извадих късмет. Дукесата тъкмо в този момент влизаше в един салон.

Беше висока и руса и макар вече да беше почти излязла от средната възраст, и макар че имаше много деца, тя беше доста красива. Годините до голяма степен бяха пощадили някогашната графиня Крек.

— Здравей, Монте — каза тя. — Изглеждаш доста изтощен. Хайти без проблем ли отлетя?

Кимнах. Дукесата на Манко обикновено ме караше да се чувствам до известна степен с вързан език и нескопосан: тя се движеше леко и грациозно, а сиво-сините й очи имаха много силно въздействие. Днес беше облечена във велур и вероятно беше ходила навън, за да надзирава как вървят нещата из имението.

— Ваша милост — успях да изрека аз, — можете ли да ми отделите малко време, за да завържа някои краища, които висят недовършени?

Тя се усмихна.

— Добре, влизай, сядай и давай направо. Аз самата имам нужда да си поема дъх. Най-малкият ми внук ни накара всички да си изпотрошим краката след него днес. Той е вътре във всички неща, които стават наоколо! Само на седем години е, а са необходими една дузина хора, за да го предпазят от ранна смърт. Съвсем същият е като дядо си. — И тя се отприщи да ми разказва и то с доста голямо задоволство как преди малко са го измъкнали от едно напоително езеро, понеже изработената от самия него лодка се преобърнала. Очевидно майка му го беше завела у дома в града, където баща му — най-малкият син на Хелър — беше губернатор.

Дневният салон в парка беше приятен и хладен, много провинциален, целият направен от местни камъни и с истинска камина. В него можеше да се упражнява цяла рота. Стените бяха покрити с картини. Там бяха тримата синове на Джетеро, до един вече на средна възраст, но на картините още момчета: двама от тях бяха нарисувани в униформите на Кралската академия, а третият с шлема на пилот-изтребител. Там беше и дъщеря им, нарисувана в костюма си от някаква училищна пиеса: приличаше поразително на Хайти, но в начина, по който стоеше, имаше нещо, което определено беше взела от Крек.

Дукесата нареди да донесат студени напитки и продължи да бърбори за внуците си, които засега бяха шест. Най-старият от тях, който беше на четиресет, току-що амбициозно беше поел управлението на именията Крек в северна Аталанта, понеже щеше да наследи титлата, и очевидно в момента се преборваше с някакво наводнение. Аз не слушах много внимателно. Опитвах се да отворя уста и да успея да довърша историята си.

Бях си направил едно малко списъче. Надникнах в него и казах, тоест едва продумах:

— Можете ли да ми кажете какво точно стана с мистър Калико?

Тя се засмя и изсвири тихо и остро. След около трийсет секунди една котка калико влетя в стаята и скочи на скута й. Бях шокиран.

— Това мистър Калико ли е?

Тя се засмя отново, защото котаракът беше погледнал любопитно към мен, след което явно реши, че не става въпрос за същото, за което той си мислеше, продължи да лочи от чашата с газирана вода, която тя му държеше.

Тогава Дукесата малко се натъжи.

— Около десет години, след като се върнахме от Земята, Джетеро и мистър Калико се разхождали в планината. Ти си даваш сметка, че аз така и не успях да науча Джетеро да води приятен, спокоен живот, но в този случай той просто се разкършвал след едно особено дълго заседание в Палас сити. Дори не били тръгнали на лов. И тогава мистър Калико забелязал един лепъртидж! Нападнал го с главата напред! Представяш ли си да скочиш на един лепъртидж, който е един тон! Но такъв си беше мистър Калико. Преди Джетеро да успее да го спре, той претърпял поражение.

Тя въздъхна. След това посочи:

— Това е кожата на лепъртидж ей там, пред камината. Доста е опърпана за тази стая, но Джетеро никога не би ми позволил да я изхвърля. Та това се случи с мистър Калико.

Котаракът в скута й отново вдигна глава при споменаването на името. Дукесата продължи:

— Обаче, оттогава насетне веднъж във всяко поколение, след като умре старият, се ражда нов котарак в котилото, който отговаря на името мистър, Калико, без въобще някой да го е учил на това. Този е десетият!

— Знаеш ли — продължи гордо тя, — откакто доведохме тия котки на Манко, в провинцията не остана нито едно вредно насекомо. Надявам се само да не си внушат, че трябва да изтребят всички лепъртидж!

Бях приготвил следващия си въпрос.

— От Земята бяха изпратени пет кораба на Калабар. Пристигнаха ли там въобще?

— А, екипажът на Фахт бей. О, да. Работиха известно време в една сервизна база на Калабар, след което се пенсионираха и се прибраха по домовете си. Това ми напомня, че тук някъде имам една пощенска картичка, на която още не съм отговорила. Той се пенсионира като пощенски началник в някакво малко градче на Флистен и дъщеря му пое поста. Знаеш ли, тя е наполовина туркиня. Трябва да си намеря нов обществен секретар. Когато завършиш книгата си, няма да искаш повече това място, нали, Монте?

Аз се свих. Тия застаряващи хора бяха едни и същи навсякъде. До един си мислеха, че да си следовател-репортер не е сериозно занимание! Добре, щях да им дам да разберат!

— Сега — казах аз, като не обърнах никакво внимание на офертата, — когато всички онези престъпници бяха амнистирани, имаше ли някакъв обществен подем? Искам да кажа нова вълна от престъпления?

— О, какво те кара да мислиш така? Всъщност, те всички явно си мислеха, че дължат нещо на Мортиай и по-голямата част от тях се поправиха. Чакай да се сетя, че беше толкова отдавна. А, да. Само един процент от тях бяха хванати отново за престъпление и екзекутирани. Настъпи период, в който не ставаха почти никакви престъпления. Сега си спомням един случай в края на първата година. Беше нещо като моя амнистия, нали разбираш. Но оттогава насам държавата всъщност не е имала периоди с вълни на престъпления, както ги наричаш ти. Даже Слам сити се прочисти.

— Е, това е чудесно — казах аз. — Сега можеш ли да ми кажеш дали някога, по какъвто и да било повод, си чула нещо повече за човек на име Изи Епщайн?

Тя ме изгледа някак странно. След това вдигна рамене и отпрати лакея. Той се върна след малко с една метална кутия. Дукесата я отвори, извади някакви листове и остави кутията на земята. Много ми се щеше да надникна, за да видя останалата част от съдържанието на кутията, но тя ми предложи само листата, които беше извадила. После ги взе обратно със същата бързина.

— Забравих — каза тя, — че няма да можеш да четеш на английски.

Листовете бяха много, много стари и пожълтели и тя ги пипаше много внимателно. Постави ги обратно в кутията и извади къс преводаческа хартия, която не беше в много по-добро състояние. Даде ми я.

II

Незабавно снимах уводната бележка и превода, които ви предлагам в пълния им вариант:

III

Бях СТЪПИСАН!

Погледнах Дукесата и казах:

— Той е знаел през цялото време, че неговият „мистър Джет“ е извънземен! И съвсем типично за Изи, той просто си е държал езика зад зъбите! Но КАК е разбрал? — О, вече бях намерил цаката на Хелър! Хванат на местопрестъплението при грубо нарушение на Кодекса!

— Името на Джетеро беше написано в една квитанция от Флота, залепена от вътрешната страна на часовника, който му бяха дали. А в офиса си в Емпайър Стейт Билдинг Джетеро имаше цяла библиотека на волтариански, включително и волтариано-английски речник. Изи вероятно е разчел буквите и е превел квитанцията. Обаче има още нещо: Утанч-полковник Гейлов докладва на Роксентър, че Афийон е извънземна база. Онези файлове попаднаха до един в ръцете на Изи. Вероятно е събрал парченцата от пъзела и дори когато е открил, че базата е разрушена, е предположил, че някой пак ще дойде или пък ще поддържа връзката и просто е оставил писмото.

— Невероятно! — казах аз. Върнах й превода, след като бях сигурен, че съм си снимал едно копие от него. Проверих тайничко дали записващото ми устройство продължава да работи. — Сега имам още едно име в списъка си: Снелц. Какво се случи с него?

Тя започна да ме гледа много странно. Но каза:

— Снелц се пенсионира като бригаден генерал във Флота преди половин век. Умря преди двайсет години. Но слушай, млади ми Монте, току-що забелязах нещо много странно: въпросите, които задаващ, са свързани със Земята.

Тя насочи пръста си към мен. Помислих си, че са ме хванали. Но тя каза:

— Слушай сега, млади ми Монте, показахме ти всички негови записници и документи, така че ти ТРЯБВА да отразиш цялата кариера на Джетеро. Тя е просто брилянтна! Двете с Хайти трябваше да му досаждаме дни наред, за да позволи поне на вестниците да го цитират. Не иска даже да отговаря на въпросниците на представителите на енциклопедиите: просто им казва: „Вижте в тома от миналата година!“. Те приемат това за заповед и го публикуват като космически изтребител от младежките му години! Направо е невъзможен в това отношение! Никога не си приписва и най-малката заслуга за това, което е направил. А то е МНОГО! Земята беше само една малка, много малка част от него. Всъщност, ако бях на твое място, щях да се откажа от тази част. Твърде маловажна е. Боже мой, даже нахлуването на Колипин беше много по-интересно от нея. Даде на император Мортиай голям урок! Бяхме загубили пет ескадрона и Джет така се разстрои, че грабна разкрибуцания кораб „Възмездие“, отиде право там, спечели войната и постигна мир в рамките на една седмица. А Мортиай, който беше отишъл на обиколка из Калабар, за да види как вървят нещата, чу със закъснение всичко това и се върна на бегом у дома, като си мислеше, че ще трябва да поеме правителството, втурна се в залата на Великия съвет, а Джетеро си седеше там и Мортиай изрева:

— Какво по дяволите искаш да постигнеш като рискуваш живота си в онази проклета война?

А Джетеро се усмихна и попита:​

— Каква война, Ваше превъзходителство? — и му подаде мирния договор.

Тогава дори Мортиай трябваше да избухне в смях, защото Джетеро изглеждаше толкова невинен. Но вестниците нито веднъж дори не СПОМЕНАХА за това! Ние ти позволихме достъп до бележниците и файловете, за да можеш наистина да разкажеш на хората за него.

Усмихнах се. Точно това смятах да направя. Макар и не точно така, както тя го очакваше. Знаех, че един репортер-следовател трябва да бъде много лукав, та й казах:

— На всяка цена ще последвам съвета ви, Ваша милост.

Но дали тя щеше да проследи развоя на нещата, нямаше как да знам.

В този момент котаракът каза „Мяу“, побутна я с лапа, след което, да му се не надява човек, посочи към един от горните прозорци на салона.

Дукесата се обърна и се вторачи. Забеляза нещо в небето. След това скочи на крака и каза:

— О, не! Джетеро се прибира! Идва си един ден по-рано! — Сведе поглед към изцапаното си кожено сако. — Боже мой! Приличам на развалина! На никого не е казано какво да се приготви за вечеря!

Тя хукна от салона към останалата част от къщата.

Котаракът полетя през вратата към мястото за кацане в Роуз парк.

Аз последвах котката.

IV

Космическият кораб приближи с такава скорост, че бях сигурен, че ще се разбие.

Тогава той направи внезапен лупинг в последния момент и кацна на опашката си толкова меко, че дори тревата почти не се помръдна.

Когато корабът застана на едно място, аз зяпнах.

БЕШЕ ВЛЕКАЧ!

Вратата на херметическата камера се отвори, навън полетя едно спасително въже и по него се спусна грациозно един мъж. Беше облечен в бледосин цивилен костюм, без каквито и да било украси, но иначе с много скъпа кройка. Мъжът стигна до земята с лек подскок и се обърна. Някой, който беше останал в кораба, хвърли надолу едно куфарче, една кутия и един увит букет цветя, които той хвана до едно.

Със закъснение един екипаж от близкия хангар пускаше една стълба. Но вместо да се засрамят, както би трябвало, те просто му замахаха с ръка.

Аз стоях под една арка от рози до къщата. Той вървеше право към мен с лека стъпка.

БЕШЕ ДЖЕТЕРО ХЕЛЪР.

Той беше доста висок, много строен, от тоя тип мъже, които дори в превала на средната си възраст се поддържат в добра форма. Макар че чертите му се бяха изострили, той все още беше много красив мъж. Фиксира сиво-сините си очи върху мен. Каза:

— Къде е Хайти?

Аз отвърнах:

— О, тя се върна на Волтар днес по обяд.

— О, по дяволите — рече той. — Надявах се да я хвана. Ти трябва да си младежът, когото чух, че водела със себе си.

— Уважаемият Монте Пенуел, Корона, Ваша светлост, сър — и щях да коленича, но той ме спря.

— Я да оставим всички тия формалности. Имам ги — предостатъчно в Палас сити. — Той се усмихна, а усмивката му беше много подкупваща. — Аз съм си у дома. Наричай ме просто Джет.

— Сър — казах аз, понеже не можех да сдържам повече любопитството си, — това не е ли Влекач Едно?

— Не, разбира се — отвърна той и леко се намръщи.

— Но това е влекач — настоях аз. — Има тъп заоблен нос с перки. Освен това размерите и формата му са същите. На долната си страна има перка, за да се освобождава по-лесно от излишния товар на главните двигатели „Бъдеще-минало“. Когато отворихте вратата на херметическата камера, видях съвсем, отчетливо сребърни парапети. Даже на носа му пише „Принц Кавкалсия“!

— Млади ми Пенуел, този кораб НЕ е Влекач Едно. Обаче като те слушам как използваш този термин, ми се струва, че си разговарял с жените в къщата. Клюкарили сте.

Изпънах се. Стигах му малко над рамото.

— Не сме клюкарствали. Аз съм репортер-следовател!

Той се разсмя добродушно.

— Репортер-следовател? Не съм чувал този термин вече почти един век.

— Искам да напиша историята на живота ви — казах аз.

Той ми подаде кутията и цветята, които носеше.

— Ами, тогава заповядай в салона в парка и ще ти я разкажа цялата. Не виждам защо да те държа тук отвън на слънце.

Помъкнах се след него. Той влезе в салона. Там стоеше един лакей със студени напитки, който се усмихваше много гостоприемно. Хелър се стовари в едно кресло. Някакъв мъж в синя ливрея, който очевидно беше главен иконом, влетя в залата като продължаваше да се облича.

— Блин — обърна се Хелър към новодошлия, — отнеси тази кутия и я изпрати на Хайти. Съжалявам, че я изпуснах: очаквах с нетърпение да обменим по няколко „Спомняш ли си…?“, докато си бъбрим за Аталанта. Опаковай го много внимателно, защото е от много старо стъкло: сега ще трябва да измине с кораб целия път до Пош хилс. Цветята са Нейна милост.

Блин ме освободи от товара ми. Лакеят ми поднесе едно питие. Хелър ми даде знак да седна.

— Значи това, което чух, е вярно — каза той. — Скъпата Хайти ти помага да напишеш книга. Имаш ли си издател?

— О, да, Ваша… Джет. Байографикс Паблишинг Кампъни беше очарована от идеята да издаде книга за вас. Даже подписаха договора с мен, без да искат предварителни данни за книгата. Бяха много нетърпеливи наистина. — Не го осведомих, че те бяха предположили, че го познавам много добре, а аз всъщност разбрах, че Джетеро Хелър е истинското име на невероятно популярния и много влиятелен Дук на Манко, едва когато се захванах с този проект. Бяха стъписани, когато разбраха, че за него няма нито една книга и ми бяха казали:

— Млади Пенуел, ако можеш да проследиш отвътре биографията на Короната и да я опишеш в книга, ще натрупаш състояние!

Щях да им се представя в още по-добра светлина. Каква книга бях приготвил! Изтребител!

— Ами добре, това е чудесно — каза Хелър. — Предполагам, че момичетата са ти помагали.

— О, да — отвърнах аз. — Бяха чудесни — осигуриха ми достъп до всички ваши дневници и вещи, а освен това отвориха заради мен и цялата Мемориална библиотека.

— Предполагам, че си бил много зает. Добра ли се до някакъв друг материал?

— О, да, сър — отвърнах аз. — Нещо много учудващо. Някакво земетресение вероятно е направило пукнатини около Спитиос във Великата пустиня. Онова място, дето го разрушихте, спомняте ли си? И аз извадих голям късмет, като открих всички основни архиви на Апарата.

Опитвах се да го подлъжа, за да ми направи някакви нови разкрития или коментари, които мога да използвам.

Но той само каза:

— Мога да си го представя — и сръбна от студената си напитка. — Но мога да си представя и колко е трудно това за един млад писател. Имаш ли някакви неприятности?

Стигнахме до един мазол.

— Ами — казах аз, — заради семейството ми е. Откакто се дипломирах в Кралската академия на изкуствата, те въобще не приемат насериозно моята писателска дейност. Написал съм толкова много оди, а те даже не искат да ги чуят. Никаква подкрепа от тяхна страна.

Той поклати глава и ме погледна с голямо съчувствие.

— Е, младостта си иска жертвите. Но не мога да си помисля, че те активно те възпрепятстват.

— О, напротив, правят го! — противопоставих се аз. — Всичките ми роднини до един ме подтикват и насилват да правя това или онова, за да се добера до някакъв пост.

— О, боже — каза Хелър, — това трябва да е доста неприятно.

— Така е! — казах аз натъртено. Обаче се успокоиха по този въпрос. Сега става нещо абсолютно ужасно. Майка ми е организирала някакъв заговор, за да ме ожени за лейди Корса.

— Лейди Корса? — възкликна той ококорен. — Е, ама тя е наследница на половината планета Модон!

— Обаче е ужасно атлетична, на ръст два пъти колкото мен. И при това няма никаква душа! Мисля, че писането е загуба на време.

— Но, боже мой — каза Хелър, — така ще станеш един от най-богатите мъже на Модон след половин век. Земите на тази планета са легендарни с плодородието си, а планинските части са много красиви и пълни с дивеч. Истински рай!

Аз поклатих глава.

— Провинция — казах. — Селско, колкото можете да си представите. Единственото, което правят, е да копаят напоителни канавки или пък стърчат някъде с кепета в ръце и си дърдорят за вълната на животните. Даже селската аристокрация е неграмотна и си ляга веднага след залез-слънце. Няма да мога да се добирам до ярките светлини на Волтар даже и един път в годината. О, уверявам ви, Ваша милост, това би означавало СМЪРТ!

— О, бедният, ти — каза Хелър. — Писането трябва да означава много за теб.

— О, така е, така е. Заради това, Джет, моля те, разкажи ми историята на твоя живот.

Той придоби много сериозен вид. Довърши студената си напитка и остави чашата.

— Много добре тогава. Откъде да започна?

Малко ме бяха хванали в крачка. Не очаквах, че ще стане толкова лесно.

— Ами, обикновено човек започва с това къде е роден — казах аз.

Той кимна. Настани се удобно. Аз включих касетофончето си, очаквайки с нетърпение да чуя всяка негова дума. Сега щях да се добера до дъното на всичко. С хитрото и ловко задаване на въпроси, което си мислех, че един репортер следовател би трябвало да прилага, щях да го накарам да разкрие със собствени думи същината на най-гигантското прикритие за всички времена.

— Роден съм — започна Хелър — в Тапур, провинция Аталанта, планета Манко, преди сто двайсет и седем години.

Бях напрегнат. Погледът му придоби носталгичен оттенък от спомените. Сега щях да разбера всичко.

— След това — продължи Хелър — живях досега. И ето ме тук.

Усетих как стаята се завърта. Отворих уста. Затворих я.

Една детинска и невинна усмивка остана на устните на Хелър.

В коридора се чуха нечии стъпки. При нас се вмъкна дукесата на Манко. Въпреки възрастта си тя беше красива. Беше облечена във вечерна рокля, която проблясваше в синьо и жълто и сякаш отразяваше цвета на косата и очите й. Ако не знаех на колко години е, умението й да си слага грим щеше да ме заблуди.

Той стана, за да я посрещне, и тя го целуна.

— Ти си много лошо момче, да пристигаш тук с гръм и трясък един ден по-рано и да завариш всичко в такава бъркотия. Но аз съм много доволна — и тя го целуна още веднъж много топло. След това си даде сметка за моето присъствие. Каза: — Джетеро, не се стърпях и дочух онова, което току-що каза на този млад мъж. Спести му шегите си. Той наистина полага много упорити усилия, а и освен това е време да получиш някакво признание.

— Точно така! — каза Хелър. — Признание! Тъкмо това, което искам. Признание за това, че умирам от глад. Какво има за вечеря?

И това беше ВСИЧКО, което успях да измъкна от Джетеро Хелър, вицекралски председател на Великия съвет, дук на Манко.

Виждате ли?

ТОЙ И ДОСЕГА ПОДДЪРЖА НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРИКРИТИЕ, КОЕТО КОНФЕДЕРАЦИЯТА НЯКОГА Е ПОНЕСЛА!

Но все още има време, скъпи читателю, все още има време. Свещеният График за нахлуването все още може да бъде реставриран и изпълнен.

Както обаче ми напомня Шафтър, още не съм ти казал всичко.

V

Когато се върнах на Волтар, разбира се бях зает дълго време, докато пишех историята, която вие прочетохте. Честно да ви кажа, никога не съм работил толкова упорито през целия си живот. Изнудих Хаунд — понеже той пие — да казва на хората, че съм седнал да уча за някакъв изпит, който ще ми даде пост, но без да казвам кой от роднините беше спечелил. Освен това лейди Корса беше се върнала заедно с брат си на Модон, така че нищо и никой не ме притесняваше. О, колко пот хвърлих само.

И тогава дойде великият ден, в който си помислих, че съм свършил, а изведнъж чувам Шафтър да ми казва, че не съм си дозавързал краищата на историята.

— Добре — рекох му нетърпеливо, — добре. Но аз не разполагам с повече материал, Шафтър. Всичко е изписано!

Той въздъхна, след което каза:

— Млади ми Монте, някога давал ли си сметка колко досадно беше за мен да бърникам наоколо, докато ти си цапаше ръцете с мастило? Всичките коли, дето ги имаш, са до една в пълна изправност. И знаеш ли какво?

— Какво? — попитах аз.

— Мисля, че ти пишеш приказки.

— О, Шафтър, и ти ли си вече срещу мен?

— Не бих направил такова нещо, млади ми Монте. Но бих могъл да те предпазя от една ужасна грешка. — Той отиде до вратата на стария космически туристически кораб, който беше купил за една песен (трябва да бъда малко по-точен: не беше една от одите ми, защото тях никой не ги иска; беше го купил с неизразходваните ми аванси, натрупани докато пиша), отвори скърцащата врата и натисна един бутон на контролното табло. След това каза:

— Погледни тук.

Погледнах.

Беше включил някаква карта. Карта на Западния океан.

— Не виждам нищо — казах с изненада.

— Тъкмо това ти показвам — каза Шафтър. — Би могъл да направиш някоя ужасна грешка. Вгледай се внимателно. НИЩО!

Повярвайте, изпаднах в отвратителен шок, когато разбрах и се уверих в това, за което той говореше. Там не само, че нямаше никакъв остров Рилакс, ами НЯМАШЕ ВЪОБЩЕ НИКАКЪВ ОСТРОВ!

— Боже мой! — извиках. — Та това прикритие е стигнало дотам, че да се промени една планетарна карта на Волтар!

— Знаех си, че ще го приемеш като мен — каза Шафтър. — Ще помоля Хаунд да ни приготви обяд за из път и веднага тръгваме!

Полетяхме натам веднага. Три хиляди километра. Старият туристически кораб не беше от най-бързите — вдигаше най-много петстотин километра в час — но пък си имаше много устройства и екрани.

Скупчените облаци бяха много високи и сиви, океанът — много застрашителен и зелен. Около четири часа следобед бяхме стигнали над точните координати.

— Внимавай да не се блъснеш във върха на планината — казах аз. — Забравил съм колко е висок.

— Обаче и в пилотския дневник не пише нищо. Там въобще не е споменат такъв остров. Аз обаче си имам система. Начертал съм една схемичка й просто ще летим напред-назад, като се спускаме все по-ниско. Така ще проверим цялата тази част от океана.

— Недей да се блъскаш в планината! — предупредих го аз.

— Няма — отвърна Шафтър. — Защото съм напълно сигурен, че там няма нищо. Освен това съм включил всичките екрани. Отпусни се спокойно и изяж още едно кексче. Търсенето ще ни отнеме доста време.

Реехме се ли се реехме, все по-ниско и по-ниско, като прорязвахме вълмата мъгла и слънчевите петна. От време на време океанът проблясваше под нас.

Вълните започваха да изглеждат все по-застрашителни. Накрая летяхме толкова ниско, че даже видях как една риба-прилеп я преследват цяло ято риби-зъбари. Започнах да се изнервям, особено когато Шафтър избра точно този момент да отвори един вътрешен капак, за да пъхне още едно горивно блокче: надявах се, че разполагаме с достатъчно от тях.

Изведнъж слънцето ме заслепи. Блестеше под мъглата, хоризонтално. ЗАЛЕЗ!

И тогава ми хрумна една много странна мисъл.

— Кажи ми, Шафтър, някой от Планетарната охрана обаждал ли се е?

— Не — отвърна той, докато наблюдаваше вълните.

Ами тогава, за Бога, провери дали каналът ти за трафика работи. Хич не ми се иска някоя бойна глава да се забие в нас. Островът е доста далеч от разрешения район. Провери си канала!

Той вдигна рамене и опита да осъществи връзка.

— Проба, проба — каза той в микрофона.

— О, това ли сте правили? — попита един глас от базата за Планетарна охрана. — Мислехме си, че вероятно търсите място за риболов.

Шафтър се обърна към мен и ми намигна.

— Точно така — каза той в микрофона. — Обаче внимаваме да не се блъснем в планината.

— Каква планина? — попитаха от Планетарна охрана.

— Теон — отвърна Шафтър. — Планината на остров Рилакс.

Настъпи тишина, след което се чу:

— Туристически кораб 4536729-MY7. Току-що ви издадохме призовка за проверка, заради това, че летите без карти и пилотски дневник. Моля да се явите в удобно за вас време в Пътна сигурност, за да бъдат проверени екраните и справочниците ви.

— О, чакайте малко — каза Шафтър, — нямаме нужда от това.

— Ами тогава сигурно е по-добре да получите една истинска призовка за това, че сте летели под въздействието на тап.

— Не, не — рече бързо Шафтър. — Предпочитам предупреждението, благодаря. Не е моя вината, че справочниците ви се четат толкова трудно. Мога да се закълна, че видях да се споменава Връх Теон там.

— Привиждат ви се разни неща. Ще издадем истинската призовка. Няма нито такъв остров, нито такава планина. Ще наблюдаваме на монитор връщането ви у дома. Елате в съда утре сутрин. А освен това донесете десет кредита за глобата. Край.

Шафтър се обърна към мен.

— Моля те, спри с предложенията си, млади Монте, Сега ми дай десет кредита, за да мога утре да отида в съда, преди да си станал от сън, и да платя глобата. Тук няма никаква суша, отиваме си у дома.

Бях стъписан. Това беше нещо много повече от обикновено прикритие.

Какво беше станало с кралица Тийни и Мадисън, с катамитите, с персонала на Палас сити и още около пет хиляди души?

О, Шафтър се оказа прав. Бях забравил да завържа краищата на историята си й сега те се вееха свободно във въздуха!

КАКВО СЕ БЕШЕ СЛУЧИЛО?

Островът беше образуван от един вулканичен мехур.

Дали Хелър, този архи-престъпник, не беше изпратил някой боен кораб да го взриви във водата, за да прикрие прикритието си завинаги?

VI

Прекарах една много неспокойна нощ. Крачех напред-назад. Заспах едва призори. Хаунд разтвори с трясък кепенците и пусна светлината вътре, която ме удари като чук.

— Ставаш все по-лош и по-лош — каза той. — Сега заради теб бедният Шафтър стои пред съда като най-долен углавен престъпник. Баща ти трябваше да последва съвета ми и да те изпрати на военна служба. Ако се беше изправил срещу грохота на оръдията, от теб можеше да стане мъж.

— Хаунд казах аз, — имам ли някой роднина в геоложката служба?

Той вдигна очи към тавана.

— Не, нямаш роднина в геоложката служба. А ако не се поправиш, скоро няма да имаш въобще никакви роднини. Всички ще се откажат от теб! Да поиш бедния Шафтър със силен алкохол! Трябва да се засрамиш от себе си!

— Не може да ти е казал подобно нещо.

— Не беше необходимо! Призовката беше в кутията за сутрешната поща! А виж се ти сега, проспиваш всичко до два часа следобед!

— Ти пиеш.

Но не и на обществени места, малък изнудвач такъв! Влизай в банята и ще ти измия всичко от главата!

Всъщност банята ми подейства добре. Поуспокои изтормозените ми нерви, макар че те отново се напрегнаха, когато се опитвах да се обадя по телефона, докато Хаунд ме бръснеше. Той избутваше слушалката встрани през цялото време.

Аз обаче се добрах до редактора на „Планетата“, илюстрован седмичник, който, доколкото си спомнях, имаше уклон към публикуване на исторически събития, свързани с Волтар: обичаха да отразяват свличания на планини и вулканични изригвания.

— Преди около сто или малко по-малко години — казах аз — отразявали ли сте земетресение или нещо подобно?

— Страхотно — каза редакторът. Кой се обажда? Визорът ви е изключен.

— В момента ме бръснат, а освен това не съм сресан.

— Това може да се окаже най-жизнено важното позвъняване за деня — каза редакторът. — Чуйте ме, който и да сте, на всичките сто и десет планети седмично стават приблизително около шест земетресения. Освен това ме засипахте с конкретна информация за времето и мястото на земетресението.

— Западния океан — отвърнах аз. — Волтар. Проверете за преди около осемдесет и пет, деветдесет или деветдесет и пет години.

— Слушай, който и да си ти, моят съвет е да станеш гъст с някой репортер, който има достъп до архивите на вестниците. И когато ми се обадиш следващия път, да си си сресал косата и включил визора. Побъркани — измърмори той и затвори.

Веднага ми проблесна. Знаех къде се събират репортерите.

— Хаунд — казах развълнувано, приготви ми един официален костюм, който е малко поомачкан, и една посплескана шапка.

— Ти нямаш никакви поомачкани костюми! — тросна се той. — Не започвай да обвиняваш лакеите, че не си вършат работата. Не и след това, което причини на бедния Шафтър! Носиш само неприятности!

— Слушай — примолих му се аз. — Намачкай тогава някой от тях. Отивам в Мастиления клуб в Джой сити!

Той така забели поглед, че очните му ябълки си останаха горе! Когато се оправи, той каза:

— Сега пък имаш намерение да се забъркваш с вестникарска помия! Помни добре какво ти казвам, млади ми Монте, от теб ще стане един пропаднал пияница! Ако нямах задължения към баща ти, щях да се прибера на Флистен и да те оставя в ръцете на съдбата!

Така и не ме разреши да намачкам костюма си. Не ме остави и да си сложа сплескана шапка. Дърдореше ли дърдореше. О, през какво само минах, скъпи читателю, за да те сдобия с тази книга!

Шафтър не беше особено добре. Той непредпазливо беше изпуснал няколко думи пред съда по движението и те бяха удвоили глобата му. Дадох му и другите десет кредита, но той продължаваше да скърби за това, че вече си няма изряден шофьорски талон.

Откара ме до Джой сити и се приземи близо до Мастиления клуб. Над него има огромно електронно изображение, което имитира река от мастило, която си мени цветовете и се плиска. Човек си мисли, че стените вътре са покрити с плакати за пожари и бедствия, но не е така: целият интериор е в меко сиво, а музиката е успокояваща, като в офис на предприемач.

Беше късен следобед. Всички вестници бяха излезли. Сега беше времето за гуляи на репортерите. Мястото беше претъпкано.

Почувствах, че ужасно бия на очи с отлично изгладения си, консервативен, бледоморав официален костюм от лъскаща материя и идеално изчетканата си шапка. Така изглеждах като статуя сред парк, пълен с плевели.

Едно младо момче — очевидно разпоредител — ме видя, че се взирам в масите около себе си. Вероятно си беше помислил, че съм попаднал на неподходящо място. Попита ме:

— Търсите ли някой конкретно, сър?

— Някой репортер — отвърнах аз.

Той ме погледна и очите му се окръглиха. След това избухна в смях.

— Хей, пиленца — провикна се той, — тая клечка тук иска да се види с някой репортер. Някой от вас, издънки такива, става ли за това?

Някой го замери с една халба. Един здравеняк на една от най-нагъчканите маси се провикна към мен:

Ела, ще ти помогнем. Ела и седни, ако ще черпиш.

Ами, разбира се, че щях да черпя. Аз самият бях репортер-следовател, нали така? Сместих се на едно място, което ми направиха на масата за двайсет души, и почти веднага при нас долетяха двама келнери с отрупани с напитки подноси.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита ме здравенякът, след като опразни чашата си. — Остават два дни до заплатата, така че си направо изпратен от Бога. — Вадех банкноти от една пачка, за да плащам на келнерите. — Донеси за всички по още едно! — извика новият ми приятел. — Струва ми се, че това приятелче току-що е ограбило банка!

— Ей, от това ще излезе добра статия — намеси се друг. Мога ли да получа правата над нея? Ще те нарека Гиздьо-Докарания Касоразбивач. А ако почерпиш още веднъж масата, ще напиша, че целуваш касиерките в банката, преди да им обереш касичките.

— Не, не — казах с достойнство. — Аз самият съм репортер. Всъщност репортер-следовател.

— Какво е това? — полюбопитстваха няколко от тях.

— Разследвам прикрития отвърнах аз. — В момента пиша книга.

— Всички ние пишем книги — каза приятелят ми здравеняк. Имам един цял сандък с книги. Всички на тази маса са така. Ти трябва да се справяш по-добре от нас. Келнер, донеси по още едно за масата!

— По следите съм на едно прикритие, което е толкова страховито — казах аз, — че всички ще се стъписат.

— Какво означава прикритие? — попита някой. — Човек не ги покрива. Човек СВАЛЯ покривките. Само така можеш да разбереш как изглежда едно момиче! Трябва да внимаваш в какво се забъркваш!

— Това, дето го откривам, не е момиче — казах аз. — Става въпрос за една от най-важните фигури в държавата. О, и как само ще видя името си изписано в облаците.

— Приятелю мой — каза здравенякът, — от добри намерения ти казвам, че май си пийна вече достатъчно. Това обаче няма да ни спре нас, останалите. Келнер, още по едно, обаче недей да носиш за това приятелче. Къркан е като лорд!

След като всички бяха изпили по още пет питиета, приятелят ми здравеняк стана доста любвеобилен и аз го хванах за слушател.

— Трябва да получа достъп до вестникарски архиви с давност може би деветдесет и пет години. Опитвам се да открия едно определено бедствие.

— Приятелю — каза той, — това, което ти е нужно, е репортер. Нито един редактор няма да те пусне в архивите си. Сега, понеже си много щедър в черпнята, всеки от нас тук на масата би ти помогнал с готовност, обаче има една фатална подробност: никой не изкарва деветдесет и пет години в тоя бизнес.

— Старият Шиф е изкарал — намеси се някой от масата и посочи.

Приятелят ми здравеняк се извърна.

В края на един от плотовете в дъното на залата седеше една сивокоса стара развалина, съвсем сам, и се взираше в една празна халба.

— Ей, тоя може да знае. Почерпи ни по още едно, Гиздьо-Докарания Касоразбивач, и ще те представя безплатно.

Пет минути по-късно здравенякът вече говореше на Шиф, докато аз стоях до него:

— Довел съм ти един човек, който много настоява да те черпи едно питие. До скоро, Гиздьо, отбий се, когато разбиеш пак някоя касичка. — И ни напусна.

— Питиетата — каза старият Шиф — винаги струват нещо. За какво става въпрос сега?

— Опитвам се да открия всички странни събития в Западния океан, които са станали от преди около един век досега, вероятно преди около деветдесет и пет години, но може и да греша. — И дадох знак на бармана да донесе един голям тап. Барманът се поколеба, докато не размахах една банкнота, за да му покажа, че аз плащам.

Старият Шиф гледаше как чашата пристига.

— Може би е добре да бъдете малко по-точен.

Реших да му се доверя — той изглеждаше толкова стар и мъдър. Наведох се към него и прошепнах в ухото му:

— Опитвам се да разбера какво се е случило с остров Рилакс.

Главата му се извъртя към мен. В погледа му проблесна нещо. Дали беше страх?

Тогава той направи нещо, което не беше за вярване. Бутна чашата с тап обратно към бармана!

Без да ме поглежда, Шиф каза:

— Съжалявам. Не мога да ви помогна.

О, вече бях напълно сигурен! Да, наистина е имало прикритие! Грабнах чашата и отново я сложих пред него. Той дори не я докосна.

Моментът беше инфарктен. Дадох знак на бармана да донесе една от най-големите бутилки. Той видя парите ми, вдигна една и я постави на бара пред Шиф.

— И това няма да свърши работа — каза застарелият репортер. — Млади човече, моят приятелски жест към вас е да ви кажа да забравите за това. Навлизате в цензурирана територия.

Увереността ми скочи до небето!

Зная на какъв принцип действат тези клубове. Отношението на онзи барман ясно показваше, че старият Шиф е задлъжнял много на клуба. Сграбчих момчето-разпоредител и му прошепнах едно съобщение.

Само след две минути пред нас стоеше управителят със счетоводна разписка в ръка.

— Нямам представа какво искате да постигнете с това — обърна се той към Шиф. Беше предназначено за вписване на дълговете ви.

Шиф ме посочи.

— Той го поиска, не аз — каза Шиф.

Грабнах разписката. Не беше плащана от една година. Сумата надхвърляше парите, които носех със себе си. Извадих бързо личната си пластинка и подпечатах разписката.

— Не, не! — каза Шиф. — Вие ме изкушавате повече, отколкото мога да понеса!

— Чудесно! — казах аз.

— Лошо — каза Шиф. — Това е ОПАСНО!

В онзи момент бях напълно сигурен, че не само Цензорът, ами и самият Хелър стои зад прикритието, свързано с остров Рилакс!

— Дайте ми една разписка с името на този човек — обърнах се аз съм управителя. — Маркирайте я за следващата година и оставете графата за сумата празна.

Управителят се ококори. Старият Шиф седеше до мен някак съсипан. Празната разписка пристигна. Подпечатах я. Обаче я задържах.

Секундите минаваха. И тогава старият Шиф бавно, бавно посегна към разписката. Стисна крайчеца й и я използва, за да ме притегли към себе си.

Прошепна в ухото ми.

— За нищо на света не казвай на никого, че си го чул от мен. Иди да се срещнеш с Прация Тейл, имението Минке в Пош хилс.

VII

Понеже волтарианската година беше напреднала, имението Минке не беше в цветове. От въздуха обаче, докато се приземявахме, си дадохме сметка, че то е доста процъфтяващо. Градински алеи се виеха сред храстите, иззад които надникваха статуите на голи нимфи. Огромната къща беше мезонет на три етажа и доста по-високи фронтони. В дърветата отзад се гушеше малка болница. А под слънцето на късния следобед вдигаше пара един басейн под формата на сърце.

Приземихме се на мястото за кацане и слязохме. Нещо, което приличаше на вързоп от кожи върху, един люлеещ се стол до басейна, изведнъж се размърда и каза:

— Оооооооо! Какъв красив млад мъж!

Внимателно пристъпих напред. От кожите надничаше старо лице поне на около сто и петдесет години. Обилният грим не можеше да скрие възрастта му.

— Седнете, седнете! — извика тя като посочи един градински стол до себе си. — Разкажете ми всичко за себе си!

— Казвам се Монте Пенуел — започнах аз. — С Прация Тейл ли имам честта да разговарям?

— О, божичко мили. Не само красив, ами и учтив. Да, истина е, аз съм Прация Тейл, или поне може така да се каже. А сега просто се настанете удобно.

Очевидно събитията в имението Минке се случваха много бързо, въпреки привидното му спокойствие. Прация започна да дърдори с петстотин километра в час, като разпитваше всичко за семейството ми, за което била чувала, както и за всичките ми приятели и интереси. А докато тя правеше това, един млад мъж с яркозелени очи и сламеноруса коса се приближи с поднос с чаши и кана розова газирана вода и Прация му каза: „Благодаря, синко“, без за миг да отделя погледа си от мен, а след това от къщата излезе една жена и донесе кексчета. Жената беше с яркозелени очи и сламеноруса коса, Прация Каза: „Благодаря, дъще“ и продължи да ми дърдори нещо.

През главната порта влезе застаряваща важна дама, придружена от застаряващ мъж с яркозелени очи и сламеноруса коса, които минаха покрай нас на път за малката болница в задната част на двора. Почти без да спира бръщолевенето си, Прация каза: „Добър ден, лейди Тиг. Добър ден, синко“. Когато отвориха вратата на болницата, видях надписа отгоре: Целологична козметична клиника.

Едва бях прочел това, когато се приземи един много спортен бързоходен кораб, и от него слязоха двама мъже. И двамата бяха с яркозелени очи и сламеноруси коси. Когато те се приближиха, за да я целунат по бузата, тя прекрати обстрела си достатъчно дълго, за да каже:

— Момчета, да ви представя Монте Пенуел, писателя. Вие сте чували за семейството му. Монте, внуците ми Джетеро и Бис.

Те стиснаха ръката ми, след което продължиха към къщата, а аз се върнах към дърдоренето на Прация.

— Боже мили — казах аз, — всичките тези хора ВАШИ деца ли са?

— О, това са само част от тях — отвърна Прация с горда и превзета усмивка. — Повечето от тях са женени и вече практикуват. Трябва да видите внуците ми!

— Всички ли са с яркозелени очи и сламеноруси коси?

— О, да — каза Прация. — Не са ли много хубави? Вече имам даже три праправнука и те също са така! Да им се не нагледаш. Аз обаче се питах — нямахте ли една леля Бит? Мисля, че когато ходех на училище…

От къщата излезе една наистина древна старица, която закуцука към нас. Намеси се в дърдоренето на Прация, без въобще да се церемони:

— Този гост ще остане ли за вечеря?

Прация отвърна:

— О, сигурна съм, че ще остане, Мийли. Искам на всяка цена да сервирате нещо стимулиращо. Освен това ще остане и за през нощта…

— Не, не — намесих се аз бързо. — Трябва да се прибера у дома за вечеря със семейството си. Но… но — обърнах се аз към старата вещица, — тя ви нарече Мийли. Да не би… да не би да сте бившата хазяйка на…

— Онзи бибипец? — попита Мийли. — Ха! — И тя закуцука обратно към къщата.

— Съжалявам, че не можете да останете за през нощта — каза Прация. — Леглото ми е толкова меко.

Това само ви показва заплахите, с които е пълен животът на репортера-следовател! Би трябвало да си впечатлен от опасностите, през които минах, докато набавях този материал за теб, скъпи читателю.

Казах бързо:

— Дойдох само, за да разбера нещичко за остров Рилакс.

Яркосините й очи станаха почти кръгли. Внезапно тя беше млъкнала. Вторачи се в мен.

Обясних й, без да й давам много време:

— До мен стигна слухът, че вие бихте могла да ми разкажете. Разбирате ли, островът вече го няма там.

Тя отхапа малко от едно кексче. След това каза:

— На Прахд няма да му хареса много, ако ви кажа.

— Прахд? — възкликнах аз. — Прахд Битълстифендър?

— Има ли други хора на име Прахд? Той все още е личен лекар на Краля, но ръководи тази малка козметична клиника тук, когато няма много работа в Палас сити. — Изведнъж тя придоби по-ведър вид. Повиши тон и извика: — Ске?

Не след дълго от къщата излезе мъж с униформа на иконом.

— Едно от момичетата ми каза, че сте ме повикала, господарке. Не чувам много добре. На път съм да оглушея напълно.

— Ске? — казах аз. — Не е възможно вие да сте някогашния шофьор на… на…

— Онзи бибипец? — каза Ске. — Трябва да ви уведомя, че съм иконом тук, откакто старият Боч умря. Вече съм високоуважаван.

— Боч? — попитах аз. — Главният счетоводител на…

Прация ме прекъсна. Каза:

— Ске, Прахд няма да бъде тук тази вечер, нали?

Той поклати глава и замина да върши каквото там вършат икономите.

— О, слава богу! — каза Прация. — Той няма да бъде тук в клиниката, така че няма да разбере, че сте ме слушали. Мога пък да ви разкажа в крайна сметка!

Аз седнах по-напред, на ръба на стола си.

— Значи се уговорихме — каза Прация, след което не каза нищо повече.

— Е? — попитах аз. — Е?

— О, Монте — каза тя, — вие ме учудвате. Не знаете ли, че едно момиче въобще не може да издава тайни, ако не е в леглото?

Зяпнах.

— Не се дръжте като стара мома — каза тя. — Това е една много дълга история. Не бих могла по никакъв начин да ви я разкажа, ако не останете за през нощта.

Тогава аз се усмихнах. Кимнах. Знаех, че няма от какво да се страхувам с една сто и петдесет или сто и шейсет годишна жена. В края на краищата аз ТРЯБВАШЕ да науча историята.

Изпратих Шафтър с бързоходния космически кораб у дома.

Въобще не си давах сметка в какво си позволявам да се забъркам! О, Богове, през какво само минах и как само страдах, скъпи читателю, за да те снабдя с този жизненоважен разказ!

Нямах ни най-малка представа за шокиращото преживяване, което ме очакваше!

Трябваше да се досетя за него по усмивката върху устните на Прация Тейл, когато й помогнах да се вдигне и да влезе в къщата за вечеря, усмивка, която остана там по време на цялата вечеря.