Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 6 Изненади

Драскането на вратата на Сюан малко преди съмване се оказа от плахата новачка Сецуко, трътлесто момиче, по-ниско и от Моарейн, което им каза, че Амирлин е наредила всички Посветени да са при Западната конюшня преди Третия сутрешен, готови да продължат със задачите си. На светлината на лампата, която носеше Сецуко, се виждаше, че очите й са помътнели от завист. Момичето от Арафел вече знаеше, че престоят му в Кулата ще свърши след няколко месеца.

Сецуко беше приказвала открито за бягство, докато посещението й в кабинета на Мириън не я научи на дискретност, ако не и на благоразумие. Колкото и да горчеше това знание, тя никога нямаше да стигне до шала, но трябваше да бъде задържана, докато Сестрите не се уверят, че може да прелива, без да навреди на себе си или на други. Въпреки това мисълта за бягство сигурно още се въртеше в главата й. Наистина от време на време бягаха новачки, а още по-рядко дори и Посветени, уплашени от онова, което ги чака, но рано или късно винаги ги хващаха, а връщането им в Кулата беше болезнено неприятно, най-меко казано. Много по-добре беше за всички, ако се избегнеше.

По друго време, колкото и уморена да беше, Моарейн може би щеше да й предложи някоя утешителна дума. Или предупреждение. Тази сутрин обаче гонгът на Първия сутрешен вече бе изкънтял и оставаше не повече от половин час до Втория. Можеха да успеят да хапнат по някой залък и да се доберат до конюшнята преди Третия, но не повече. Ето защо Моарейн се прозя, гушна за последен път Сюан и забърза в тъмното, загърната в одеялото, преди Сецуко да е стигнала до следващата врата и да започне да дращи, опитвайки се да събуди Шериам. Повече трябваше да се постарае детето — Шериам спеше като умряла.

По другите врати чукаха още няколко новачки, понесли лампи, като призраци в нощта. При нейната едно много високо момиче със златиста коса, спускаща се като водопад по гърба й приклекна нацупено в реверанс, след като Моарейн й махна пренебрежително с ръка. Лисандре щяха да я допуснат на изпита за Посветена, но едва след като я излекуват от цупенето. Когато Кулата намереше слабост у някоя от възпитаничките си, обикновено я излекуваше, по един или друг начин.

Тя се уми и се облече набързо, като задели съвсем малко време да си изчетка зъбите със сол и сода и да вкара с гребена косата си в някакво подобие на ред, но въпреки това, когато се добра до галерията с чантичката, увиснала под наметалото, тъмнината определено беше засивяла. Сюан вече беше отвън, загърната в наметалото си и готова, говореше си с видимо задъханата огненокоса Шериам, а други Посветени вече притичваха за закуска.

— Шериам казва, че айилците наистина се оттеглят, Моарейн — каза възбудено Сюан. — Вече били на цели левги от реката.

Шериам кимна и понечи да тръгне след другите, но Моарейн я хвана за края на наметалото.

— Сигурна ли си? — И за малко да трепне. Ако не беше толкова уморена, щеше по-грижливо да си подбере думите; нищо не можеш да научиш, ако стреснеш някого от самото начало.

За щастие, слабичката Посветена нямаше буйния нрав, за който уж намекваха косата и зелените й очи. Тя само въздъхна и погледна с копнеж към вратата, извеждаща от галерията.

— Първо го чух от един гвардеец, който го чул от някакъв шиенарски войник, куриер, но след това същото ми го казаха Серафел, Рима и Дженет. Една Сестра може и да сбърка, но когато и три ти кажат нещо, можеш да си сигурна, че е точно така. — Беше приятно да изкараш една вечер в компанията й, но имаше навика да кара и най-маловажните фрази да звучат като лекции. — Вие какво сте се ухилили като глупачки? — изведнъж попита тя.

— Не знаех, че съм се ухилила — отвърна Сюан и лицето й стана смешно сериозно. Все пак изглеждаше нетърпелива и току се надигаше на пръсти, готова сякаш да хукне.

— Шансът да пояздим извън града не е ли достатъчен повод да се ухилим? — попита Моарейн. Е, сега може би щяха да успеят да убедят ескорта си да идат до лагерите най-близо до Драконова планина. Не беше сигурна кога точно бе възприела гледната точка на Сюан, но тя вече беше и нейна. Щяха първи да го намерят. Все някак, но щяха. Хилене ли? Та тя бе готова да се разсмее с цяло гърло и да заподскача от радост.

— Вие двете понякога сте повече от странни — рече Шериам. — Аз лично съм толкова натъртена, че едва вървя. Е, можете да си стоите тук и да си приказвате, колкото си щете. Аз искам да закуся. — Но когато се обърна да си тръгне, изведнъж се закова на място и ахна стъписана.

Мириън се беше появила в галерията в предутринния мрак, със заметнатия на раменете й шал с извезани лози и сините ресни, почти забърсващи пода. Привлече доста погледи от страна на Посветените. Сестрите рядко носеха шаловете си вътре в Кулата, освен при официални поводи. Появата тук на Наставницата на новачките, наметнала своя, означаваше, че някоя е загазила здраво. Или че ще бъде привикана за изпитанието. Няколко жени се позадържаха в галерията, изпълнени с надежда, а шепа други заситниха колкото може по-бързо, само дето не затичаха, явно тласнати от гузна съвест. Ама и на тях толкова им беше умът. Най-много да накарат Мириън да си ги набележи и после да почне да рови, докато не открие за какво точно се чувстват гузни. В Кайриен и една проста козарка щеше да го знае. Тя обаче не им обърна никакво внимание, а се плъзна спокойно по галерията и Посветените, които подмина, се занадигаха от реверансите си със съжаление, изписано на лицата им.

Шериам беше една от тези, които се задържаха, и точно пред нея, Сюан и Моарейн се спря Мириън. Сърцето на Моарейн запърха и тя с усилие си пое дъх, докато клякаше в реверанс. С голямо усилие. Само да си поеме дъх. Може би Сюан беше права. Всъщност наистина беше права. Щом Мириън кажеше, че една Посветена скоро ще бъде изпитана, винаги ставаше след не повече от месец. Но тя не беше готова! Лицето на Сюан беше светнало от нетърпение, разбира се, очите й грееха. Устните на Шериам се бяха разтворили с надежда и очакване. Светлина, и последната Посветена сигурно си мислеше, че е по-готова, отколкото беше Моарейн Дамодред.

— Ще закъснееш, ако не побързаш, Дете — каза рязко на Шериам Синята сестра. Изненадващо. Мириън никога не беше рязка, дори когато предстоеше наказание. Докато ти четеше лекция за погрешките ти и прилагаше същевременно шибалката или камшика, или омразния чехъл, гласът й беше само твърд.

Щом червенокосата жена изприпка, Наставницата на новачките съсредоточи вниманието си върху Сюан и Моарейн. На Моарейн й се стори, че сърцето й всеки миг ще изхвръкне през ребрата. „Още не! Светлина, моля те, не още!“

— Поговорих с Амирлин, Моарейн, и тя се съгласи, че сигурно си в шок. Останалите Посветени днес ще трябва да се справят без теб. — Устните на Мириън се стегнаха за миг, преди ведрината да се върне на лицето й. — Щях да задържа всички ви, но хората ще съдействат повече на посветени на Кулата, отколкото на чиновници, дори да са чиновници на Бялата кула, а Сестрите ще се разбунтуват, ако ги помолим да изпълнят тази задача. Поне за това Майката се оказа права.

Светлина! Сигурно се беше карала с Тамра, за да е толкова ядосана, че да каже всичко това на Посветени. Нищо чудно, че преди малко беше рязка. Облекчение изпълни Моарейн, че няма да я повлекат моментално и да я изпитат за шала, но това не можа да потисне разочарованието й. Днес можеха да стигнат до лагерите около Драконова планина. Е, поне до един от лагерите, най-малкото. Можеха!

— Моля ви, Мириън, аз…

Сестрата вдигна пръст. Това беше предупреждението й да не й се възразява, и колкото и добра и мила да беше обикновено, никога не следваше второ. Моарейн покорно затвори уста.

— Не можем да те оставим да се отдадеш на тъжни размисли — продължи Мириън. С гладко лице или не, начинът, по който намести шала на раменете си, намекваше за раздразнение. — Писането на някои от момичетата е като стъпки на пилци. — Да. Определено беше ядосана. Когато имаше повод за критика, колкото и да е дребна, я насочваше към целта и към никой друг. — Майката се съгласи, че ти можеш да препишеш списъците, които са почти нечетливи. Имаш чист почерк. Малко префърцунен, но чист.

Моарейн отчаяно се опита да измисли нещо, което да каже, без Сестрата да го приеме като възражение, но нищо не й хрумна. Как щеше да се измъкне сега?

— Това ще е добре, Моарейн — каза Сюан и Моарейн зяпна слисано приятелката си. Приятелката си! Но Сюан весело продължи с подлата си измяна. — Тя не можа да мигне нощес, Мириън. Най-много да е дремнала час, ако има и толкова. Не мисля, че ще може да язди добре. Само след миля ще падне от седлото. — И това го казваше Сюан!

— Радвам се, че одобряваш решението ми, Сюан — каза сухо Мириън. Моарейн щеше да се изчерви, ако този тон беше насочен към нея, но Сюан беше направена от по-здрав материал и посрещна вдигнатата вежда на Сестрата с открита и невинна усмивка. — Но тя не бива да остава сама, тъй че ти ще й помогнеш. Ти също имаш добър почерк. — Усмивката замръзна на лицето на Сюан, но Сестрата се направи, че не забелязва. — Е, хайде. Хайде. Чака ме и друга работа, освен да се размотавам с вас двечките.

И се плъзна напред като дебел лебед по горски поток, бърз лебед при това, и ги отведе до една стаичка без прозорци малко под покоите на Амирлин и в другия край на коридора. На пищно резбованото писалище имаше поднос с писалки, големи стъклени мастилници, бурканчета с пясък за сушене, купчина хубава бяла хартия и разбъркана камара изписани страници. След като окачи наметалото си на куката и остави чантичката си на пода до масата, Моарейн зяпна купчината също толкова мрачно, колкото и Сюан. Добре поне, че имаше камина и огън в нея. В стаята беше топло, в сравнение с коридорите. Много по-топло, отколкото в снега. Спор нямаше.

— Като свършите със закуската — каза Мириън, — се върнете тук и се хващайте за работа. Преписите оставяйте в преддверието на кабинета на Амирлин.

— Светлина, Сюан! — възкликна Моарейн веднага щом Сестрата излезе. — Защо се обади, че щяло да е добре?

— Защото… — Сюан се намръщи тъжно — по този начин ще можем да погледнем повече имена. Може би всички имена, ако Тамра ни задържи на тази работа. Може да сме първите, които ще разберат кой е той. Съмнявам се, че ще има две момчета, родени на Драконова планина. — Въздъхна и погледна Моарейн все така намръщено. — А ти за какво трябваше да се отдаваш на тъжни мисли? За какво трябваше да си в шок?

Да й разкрива неволите си й се беше сторило някак неуместно през нощта, дреболия в сравнение с онова, което очакваше света, но сега Моарейн не изпита никакво колебание да й каже. Още преди да е свършила, Сюан я прегърна утешително. Бяха плакали на раменете си много повече, отколкото всяка си позволяваше да го прави с Мириън. Никога не беше се чувствала по-близка с някой друг, отколкото със Сюан. Нито беше обичала някого повече.

— Знаеш, че и аз си имах шестима чичовци, които бяха чудесни хора — промълви Сюан, — а един от тях дори умря, доказвайки какъв чудесен човек е. Това, което не знаеш, е, че имах други двама, които баща ми не пускаше да прекрачат прага на къщата ни. Не искаше имената им да споменава дори. Бяха улични крадци, побойници и пияници, и щом изгълтаха повече ейл или бренди, ако бяха откраднали толкова, че да могат да си го позволят, почваха да се бият с всеки, който ги погледне накриво. Обикновено и двамата налитаха на горкия човек с юмруци, с ботуши и с каквото им попадне подръка. Някой ден ще ги обесят затова, че са убили някого, стига да не са отишли вече на бесилото. Стане ли това, една сълза няма да пролея за тях. Някои хора просто не заслужават и една сълза.

Моарейн също я прегърна.

— Винаги знаеш какво да ми кажеш. Но все пак ще се моля за чичовците си.

— И аз ще се моля за онези двама негодници, когато умрат. Просто няма да мисля за тях, живи или мъртви. Хайде. Да идем да закусим. Денят ще е дълъг, а няма дори да можем да се поупражняваме с една хубава езда. — Сигурно се шегуваше, но в сините й очи нямаше и искрица веселост. Но пък тя истински мразеше чиновническата работа. Никой не я харесваше.

Трапезарията, използвана от повечето Посветени, се намираше на най-долния етаж на Кулата — просторно помещение с голи бели стени и под с бели плочки, пълна с дълги лакирани маси и груби дървени пейки, които можеха да поберат по две жени или по три, ако се сбутаха повечко. Другите Посветени се хранеха бързо — някои гълтаха храната с невероятна припряност. Шериам разля от кашата по роклята си и бързо изхвърча от залата, като заяви в движение, че ще й остане време да се преоблече. Всички бързаха. Даже Катерин едва не затича навън, докато дояждаше препечената кифличка и изтупваше трохите от роклята си. Възможността да напуснат града като че ли не беше чак толкова неприятна. Сюан се помайваше с лъжицата над кашата си с парчета варена ябълка, а Моарейн й правеше компания с втората чаша силен чай, подсладена само с една-две капчици мед. В края на краищата възможността да намерят името на момчето беше отчайващо нищожна.

Скоро останаха сами на масите и една от готвачката дойде да им се повъси, с ръце на кръста. Пълна жена с дълга, безукорно чиста бяла престилка, Лейрас беше почти на средна възраст и повече от хубавелка, но с нейното мръщене можеше дупка да пробие в камък. Никоя Посветена не беше толкова глупава, че да се спречка с Лейрас, във всеки случай не и повече от веднъж. Дори Сюан се предаде пред немигащия й поглед и набързо изгреба последните хапки ябълка от паницата си. Лейрас вече викаше чистачките с парцалите преди Сюан и Моарейн да са стигнали до вратата.

Моарейн очакваше, че работата ще е досадна, и така си беше, макар и не толкова, колкото се опасяваше. Не беше чак толкова зле. Най-напред изровиха своите списъци от купчината и ги прибавиха към купа с вече четливите, което наполовина я смали. Но само наполовина. Ако дойдеш в Кулата, без да знаеш писмото, те учеха на хубав почерк още като новачка, но на онези, които идваха грамотни, им трябваха години, докато свикнат да пишат четливо, ако изобщо го постигнеха. Някои Сестри дори използваха писари, за което държаха да може да се разбере от други хора.

Повечето списъци се оказаха по-къси от техните, ала дори да се отчетеше обяснението на Мейлин, като че ли броят на родилите наскоро жени беше смайващо висок. И това бе само в лагерите най-близо до реката! Като забеляза, че Сюан преглежда всяка страница, преди да я остави настрана, и тя започна да прави същото. Нямаше кой знае колко голяма надежда, но все пак отчайващо малката възможност беше по-добре от невъзможното. Само дето колкото повече четеше, толкова повече падаше духът й.

Повечето записки бяха стъписващо неясни. Дете, родено на място, откъдето се виждали стените на Тар Валон? Градските стени се виждаха от цели левги, виждаха се и от склоновете на Драконова планина. Точно това дете беше момиченце, с тайренски баща и кайриенска майка. Твърде много от записките бяха такива. Или — виждала се Бялата кула. Светлина, та Кулата също можеше да се види чак от Драконова планина! Е, от доста мили поне. Други записки пък бяха тъжни. Салиа Помфри родила момченце и си тръгнала за селото си в Андор, след като мъжът й загинал във втория ден на боевете. Под името имаше бележка с наклонения почерк на Миреле. „Жените в лагера се опитали да я разубедят, но тя била пощуряла от скръб. Светлината да й помогне дано“. Тъжно до плач. А ако погледнеше малко по-хладнокръвно, също толкова притеснително, колкото и неточните данни. Не беше записано името на селото, а Андор беше най-голямата държава между Гръбнака на света и Аритския океан. Как можеше да бъде намерена? Детето на Салиа беше родено на другия бряг на Еринин и с шест дни по-рано, но ако и майката на Преродения Дракон се окажеше като тази, как щяха да я намерят? Имаше много такива случаи — за родилки, видени от други жени, тъй че информацията можеше да е записана пълно другаде. А можеше и да не е. А задачата изглеждаше толкова проста, когато Тамра я постави.

„Светлината да ни помогне дано“, помисли си Моарейн. Светлината дано да помогнеше на света.

Пишеха усърдно, от време на време сбираха глави да разчетат нечий почерк, който наистина приличаше на кокоши следи по снега, отделиха един час по обяд да слязат до трапезарията и да хапнат леща, после отново хванаха писалките. Появи се Елайда, в рокля с високо деколте, още по-червена от онази, която беше носила предния ден, заобиколи масата и занаднича през рамото първо на Сюан, а после и на Моарейн, сякаш искаше да се увери, че пишат изрядно. Шалът й с червените ресни беше пищно извезан на разцъфнали лозници. Разцъфнали и, още по-подходящо за нея, с дълги тръни. Като не намери нищо, за което да ги нахока, тя излезе толкова рязко, колкото беше дошла, и Моарейн и Сюан я изпратиха с дружна въздишка. Като се изключеше това, оставиха ги сами. Когато Моарейн напръска и последната страница със ситния пясък и я постави в дървеното сандъче между двата стола, беше дошло време за вечеря. Много момченца се оказаха родени предния ден — раждането им трябваше да е било след Прорицанието на Гитара, — но изглеждаше почти невъзможно някое от тях да е детето, което търсеха.

След неспокойната нощ нямаше нужда Сюан да я убеждава да се прибере в стаичката си, вместо да иде с другите Посветени до конюшните. Макар че днес някои не бързаха толкова. Изглежда, дори разходката извън града можеше да втръсне, след като по цял ден трябва да седиш на някоя пейка и да пишеш имена. Моарейн гореше от нетърпение да пише имена. Никой не им беше казал да не пишат, в края на краищата. И се събудиха от шумовете на останалите жени, приготвящи се за излизане, а не от новачка, която да им донесе заповед да тръгват с останалите. Както често казваше Сюан, по-лесно е да помолиш за прошка, отколкото за разрешение. Макар че Кулата се скъпеше на прошки към Посветените.

Останалото от вчерашните записки ги чакаше на масата, с още един куп неизрядни листове, висок колкото вчерашния. Докато отделяха четливите, влязоха двама чиновници и се спряха изненадани — дебела жена с Пламъка на Тар Валон, извезан на тъмния й ръкав, със сива коса, прибрана на спретнат кок на темето, и снажен младеж, подходящ повече за войнишка броня, отколкото за това сиво вълнено палто. Имаше красиви кафяви очи. И мила усмивка.

— Не обичам да ми поставят задача, само за да разбера, че вече някой друг я върши — каза кисело жената. После забеляза усмивката на младото чиновниче и го изгледа много хладно. — Опичай си ума, ако искаш да си опазиш мястото, Мартан. Хайде с мен. — Усмивката на Мартан бързо угасна и притеснено намръщен и със зачервено лице, той излезе след нея от стаята. Моарейн погледна неспокойно Сюан, но тя така и не беше спряла с подреждането.

— Работѝ. Ако видят, че сме достатъчно заети, може да… — И замълча. Ако бяха прехвърлили работата на чиновници, надеждата им беше малка, но на друго изобщо не можеха да разчитат.

За няколко минути успяха да препишат по няколко имена, а после в стаята влезе самата Тамра. Облечена днес в семпла рокля от синя коприна, Амирлин беше самото въплъщение на Айез Седай. Никой нямаше и да помисли, че приятелката й е умряла пред очите й само преди два дни, или пък че очаква да получи едно име, което щеше да спаси света. По петите на Тамра влезе сивокосата чиновничка с доволство, изписано като руж по лицето й, а зад нея — младият Мартан, който се усмихваше над рамото й към Моарейн и Сюан. Наистина щеше да си изгуби работата, ако го правеше толкова често.

Моарейн скочи на крака и се поклони толкова припряно, че забрави за писалката в ръката си и трепна, когато мастилото капна от писеца и се разля на петно колкото една монета по бялата въ̀лна. Сюан беше също толкова бърза, но много по-уверена. Беше се сетила да си остави писалката на подноса преди да просне полите си по пода. „Спокойна — каза си Моарейн, — трябва да съм спокойна“. Мина набързо през духовните упражнения, но те не помогнаха нищо.

Амирлин ги изгледа съсредоточено, а когато Тамра го направеше с някоя, то и най-дебелокожото и нечувствително същество се чувстваше измерено до сантиметърче и претеглено до грамче. Моарейн едва успя да се сдържи да не запристъпва от крак на крак от безпокойство. Този поглед можеше да види всичко замислено. Стига „замислено“ да беше подходящата дума.

— Смятах да ви дам свободен ден, да почетете или поучите по свой избор — рече бавно Тамра, като продължаваше да ги оглежда преценяващо. — Или може би да се поупражнявате за изпитанието си — добави тя с усмивка, от която погледът й не стана по-малко задълбочен. Дълга пауза, след което кимна леко на себе си. — Все още ли си разстроена от смъртта на чичовците си, Чедо?

— Снощи пак имах кошмари, Майко. — Вярно, но пак за бебе, плачещо в снега, и за един безлик младеж, който руши света, спасявайки го. Твърдостта на гласа й я изненада. Никога не си беше и помисляла, че ще посмее да даде айезседайски отговор на Амирлинския трон.

Тамра отново кимна.

— Добре. Щом смяташ, че трябва да си заета, можете да продължите. Когато скуката от целодневното преписване ви надвие, оставете бележка със свършената работа и ще се погрижа да ви сменят. — Обърна се да си тръгне, но спря. — Мастилото се маха много трудно, особено от бял плат. Няма да ти казвам да преливаш, за да го почистиш; вече го знаеш. — Нова усмивка и тя подбра със себе си сивокосата чиновничка и я поведе пред себе си. — Няма нужда да гледате толкова възмутено, госпожо Уелин — заговори й утешително. Само глупци можеха да си позволят да ядосат чиновници; грешките им, случайни или нарочни, можеха да нанесат големи поразии. — Сигурна съм, че имате много по-важни задачи от… — Гласът й бавно заглъхна по коридора.

Моарейн вдигна полата си да погледне петното. Беше се разширило колкото голяма монета. Премахването му по обикновения начин щеше да й отнеме часове киснене в белина, която щипеше на ръцете, а и не гарантираше успех.

— Тя току-що ми каза да използвам Силата, за да си почистя роклята — промълви удивено Моарейн.

Веждите на Сюан се опитаха да се изкатерят чак до темето.

— Я не говори глупости. Чух го не по-зле от теб. Изобщо не каза такова нещо.

— Трябва да чуваш това, което хората имат предвид, а не само каквото казват, Сюан. — Тълкуването на това, което другите всъщност имат предвид, беше съществено в Играта на Домове, а като се съберяха наедно усмивката на Тамра, присвитото око и интонацията, която беше използвала, си беше все едно писмено разрешение.

Прегърна Силата, запреде от Въздух, Вода и Земя и положи сплита върху петното. Това, че на Посветените бе забранено да преливат, за да си помагат в ежедневната работа, още не означаваше, че не ги учеха; за Сестрите такава забрана не съществуваше, а те често пътуваха по света без слугиня. Черното петно изведнъж лъсна мокро и започна да се свива, издигайки се към повърхността на тъканта. Ставаше все по-малко и по-малко, а накрая се превърна в зрънце сухо мастило и падна в отворената й шепа.

— Може да си го запазя за спомен — каза тя и постави черното зрънце на масата. Спомен за това, че Сюан е права. Има моменти, когато правилата може да се нарушат.

— А ако беше влязла някоя Сестра? — попита лукаво Сюан. — Щеше ли и на нея да се опиташ да обясниш, че всичко е било част от Играта на Домове?

Лицето на Моарейн се сгорещи и тя пусна Извора.

— Щях да й кажа… Щях да… Трябва ли да говорим сега за това? Тук има толкова имена, колкото и вчера, и бих искала да свършим преди вечеря.

Сюан се изсмя гръмогласно, а лицето на Моарейн се изчерви като маска на глумец.

Бяха преписвали вече повече от час, когато един запис накара Моарейн да се замисли. Казваше се, че детето е родено в околностите на Драконова планина, което беше толкова тъпо, колкото да се каже, че е било в околностите на Кулата. Но Вила Мандаир беше родила син, на запад от реката и в деня на Предсказанието на Гитара. Тя преписа всичко много бавно. Накрая вдигна писалката, но не я топна в мастилницата, нито погледна за следващото име, изписано с кривия почерк на Елид. Погледът й се спря на черното зрънце. Беше от Посветените, а не Сестра. Но скоро щяха да я изпитат. Били Мандаир можеше да е роден на речния бряг и майка му пак да е била „в околностите“ на Драконова планина. Ала нищо в записаното от Елид не показваше колко далече от планината е бил лагерът, в който е ходила. Или колко близо. Предишните записи гласяха само „родено в лагера на лорд Елизар край Тар Валон“.

Бялата страница пред нея беше едва наполовина изписана, но тя взе друг празен лист от другия край на масата и записа данните за Били Мандаир. Простовато име, ако излезеше той. Но беше по-вероятно Преродения Дракон да се окаже син на прост войник, отколкото на лорд.

Изведнъж забеляза, че Сюан си записва нещо в малка книжчица с кожена подвързия, толкова малка, че да се побере в чантичката й на колана, като поглеждаше с едно око към вратата.

— Човек трябва да е готов — каза Сюан. Моарейн кимна и плъзна по масата към Сюан листа с единствения запис, а тя грижливо го преписа в книжката си. Утре и Моарейн щеше да си вземе една.

През този ден излязоха още имена на деца, родени „в околностите на Драконова планина“ или дори „близо до Драконова планина“, много от които на източния бряг на Еринин. Моарейн знаеше, че трябва да го очаква. Планината беше най-изпъкващият ориентир на мили околовръст, в края на краищата. Но това беше списъкът едва от втория ден, а те добавиха в книжката на Сюан още девет момченца. Светлина, колко ли имена щяха да съберат, докато всичко приключи?

Имаше и други изненади. Късно сутринта в стаята влезе Джарна Малари, елегантна в тъмносинята си коприна, с бели косъмчета по слепоочията — усилваха властната й осанка, със сапфири в дългата черна коса и други на шията. Копринените ресни на шала й бяха толкова дълги, че почти забърсваха пода. Джарна беше Заседателка за Сивите. Заседателките почти не забелязваха Посветени, но тя махна с ръка на Моарейн.

— Ела да се поразходиш с мен, Чедо.

В коридора Джарна известно време повървя бавно и мълчаливо и Моарейн щеше да е доволна да си остане така. Светлина, какво можеше да иска една Заседателка от Посветена? Ако беше някоя спешна задача или да се занесе съобщение, щеше да й го каже направо. Все едно, Посветените не се опитваха да пришпорват Сестри. А да пришпорваш Заседателка беше все едно да пришпорваш Амирлин. Теченията, от които огънят в лампите на стойките трепереше, не притесняваха Джарна, разбира се, но Моарейн взе да съжалява, че е без наметало.

— Чувам, че си разстроена от смъртта на чичовците си, Дете — най-сетне проговори Заседателката. — Разбираемо е.

Моарейн издаде някакъв звук, с надеждата Джарна да го приеме за съгласие. Това с айезседайските отговори много добре, но й се искаше да избегне откритата лъжа. Стига да можеше. Мъчеше се да не се мъчи да се изпъва, но темето й едва стигаше до рамото на другата жена. Какво искаше все пак тя?

— Опасявам се, че държавните дела никога не могат да чакат да мине скръбта, Моарейн. Кажи ми, Дете, кой според теб в дома Дамодред ще се качи на Слънчевия трон, след като Ламан и братята му вече са мъртви?

Моарейн се спъна, залитна и за малко щеше да падне, ако Джарна не я беше подкрепила. Заседателка да я пита за мнението й за политиката? На собствената й страна, разбира се, но Заседателките знаеха за политиката на повечето страни повече от техните владетели. Тъмнокафявите очи на Джарна лъщяха срещу нея строго и търпеливо. С очакване.

— Не съм размишлявала за това, Айез Седай — отвърна искрено Моарейн. — Мисля, че Слънчевият трон вероятно ще мине в ръцете на друг Дом, но не мога да кажа на кой.

— Вероятно — промърмори Джарна и притвори клепачи, сякаш да прецени думата. — Домът Дамодред си беше спечелил лоша слава, а Ламан само я влоши още повече.

Моарейн неволно се намръщи и побърза да изглади лицето си с надеждата, че Джарна не го е забелязала. Беше истина. От цялото му поколение единствен баща й не беше с лош характер — и сред мъжете, и сред жените. Предишните поколения бяха почти толкова лоши, ако не и повече. Делата на дома Дамодред бяха почернили името му. Но тя никак не обичаше да го казва някой друг.

— На твоя брат Тарингейл ще му го откажат, заради брака му с кралицата на Андор — продължи Джарна. — Глупав закон, но не може да се промени, освен ако той не стане крал, а той не може да стане крал, докато не се промени законът. А по-големите ти сестри? Не се ли радват на по-добро име? Тази… поквара… като че ли общо взето не е засегнала вашето поколение.

— Радват се, но не са за трона — отвърна Моарейн. — Анвере не се интересува от нищо освен от коне и лов със соколи. — А и никой нямаше да й довери Слънчевия трон с този неин гневлив нрав, по-лош, отколкото беше и на Моарейн. Но това щеше да го каже само на Сюан. — А ако Инлойни спечели трона, всички знаят, че държавните дела ще се отлагат, меко казано, заради игрите й с децата. — Сигурно тъкмо заради игрите с децата си тя беше забравила напълно за държавните дела. Инлойни беше добра и любяща майка, но не беше особено умна, макар да бе много упорита. Опасно съчетание за една владетелка. — Никой няма да подкрепи никоя от двете за трона, Айез Седай, дори в дома Дамодред.

Джарна се вгледа продължително в очите на Моарейн и тя се смути и си спомни за Мейлин и твърдението й, че не можела да чете мисли. Нищо не й оставаше, освен да отвърне на този поглед с търпение и поне привидна откровеност. Както и с трескавата надежда, че Мейлин не е измислила някакъв начин да заобиколи Трите клетви.

— Разбирам — каза накрая Джарна. — Можеш да се върнеш към работата си.

— Какво искаше? — попита Сюан, когато Моарейн се върна в стаята.

— Не разбрах — бавно отвърна тя, докато взимаше писалката. Първата лъжа, която бе казвала някога на Сюан. Много се боеше, че разбира точно какво иска Джарна.

Докато оставят завършените преписи върху резбованата на рози писалищна масичка на Гитара в просторното преддверие на кабинета на Амирлин, още шест Заседателки бяха дошли да отведат Моарейн настрана. По една от всяка Аджа, общо взето с едни и същи въпроси. Цутама Рат, красива и с толкова корав поглед, че можеше да накара Моарейн да потръпне, постави въпроса направо:

— Никога ли не си мислила — небрежно подхвърли Цутама, играейки си с червените ресни на шала, — ти самата да станеш кралица на Кайриен?

Което й донесе още един кошмар освен този с бебето в снега и безликия мъж. Седеше на Слънчевия трон, наметната с шала на Айез Седай, а по улиците навън тълпите рушаха града. Никоя Айез Седай не беше ставала кралица от хиляда години, дори и преди това, а малкото, които го бяха правили, бяха свършвали зле. Но ако това беше целта на Съвета на Кулата, как щеше да го предотврати? Единствено като избягаше от Кулата веднага щом спечелеше шала и останеше настрана, докато нещата в Кайриен не се уредяха от само себе си. По-голямата част от тази безсънна нощ прекара в молитви дано да я изпитат скоро. Дори утре нямаше да е прекалено скоро. Светлина, не беше готова, но трябваше да се спаси. Някак.