Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 12 У дома

Аная първа пристъпи напред и ги целуна по бузите с думите:

— Добре си дошла у дома, Сестро. Дълго те чакахме. Аелдра ми каза как ми е откраднала баниците — добави тя и подръпна шала си раздразнено, което си беше чиста преструвка, смехът й веднага го издаде. — Не беше честно от нейна страна да се възползва така от положението си.

— Или моите може би, ако бях малко по-бързичка — рече Кайрен, след като им поднесе официалния поздрав. Беше красива жена, не много висока, усмивката й не се връзваше много със студените й сини очи. — Може ли поне да се надяваме, че не ви бива много в печенето? Аелдра си пада по щуротиите почти колкото вас двете и ще е много хубаво, ако й се плати, както заслужава.

Моарейн се засмя и гушна Сюан през кръста. Не можеше да се сдържи. Наистина си беше у дома. Двете си бяха у дома.

В отсека на Синята липсваше пищността на Зелената и на Жълтата, макар да не беше толкова простовато като в Кафявата или Бялата. Яркоцветните зимни гоблени по главния коридор представляваха сцени с пролетни градини и ливади с диви цветя, поточета, ромолящи по камъни, и птици в полет. Лампите на стойките до белите стени бяха позлатени, но с много пестелива украса. Само подовите плочки, във всички оттенъци на синьото, от светло утринно небе до тъмновиолетов здрач, подредени във вълниста шарка, създаваха известно впечатление за величественост. Двете бавно застъпваха по тези вълни и получиха целувки за добре дошли още трийсет и девет пъти, преди да стигнат до Еадит и другите две Заседателки.

— Стаите са ви приготвени — каза им кръглоликата Сестра, — с подходящо облекло и малко закуска, но се преоблечете и хапнете бързо. Има неща, които трябва да ви кажа, неща, които трябва да знаете преди наистина да стане безопасно да пристъпите извън този отсек. Или дори да влезете вътре, честно казано, въпреки че повечето са толерантни към нова Сестра. Кабриана, ще ги заведеш ли?

Една светлоока Сестра, със светлоруса коса, висяща почти до кръста й, просна широките си поли на сини ивици в лек реверанс. Далеч не всички Сестри предаваха уроци и Моарейн не я познаваше. В погледа й имаше свирепа прямота, подходяща по-скоро за Зелена, ала тонът й беше много хрисим, когато отвърна:

— Както кажеш, Еадит. — И към Сюан и Моарейн, почти също толкова хрисимо: — Бихте ли дошли с мен, моля? — Беше много странно, тази смесица от свирепост и… ами, кротост като че ли беше най-точната дума.

— Тя ли е Първата Отсяваща? — запита предпазливо Моарейн, след като се отдалечиха от Еадит достатъчно, за да не може да чуе. А и никоя друга, надяваше се. Събралите се Сестри вече се пръскаха по една и по две и сваляха шаловете си.

— О, да — каза Аная, след като двете с Кайрен се присъединиха към тях. Кабриана беше отворила уста да отговори, но я затвори, без да възрази, че са я изпреварили. — За Първата Отсяваща е необичайно да бъде и Заседателка — продължи Аная, — но за разлика от някои други, Сините използваме докрай способностите.

Сгънала шала си, преметнат през ръката, Кайрен кимна.

— Еадит е може би най-способната Синя в последните сто години, но ако беше Кафява или Бяла, щяха да й позволят да се запилее накъдето си ще.

— О, да — каза Кабриана и цъкна с език. — Някои Кафяви сестри са пълен срам. Като Заседателки поне. Но на Кафявите умовете им винаги се отвяват нанякъде. Все едно, можете да сте сигурни, че каквито и таланти да имате, ще им намерим най-доброто приложение.

Това никак не прозвуча добре на Моарейн и тя се спогледа предпазливо със Сюан. Е, никоя от двете нямаше някакви специални дарби. Но за каква опасност се канеше да ги предупреждава Еадит? Опасност, дори и тук. Искаше й се да попита трите Сестри, които ги придружаваха по коридора, но беше сигурна, че информацията трябва да дойде от Еадит, и то насаме; иначе просто щеше да им го каже там и веднага. Светлина! В новия им дом можеше да има толкова подмолни течения, колкото в Слънчевия дворец. Определено подходящ момент за предпазливост. Момент, в който да слушаш, да наблюдаваш и много да не говориш.

Апартаментите, избрани за нея и Сюан, се оказаха един до друг, малко встрани от главния коридор, всеки с просторна спалня, голяма дневна, гардеробна и кабинет, с камини от ваян мрамор — пращящият огън бе отнел хладината на въздуха. Лъскавите стени бяха голи, но по подовете със сини плочки бяха проснати пъстри килими, някои с ресни, от половин дузина държави. Мебелите също бяха безразборно подбрани, тук масичка, инкрустирана с бисери по кайриенска мода отпреди сто години, там стол с резбовани на лозници крака от Светлината само знаеше къде, а лампите и огледалата бяха в толкова много стилове, колкото бяха самите лампи и огледала, но нищо не беше нито олющено, нито спукано, и всяко късче дърво или метал беше излъскано до смътен блясък. Вещите, които бяха оставили в стаите си на Посветени, бяха донесени и четката и гребенът на Моарейн бяха поставени на мивката, дъсчицата й за писане на писалището в кабинета й, кутийката за накити на една странична масичка в спалнята, като всичко това вече беше белязало стаите й.

— Мислехме, че ще ви хареса да сте близо — каза Аная, след като приключиха в дневната на Моарейн. Кайрен и Кабриана стояха от двете й страни на извезания килим и я поглеждаха толкова често, колкото Сюан и Моарейн. Говореха помежду си с лекотата на дълго приятелство, но Кайрен и Кабриана явно се водеха по Аная. Беше много скрито, но явно за очите на жена, обучена в Слънчевия дворец. Не че означаваше нещо — във всяка група имаше по едно лице, което се налага над другите — но Моарейн все пак си го отбеляза.

— Може други стаи да си изберете, ако пожелаете — добави Кайрен. — Имаме твърде много празни, макар да се боя, че в повечето ще е прашно като в най-занемарените мазета. — Тя скоро щеше да напусне Тар Валон, споменала беше небрежно за някаква работа, която имала в Тийр. Възможно ли беше да е една от търсачките на Тамра? Нямаше как да се разбере. Едни Айез Седай непрекъснато напускаха Кулата, други се връщаха.

— Ако искате да си смените стаите, мога да уредя да ви ги почистят — каза Кабриана и надигна полите си, сякаш беше готова да хукне да го направи тутакси. Прозвуча едва ли не обезпокоено! Ама защо се държеше така странно? Явно беше най-нископоставената от трите, но по същия начин се държеше и към нея и Сюан.

— Благодаря ти, няма нужда. — Тя опипа с пръсти дантелата по ръба на една възглавничка за стол и се опита да каже че стаите са много хубави — трите Сестри, изглежда, бяха подготвили всичко, въпреки че килимите и мебелите бяха подарък от Аджата — но езикът й отказа да излъже, затова се задоволи с: — Тези са повече от подходящи. — Всяка възглавничка до последната в стаите имаше дантелени дипли, а също така и калъфите на завивките по леглата и калъфите на възглавниците. Дори някои от диплите като че ли имаха дипли! Стаите щяха да станат повече от удобни, но след като се махнеха всички тия финтифлюшки. Сюан всъщност се беше усмихнала на дантелата по леглото си, сякаш щеше да й хареса да спи в това море от пяна. Моарейн потръпна от тази мисъл.

Предложи им чай или греяно вино, преди да се усети, че представа няма откъде ще ги вземе, но Аная отвърна, че сигурно горят от желание да се преоблекат и да закусят, а другите две кимнаха в съгласие.

— Храната може да почака — заяви Сюан, след като вратата се затвори след трите Сестри. — Първо Еадит. Случайно да се сещаш какво има да ни казва? На мен ми звучи като твоята Игра на Домове.

— Първо Еадит, после закуската — съгласи се Моарейн, макар че от миризмата на топла каша и варени кайсии от покрития с кърпа поднос устата й се напълни със слюнка. — Но нищо не ми хрумва, Сюан. Нищичко. — Но наистина напомняше за Даес Дай-мар.

В гардеробната бяха окачени четири рокли от синя вълна, добре скроени, но без украса, две от които с разцепени за езда поли, и тя облече една с цяла пола, като постави обшитата с пъстри ивици бяла рокля на Посветена в панера за пране. Малкото бележниче прехвърли от бялата чантичка, която щяха да приберат, в простата синя чантичка за колан, която намери в обемистия гардероб. Дори и тук, а може би особено тук, в чантичката щеше да е по на сигурно. Не се изненада, че роклята й се оказа съвсем по мярка. Казваха, че Кулата знае за своите посветени повече, отколкото шивачките и фризьорките им, взети заедно. Не че си беше имала такива от доста време, разбира се, липса, която смяташе да поправи. Поне с шивачката. Беше свикнала да носи косата си падаща свободно, но щяха да й трябват повече от четири рокли, преди да напусне Тар Валон, при това и от вълна. Коприната никак не беше евтина, но пък й стоеше чудесно.

От резбованата кутийка за накити си извади любимия — една кесиера. Беше съжалявала, че не може да си я носи тук, но дори след шест години ръцете й не бяха забравили как да сплетат тънката златна верижка в косата й тъй, че малкият сапфир да увисне по средата на челото й. Огледа се в стенното огледало с резбованата дървена рамка и се усмихна. Може и да й липсваше все още лишеното от възраст айезседайско лице, но вече приличаше на лейди Моарейн Дамодред, а лейди Моарейн Дамодред умееше да върти руля на Слънчевия дворец там, където подмолните течения можеха да те придърпат надолу още на петнайсет или шестнайсет години. Сега вече бе готова да кормува по теченията и тук. Нагласи шала със сините ресни на раменете си и излезе да потърси Сюан. Намери я в коридора, също загърната с шал.

Първата Сестра, която видяха, Натасия, стройна салдейка с тъмни скосени очи и високи скули, която беше снизходителна учителка, ги упъти към стаите на Еадит, като пълните й устни леко се изкривиха от отвращение. Моарейн се зачуди дали Натасия изпитва някаква неприязън към Еадит — определено щеше да е странно да я показва открито, но самата Еадит повтори изражението почти точно, докато ги водеше към високите, покрити с възглавнички столове пред широката камина на дневната й, в която подскачаха пламъци. И застана да си стопли ръцете, сякаш не изпитваше охота да заговори. Нямаше нито предлагане на чай или вино, нито нещо като „добре дошли“. Трите клетви стегнаха Моарейн още по-силно. Мълчиш си, слушаш и наблюдаващ.

Дневната на Еадит беше по-голяма от техните, с корниз, изваян на вълни, и с два гоблена на цветя и яркоцветни птици на стените, макар че стойките на лампите бяха също толкова семпли. Масивните мебели бяха от тъмно дърво, инкрустирано със слонова кост и тюркоаз, освен деликатната масичка, която сякаш беше изваяна от кост. За времето, през което Еадит бе обитавала тези стаи, беше добавила тук-там по нещичко от себе си, просто някоя висока ваза от лъскавия порцелан на Морския народ, някоя широка купа от ковано сребро или две кристални фигурки, на мъж и жена, протегнали ръка една към друга на перваза над камината. Всички тези неща не говореха нищо на Моарейн, освен че белокосата Сестра има добър вкус и сдържаност. Мълчиш, слушаш и наблюдаваш.

Сюан се гърчотеше в стола си с възглавнички и като че ли се канеше да стане, когато Еадит най-сетне се обърна с лице към тях. Скръсти ръце под гърдите си и вдиша дълбоко.

— От шест години ви учат, че втората най-голяма грубост е да обсъждате открито нечия мощ в Единствената сила. — Устата й отново се изкриви за миг. — Всъщност и на мен самата ми е трудно да го правя сега, колкото и да е наложително. От шест години настоятелно ви разубеждават да мислите за своята мощ в Силата, или на която и да е. Сега трябва да се научите да сравнявате мощта си с всяка Сестра, която срещнете. След време това ще се превърне в навик и ще го правите, без да мислите, но докато стигнете до този момент, ще трябва да внимавате много. Ако друга Сестра стои по-високо от вас в Силата, от която и Аджа да е, ще трябва да я зачитате. Колкото по-високо стои, толкова по-голямо е зачитането. Провалът в това отношение е третата по големина грубост, макар и трета само на косъм. Най-обичайната причина младите Сестри да бъдат наказвани е грешка от този род, а тъй като наказанието се определя от обидената Сестра, то рядко е леко. Месец или два Принудителен труд или Лишение е най-малкото, което можете да очаквате. Умъртвяване на духа или Умъртвяване на плътта не са необичайни.

Моарейн кимна замислено. Разбира се. Това обясняваше почитта на Елайда към Мейлин, както и покорството на Рафела пред Леане. И Кабриана; Кабриана съвсем не беше кой знае колко силна. Тази мисъл я затрудни. Когато Бялата кула искаше да те обезкуражи за нещо, наистина те обезкуражаваше много добре. Светлина, Кулата изтръгваше нещо от теб, след което те караше да използваш същото това нещо, за да определиш ранга си. Каква бъркотия. Добре поне, че двете със Сюан бяха почти еднакви по мощ и вероятно щеше да остане така, докато не стигнат пълния си потенциал. Дотук се бяха движили в крачка. Щеше да изглежда неестествено, ако Сюан се окажеше принудена да я „зачита“.

— А трябва ли да им се подчиняваме? — попита Сюан, която най-сетне се предаде и стана, а Еадит тежко въздъхна.

— Мисля, че бях съвсем ясна, Сюан. Колкото по-високо стои ад теб, толкова по-голямо е зачитането. Наистина мразя да говоря за това, тъй че моля те, не ме карай да се повтарям. Важи и обратното, разбира се, но запомнете, че това не се прилага, ако вашата Аджа или Кулата е назначила някоя над вас. Ако сте включени в някоя делегация например, се подчинявате на пратеничката на Кулата, както бихте се подчинили на мен, дори едва да е стигнала до изпита. Така. Набих ли ви го ясно в главите? Добре. Защото аз самата изпитвам спешна нужда да си измия зъбите. — И ги изкъшка набързо от стаите си, сякаш наистина се канеше да изтича за солта и содата.

— Почти бях обезумяла от страх — призна Сюан, след като се озоваха в коридора, — но не беше чак толкова зле. Мислех си, че ще трябва да започнем от дъното, но вече не сме чак толкова далече от повърхността. След още пет години ще сме по-близо. — Дали си го мислеха, или не, но всяка от двете знаеше, че щяха да достигнат до пълната си мощ; срокът варираше за всяка жена, но изкачването беше гладко и по права линия.

— И аз се бях изплашила — каза с въздишка Моарейн, — но не е толкова просто, колкото го казваш. В кой момент зачитането се превръща в преклонение? Макар тя да не го нарече така, точно това имаше предвид. Трябва да наблюдаваме много внимателно другите Сестри — не бива да грешим по отношение на благоразумието. След месец смятам да съм на левги от Тар Валон, а не да се потя в някоя ферма отвъд реката.

Сюан изсумтя.

— Значи ще стъпваме внимателно. Сякаш сме правили нещо друго от шест години насам. Но все пак можеше да е и по-лошо. Какво ще кажеш да си взема подноса в твоя апартамент и да закусим заедно?

Но преди да стигнат до апартамента й, ги пресрещна друга Айез Седай, висока и с грубовато лице, в небесносиня коприна и със стоманеносива коса на многобройни плитчици със сини мъниста, които висяха до кръста й. Моарейн беше сигурна, че всяка Синя в Кулата бе присъствала на посрещането, но не помнеше да е виждала тази Сестра. Напрегна се да долови способностите й, мощта й и веднага разбра, че е почти толкова могъща, колкото двете със Сюан щяха да станат след време. Тук със сигурност се изискваше нещо повече от обикновеното „зачитане“. Дали да не й приклекне в реверанс? Задоволи се с това ла изчака учтиво.

— Аз съм Цеталия Деларме — заяви Сестрата със силен тарабонски акцент и я изгледа от глава до пети. — Според описанието — хубавичка порцеланова кукличка — ти трябва да си Моарейн.

Моарейн се вкочани. Хубавичка… порцеланова… кукличка? Едва успя да запази лицето си гладко, да задържи ръцете си да не стиснат шала в юмруци. Мисълта за фермата помогна.

Но Цеталия вече не гледаше нея.

— От което излиза, че ти си Сюан, нали? Казаха ми, че много те бивало в решаването на главоблъсканици. Я да те видим как ще се оправиш с тази малка главоблъсканица — рече тя и тикна в ръцете на Сюан тънък свитък листа.

Сюан зачете намръщено, Моарейн — също — надничаше над рамото на приятелката си. Сюан прелистваше страниците твърде бързо, та погледът й да може да улови всичко, но като че ли бяха само имена на карти за игра, без някакъв особен ред, доколкото можеше да разбере. След Владетеля на Купи идваше Господарят на Ветрове, после Владетелят на Пламъци и Господарката на Пръчки, но след нея следваха Петица от Монети и Четворка от Купи. Загадка ли? Пълна безсмислица.

— Не съм сигурна — каза накрая Сюан, което постави точка на въпроса. Ако това нещо беше главоблъсканица, щеше да е намерила решението й.

— О? — Във възклицанието се съдържаше разочарованието на целия свят, но след малко Цеталия продължи, като килна замислено глава и мънистата по плитките й подръннаха. — Не казваш, че не знаеш, значи нещо си се досетила. В какво не си сигурна?

— Има една игра, за която съм чела — бавно отвърна Сюан, — игра, която богатите жени играят с карти, нарича се „Редици“. Трябва да подредиш картите в низходящ ред по една от няколкото фигури, но само определени карти могат да се поставят върху други. Мисля, че някой е записал всяка карта по реда, в която е играна. Играта е печеливша.

Цеталия повдигна вежда.

— И само си чела за играта?

— Рибарските дъщери не могат да си позволят да играят на карти — сухо отвърна Сюан и очите на Цеталия светнало опасно. За миг Моарейн си помисли, че наказанието е неизбежно.

Но тарабонската Сестра каза само:

— Готова съм да се обзаложа, че Моарейн е играла на „Редици“, но тя щеше да го нарече безсмислен списък от карти за игра или нещо такова. Повечето щяха да видят същото. Но ти, която само си чела за играта, стигна до верния отговор. Ела с мен. Имам още няколко главоблъсканици, с които искам да те поизпитам.

— Още не съм си изяла закуската — възрази Сюан.

— Можеш да ядеш по-късно. Хайде. — Очевидно Цеталия мислеше, че й се дължи нещо повече от зачитане.

Моарейн загледа как Сюан неохотно тръгна по коридора след възрастната Сестра, и си позволи да я изгледа сърдито в гърба. Такова поведение най-малко граничеше с грубостта. Явно съществуваха някакви степени. Е, нюансите бяха всичко и в Слънчевия дворец. Само че щеше да им се наложи да го търпят само за малко. До неделя най-много щяха да са заминали, а тя поне не смяташе да се връща, преди да е достигнала пълната си мощ. Освен за да каже на Тамра къде е момчето, разбира се. Всъщност щеше да е великолепно, ако точно те го намереха.

Нейната сутрешна каша все още си беше достатъчно топла и тя боязливо приседна на покрития с дебела възглавничка стол до масата, но преди да е изяла втората си хапка, влезе Аная. Мощта на Аная в Силата беше почти колкото на Цеталия, тъй че Моарейн остави сребърната лъжица и стана.

— Щях да ти кажа да си седнеш и да се нахраниш — каза с майчински тон жената, — но Тамра изпрати една новачка да те заведе. Казах й, че аз ще предам съобщението, защото исках да ти предложа Цяр. В някои отношения може да помогне със стягането от Клетвите.

Моарейн се изчерви. Разбира се, всички вече го знаеха. Светлина!

— Благодаря ти — каза тя, както заради Цяра — стягането не намаля и на косъм, но наистина след него й стана много по-удобно — така и за намека. Ако не беше длъжна да става заради нея, то със сигурност не беше длъжна да й се подчинява. Освен ако Аная не беше просто вежлива, разбира се. За малко да въздъхне. Още наблюдения щяха да й трябват, преди да стигне до по-сериозни заключения.

След като напусна отсека на Сините, плътно загърната с шала — засега смяташе изобщо да не се разделя с него; първо на първо, помагаше срещу студа — Моарейн се зачуди какво ли може да иска от нея Тамра. Веднага й хрумна една възможност. След като двете със Сюан вече бяха Сестри, Тамра може би беше решила да ги включи към търсачките. В края на краищата, те вече знаеха. Нищо друго не й се струваше логично. Стъпките й се ускориха нетърпеливо.

— Но аз не искам работа — възрази Сюан и коремът й отново изръмжа. Чувстваше се изцедена след няколкото часа в жилището на Цеталия, толкова пълно с книги и сандъци, натъпкани с хартии, че като че ли беше по-скоро на Кафява. А жената сякаш изобщо не беше и чувала за възглавнички на стол. Столовете й бяха корави като камък!

— Я не бъди глупава — отвърна пренебрежително сивокосата жена, кръстосала крака, и хвърли небрежно последните страници, които беше дала на Сюан, върху писалищната маса, затрупана с цяла педя други листове. — Никак не се справяш зле като за начинаеща. Трябваш ми, и точка. Ще те чакам тук на Втория гонг след разсъмване. Хайде върви да хапнеш нещо. Вече си Айез Седай — не можеш да обикаляш така и да куркаш като съдрана гайда.

Нямаше смисъл да се възразява. Проклетата жена беше дала ясно да се разбере, че последователните възражения се приближават опасно до грубостта според списъка й. Проклета, проклета жена! Сюан не допусна и сянка на гняв да се изпише на лицето й, урок, научен много преди Тар Валон. По рибарските кейове показът на гняв или на страх можеше да доведе до неприятности. Понякога можеше да доведе до нож, забит в гърба ти.

— Както кажеш, Цеталия — промърмори тя, което й спечели още едно вдигане на вежди, и едва се сдържа да не закрачи гордо към изхода. Навън обаче закрачи гордо, и Тъмния да вземеше дано всяка, на която можеше да не й хареса!

Огън да я гори дано, защо се оказа толкова глупава, че да се остави тая жена да я подведе така? Моарейн я беше посъветвала да е предпазлива, но вместо това тя се беше опитала да заличи съмнението в проклетия тон на проклетата Цеталия. Неопитните ръце на кърмата вкарваха лодката в плитчините, ако не я прекатурят преди това. Необмисленото й държане означаваше, че няма да може скоро да напусне Кулата. Не и години наред, докато не станеше достатъчно силна, за да може да каже на Цеталия какво да направи с проклетата си работа. Добре поне, че не беше впила ноктите си и в Моарейн. С нейния начин на мислене тя щеше да се окаже великолепна помощничка на Цеталия.

Гладна или не, тръгна да потърси Моарейн, вместо да обядва, за да я уведоми, че ще трябва да търси сама. Усмихна се. В едно нещо поне Цеталия грешеше. Моарейн не беше хубавичка порцеланова кукличка; беше красива порцеланова кукличка. Външно поне. Виж, вътрешно, онова, което имаше значение, беше съвсем друга работа. Първия път, когато я видя, Сюан беше сигурна, че кайриенското момиче ще се пропука само за няколко дни като раковина. Но Моарейн се беше оказала корава колкото нея, ако не и повече. Колкото и пъти да я събореха на земята, вдигаше се на крака тутакси. Моарейн не знаеше какво означава „предавам се“. Тъкмо заради това се изненада, като я намери отпусната вяло на стола в дневната й, с шала, преметнат на облегалката, и с кисело изражение. От зеления чайник на подноса лъхаше на горещ чай, но белите купички изглеждаха неизползвани.

— Какво стана с теб? — попита Сюан. — Не си си спечелила някое наказание все още, нали?

— По-лошо — отвърна печално Моарейн. Гласът й обикновено напомняше на Сюан за сребърна камбанка, но Моарейн мразеше да го чува. — Тамра ми възложи да раздавам помощите.

— Кръв и проклета пепел! — Сюан се наслади на вкуса на всяка думичка на езика си. Вече нямаше да я пердашат затова, че говори като себе си. Чувала беше Айез Седай, от чийто език щеше да се изчерви и пристанищен хамалин. Усети обаче смътния вкус на сапун. — Да не би да подозира? Да се опитва да ти попречи да се намесиш? — Може би точно затова и Цеталия я беше спипала. Не, тя се беше справила добре с пробите на проклетата жена, като последна глупачка.

— Не мисля, Сюан. Учили са ме да ръководя имение, макар че съм го правила само няколко месеца преди да дойда в Кулата. Каза, че това ми осигурявало всички необходими умения. — Устата й се изкриви кисело. — „Излежавала“ съм се, както се изрази тя, а и подозирам, че е решила да възложи една обременителна задача на Сините, за да е честно. А ти? Що за главоблъсканици искаше да видиш Цеталия?

— Разни стари донесения — изръмжа Сюан и се отпусна на един от столовете с възглавнички. Да го нямаше само това чувство, че кожата й е станала три пъти по-малка! Наля си чаша чай, без да пита. За такива неща двете никога не се питаха. — Искаше да отгатна какво е ставало преди четиридесет или петдесет години в Тарабон, в Салдея и Алтара. — Още щом думите излязоха от устата й, й се дощя да я запуши с ръка, но вече беше късно.

Моарейн се изправи, изведнъж крайно заинтересована.

— Значи Цеталия оглавява очите и ушите на Синята Аджа — Не беше въпрос.

— Това да не си го и прошепнала! Тази проклета жена ще ме свари като риба масленица, ако разбере, че съм се изтървала. Сигурно бездруго ще го направи, но не искам да й давам повод, преди да го е разбрала. — Сигурно щеше да го направи, ако можеше да се съди по този ден. — Виж сега, раздаването на парите не може да продължи повече от няколко месеца. След това ще си свободна да тръгнеш. Ще ми съобщаваш къде отиваш и ако науча нещо, ще се опитвам да ти го съобщавам. — Синята Аджа разполагаше с широка мрежа от очи и уши, полезна както за изпращане на съобщения, така и за получаване на сведения.

— Не знам дали мога да си позволя няколко месеца — отвърна с тънък гласец Моарейн и сведе очи, нещо необичайно за нея. — Аз… пазех нещо в тайна от теб, Сюан. — Но те никога не пазеха тайни една от друга! — Боя се, че Съветът е решил да ме постави на Слънчевия трон.

Сюан примигна. Моарейн кралица?

— От теб би се получила великолепна кралица. И не ми изтъквай онези Айез Седай кралици, дето са свършвали зле. Това е било много отдавна. Сега едва ли има владетел някъде, който да е без Айез Седай за съветничка. Кой някъде казва лоша дума за тях, освен Белите плащове?

— Между съветничка и кралица разликата е доста голяма, Сюан. — Моарейн изправи гръб, грижливо оправи полите си и гласът й придоби онзи дразнещо търпелив тон, с който обичаше да обяснява нещата. — Очевидно Съветът смята, че бих могла да взема трона, без да изкарам тълпите по улиците, но не искам да рискувам в случай, че са сбъркали. И без това Кайриен изтърпя достатъчно неприятности през последните две години. А дори и да са прави, никой не е управлявал Кайриен задълго, без да се принуди да прибегне до отвличания, убийства и още по-лоши работи. Моята прабаба Каревин е управлявала над петдесет години и Кулата я нарича много успешна владетелка, защото Кайриен е процъфтявал и при нея е имало малко войни, но все още плашат дечицата с името й. По-добре да те забравят, отколкото да те помнят като Каревин Дамодред, но дори с Кулата зад мен ще ми се наложи да се опитам да заприличам на нея, ако Съветът успее. — Изведнъж раменете й се отпуснаха и лицето й се сгърчи, беше на ръба да заплаче. — Какво мога да направя, Сюан? Хваната съм като лисица в капан, а не мога дори крака да си прегриза, за да избягам.

Сюан остави чашата на подноса, коленичи до Моарейн и сложи ръце на раменете й.

— Все ще намерим изход — увери я тя, като вложи в гласа си повече увереност, отколкото изпитваше. — Ще намерим изход. — Малко се изненада, че Първата клетва й позволи да изрече тези думи. Не можеше да си представи никакъв изход и за двете.

— Щом казваш, Сюан. — Моарейн също не бе убедена. — Мога само с едно да ти се изплатя. Може ли да ти предложа Цяра?

Сюан беше готова да я разцелува. Искаше го, и още как.

Снежната пелена все още беше дебела близо до планините и утъпканата от безчет хора пъртина се виждаше ясно под следобедното слънце — водеше право през хълмовете към загърнатите с облаци ридове, издигащи се все по-високо и високо, колкото по-надълбоко се взреше човек. Лан вдигна далекогледа, но не можа да забележи никакво движение напред. Айилците отдавна трябваше да са навлезли в планините. Танцуващия котарак риеше нетърпеливо с копито.

— Това ли е Гръбнакът на света? — изхриптя дрезгавият глас на Раким. — Впечатляващо, но някак си мислех, че планините ще са по-високи.

— Това е само Камата на Родоубиеца — засмя се един пътувал на длъж и шир арафелец. — Наречи я подножието на Гръбнака и няма да сбъркаш.

— Защо стоим така? — запита строго Каниедрин. Тихо, за да не го скастрят, но достатъчно високо, за да го чуе Лан. Каниедрин обичаше да влага нерв, когато можеше.

Букама го освободи от необходимостта да отговаря.

— Само глупците се опитват да се бият с айилци в планини — избоботи той, извърна се в седлото към Лан и зашепна, като вечно навъсеното му лице се набръчка още повече. — Светлината да даде дано Педрон Ниал да не реши точно сега да си боядиса лицето като глумец. — Днес командата беше поел Ниал, лорд капитан командирът на Чедата на Светлината.

— Няма — увери го Лан. Само шепа мъже познаваха войната толкова добре като Ниал. Което означаваше, че точно тази война като нищо можеше да свърши днес. Зачуди се дали щяха да я нарекат „победоносна“. Прибра далекогледа в калъфа на седлото и неволно се загледа на север. Усетил бе привличането като желязна стружка магнит. Беше почти болка, след толкова дълго време. Някои войни не можеха да се спечелят, ала трябваше да се водят.

Букама се вгледа в лицето му и поклати глава.

— Само глупак скача от една война веднага в друга. — Не си направи труда да говори тихо и няколко доманци около Лан го изгледаха озадачено, явно зачудени за какво говори Букама. Никой от пограничниците не се учуди. Всички знаеха кой е Лан.

— За месец-два ще си отдъхна, Букама. — Толкова щеше да му трябва, докато се върне в родния край. Месец, с повечко късмет.

— Година, Лан. Само една година. Е, добре. Осем месеца. — Букама го произнесе, сякаш беше голяма отстъпка. Може би беше уморен? Винаги беше изглеждал като излят от желязо, но вече отдавна не беше млад.

— Четири месеца — отстъпи Лан. Изтърпял беше да чака две години; можеше да понесе още четири месеца. А ако дотогава Букама все още се чувстваше уморен… Стигнеше ли се до това, трябваше да прехвърли пропастта.

И както се оказа, Ниал не предпочете да става глумец, което наистина беше много добре, след като над половината сборна войска вече се беше разпръснала, с вярата, че победата е спечелена преди дни, ако не и още когато айилците започнаха да се оттеглят. При това я наричаха „велика победа“. Най-малкото онези, които не бяха я отвоювали, зяпачите и стоящите отстрани, а историците вече описваха все едно, че всичко знаят. Лан беше готов да ги остави да правят каквото си щат. Умът му вече се рееше на двеста левги на север.

След като се сбогуваха, двамата с Букама обърнаха на юг към по-равните земи, избягвайки Тар Валон. Градът беше велик и възхитителен във всяко отношение, но с твърде много Айез Седай, за да се чувства добре. Букама заговори оживено какво могат да видят в Андор, а сигурно и в Тийр. Вече бяха минавали и през двете страни, но в сражения с айилци, и така и не бяха видели прословутия Тийрски камък или някой от останалите големи градове. Лан изобщо не проговаряше, освен когато Букама не го попиташе нещо. Изпитваше острото притегляне към дома. Искаше му се само да се върне в Погибелта. И никакви срещи с Айез Седай.