Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 26 Кога да се предадеш

Лан се промъкваше сам по коридорите на Айездайшар, впрегнал беше и най-малкото зрънце умение, добито в Погибелта, внимаваше да не завива, преди да се увери, че коридорът напред е пуст. Загърнат в ко’ди, можеше почти да почувства дали някой е влязъл в коридора зад него, да предусети появата на друг и да се скрие през някоя открехната врата или в някоя ниша, преди другият да е успял да го види. Все едно че се беше превърнал в призрак.

Аня и Есни вече приемаха заповедите на Едейн над неговите, сякаш бяха убедени, че така повеляват малкиерските обичаи. Сигурно им беше казала, че е така. Бюлън си оставаше верен, поне според него, но пък всеки облечен в ливрея в Айездайшар щеше да каже на Едейн къде да го намери. Смяташе, че знае къде точно се намира в този момент. Въпреки предишните си гостувания, без водач вече два пъти се беше изгубил, откакто излезе от стаите си, и само усетът за посока му помогна да се оправи. Чувстваше се глупаво, че е взел меча си. В тази битка стомана не се използваше. Ала без него се чувстваше гол, а срещу Едейн голотата беше едно от нещата, които не можеше да си позволи.

Смътно движение го накара да се прилепи до стената зад някаква статуя на жена, прегърнала огромен букет. Тъкмо навреме. От пресечката на коридора се появиха две жени и се спряха да поговорят. Исел и Айез Седай Мириън. Той остана неподвижен като камъка, зад който се беше скрил. Движението привличаше нежелани очи.

Не му харесваше да се промъква така, но макар Едейн да беше развързала възела в неговата даори, държал го затворен вече два дни, бе дала ясно да се разбере, че смята скоро да обяви брака му с Исел. Букама се беше оказал прав. Едейн използваше даори като юзди. Според обичая повечето й власт над него щеше да свърши, след като Исел прибереше сплетената му на въже коса сред драгоценните си вещи, и даори щеше да се превърне само в спомен от миналото, но той беше сигурен, че Едейн ще използва Исел. А Исел щеше да й съдейства. Съмняваше се, че притежава толкова сила, че открито да се противопостави на майка си. Единственото, което можеш да направиш, когато се озовеш пред несломим противник, е да избягаш, освен ако смъртта ти не послужи на някои по-висши цели, и на него ужасно му се искаше да избяга. Само че Букама го задържаше тук. Букама, и една мечта.

Рязък жест на Мириън, Исел кимна живо и се забърза назад. За миг Мириън се загледа в гърба й, с неразгадаемото си айезседайско лице. После, изненадващо, тръгна след нея — плъзгаше се по зеления под с такова изящество, че Исел изглеждаше направо недодялана.

Лан нямаше време за мислене какво си е наумила Мириън, както и за чудене защо Моарейн иска да я следят. Човек можеше да полудее, опитвайки се да разгадае делата на Айез Седай. Каквато трябваше да е и Моарейн, иначе Мириън щеше да я накара да вие като пребита из коридорите. Изчака, докато двете се отдалечат достатъчно, тихо се доближи до ъгъла и надникна. Вече ги нямаше и той забърза отново. Днес Айез Седай не бяха първата му грижа. Трябваше да поговори с Букама. За мечтите.

Успееше ли да избяга, това щеше да сложи край на кроежите на Едейн за женитба. Ако успееше да я избегне достатъчно задълго, тя щеше да намери друг съпруг за Исел. Бягството му щеше да сложи край на мечтите на Едейн да възроди Малкиер; поддръжката й щеше да се стопи като мъгла по пладне, щом хората научеха, че го няма. Бягството щеше да сложи край на много мечти. Ала мъжът, носил едно бебе, вързано на гърба му, имаше право на мечти. Дългът е планина, но трябва да си го носиш.

Стигна широко стълбище с каменни перила, зави, за да тръгне надолу, и изведнъж усети, че пада. Успя да се задържи, но след миг вече се търкаляше от стъпало на стъпало, докато накрая не падна на покрития с плочи под с такъв трясък, че и последният въздух излезе от дробовете му. Звезди засвяткаха пред очите му. Помъчи се да вдиша и се изправи с мъка.

Изневиделица около него се появиха слуги — подаваха ръце да му помогнат, възклицаваха какъв късмет е извадил, че не се е пребил след такова падане, питаха го дали не иска да се види с някоя от Айез Седай за Цяр. Замаян, той се обърна и изгледа намръщено стълбището, и замърмори разни отговори, колкото да ги накара да го оставят на мира. Сигурно се беше натъртил но отоците минаваха, а точно сега срещата със Сестра бе последното, което му се искаше. След такова падане повечето хора щяха да се радват, ако само половината им кокали са счупени. Нещо беше дръпнало глезените му нагоре. Нещо го беше ударило между раменете. И това нещо можеше да е само едно, колкото и да изглеждаше нелогично. Щеше да усети, ако някой се бе доближил зад гърба му и го бе ударил физически. Някоя Айез Седай се бе опитала да го убие със Силата.

— Лорд Мандрагоран! — Един нисък здравеняк в зеленото палто на дворцовата гвардия дотича задъхан и едва не падна, докато се покланяше още в движение. — Търсихме ви къде ли не, милорд! Вашия човек — Букама! Елате бързо, милорд! Дано още да е жив!

Лан изруга и затича след гвардееца. Извика му да побързат, но беше късно. Много късно за мъжа, носил едно бебе на гърба си. Много късно за мечти.

Стражите, струпани в тесния проход към двора за учебен бой, се отдръпнаха да му направят път. Букама лежеше по очи, около устата му се беше събрала локва кръв, а от тъмното петно на гърба му стърчеше простата дървена дръжка на кама. Изцъклените му, широко отворени очи таяха изненада. Коленичил, Лан ги затвори и промърмори молитвата за последната майчина прегръдка, приела върналия се син у дома.

— Кой го намери? — попита, но едва чу бръмчилото от отговори за кого, за какво и къде. Надяваше се Букама да се прероди в свят, в който вятърът ще развява Златния жерав, а Седемте кули ще се издигат непоклатими, и Хилядата езера ще блестят като наниз под слънцето. Как бе могъл да допусне някой да се доближи толкова, че да направи това? Букама можеше да усеща извадена стомана край себе си. Само едно беше сигурно. Букама беше мъртъв, защото Лан го бе заплел в схемите на една Айез Седай.

Изправи се и затича отново. Но този път не от нещо. Към нещо. И му беше все едно кой ще го види.

Глухият трясък откъм вратата на антрето и гневните викове на слугините накараха Моарейн да се надигне от креслото, където седеше в очакване. В очакване на каквото и да е, но не и на това. Прегърнала сайдар, тръгна към вратата на дневната, но докато стигне до нея, тя се отвори широко. Лан тръсна зад себе си впилите се в ръцете му жени, затръшна вратата пред лицата им, затисна я с гръб и изгледа слисаната Моарейн. Скулестото му лице беше покрито с яркочервени отоци и се движеше като пребит. Отвън се възцари тишина. Каквото и да беше намислил, бяха сигурни, че тя ще се справи.

Колкото и нелепо да беше, тя осъзна, че ръката й опипва дръжката на камата на колана. Със силата можеше да го овърже като бебе, колкото и да беше голям, и все пак… Не я гледаше с гняв. Нямаше пламък в тези очи, а ледена смърт. Това черно палто напълно му отиваше, с жестоките тръни и кървавочервените цветя.

— Букама е мъртъв. С нож в сърцето — промълви той спокойно. — А преди по-малко от час някоя се опита да ме убие с Единствената сила. Отначало помислих, че трябва да е Мириън, но последния път я видях да ситни след Исел, тъй че освен ако не ме е видяла и не се е опитала да ме заблуди, не е имала време. Малко хора могат да ме видят, когато не искам да ме видят, тъй че не мисля, че е тя. Оставаш ти.

Моарейн трепна, и само отчасти заради уверения му тон. Трябваше да се сети, че глупавото момиче ще отиде право при Мириън.

— Ще се изненадаш колко малко неща могат да се изплъзнат на една Сестра. — Особено ако Сестрата е изпълнена със сайдар. — Може би не трябваше да искам Букама да следи Мириън. Тя е много опасна. — Да, тя наистина беше Черна Аджа; Моарейн вече беше убедена в това. Сестрите можеха да дадат жесток урок на всеки, хванат да се навърта и да ги следи, но не убиваха. Но какво да направи? Убедеността все още не беше доказателство, във всеки случай не и доказателство, което можеш да поднесеш пред Амирлинския трон. А ако самата Сиерин се окажеше Черна… Проблем, по който в момента не можеше да направи нищо. Всъщност, защо тази жена изобщо си губеше времето с Исел? — Ако животът на момичето изобщо те интересува, съветвам те да я намериш час по-скоро и да я опазиш от Мириън.

— Всички Айез Седай са опасни — изсумтя Лан. — Исел засега е в пълна безопасност — видях я, докато идвах насам, бързаше нанякъде с Брис и Дирик. Защо умря Букама, Айез Седай? В какъв капан го хванах заради теб?

Моарейн вдигна ръка за тишина и една малка частица от нея се удиви, че той се подчини. Останалата част започна да мисли трескаво. Мириън с Исел. Исел — с Брис и Дирик. Мириън се е опитала да убие Лан. Изведнъж видя пред очите си цялата плетеница, до последния конец; изглеждаше безсмислено, но не се съмняваше, че е самата истина.

— Дирик ми каза, че ти си мъжът с най-голям късмет на този свят — заговори тя, наведена напрегнато към Лан. — И заради него, надявам се да е прав. Къде би могъл да се усамоти Брис, без никой да го безпокои? Някъде, където няма нито да го виждат, нито да го чуят. — Трябваше да е някое място, където щеше да се чувства удобно и в същото време — изолирано.

— Има един пасаж в западната част на двореца — отвърна замислено Лан. И продължи бързо: — Ако има някаква опасност за Брис, трябва да вдигна стражите. — Вече се обръщаше, с ръка на бравата.

— Не! — спря го тя. Още държеше Силата и се приготви да заплете Въздух и да го овърже, ако се наложи. — Принц Брис няма да одобри стражите му да се изсипят там, ако Мириън просто разговаря с него.

— А ако не разговаря? — настоя той.

— Тогава времето няма да стигне да вдигнеш стражите. Няма доказателство за нищо срещу нея, Лан. Голи подозрения, срещу думата на една Айез Седай. — Главата му рязко се извърна и той изръмжа нещо за Айез Седай, но тя се направи, че не го чува. Щеше да му даде да разбере, но сега нямаше време за това. — Заведи ме при този пасаж, Лан. Нека една Айез Седай се оправи с Айез Седай. И да побързаме. — Ако Мириън наистина разговаряше, едва ли щеше да го прави дълго.

Лан се забърза, и още как — дългите му крака засвяткаха в устремен бяг. Нищо не й остана, освен да надигне полите си и да хукне след него, без да обръща внимание на смаяните погледи и мърморенето на слуги и разни други хора по коридорите заради оголените й, обути в дълги чорапи крака, и само благодареше на Светлината, че Лан не тичаше по-бързо от нея. Докато бягаше, се остави Силата да я изпълни до предел, докато сладостта и радостта стигнаха до границата на болката — и в същото време се мъчеше да измисли какво да направи, какво можеше да направи срещу жена, значително по-силна от нея, жена, която е била Айез Седай над сто години преди да се е родила собствената й баба. И съжаляваше, че толкова я е страх. Сюан да беше поне с нея сега!

Лудият бяг ги преведе през бляскави зали и по широки коридори със статуи от двете страни, и изведнъж се озоваха на открито, звуците на двореца останаха назад, бяха на някакъв пасаж с каменни перила, широк двайсет крачки и с гледка над градските покриви далече долу. Хладният вятър духаше като буря и дърпаше полите й. Мириън беше там, обкръжена от сиянието на сайдар, а също и Брис и Дирик: стояха до перилото, гърчеха се безсилно срещу невидимите връзки от Въздух около краката, ръцете и устата им. Исел стоеше и се мръщеше към принца и сина му — и изненадващо, малко по-нататък стоеше Рин, нащрек, скръстил ръце на гърдите си. Мраколюбец се оказа все пак.

— … а не можех да ви доведа Дирик без баща му — говореше сприхаво Исел. — Постарах се никой да не научи, но защо…

Моарейн оплете щита от Дух и го запокити по Мириън с всички капчици Сила, които можеше да побере в себе си, надявайки се безнадеждно, че ще може да я откъсне от Извора. Щитът се стовари върху нея и се пръсна. Твърде силна беше Мириън и извличаше на предела на силите си.

Знаеше, че е изненадала Синята — Черната — сестра, но Мириън дори не примигна.

— Много добре се справи с убийството на шпионина, Рин — заговори тя съвсем кротко, докато заплиташе Въздух да запуши устата на Исел и да стегне с невидимите връзки ококореното момиче. — Виж дали ще можеш да се оправиш с по-младия този път. Нали каза, че си бил по-добър с меча.

И всичко като че ли стана наведнъж. Рин се втурна напред, навъсен, и звънчетата в плитките му задрънчаха. Лан едва смогна да извади меча си навреме, за да го посрещне. А преди да изтрещи стоманата в първия им сблъсък, Мириън удари Моарейн със същия сплит, ала много по-силен. Моарейн ужасена осъзна, че Мириън може би ще има достатъчно мощ, за да я заслони, въпреки че беше извлякла толкова сайдар, колкото можеше да понесе. В паника замахна с Въздух и Огън и Мириън изпъшка, щом прерязаните потоци я шибнаха. В кратката пауза Моарейн се опита да среже потоците, държащи Дирик и другите двама, ала преди сплитът й да се допре до този на Мириън, тя сряза нейния и този път щитът й я докосна, преди да успее да го откъсне. Стомахът й се стегна на възел.

— Много често взе да ми се мяркаш пред очите, Моарейн — каза Мириън, все едно че се бяха спрели да си побъбрят. Изглеждаше така, сякаш не става нищо особено, майчински ведра и ни най-малко притеснена. — Опасявам се, че ще трябва да те попитам как и защо. — Моарейн едва успя да пререже сплита на Огън, който щеше да подпали дрехите й и да опърли кожата й, а Мириън се усмихна като майка, развеселена от пакостите на недорасли девойчета. — Не се безпокой, Чедо. Ще те Изцеря, за да отговориш на въпросите ми. А ще отговориш, и още как. Тук никой няма да чуе писъците ти.

Ако Моарейн беше имала досега все още някакви съмнения дали Мириън е Черна Аджа, само този сплит на Огън беше достатъчен, за да им сложи край. В следващите няколко мига получи още доказателства, сплитове, от които искри заиграха по роклята й, а косата й настръхна, сплитове, които я накараха да зяпне, за да си поеме въздух, който беше изчезнал, сплитове, които не можеше да познае, но които със сигурност щяха да я прекършат, ако се стегнеха около нея, ако не успееше да ги пререже…

Когато можеше, се опитваше отново и отново да среже връзките, държащи Дирик и другите, да заслони Мириън, да я събори дори в несвяст. Разбираше, че се бори на живот и смърт — щеше да умре, ако другата спечелеше, било сега или след разпита на Мириън — но изобщо не помисли за клупа на трите Клетви, които я държаха. Самата тя имаше въпроси към другата Айез Седай и съдбата на света може би зависеше от отговорите им. За жалост, можеше само да се брани, и то винаги на ръба на поражението. Стомахът й вече наистина се беше стегнал на възел и се опитваше да се усуче в нов. И макар да държеше трима души вързани, Мириън все пак не й отстъпваше, ако не беше и по-силна. Само Лан да можеше да отвлече някак вниманието й, само той да…

Погледна към биещите се мъже и разбра колко е безнадеждно това. Мечовете на Лан и Рин святкаха като мълнии, въртяха се като вихрушки, но ако имаше и едно косъмче разлика в способностите им, то това косъмче бе на страната на Рин. Кръв капеше по скулата на Лан.

Настръхнала, Моарейн не можеше да отдели и една трошица внимание, за да преодолее студа. Удари с все сила по Мириън, защити се и удари отново, защити се и удари. Ако можеше да успее само да я изтощи или да…

— Не мислиш ли, че това се проточи твърде дълго, девойче? — каза Мириън. Дирик се понесе нагоре във въздуха, мятайки се да се отскубне от връзките, които не можеше да види, и полетя над перилото. Главата на Брис се извърна, очите му в ужас проследиха полета на сина му, устата му замърда беззвучно, затъкната от невидимия парцал.

— Не! — изкрещя Моарейн. Отчаяно хвърли надолу потоци Въздух, за да улови момчето и да го спаси. Мириън ги посече още докато пускаше своите връзки. С плач, Дирик запропада надолу, а в главата на Моарейн избухна бяла светлина.

Отвори едва-едва очи, последният вик на детето все още глъхнеше в ума й. Лежеше по гръб на каменния пасаж, главата й се въртеше. Докато умът й се проясни, имаше толкова шанс да привлече сайдар, колкото котка да запее. Не че имаше някакво значение. Можеше вече да види щита, който Мириън държеше над нея, а дори и по-слаба от нея щеше да може да го държи, след като е паднал на място. Опита се да се надигне, да се изтласка нагоре с лакът.

Бяха изтекли само няколко мига. Лан и Рин все така танцуваха своя танц на смъртта сред грохота на стоманата. Брис се беше вцепенил вече не само заради връзките, които го стягаха — беше се вторачил в Мириън с такава безмилостна омраза, че сякаш бе в състояние да разкъса невидимите въжета със силата на яростта си. Исел трепереше, подсмърчаше и плачеше, и гледаше ококорена надолу, където бе пропаднало момчето. Моарейн с усилие повтори наум името му и потръпна от спомена за веселия му възторг. Само няколко мига.

— Мисля, че ще ми постоиш така още малко — каза Мириън и се обърна с гръб. Брис се надигна над пасажа. Лицето на едрия мъж не се промени, не спря да се взира с омраза в злата жена.

Моарейн с мъка се изправи на колене. Не можеше да прелее. Нито кураж й беше останал, нито сила. Само решимост. Брис полетя над перилото. Моарейн се надигна на крака. Решителност. С лице, изсечено от чиста омраза, Брис запропада надолу, без да издаде звук. Това трябваше да спре. Исел се издигна във въздуха, замята се отчаяно, гърлото й замърда в усилие да изпищи въпреки запушената уста. Това трябваше да спре веднага! Залитайки, Моарейн заби ножа в гърба на Мириън до дръжката и кръвта плисна в ръцете й.

Двете паднаха върху каменните плочи, сиянието около Мириън заглъхна с последния й дъх, щитът около Моарейн изчезна. Исел пищеше, поклащаше се там, където я бяха пуснали връзките на Мириън, върху каменното перило. Моарейн се изтръгна, изпълзя над трупа, сграбчи дланите на Исел в своите, а чехлите на момичето се хлъзнаха във въздуха.

Рязкото дръпване повлече Моарейн по корем над перилото и тя зяпна в момичето, задържано в хлъзгавите й от кръвта ръце над пустошта, която сякаш нямаше край. Единственото, което Моарейн можеше да направи, бе да ги задържи така, на ръба. Опиташе ли се да издърпа момичето, щяха да пропаднат и двете. Лицето на Исел се беше сгърчило, устата — зяпнала в ням ужас. Ръката й се изплъзна от хватката на Моарейн. Тя стисна зъби да си наложи спокойствие, посегна към Извора и не успя. Гледката с покривите далече долу никак не помагаше на замаяната й глава. Отново посегна, но беше все едно да гребеш вода с разперени пръсти. Трябваше да спаси поне един от тримата. Като се мъчеше да надмогне замаята, посегна към Извора. И ръката на Исел се хлъзна от окървавените й пръсти. Нищо повече не можеше да направи, освен да гледа безпомощна падането й, да слуша дългия, бавно заглъхващ писък и да се взира във все още протегнатата нагоре ръка, сякаш момичето вярваше, че някой все още ще може да я спаси.

Една ръка издърпа Моарейн от перилото.

— Никога не гледай смъртта, когато не ти се налага — каза Лан и я пусна да стъпи на пода. Дясната му ръка беше увиснала, с дълъг прорез по плувналия в кръв ръкав. Имаше и други рани освен драскотината на главата, от която все още капеше кръв. Рин лежеше по гръб на десет крачки от тях, зяпнал в безмълвно изумление към небето. — Черен ден — промълви Лан. — Най-черният ден, който съм преживявал.

— Момент. — Гласът й трепереше. — Толкова съм замаяна, че не мога да ходя. — Коленете й се огъваха, но все пак стигна до Мириън. Отговори нямаше да има. Черната Аджа щеше да остане скрита. Тя се наведе, изтръгна ножа си от гърба й и го изтри в полите на изменничката.

— Хладнокръвна сте, Айез Седай — каза мрачно Лан.

— Толкова, колкото трябва — отвърна тя. Писъкът на Дирик кънтеше в ушите й. Лицето на Исел се стапяше под нея. Като при изпитанието за шала, всичкото й спокойствие беше само една външна маска, но тя се вкопчи в него. За миг ако го пуснеше, и щеше да падне на колене и да заплаче. Да завие от скръб. — Рин, изглежда, не само беше Мраколюбец, но и грешеше. Ти се оказа по-добрият.

Лан поклати глава.

— Той беше по-добрият. Но си помисли, че съм свършен, след като ме рани в ръката… Така и не го разбра. Предаваш се едва след като умреш.

Моарейн кимна. Предаваш се едва след като умреш. Да.

Скоро главата й се прочисти достатъчно, за да може отново да привлече от Извора, и трябваше да се примири с опасението на Лан, че се налага да съобщят на шатаян как са загинали Брис и Дирик, преди да се разчуе, че са намерили телата им върху покривите. Съвсем естествено не гореше от желание да съобщи на лейди Едейн за смъртта на дъщеря й. Моарейн също се безпокоеше, макар и не по същите причини. Трябваше да спаси девойката. Смъртта й тегнеше на съвестта й също колкото и на тази на Мириън.

Веднага щом се съвзе, Изцери Лан и той изохка, щом сложният сплит на Дух, Въздух и Вода стегна раните му и плътта се слепи и стана отново непокътната, ала тя не изпита задоволство, че той най-после показа, че е обикновен смъртен. Лан бе уморен, изцеден от Цяра след тежката битка, изтощен дотолкова, че трябваше да се подпре на перилото и да си поеме дъх. Поне нямаше да побегне. Трябваше да му обясни какво да говори. А и други планове имаше за него.

Повдигна полека тялото на Мириън над перилото на потоци от Въздух, а после го спусна малко по-надолу към планинския склон. Потоци на Огън и пламъците обгърнаха Черната сестра, толкова горещи пламъци, че нямаше дим, а само въздухът потрепери и се чу пукот на разцепена скала.

— Какво… — започна Лан и бързо го смени със: — Защо?

Тя се остави да изпита издигащия се зной, лъх като от нажежена пещ.

— Няма доказателство, че е Черна Аджа, само, че е Айез Седай. — Трепна, щом осъзна, че се е изтървала. Бялата кула отново имаше нужда от своята броня на тайнственост, повече, отколкото при гибелта на Малкиер, но това не можеше да му го каже. Все още не. Но той дори не примига при споменаването за Черната Аджа. Навярно не знаеше за нея, но тя не можеше да залага на това. Само я гледаше, невъзмутим като Сестра. — Не мога да лъжа за това, което стана тук, но мога да го премълча. Ти ще мълчиш ли, или ще свършиш работата на Сянката?

— Ти си много твърда жена — отрони накрая той. Само това бе отговорът му. Но стигаше.

— Толкова, колкото трябва — каза му тя.

Писъкът на Дирик. Лицето на Исел. Трябваше и тялото на Рин да бъде разчистено, и кръвта по плочите на пода, и по дрехите им. Твърда, колкото трябва.