Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 14 Промени

Сестрите, които бяха казали, че има почти още толкова да се учи след спечелването на шала, колкото преди, много скоро се оказаха прави. Моарейн и Сюан бяха изучавали сложните обичаи на Бялата кула като Посветени, особено онези, които бяха съществували толкова дълго, че имаха силата на закон, както и наказанията за нарушаването им. Сега Рафела и други отделяха цели часове, за да ги запознаят с дългия списък от обичаи на Синята Аджа, наложени от над три хиляди години. Всъщност Сюан помнеше повечето от онова, което Рафела им наговори при първото им влизане в Синия отсек, а Моарейн трябваше доста да се потруди, за да я догони. Щеше да е позор да получи наказание за нещо толкова дребно, като да не носиш червено в кулата. Червени геми бяха позволени, както и огнекапки или рубини, или гранат, но цветът беше забранен в облеклото, въпрос на някаква отдавнашна вражда между Сините и Червените, толкова стара, че всъщност никоя от двете Аджи не беше сигурна какво я е причинило или кога. Оттогава Сините и Червените често се противопоставяха и понякога бяха докарвали Съвета почти до задънена улица.

Самата идея за неприязън между Аджите я стъписваше, но съществуваха и други противопоставяния. Докато Зелените и Сините помнеха малко раздори в единогласието си от няколко столетия насам, по отношение на други Аджи положението бе по-различно. В момента съществуваше леко напрежение с Белите, по причини известни само на Белите, и малко по-силно с Жълтите, като Сестрите от всяка Аджа обвиняваха другите, че са се месили в действията им в Алтара някъде преди стотина години. Обичаят строго забраняваше намесата в делата на друга Сестра и това донякъде облекчаваше обичайното зачитане. Поне извън Кулата. А имаше и обрати. Например Кафявите подкрепяха Белите срещу Сините, но подкрепяха Сините срещу Жълтите. Поне засега. Тези неща можеха да траят с векове или да се променят с едно мигване на окото. Също така, налагаше се да научат какви противоречия съществуват между други Аджи, колкото бяха известни. Всичко това приличаше на безбройни клопки, заложени и чакащи да стъпиш непредпазливо или да изтървеш някоя неподходяща дума. Светлина, пред това заплетено кълбо Даес Дай-мар приличаше на детска игра!

Сюан изслушваше изрежданията й всяка нощ, също както го бяха правили като новачки и Посветени, и тя също изслушваше Сюан, макар да нямаше смисъл. Сюан никога не правеше грешки.

Започнаха отново да изучават Силата, като Лелейн, Натасия и Аная се редуваха с тях, учеха ги на Стражническата връзка и на други сплитове, несподеляни с Посветени, в това число и няколко, известни само на Сините. На Моарейн това й се стори много интересно. Щом Сините включваха сплитове в тайните на своята Аджа, то със сигурност и други Аджи правеха същото, а щом го правеха Аджите, може би го правеха и отделните Сестри. В края на краищата и тя си имаше една тайна, първата, която бе научила преди да дойде в Тар Валон, и много грижливо я беше прикрила от Сестрите. Бяха разбрали, че искрата вече е разпалена в нея, но тя им каза само за паленето на свещи и правенето на топки от светлина, за да си намери пътя в тъмното. Никой не можеше да преживее в Слънчевия дворец, без да се е научил да пази тайни. Дали и Сюан си нямаше тайни сплитове? Но такъв въпрос не можеш да зададеш дори на най-добрата си приятелка.

Макар вече да разбираше достатъчно от сайдар, за да се учи бързо, нещата просто бяха твърде много за един ден или за неделя. Моарейн поне не можеше да се справи с всичко. Методът на пренебрегване на топлина или студ се оказа хитрост, свързана с духовно съсредоточаване, съвсем проста, след като я научиш, или така поне заяви Натасия.

— Умът трябва да е спокоен като повърхността на езеро при пълно безветрие — заговори тя педантично, все едно че изнасяше лекция в клас. Бяха в нейното жилище, където почти всяка плоска повърхност беше покрита с фигурки, малки ваяния и рисувани миниатюри. Уроците винаги се взимаха в стаите на учителката. — Съсредоточаваш се в една точка зад пъпа си, в центъра на тялото си, и започваш да дишаш с постоянна честота, но не както обикновено. Всяко вдишване трябва да става за абсолютно един и същ отрязък от време, както и всяко издишване, след което, за същия отрязък от време, не дишаш. След време това ще става съвсем естествено. Когато дишаш така и си съсредоточена по този начин, умът ти скоро се откъсва от външния свят, вече престава да забелязва топлината или студа. Можеш да вървиш гола във виелица или през пустиня, без да трепериш или да се потиш. — Натасия отпи от чая и се засмя, а тъмните й очи намигнаха. — Измръзването и слънчевото изгаряне все пак ще ти създават трудности, дори след време. Само умът е наистина откъснат, тялото в много по-малка степен.

Наглед просто, но дори след повече от неделя съсредоточението на Моарейн можеше да се изплъзва всеки момент, докато седеше на вечеря или вървеше по някой коридор, и тя изведнъж ахваше, щом студът нахлуеше и я захапеше три пъти по-силно, отколкото преди да е започнала медитацията. Всички тези ахкания привличаха погледите на други Сестри. Много се боеше, че ще си създаде репутация на смахната. И на вечно изчервяваща се. Трудно щеше да го понесе. Излишно беше да се казва, че Сюан схвана номера в самото начало и никога вече не трепереше от студ, доколкото можеше да забележи Моарейн.

Празникът на светлините бележеше началото на новия годишен цикъл и в продължение на два дни всеки прозорец в Тар Валон светеше ярко от здрач до изгрев. Слугите влизаха в стаи, неизползвани от столетия, за да запалят лампи и да ги поддържат горящи през двата дни. Беше радостно празненство, с шествия на граждани, понесли лампи по загърнатите от нощта улици, и с весели събирания, които често траеха чак до заранта дори и в най-бедните домове, но изпълваше Моарейн с тъга. Стаи, неизползвани от столетия. Бялата кула се стапяше, а тя не виждаше какво може да се направи по въпроса. Но пък щом жени, носили шала от двеста години или повече, не можеха да намерят решение, защо тя да може?

Много Сестри получаваха красиво изписани покани за балове по време на празника и доста от тях приемаха. Една Айез Седай можеше да обича танците като всяка друга жена. Моарейн също получи покани, от кайриенски благородници от две дузини Домове и почти толкова търговци, достатъчно заможни, за да търкат рамене с благородничеството. Само плановете на Съвета за нея можеха да са събрали толкова много властни кайриенци в града по едно и също време. Тя хвърляше твърдите бели картички в огнището, без да им отговори. Опасен ход в Даес Дай-мар, не можеше да се разбере как ще се изтълкува, но тя не играеше Играта на Домове. Тя се криеше.

Изненадващо, първите им рокли бяха донесени рано на първия ден на празника. Или Тамори гореше от нетърпение да си получи обещаното доплащане, или по-вероятно, бе помислила, че облеклата ще им трябват за празненствата. Дойде с две от помощничките си да види дали ще се наложи преправяне, но не се налагаше. В работата си Тамори беше великолепна. Моарейн обаче се оказа права. Най-тъмната от нейните шест беше съвсем мъничко по-тъмна от небесносиньото, а бяха бродирани само две, което значеше, че почти всички останали щяха да са с везмо. Щеше да й се наложи да задържи вълнените, дадени й от Аджата, малко по-задълго. Добре поне, че всичките й рокли за езда щяха да са тъмни. Дори Тамори не можеше да настоява за рокля за езда в прекалено светъл тон. Роклите на Сюан, само една от които разцепена за езда, нагледно показваха елегантността, на която бе способна Тамори, въпреки че бяха вълнени, но доста силно подчертаваха бюста и бедрата. Сюан се направи, че не го забелязва, или навярно си беше така. Сюан не разбираше много от облекло.

Някои неща не бяха лесни и за Сюан. Всеки ден се връщаше от апартамента на Цеталия с все по-сковано лице. Всеки ден ставаше все по-докачлива и раздразнителна, но отказваше да сподели какъв е проблемът, даже се сопваше на Моарейн, когато тя почнеше да я разпитва по-настоятелно. Това беше тревожно; можеше да изброи на пръстите на едната си ръка и да й останат пръсти случаите, в които Сюан й се беше ядосвала през последните шест години. В деня, в който Тамори им донесе роклите обаче, Сюан дойде за чай в жилището й, преди да слязат за вечеря, но вместо да си вземе чашка, се смъкна в креслото с облегалките, резбовани на листа, и скръсти сърдито ръце под гърдите си. Лицето й изобщо не беше сковано, а очите й грееха като сини пламъци.

— Онази сепия проклета отровна тепърва ще ме умори — заръмжа тя. Тази половин неделя беше изстъргала и последните остатъци от усилията на Сестрите да й оправят езика. — Рибешки черва! Очаква от мен да й скачам като хвърляща хайвер червеноперка! Аз не съм подскачала толкова бързо даже когато бях… — Изохка и оцъкли очи, щом Първата клетва я стисна за гърлото. Закашля се с пребледняло лице и се затупа с юмрук по гърдите. Моарейн припряно й наля чашка чай, но минаха няколко минути, докато Сюан се съвземе, за да може да пие. Умът й сигурно беснееше, че се е отървала на косъм.

— Добре де, не и като Посветена поне — промърмори тя, след като можеше отново да говори. — Щом пристигна и почва: „Намери ми това, Сюан“, „Направи онова, Сюан“ и „Още ли не си свършила, Сюан?“ Цеталия щрака с пръсти и проклета да съм, ако не очаква да скачам.

— Нещата просто са такива — каза разсъдливо Моарейн. Положението можеше да е много по-лошо, но Сюан явно беше променила мнението си по този въпрос, а не искаше отново да започват спор. — Няма да трае вечно, пък и едва шепа Сестри стоят толкова високо над нас.

— Лесно ти е да го кажеш — изръмжа Сюан. — Нали проклетата Цеталия не ти щрака на тебе с пръсти.

Вярно беше, но това съвсем не означаваше, че нейната задача е по-лесна. Новите уроци й оставяха малко свободно време. Беше се надявала, че разпределянето на помощите ще й позволи да потърси из лагерите, но вместо това всяка сутрин седеше по два-три часа в една стая без прозорци, на осмото ниво на Кулата, с големина само колкото да се събере простичкото писалище и два стола с прави гърбове. Месинговите лампи с огледала в четирите ъгъла хвърляха добра и много необходима светлина. Без тях стаята щеше да е тъмна като посред нощ. Там може би беше работил някой старши чиновник, но който и да беше, не бе оставил никакъв отпечатък от себе си. Само мастилница, поднос с писалки, бурканче с пясък и малка бяла паничка с алкохол за почистване на писалките стояха на масата, а белите каменни стени бяха голи.

Значително по-голямата външна стая беше пълна с редици високи тесни писалища и високи столове, но веднага щом тя се появеше, чиновниците оформяха опашка, която тръгваше от нейното писалище и почти обикаляше в кръг тяхната стая, за да й носят списъци с жени, които са получили парите, и доклади за уредени изпращания на помощите на жени, които вече са напуснали. Броят на докладите беше отчайващ. Малко лагери бяха останали, а и последните се топяха като слана на слънце. Никой от чиновниците не сядаше на другия стол, само стояха чинно, докато не прочете всяка страница и не подпише долу за одобрение, след което приклякваха или се покланяха и отстъпваха на следващия без нито дума. Много скоро тя започна да си мисли, че наистина е възможно да се умре от скука.

Опита се да ги накара да уредят разпределението по-бързо — огромните ресурси на Кулата можеха да го постигнат за не повече от неделя, със сигурност; Кулата държеше още стотици чиновници — но чиновниците си работеха на своя скорост. Дори сякаш я позабавиха след предложението й да се разбързат. Помисли си дали да не помоли Тамра да я освободи от задачата, но защо да се въвлича в безсмислено усилие? Какъв по-добър начин да я задържат в окови в Тар Валон, докато не узреят замислите на Съвета? Скука и безсилие. Все пак тя си имаше своя план. Това й помагаше малко. Ако лошото станеше още по-лошо, щеше да избяга, каквото и наказание да й донесеше това. Всяко наказание беше някъде в бъдещето, пък и все някога щеше да свърши. Слънчевият трон щеше да е доживотна присъда.

В деня след Празника на светлините Елид бе призована за изпитанието си, въпреки че Моарейн го научи след това. Красивата Посветена, която искаше да стане Зелена, не успяла да излезе от тер-ангреала. Не го обявиха — Бялата кула никога не изтъкваше провалите си, а жена, загинала по време на изпитанието си, се смяташе в Кулата за голям провал. Елид просто изчезна и вещите й бяха прибрани. Имаше ден за траур обаче и Моарейн си сложи бели панделки в косата, и си завърза по една дълга бяла копринена кърпа на всяка ръка — висяха до китките. Никога не беше харесвала Елид, но жената заслужаваше да поскърби за нея.

Не всяка Сестра, достатъчно могъща, за да ги накара да подскачат, проявяваше желание да го прави. Елайда ги отбягваше или поне не я видяха повече, преди да разберат, че се е върнала в Андор. Все пак тази вест им донесе облекчение. Елайда стоеше толкова високо, колкото двете щяха да са някой ден, можеше да превърне живота им в мизерия почти толкова, колкото го беше правила, докато бяха новачки и Посветени. Сигурно и повече. Дребните шетни, които новачките и Посветените приемаха като нещо очаквано, щяха да са почти наказание за тях като Айез Седай. Може би повече от „почти“.

Лелейн, която стоеше високо колкото Елайда и беше Заседателка от глава до пети, ги поканя няколко пъти на чай, за да облекчи напрежението от първите недели, както се изрази. Сюан се оправяше с нея много добре, макар че Моарейн леко се изнервяше от пронизващия й поглед. Винаги й се струваше, че Лелейн знае за нея повече, отколкото разкрива, че пред нея не можеш да имаш тайни. Но от друга страна, Сюан като че ли не можеше да разбере защо Моарейн харесва Аная. Не беше заради Цяра. Аная беше топла и открита и те караше да се чувстваш все едно, че накрая всичко ще свърши добре. Моарейн смяташе, че след време ще стане с нея почти толкова близка приятелка, колкото с Леане, макар и не колкото със Сюан.

Това приятелство с Леане продължи точно оттам, откъдето беше прекъснато, за нея, както и за Сюан, и въвлече със себе си Адайн Канфорд, пълничка синеока жена с къса черна коса, която не проявяваше и намек за арогантност, нищо, че беше андорка. Тя, разбира се, не беше много могъща в Силата. Преценката за това наистина започваше да се превръща във втора природа за Моарейн. Подновяваха познанства със Сестри от други Аджи, които бяха Посветени заедно с тях, и откриваха, че в някои случаи приятелството се съживява само с няколко разменени думи, докато в други просто се свежда до добри чувства; трети жени пък бяха прекалено свикнали с пропастта между Айез Седай и Посветена, за да я затворят тепърва, след като вече и те носеха шала. Приятелките облекчаваха много тежести, дори да не го съзнаваха.

Приятелки или не, но дните течаха бавно като ледник. Мейлин най-сетне напусна Кулата, после Керени, а след нея Айша, Лудис и Валера, но облекчението на Моарейн, че търсенето най-сетне е подновено, се затъмняваше от огорчението, че я държат извън него. Сюан започна да се интересува все повече от работата си — дотолкова, че оплакванията й взеха да звучат по-скоро формално. Тръгваше за жилището на Цеталия по-рано, отколкото се налагаше, и често оставаше там до втората или третата смяна за вечеря. Моарейн не разполагаше с такъв буфер. Кошмарите й продължаваха — за бебето в снега и за безликия мъж, и за Слънчевия трон, макар и не толкова често. Но бяха все така лоши. Тя махна повечето дантела и диплички от стаите си, за което беше нужно само едно посещение на възглавничарка и малко изчакване, докато се сменят по две — по три. Не всички, заради явното, макар и мълчаливо разочарование на Аная, тъй че леглото й си остана океан от пяна, при което Сюан се изкиска от радост. Но повечето време Моарейн прекарваше в другите стаи, тъй че леглото можеше да го изтърпи. След многобройни усилия успя да изпече баница, без да я изгори съвсем, но Аелдра отхапа само един залък и лицето й позеленя. Сюан поднесе рибник, за който сивокосата Сестра се произнесе, че бил много вкусен, само дето час след това тичаше до нужника и имаше нужда от Цяр. Никоя не ги обвини, че са го направили нарочно, а и не бяха го направили, но Аная и Кайрен решиха че е чудесна отплата за алчността.

Само една неделя след Елид Шериам бе изпитана и мина. Технически Сюан се падаше най-младата Синя, макар и на косъм, но Цеталия отказа да се лиши от услугите й дори за няколко часа, тъй че на Моарейн се падна честта да постави шала на раменете на русокосата салдейка, когато на другия ден избра Синята, и да я придружи, цялата засияла, до отсека на Сините за посрещането. Където Сюан успя да се вреди за шестата целувка. Шериам готвеше много добре и обичаше да пече баници.

Беше Денят за размисъл в Кайриен, но Моарейн не можеше да се вглъби в своите грехове и провали. Двете със Сюан си бяха спечелили нова приятелка, за която се бояха, че са изгубили може би за година. Сюан дори предложи да въведат Шериам в тяхното издирване и да я разубеди й струваше няколко часа. Не че Моарейн се опасяваше, че Шериам ще ги издаде пред Тамра, но Шериам беше една от най-големите клюкарки сред Посветените. Никога не казваше това, което е обещала да пази в тайна, но нямаше да може да устои да подхвърли тук-там по някоя недомлъвка за такава сочна тайна, недомлъвка, че си има някаква тайна, и Сюан трябваше да го знае много добре. Оставиш ли се други да разберат, че си имаш тайна, все някой ще я научи — това си беше природен факт. Понякога Сюан просто не разбираше значението на думичката „предпазливост“. Понякога ли? Никога.

Някои Сестри започнаха да говорят за възраждане в Кулата, при толкова много преминаващи за шала за такъв кратък срок, и че може би още една-две щели да минат много скоро. По обичай никоя не споменаваше за Елид, но Моарейн си мислеше за нея. Една мъртва жена и три издигнати за шала в продължение на две недели, но единствената новачка, изпитана за Посветена през това време, се беше провалила и я изгониха, а нито име не беше добавено в книгата на новачките, докато над двайсет новачки, твърде слаби, за да стигнат изобщо някога до шала, бяха отпратени. При тази скорост празните стаи щяха да останат неизползвани още столетия. Докато всички не станеха незаети. Сюан се опитваше да я утеши, но как можеше да е щастлива, щом Бялата кула беше обречена да се превърне паметник на мъртвите?

Само след три дни Моарейн съжали, че не бе спазила ритуалите за Деня на размисъла, както се полагаше. Не беше суеверна, но пренебрегването му винаги носеше лош късмет на този, който държеше на традицията, или така поне казваха. Беше на втората смяна за закуска, похапваше бавно от кашата и мислеше за предстоящото скучно изтезание с чиновниците, когато Рима Галфри се плъзна в трапезарията. Елегантна в зелената си рокля на жълти ивици, ниска почти колкото Моарейн, тя не беше от онези, пред които Моарейн трябваше да показва зачитане, но имаше царствена осанка, подчертана от рубините в косата й като корона и леко посърналото лице, типично за Жълтите. Изненадващо, тя запреде Въздух и Огън, за да усили гласа си и да се чуе ясно във всяко кътче на залата.

— Тази нощ Тамра Оспеня, Пазителката на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амирлинския трон, почина по време на сън. Дано Светлината грее над душата й. — Гласът й беше съвършено овладян, все едно че обявяваше, че днес ще вали дъжд, и изчака само колкото да огледа всички с хладен поглед, за да се увери, че думите й са се утаили, преди да напусне.

По другите маси веднага забръмчаха, но Моарейн остана да седи поразена. Айез Седай умираха преждевременно толкова често, колкото и всеки друг, а много Сестри не линееха с години — смъртта ги спохождаше при външно безукорно здраве, — но това беше толкова неочаквано, че я удари като чук по главата. Светлината дано освети душата на Тамра, замоли се тя мълчаливо. Светлината дано освети душата й. Със сигурност щеше да я освети. И какво щеше да стане сега с търсенето на момченцето? Нищо, разбира се. Избраните от Тамра търсачки щяха да си знаят задачата; щяха да уведомят новата Амирлин за задачата си. Може би новата Амирлин щеше да я освободи от собствената й задача, ако се обърнеше към нея преди Съветът да я уведоми за плановете си.

Самоотвращението я жегна в сърцето и тя блъсна настрана купата с каша, изведнъж останала без апетит. Жена, на която се възхищаваше с цялата си душа, беше умряла, а тя си мислеше за изгодата от това! Даес Дай-мар, изглежда, наистина се е просмукала в костите й, а също и мракът на Дамодред.

За малко да помоли Мириън за наказание, но Наставницата на новачките може би щеше да й наложи нещо, което да я задържи за по-дълго в Тар Валон. Мисълта за това само усили чувството й за вина. Затова реши да се самонакаже. Само една рокля беше най-близо до бялото за траур, синьото, толкова светло, че по-скоро приличаше на бяло със синкав оттенък, и за погребалния ритуал за Тамра тя си облече точно нея. Тамори я беше избродирала отпред и отзад, и на ръкавите с тънки, изкусни сини бримчици, които изглеждаха съвсем невинни, докато наистина не я облечеш. Тогава изглеждаше толкова просташки вулгарна, колкото и дрехата, която носеше шивачката. Не, не изглеждаше — беше. Доплака й се, щом се видя в огледалото.

Сюан примига, като я видя в коридора.

— Ти наистина ли искаш да носиш това? — Прозвуча все едно, че я душат. Беше вързала дълги бели лентички по косата си и още по-дълги около ръцете. Айез Седай никога не се обличаха в пълен траур освен Белите, но те не го приемаха така.

— Понякога е нужно наказание — отвърна Моарейн и бавно намести шала си над сгъвките на лактите, а Сюан не попита повече. Имаше въпроси, които можеш да зададеш, и въпроси, които не можеш. Строг обичай. И въпрос на приятелство.

Заметнати с шаловете си, всички Сестри, пребиваващи в Кулата, се събраха на закътаната полянка в обраслата с дървета част на терена на Кулата; тялото на Тамра беше увито в синя плащаница. Утринният въздух беше повече от прохладен — Моарейн си даде сметка за това, въпреки че не трепереше. Дъбовете наоколо все още бяха голи под сивото небе, а дебелите им извити клони бяха подходяща рамка за погребален ритуал. Облеклото й привлече не едно повдигане на вежди, но неодобрението на Сестрите бе част от самонаказанието й. Умъртвяването на духа винаги се изтърпяваше най-трудно. Странно, всички Бели носеха лъскави черни лентички, но това трябваше да е обичай на тяхната Аджа, защото не предизвика никакво мръщене или зяпване от страна на другите Сестри. Сигурно го бяха виждали преди. Всяка, която пожелаеше, можеше да изрече молитва или няколко думи в памет на покойницата и повечето го сториха. От Червените говориха само Заседателките, и то едва по няколко думи, но и това сигурно беше някакъв обичай.

Моарейн събра сили и пристъпи напред — съзнаваше, че всички погледи ще се съсредоточат върху нея. Най-тежкото за изтърпяване.

— Дано Светлината да освети душата на Тамра толкова ярко, колкото тя заслужи, и дано намери подслон в ръката на Създателя до своето прераждане. Светлината дано й прати сияйно прераждане. Не мога да се сетя за друга жена, на която да съм се възхищавала повече, отколкото на Тамра. Все още й се възхищавам и я почитам. И ще я почитам винаги. — Сълзи бликнаха в очите й, но не от унижението, което я бодеше като тръни. Изобщо не беше познавала добре Тамра — новачките и Посветените не можеха да опознаят добре никоя Сестра, още по-малко Амирлинския трон — но, о, Светлина, колко щеше да й липсва!

Според желанието на Тамра тялото й бе погълнато от потоци на Огън и пепелта й беше пръсната над Бялата кула от Сестрите на Аджата, от която беше издигната, Аджата, в която се връщаше след смъртта си. Моарейн не беше единствената плачеща. Ведростта на Айез Седай не можеше да бъде броня срещу всичко.

През останалата част от деня тя продължи да носи позорната рокля, а същата нощ я изгори. Никога вече нямаше да може да я погледне, без да си спомни преживяното.

Докато изберат нова Амирлин, в Кулата властваше Съветът, но в закона имаше много стриктни ограничения, за да не може това положение да продължи дълго, и до вечерта след погребението Сивите издигнаха Сиерин Ваю. В деня, в който една Амирлин получеше епитрахила и жезъла, от нея се очакваше да направи опрощения и да отмени наложени наказания. Нищо подобно не дойде от страна на Сиерин, а в продължение на половин неделя всички чиновници мъже в Кулата бяха освободени безпрекословно под предлог, че флиртували с новачки или Посветени, или заради „неуместни погледи и изражения“, което можеше да означава какво ли не. Отидоха си дори мъже, чиито внуци си имаха деца, а и мъже, които изобщо не си падаха по жени. Никакъв коментар не последва обаче. Никоя не смееше да каже нищо, не и когато то можеше да стигне до ушите на Сиерин.

За една година три Сестри бяха изгонени от Тар Валон, а на два пъти Моарейн беше принудена да присъства с останалите в Двора на изменничките, за да гледа как съблякоха една Айез Седай, разпънаха я на триъгълника и я биха с брезови пръчки, докато не започна да вие. Преграда, оформена със Силата като бляскав сив купол над Двора, задържаше врясъците й и те затиснаха Моарейн, задушиха и мисъл, и дъх. За първи път от цяла неделя тя загуби съсредоточението си и затрепери от студ. И не само от студ. Боеше се, че тези писъци ще отекват в ушите й още дълго, будна или насън. Сиерин гледаше и слушаше невъзмутимо.

Новата Амирлин сама избираше своята Пазителка, разбира се, и можеше да избере нова Наставницата на новачките, ако поиска. Сиерин беше направила и двете. Странно, но Амайра, дебелата жена, чиито дълги плитки с мъниста се люшкаха, докато размахваше с охота брезовите пръчки, беше Червена, както и новата Пазителка, Дюара. Нито законът, нито обичаят повеляваха Пазителката или Наставницата на новачките да е от бившата Аджа на Амирлин, но това се очакваше. Макар че, от друга страна, според клюката Сиерин бе поднесла голяма изненада, когато избрала Сивата вместо Червената. Моарейн не смяташе, че някоя от търсачките на Тамра ще каже на Сиерин за издирването на детето.

В деня след втория бой с пръчки тя се представи в преддверието на кабинета на Амирлин, където Дюара седеше вкочанена зад писалището си с увития около врата й една педя широк червен шарф. Тъмната й рокля беше толкова нашарена с пурпур, че спокойно можеше цялата да мине за пурпурна. Дюара беше доманка, стройна и красива, с педя и половина по-висока от Моарейн, но в пълните й устни се долавяше някаква злоба, а очите й непрекъснато търсеха недостатъци. Моарейн си напомни, че ако го нямаше червения шарф, Дюара щеше да подскача, ако тя й защрака с пръсти, стига да поиска. Тъкмо си отвори устата, когато вратата към кабинета на Амирлин се отвори с трясък и Сиерин влезе с лист в ръката.

— Дюара, трябваш ми да… е, ти какво искаш? — Последното го изджавка на Моарейн, която чинно приклекна в реверанс толкова дълбоко, колкото новачка, и целуна пръстена с Великата змия на дясната ръка на Амирлин, преди да се изправи. Този пръстен беше единственият накит на Сиерин. Епитрахилът й със седемте ивици беше на половината ширина от шарфа на Дюара, а роклята й от тъмносива коприна беше със семпла кройка. Бе доста пълна и кръглото й лице сякаш бе създадено за веселие, но носеше маска на мрачна неумолимост, като изваяна на лицето й. Моарейн едва можеше да погледне в очите й. Сурови очи.

Устата й пресъхна и тя едва устоя да не потръпне от студа, който изведнъж й се стори сякаш по-лют и от най-лютата зима, но и бързите упражнения за спокойствие не доведоха до необходимото хладнокръвие. Беше научила доста за Сиерин от клюките за новата Амирлин. Спомни си само едно и то я прониза най-много, като остър нож в сърцето. За Сиерин собствената й гледна точка за закона беше закон и в него не можеше да се намери и трошица милост. Също като в нея.

— Майко, моля да бъда освободена от задълженията си, свързани с раздаването на помощите. — Гласът й бе спокоен, слава на Светлината. — Чиновниците си изпълняват задачата с възможната бързина, но задължението да се редят на опашка, та нещата да се одобряват от Сестра, само ги лишава от работно време.

Сиерин нацупи устни все едно, че беше захапала кисела слива.

— Щях веднага да спра тези помощи, ако това не поставяше Кулата в лоша светлина. Какво глупаво пилеене на пари! Много добре: чиновниците ще носят за подпис документите си на друга. Някоя Кафява може би. Те си падат по такива неща. — Сърцето на Моарейн полетя, преди Амирлин да добави: — Ти, разбира се, ще останеш в Тар Валон. Както знаеш, много скоро ще ни потрябваш.

— Както кажете, Майко — отвърна Моарейн и сърцето й потъна в стомаха, а после — и до глезените, след този кратък полет. Отново се сведе в дълбок реверанс и отново целуна пръстена на Амирлин. С жени като Сиерин по-добре да не си играеш със съдбата.

Когато се прибра, Сюан я чакаше. Приятелката й се наведе над масата с очакване и я изгледа питащо.

— Освободена съм от помощите, но ми се заповяда да остана в Тар Валон. „Както знаеш, много скоро ще ни потрябваш“. — Мислеше, че подражава съвсем точно на гласа на Сиерин, но думите й бяха пропити с горчивина.

— Рибешки черва! — измърмори Сюан. — Какво ще правиш сега?

— Ще изляза да пояздя. Знаеш къде ще бъда и реда.

Сюан затаи дъх.

— Светлината дано те опази — най-сетне промълви тя.

Нямаше смисъл да се чака, тъй че Моарейн се преоблече в рокля за езда — Сюан й помогна да го направи по-бързо. Роклята беше в подходящо тъмносиньо, с няколко обрасли с листа сребърни лозници по ръкавите и около високото деколте. Всичките й тъмни рокли бяха с везмо, но беше започнала да смята, че малко везмо не е чак толкова зле. Прибра шала си сдиплен в гардероба, извади наметало, обшито с кожа от черна лисица, и пъхна четката и гребена си в едно от джобчетата, които шивачът беше пришил отвътре, а в другото прибра комплекта за шиене. Взе си ръкавиците, прегърна Сюан за сбогом и забърза навън. Дългите сбогувания можеха до доведат до сълзи, а не биваше да рискува.

Някои Сестри по коридорите я поглеждаха, докато минаваше, въпреки че повечето като че ли бяха погълнати от своите си неща, но Кайрен, както и Шериам, й казаха, че времето май е студено за езда. Само Еадит каза нещо повече, като я спря с вдигната ръка и я изгледа почти като Лелейн.

— Боя се, че съборените ферми и изгорелите села едва ли ще са освежаваща разходка — промърмори белокосата Заседателка.

— Сиерин ми заповяда да остана в Тар Валон — отвърна Моарейн със съвършена айезседайска маска на лицето — и мисля, че може да приеме преминаването на някой от мостовете като неподчинение.

Устата на Еадит се сви за миг, толкова кратко, че можеше и да е от въображението й. Явно беше разчела в този отговор разкриването на плановете от страна на Сиерин и бе недоволна.

— Амирлин може да е жестока с всяка, която тръгне против желанията й и в най-малка степен, Моарейн.

Моарейн почти се усмихна. Светлина, тази жена й беше дала възможност да го каже направо. Е, почти направо. Подходящ отговор за Айез Седай.

— Точно затова не възнамерявам да стъпя на мост. Нямам желание да ме бият с пръчки.

В Западната конюшня поръча да й оседлаят Стрела, без дисаги. За езда из града нямаше нужда от тях, а каквото и да беше казала на Еадит, Заседателката можеше да прати някоя да провери. На нейно място Моарейн щеше да го направи. С малко късмет, нямаше да заподозрат нищо до вечерта.

Първата й спирка беше при госпожа Дормейл — банкерката беше приготвила много акредитиви с различни суми, както и четири дебели кожени кесии с всичко двеста корони в злато и сребро. Парите щяха да й стигнат за известно време. Акредитивите бяха за след като свършат парите, както и за спешни случаи. Използваше ли един от тях, щеше да й се наложи да се придвижва бързо. Очите и ушите на Кулата щяха да я търсят, а колкото и дискретни да бяха банкерите, Кулата обикновено научаваше това, което искаше да научи. Госпожа Дормейл не зададе въпроси, разбира се, но като разбра, че Моарейн е сама, й предложи четирима от лакеите си за ескорт и тя прие. Не се боеше от улични крадци, каквито в Тар Валон бяха рядкост, а и лесно щеше да се справи с тях, но ако някой си помислеше за обир, по-добре беше да се плаши от охраната, отколкото да го гониш със Силата. Това щеше да привлече внимание. Богатите жени често яздеха с охрана, дори в Тар Валон.

Мъжете, които закрачиха около Стрела, след като напусна банката, можеше да се наричат „лакеи“, но макар да бяха облечени в прости сиви палта, бяха мускулести и изглеждаха привикнали с мечовете, висящи от коланите им. Несъмнено това бяха „лакеите“, хванали господин Гортанес или каквото там му беше истинското име, те или други като тях. Банките винаги си имаха стражи, макар никога да не ги наричаха така.

В дюкяна на Тамори тя изпрати двама от хората си с пари да купят пътнически сандък и да наемат двама носачи, след което се преоблече в една от роклите за езда, която я превърна в дребна кайриенска благородничка. Три от петте бяха извезани, но лекичко, и тя не се оплака. Все едно, твърде късно беше за капризи. Тамори не зададе повече въпроси от госпожа Дормейл — човек трябваше да зачита личната си шивачка, но тя все пак беше шивачка. И освен това шивачките също имаха чувство за дискретност, иначе нямаше да останат дълго в занаята. Преди да си тръгне, Моарейн прибра пръстена с Великата змия в чантичката на колана си. Ръката й й се стори странно гола без него, пръстът я засърбя за златното кръгче, но твърде много хора в Тар Валон знаеха какво означава то. Засега наистина трябваше да се крие добре.

С малкия си антураж продължи на север, с малки спирки тук-там, и сандъкът на раменете на носачите се пълнеше с неща, които не можеше да изнесе незабелязано от Кулата. Накрая стигнаха Северния пристан, където градските стени извиваха навън в реката и образуваха пръстен с диаметър около една миля, прекъснат от устието на пристана. Дървени кейове ограждаха този огромен пръстен и до тях имаше речни кораби с всевъзможна големина. Няколко думи с началничката на пристана, едра сивокоса жена с измъчено лице, и я упътиха към „Синьо крило“. Не беше най-големият кораб по кейовете, но щеше да отплава до един час.

Скоро Стрела бе качена на борда с помощта на голям дървен кран, с ремъци под корема, и вързана на палубата, на носачите беше платено, лакеите бяха отпратени с по една сребърна марка за благодарност, а пътническият й сандък беше прибран в малка каюта на квартердека. Все пак щеше да престои в тази каюта прекалено дълго, затова остана на палубата и почесваше Стрела по муцуната, докато дългите весла не започнаха да тласкат „Синьо крило“ през пристанището — приличаше на огромна водна бълха.

Тъкмо затова видя как началничката на пристана сочи към „Синьо крило“ и говори на някакъв мъж, който се взираше съсредоточено към кораба, плътно загърнат в черното си наметало. Моарейн моментално прегърна сайдар и всичко в полезрението й стана по-ясно и по-очертано. Ефектът не беше добър, колкото с хубав далекоглед, но все пак успя да различи лицето му, стръвно надничащо изпод качулката. Описанието на госпожа Дормейл беше точно. Не беше хубавец, но изглеждаше добре, въпреки белега в ъгъла на лявото око. И беше много висок за кайриенец, почти два разтега. Но как бе успял да я намери тук и защо я търсеше? Не можеше да измисли приятен отговор и на двата въпроса, най-малкото на втория. За някой, който иска да осуети плановете на Съвета, някой, който иска друг Дом вместо Дамодред да вземе Слънчевия трон, най-лесният начин беше смъртта на кандидата. Запечата образа на непознатия в паметта си и пусна Силата да се отцеди. Явно това бе поредната причина да бъде много предпазлива. Мъжът знаеше на кой кораб пътува тя, а сигурно и всяка негова предстояща спирка оттук до Граничните земи. Те й се бяха сторили най-подходящото място за начало, далече от Кайриен и лесно достижими по реката.

— „Синьо крило“ бърз кораб ли е, капитан Карней? — попита тя.

Капитанът — плещест, потъмнял от слънцето мъж с тънки намазани с восък мустачки, спря да вика и изписа на лицето си някакво подобие на почтителна усмивка. Беше останал много доволен, че ще вземе злато от благородничка за нея и коня й.

— Разбира се. Най-бързият кораб по реката, милейди. — След което продължи да реве на екипажа си. Беше си получил вече половината злато и трябваше да показва респект само колкото да е сигурен, че ще си вземе останалото.

Всеки капитан щеше да каже същото за своя кораб, но когато вятърът изду триъгълните платна, „Синьо крило“ скокна, оправдавайки името си, и почти излетя от устието на пристана.

Точно в този момент Моарейн прехвърли границата на неподчинение към Амирлинския трон. О, Сиерин със сигурност се бе досетила още в момента, когато бе напуснала Кулата, но намерение все още не означаваше действие. Наказанието, което щеше да й наложи, със сигурност щеше да съчетае Труд, Лишение, Умъртвяване на плътта и Умъртвяване на духа. А отгоре на всичко, почти със сигурност я преследваше наемен убиец. Коленете й трябваше да се подкосят при мисълта за Сиерин, ако не и за Гортанес, ала когато Тар Валон и Кулата започнаха да се смаляват зад гърба й, единственото, което изпита, беше бурният изблик на свобода и възбуда. Вече не можеха да я сложат на Слънчевия трон. Докато я намереше Съветът, някой друг отдавна щеше да седи на него. И тя бе тръгнала да намери детето. Тръгнала бе на велико приключение, приключение, за което можеше да мечтае само една Айез Седай.