Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 5 Човешкото сърце

След като Моарейн се настани на едното трикрако столче с писалищната дъсчица, отворена на масата пред нея, веднага промени мнението си за неприятностите. Топлината на мангалите моментално се разсейваше във въздуха и едва облекчаваше студа, а тънките струйки сив дим се носеха пред лицето й, пареха очите й и я караха да кашля. С дебели обуща и два чифта чорапи или не, стъпалата й бяха доста премръзнали от ездата и сега, отпуснати на утъпкания сняг, бързо се вкочаниха. А близо сто жени, повечето от които стискаха в прегръдките си невръстни бебенца, оформяха гъмжилото около масата, и всички до една викаха имената си, да ги запишат първи. Повечето бяха облечени в прости дебели вълнени дрехи, но няколко бяха в коприни или поне в пищно извезани рокли с добра кройка, което показваше богатство или знатност, или и двете. Те обаче викаха не по-малко силно от останалите. Благороднички да се надвикват така с простолюдието! Мурандийците нямаха никакво чувство за приличие.

Стелер рева, докато лицето му не посиня, всички да млъкнат и да се наредят на опашка, обаче никой не му обърна внимание. Двама от стражите пристъпиха напред, сякаш се канеха да избутат жените, но рязкото движение на знаменосеца ги спря, и добре, че ги спря. Такова нещо можеше да предизвика метеж. Моарейн се надигна, за да се опита да въведе ред, въпреки че не знаеше как. В именията си никога не се беше изправяла пред подобно нещо; съмняваше се, че и на някой от стюардите й му се беше налагало, а хората обикновено слушаха повече стюарда, отколкото господарката на имението. Ала Сюан я беше изпреварила — беше се качила на столчето си и гледаше навъсено. Стискаше краищата на наметалото си, сякаш искаше да спре треперенето на юмруците си.

Светлината на сайдар я обгърна и тя затъка Въздух и Огън. Вътъкът беше прост, използваше се малко от Силата, но когато заговори, гласът й закънтя като небесен гръм.

— Тишина!

Беше най-обикновена команда, макар и произнесена впечатляващо, без ярост, но стъписаните жени се заотдръпваха, изведнъж смълчани като камъни. Даже чуковете спряха да кънтят по наковалните. Целият лагер се смълча, дотолкова, че Моарейн можеше да чуе тропота на копитата на вързаните коне. Стелер погледна Сюан одобрително — знаменосците одобряваха яките дробове, според опита на Моарейн — а жените около масата изгледа стръвно. Много от бебетата запищяха обаче и когато Сюан продължи, беше без сплит. Силният й и твърд глас все пак отекна надалече. — Ако искате да видите и един петак, ще се наредите на опашката и ще пазите ред. Бялата кула не се занимава с непослушни деца. Дръжте се като възрастни жени, да не съжалявате после. — Кимна да натърти на думите си и огледа намръщено тълпата жени да види дали са я разбрали. Бяха.

Щом слезе от столчето, жените се втурнаха да оформят две опашки пред масата, със съвсем малко бутане и ръчкане с лакти, доколкото можеше да прецени Моарейн. По-фино облечените се оказаха най-отпред, естествено със слугините си, понесли бебетата, но и те едва се сдържаха да не се бутат и да не си мятат навъсени погледи. Може би бяха търговки, но каква търговия търсеха тук, Моарейн така и не можеше да разбере. Веднъж беше видяла двама мурандийски търговци, уж прилично облечени, да се бият насред улицата с окървавени носове и да се търкалят в канавката. Въпреки подбутванията с лакти, никоя не проговори и дума, а тези, които носеха деца, като че ли полагаха всячески усилия да ги усмирят. Няколко момичета, може би около десет-дванайсетгодишни, се бяха струпали от едната страна, присвити в наметалата си, сочеха към нея и Сюан и си шепнеха възбудено. Стори й се за миг, че споменаха за Айез Седай. Друга млада жена, три или четири години по-голяма, стоеше наблизо и се преструваше, че не ги поглежда завистливо. Много момичета мечтаеха да станат Айез Седай, но малко от тях имаха куража да направят първата стъпка отвъд мечтата. Моарейн отметна дясната страна на наметалото си, отвинти мастилничката и взе едната писалка. Ръкавиците си не свали — тънката кожа не предлагаше кой знае каква защита срещу студа, но все пак беше по-добре от нищо.

— Вашето име, милейди? — рече тя. Първата жена, пълничка и усмихната, беше облечена в рокля за езда с високо деколте не от най-хубавата коприна, но все пак беше от коприна, както и обшитото й с кожа наметало, извезано с червено и златно. И при това носеше по един пръстен със скъпоценен камък на всеки пръст. Въпреки това едва ли беше благородничка, ала все пак малко ласкателство не струваше нищо. — А на бебенцето ви?

— Аз съм лейди Мери до Аланна а’Конлин, пряка наследница на Катрини до Каталан а’Корали, първата кралица на Муранди. — Усмивчицата на пълничката жена си остана, но гласът й се беше вледенил от гордост. В него се долавяше онзи мурандийски акцент, който можеше да те накара да си помислиш, че са много миролюбиви хора, докато не разбереш за какво става въпрос. Тя издърпа с едната си ръка една трътлеста жена с дебели вълнени дрехи, загърната с шал около главата и с гукащо бебенце в ръцете, увито в пеленки толкова, че само личицето му се показваше. — Това е синът ми, Седрин. Роди се едва преди една неделя. Отказах да си остана вкъщи, когато мъжът ми тръгна на война, разбира се. Тия монети ще поръчам да ги сложат в рамка, та Седрин винаги да знае, че е бил почетен от Бялата кула.

Моарейн се въздържа да спомене, че Седрин щеше да сподели тази чест със стотици други, може би хиляди, ако и в другите лагери беше същото като тук. Светлина, изобщо не беше очаквала да са родили толкова много жени! Запази лицето си гладко и огледа за миг бебенцето. Не беше чак толкова невинна — гледала беше раждане на коне и беше помагала в израждането: ако не знаеш как стават тези работи, как може да разбереш дали слугите се справят добре? — но виж, с бебетата нямаше никакъв опит. За нея детето можеше да е на десет дни, или на месец или два. Стелер и войниците му стояха нащрек малко по-назад от масата срещу евентуални свади, но в случая с нищо не можеха да й помогнат. Най-малкото не можеше да се насили да ги попита. Ако лейди а’Конлин лъжеше, една Сестра щеше бързо да се оправи. Моарейн хвърли поглед настрана. Жената пред Сюан държеше по-голямо дете, но Сюан пишеше.

Топна писалката и видя една жена, която пристъпи край опашката с бебе, което сучеше от гърдата й. Полускрито в наметалото на жената, детето не изглеждаше по-голямо от Седрин но тя като че ли съвсем преднамерено пренебрегваше опашката.

— Тази жена защо не се реди? Да не би бебето й да е твърде голямо?

Усмивката на лейди а’Конлин повяхна и веждите й се вдигнаха. Гласът й много охладня.

— Не съм свикнала да следя за всички пикльовци, родени в лагера. — И властно посочи с пръст към хартията на масата. Пръстенът на изпънатия й пръст беше с видимо напукана огнекапка. — Запишете ми името. Искам да се върна на топло в шатрата си.

— Ще запиша името ви, както и останалата информация, която ни трябва, след като ми кажете за тази жена — каза Моарейн; мъчеше се да докара онзи заповеден глас, който беше постигнала Сюан.

Опитът, изглежда, не доведе до кой знае какво. Веждите на Мери а’Конлин се присвиха, а устните й се стиснаха войнствено. Изглеждаше готова да избухне. Или да замахне. Преди да успее да направи едното или другото, кръглоликата слугиня заговори припряно, като приклякаше в някакво подобие на реверанс на всеки няколко думи.

— Момиченцето на Кареме е на съвсем същата възраст като лорд Седрин, да ме прощавате, че взех думата, милейди, да ме прощавате, Айез Седай. Но човекът, дето Кареме искаше да си вземе за мъж, взе, че избяга, щото той искал да става Стражник, пък тоя, дето се ожени за нея, тя него хич не го харесва. — И поклати изразително глава. — О, нищо не ще да вземе тя от Кулата, наш’та Кареме.

И все пак ще си получи помощта — заяви твърдо Моарейн. Тамра, в края на краищата, беше казала да запишат всяко име. Зачуди се дали любимият на Кареме е постигнал целта си. Малко мъже притежаваха нужните умения. Един Стражник не просто използваше оръжия, той беше оръжие, а това бе само първото изискване. — Какво е пълното й име? И това на детето.

— Ми, тя е Кареме Моули, Айез Седай, а момиченцето й е Еля. — Чудо на чудесата, лейди а’Конлин като че ли се примири, че слугинята говори преди нея. Остави това, ами и въсенето й изчезна и вече гледаше напрегнато Моарейн. Май твърдият тон беше единственото необходимо нещо. Както и да те мислят за Айез Седай.

— От кой град или село? — попита Моарейн, докато записваше.

— И къде точно е родено момиченцето ви? — чу в същия момент въпроса на Сюан. Сюан си беше свалила ръкавиците, подарък за рождения й ден от Моарейн, да ги опази от мастилени петна. Нетърпеливата, облечена в коприна жена пред нея можеше да мине за хубавица, ако не беше нещастният й нос. Беше също така доста височка, близо педя по-висока от Сюан. — В плевник на една миля западно оттук? Не, едва ли е мястото, където бихте очаквали да родите наследничката си. Може би не е трябвало да тръгвате навън толкова близо до срока си, да не говорим за боевете наоколо. А да знаете за някоя жена, която е родила през последните шестнайсет дни, но не е тук? Не ми отвръщайте така нахално, милейди, просто отговорете на въпроса ми. — Дамата го направи без повече възражения. Но пък и поведението на Сюан не допускаше никакви възражения или капризи. Нито повишаваше тон, нито говореше рязко; просто беше очевидно, че тя командва тук. Как го правеше?

Каквото и да си беше мислила Моарейн за приключението, свързано с търсенето на Преродения Дракон, всичко набързо се изпари, наред с възбудата от това, че са извън стените на града. Непрекъснатото задаване на едни и същи въпроси и записването на отговорите, грижливото отделяне на запълнените страници, за да засъхнат, и започването на нова страница скоро се превърна в ужасна досада. Единствените прекъсвания на тази монотонна дейност бяха паузите, докато си постопли ръцете над мангала от нейния край на масата. Неописуемо удоволствие при дадените обстоятелства, след като пръстите я заболяваха от студа, но едва ли можеше да й донесе някаква тръпка на възбуда. Единствената изненада бяха многото немурандийки. Войниците, тръгнали на война, май често си взимаха за жени чужденки. След известно време наковалните отново започнаха да кънтят, а и някакви хора, които поправяха един фургон, също заудряха с чукове, за да наместят едно оправено колело. От това чукане и дрънчене главата щеше да я заболи. Всичко беше съвсем отчайващо.

Полагаше усилия да не изкара негодуванието си на жените пред себе си, въпреки че някои от тях се стараеха да й дадат повод. Някои благороднички трябваше да бъдат разубеждавани да не изреждат цялото си родословие чак до времето на Артур Ястребовото крило, че и по-назад, а някои от просто облечените жени не искаха да кажат името на бащата или откъде са дошли, въсеха се подозрително, сякаш това беше някаква хитрина, целяща да ги лиши от парите, но с повечето беше достатъчно да ги изгледаш строго, за да се усмирят. Дори и мурандийките не искаха да прекаляват с жени, които те смятаха за Айез Седай, а тази представа се разпространяваше бързо. С това опашката се придвижваше малко по-гладко, въпреки че движението й изобщо не можеше да се нарече бързо.

Очите на Моарейн често пробягваха към жените, които виждаше да обикалят наоколо с наедрели кореми. Някои се спираха да погледнат към масата, сякаш си мислеха кога ли ще им дойде ред и те да застанат на опашката. Някоя от тях можеше да се окаже майката на Преродения Дракон, най-малкото ако решеше по някаква причина да иде да роди точно на Драконова планина. Единствените две бебчета, родили се днес, след Прорицателството на Гитара, бяха момичета, и като всички други новородени, се бяха родили в границите на една миля около лагера. Друга някоя Посветена щеше да намери момченцето, без да знае какво е намерила. Тя самата вероятно нямаше да чуе за това с години. Светлина, това не беше честно. Тя знаеше, но какво от това?

Някъде към обед Моарейн вдигна глава и видя пред себе си слаба млада жена в тъмни вълнени дрехи, с увито в одеяло в прегръдката й дете.

— Сюза Вин, Айез Седай — промълви хрисимо жената. — Това съм аз. А това е моя Кирил — добави тя и погали момченцето по главичката.

Моарейн можеше и да няма опит с бебета, но можеше да различи половингодишно дете от новородено. Но докато отваряше уста да каже на жената да не се опитва да я прави на глупава, Сюан за миг я докосна по ръката. Това бе всичко — Сюан изобщо не спря да разпитва жената, чието име записваше — ала накара Моарейн да погледне още веднъж, от друг ъгъл. Сюза Вин не беше слаба, по-скоро беше измършавяла, с дълбоки сенки под очите и с окаяна външност. Роклята и наметалото й бяха изтъркани и с много кръпки. Грижливо закърпени, но на места кръпките бяха повече от първоначалната тъкан.

— Бащиното име? — попита Моарейн. Това дете беше прекалено голямо, и толкова. Само че…

— Джак, Айез Седай. Джак Вин. Той… — Сълзите закапаха от хлътналите й очи. — Джак умря още преди да е започнал боят. Подхлъзна се на снега и си счупи главата в един камък. Не е честно, да дойде чак дотук и да умре от едно подхлъзване в снега. — Бебето закашля дълбоко и Сюза се наведе над него притеснена.

Моарейн не беше сигурна дали бе заради кашлицата на детето, или заради сълзите, или заради умрелия мъж, но записа името на жената особено грижливо. Кулата можеше да си позволи сто златни корони за жена и дете, които можеха да умрат без малко помощ. Вярно, детето изглеждаше пълничко, но Сюза явно гладуваше. А Мери а’Конлин се канеше да сложи парите си в рамка. Единственото, което можеше да направи, бе да се въздържи да пита на кого е служил Джак Вин. Който и да беше господарят му, не трябваше да оставя нещата да стигнат чак дотук! Знатната кръв носеше толкова отговорности, колкото и права! И повече, както бяха учили самата нея. Отгоре на всичко, къде бяха приятелите на тази жена? Мурандийци!

— Светлината дано ви благослови, Айез Седай. — Сюза се опита да преглътне новите сълзи, но не успя. Не хлипаше; сълзите просто се лееха по бузите й. — Светлината да свети вечно над вас.

— Да, да — отвърна вежливо Моарейн. — Имате ли Четяща в този лагер? — Не, мурандийците имаха някакво друго име за жените, познаващи билки и лекове. Но какво беше? Верин Седай им беше чела лекция по темата в първата година, когато двете със Сюан станаха Посветени. — Мъдрост? Мъдра жена? — След като Сюза кимна, тя извади кесийката си от чантичката на колана и сложи един сребърен петак в свободната ръка на жената. — Заведи си детето при нея.

Това предизвика още плач и благодарности, а и опит да й целунат ръката, който тя едва избегна. Светлина, Сюза не й беше крепостна все пак. Едва ли беше прилично.

— С парите, които ще получи — прошепна Сюан, след като Сюза най-сетне си тръгна, — Мъдрата жена можеше да й помогне на кредит. — Не отмести очи от това, което пишеше с изрядния си почерк, но Моарейн долови неодобрението, изписано на лицето й. Сюан много пестеше малкото пари, с които разполагаше.

Моарейн въздъхна — стореното — сторено, — след което въздъхна отново, щом забеляза как си зашепнаха жените по двете опашки. Слухът, че едната „Айез Седай“ е приела детето на Сюза Вин, се разпростираше като див пожар в суха трева и скоро тя видя още жени да притичват към края на опашката; една дори водеше детето си за ръка.

— Моя Данилчо, линее ми нещо напоследък, Айез Седай — рече жената с кръглото лице пред нея с обнадеждена усмивка. И с алчен блясък в светлите си очи. Бебенцето, сгушено в ръцете й, гукаше и се кикотеше щастливо. — Жалко, че не мога да си позволя да навестя Мъдрата жена. — А сивата й вълнена рокля изглеждаше почти нова.

Моарейн кипна и този път не се опита да го прикрие.

— Бих могла аз да го Изцеря — отвърна тя много хладно. — Разбира се, много е малък. Може да не оживее. Най-вероятно няма. — На такава възраст със сигурност нямаше да преживее мъките на Цяра, пък и това беше един от няколкото сплита, които на Посветените беше забранено да правят, без да ги наблюдава Сестра. Една грешка при Цяра можеше да навреди не само на заплелата го. Жената обаче не знаеше всичко това и когато Моарейн изпъна облечената си в ръкавица ръка, се дръпна, притиснала детето към гърдите си; очите й едва не изскочиха от страх.

— Не, Айез Седай. Благодаря, не. Аз… ще спастря пари, да.

Гневът на Моарейн се уталожи — никога не траеше дълго — и за миг тя изпита срам. Но само за миг. Кулата можеше да си позволи да бъде щедра, но никой не можеше да си позволи да взима Айез Седай за глупачки. Голяма част от властта на Кулата идваше от вярата, че Сестрите са пълната противоположност на глупачките във всяко отношение. По опашките отново се зашепна и жената, която водеше детето си, изчезна по-бързо, отколкото беше дошла. Поне с това нямаше да й се налага да се оправя. Щеше да й е трудно да избегне резките думи с някоя, която си е въобразила, че може толкова лесно да изиграе Кулата.

— Браво — промърмори Сюан, докато писалката й дращеше по листа. — Много добре.

— Данил — каза Моарейн и започна да пише. — А вашето име? — Усмивката й беше заради комплимента, но майката на Данил, изглежда, го взе като знак за прошка и даде отговора си със спокоен глас. Моарейн се зарадва, като го чу. Мнозина се бояха от Кулата, и понякога с основание — Кулата можеше да е много сурова, ако се наложи — но страхът беше лош инструмент, такъв, който рано или късно порязва използващия го. Това го беше научила много преди да дойде в Кулата.

След като слънцето отмина зенита, двете със Сюан отидоха да си вземат храната от дисагите — определено нямаше смисъл да молят някой от хората на Стелер да го направи — и клекнаха до вързаните си коне да похапнат сушено месо и хляб. Никой не изглеждаше готов крак да помръдне, освен ако не го нападнат. Но Стелер им кимна, когато се обърнаха, съвсем леко кимване, но одобрително, както й се стори. Мъжете определено бяха… странни.

Бяха записани по-малко от половината жени и тя очакваше да има поне недоволен ропот, но тези, които оставаха, се пръснаха да хапнат и те без никакво оплакване. Една мургава жена с тайренски акцент донесе на масата очукан тенекиен чайник, пълен до ръба с горещ тъмен чай, и две зелени чаши с напукана глазура, а друга, слаба и побеляла, донесе две димящи дървени халби, от които лъхаше на вино с билки. Набръчканото й лице изглеждаше така, сякаш никога не го е докосвала усмивка.

— Сюза Вин е твърде горда, за да вземе нещо повече от хапка от който и да било, освен за бебето си — рече тя с дълбок за жена глас, докато поставяше халбите на масата. — Това, което направихте, беше много мило, и добро. — Кимна, обърна се и закрачи през снега с изправен гръб, като гвардеец на парад. Виж, това определено беше странно поведение с Айез Седай.

— Знае какви сме всъщност — промълви Сюан и вдигна халбата с две ръце, за да ги стопли. Моарейн направи същото, с ръкавици или без тях. Пръстите на горката Сюан сигурно замръзваха.

— Няма да каже — отвърна след малко Моарейн, а Сюан кимна. Не че истината щеше да им създаде някакви сериозни проблеми, не и в присъствието на Стелер и хората му, но все пак беше по-добре да избегнат смущенията. Като помислиш само, една проста жена да знае как изглежда лицето на Айез Седай, след като никоя от благородничките не знаеше. Лицето на Айез Седай, или роклята на Посветена. Или и двете. — Според мен е ходила в Кулата като млада. — Жените, които не можеха да преливат, ги връщаха, но щеше да е виждала Айез Седай и Посветени.

Сюан я изгледа накриво, сякаш беше казала, че водата е мокра. Понякога беше дразнещо, че Сюан разгадава нещата преди нея.

Поговориха си малко, докато се хранеха. От новачките се очакваше да мълчат по време на ядене, а от Посветените — да пазят известно достойнство, тъй че бяха свикнали да се хранят тихо. От виното отпиха само по глътчица — Посветените получаваха вино на храна, но разредено с вода, а нямаше да е добре на някоя от тях да й се замае главата — но Моарейн с изненада забеляза, че е изяла и последната троха от храната си, за която беше мислила, че е много. Навярно това, че е навън на студено, бе усилило апетита й.

Тъкмо сгъваше вързопа, в който беше увита храната — и съжаляваше, че няма още малко от сушените зарзали — когато Сюан изведнъж промърмори:

— О, не!

Моарейн вдигна глава и сърцето й се смъкна в петите.

В лагера влизаха две Сестри — бавно вървяха между шатрите и фургоните. При сегашното положение жени, облечени в коприна и при все това обикалящи из околностите без никаква свита, трябваше да са Сестри, а тези двете бяха следвани само от един мъж, тъмнокож тип, облечен в плащ, който менеше цветовете си и се сливаше с онова, което беше зад него, така, че някои части от него и от черния му кон сякаш изобщо ги нямаше. Очите му никога не се задържаха на едно място; пред него стражите на Кулата приличаха на задрямали псета, сравнени с излязъл на лов леопард. Плащът на един Стражник беше смущаваща гледка и из лагера се разнесе мърморене; хората ахкаха и сочеха. Ковачите оставиха чуковете си и отново настъпи тишина.

Не толкова самата поява на Сестри накара стомаха на Моарейн да се свие — а това, че веднага позна кои са тези двете. Мейлин Арганя, с нейната сребристосива коса и издадена брадичка, беше една от най-уважаваните жени в Кулата. Казваха, че никоя не може да каже нещо лошо за Мейлин. Самата тя изобщо нямаше да стъписа Моарейн. Другата обаче беше Елайда а’Ройхан. Светлина, какво търсеше тя тук? Елайда беше станала съветничка на кралицата на Андор преди близо три години. Вярно, връщаше се в Кулата от време на време, за да обсъди с Амирлин текущите събития в Андор, но Сюан и Моарейн винаги научаваха за пристигането й — при това много бързо, за тяхно съжаление.

Поднесоха реверансите си веднага щом Сестрите се приближиха, и Сюан почти избухна:

— Имаме разрешение да сме тук. — Дори Мейлин щеше да се притесни, ако започнеше да ги гълчи, само за да разбере, че няма причина. Елайда щеше да кипне; тя не понасяше да изглежда глупаво. — Амирлинския трон ни заповяда…

— Знаем — кротко я прекъсна Мейлин. — Както се разпространява слухът, подозирам, че вече и котките в Селейсин го знаят. — По тона й не можеше да се разбере дали е съгласна с решението на Тамра. Гладкото лице на Мейлин никога не показваше и намек за чувство. Смайващо сините й очи побираха ведрост, както чаша побира вода. С облечената си в тъмна ръкавица ръка тя грижливо намести разцепените си сини поли, така нашарени с бяло, че приличаше повече на бяло, нашарено със синьо. Беше една от сравнително малкото Бели, които си имаха Стражник; загърнати във вечните си разсъждения над въпросите на логиката и философията, повечето от тях не намираха това за нужно. Моарейн съжали, че не слезе от коня си — той беше висок, а и самата тя бе по-висока от повечето мъже. От повечето кайриенски мъже, най-малкото. Вратът можеше да я заболи, докато я гледа в седлото.

— Изненадани сте, че виждате мен ли? — каза Елайда и ги изгледа от сивата си тънкокрака кобила. Роклята й от брокат не беше в убито червено или бледочервено, а във възможно най-яркото червено, сякаш крещеше на целия свят името на Аджата й. Наметалото й, обшито с черна кожа, беше абсолютно в същия оттенък. Цвят като за калайджийски фургон, помисли си Моарейн. Елайда се усмихваше, но от това лицето й не ставаше по-малко строго. Можеше да мине за красавица, ако не беше това. Всичко в нея беше строго и сурово. — Стигнах до Тар Валон малко преди айилците и оттогава бях заета, но не бойте се, ще ви навестя двете.

Допреди малко Моарейн си мислеше, че сърцето й не може да се смъкне по-надолу, но явно беше сбъркала. Трудно й беше да не изстене отчаяно.

Мейлин въздъхна.

— Твърде много внимание обръщаш на тези момиченца, Елайда. Ще надскочат себе си, ако почнат да си въобразяват, че са любимите ти паленца. Може вече и да са почнали.

Моарейн се спогледа слисано със Сюан. Паленца? Кози, заделени за лъвовете може би, но никога паленца.

Откакто бе спечелила шала, Елайда не беше отстъпвала на никоя освен на Амирлинския трон или Заседателка, доколкото беше виждала Моарейн, но ето, че този път сведе глава и промърмори:

— Както кажеш, Мейлин. Но ми се струва, че е възможно да бъдат изпитани преди края на тази година. Очаквам го, и очаквам също така да минат лесно. Нищо по-малко няма да приема и от двете. — Дори в това липсваше обичайната напрегнатост. Обикновено Елайда изглеждаше напрегната като настървен бик. Обикновено налиташе с рогата напред на всяка, която излезеше на пътя й.

Бялата Сестра само сви леко рамене, сякаш въпросът за нея беше твърде незначителен, за да каже нещо повече.

— Имате ли всичко, което ви трябва, Деца? Добре. Някои Деца са тръгнали много лошо подготвени, трябва да ви кажа. Колко имена ви остават да запишете тук?

— Около петдесет, Мейлин Седай — отвърна й Сюан. — Може би малко повече.

Мейлин погледна към слънцето. Беше започнало да се снишава на запад. Тъмните облаци, които бяха заплашили заранта със сняг, се придвижваха на юг, като оставяха след себе си чисто небе.

— В такъв случай пишете бързо. Знаете, че трябва да сте се върнали в Кулата преди да се стъмни.

— Във всички лагери ли е така? — попита Моарейн. — Човек би си помислил, че мъжете, тръгнали да водят война, ще мислят за това, а не за… — Млъкна и лицето й се изчерви.

— … да хвърлят хайвер като сребруши — прошепна без дъх Сюан. Моарейн едва го чу, но лицето й още повече се сгорещи. Защо изобщо зададе този въпрос, преди всичко?

— Кайриенци — въздъхна Мейлин. Прозвуча едва ли не… развеселено! Но продължи със сериозен тон: — Когато един мъж вярва, че може да умре, иска да остави нещо от себе си. Когато една жена вярва, че мъжът й може да умре, иска същото това нещо отчаяно. Резултатът е многото и много бебета, които се раждат при войни. Нелогично е, предвид трудностите, които идват, ако мъжът умре, или жената, но човешкото сърце рядко е логично.

Което обясняваше твърде много и накара Моарейн да се почувства все едно, че направо ще изгори. Имаше неща, които човек вършеше публично и говореше за тях, и неща, които правеше насаме и определено не говореше за тях. Опита се да се овладее с няколко умствени упражнения за самоконтрол. Беше реката, удържана от брега. Беше брегът, удържащ реката. Беше цветната пъпчица, отваряща се за слънцето. Никак не помагаше това, че Елайда гледаше и нея, и Сюан като скулптор, стиснал чука и длетото и зачуден кое парче от камъка да отчупи, за да му придаде желаната форма.

— Да, да, Андро — каза изведнъж Мейлин. — Тръгваме след малко. — Дори не се обърна към Стражника си, но той кимна, сякаш му бе отвърнала на зададен въпрос. Слаб и не по-висок от своята Айез Седай, той изглеждаше младолик. Докато не забележиш очите му.

Моарейн зяпна неволно, забравила за доскорошния си срам, и не заради немигащия поглед на Андро. Една Сестра и обвързания й Стражник можеха да усещат взаимно чувствата си и физическото си състояние и всеки от тях знаеше точно къде е другият, стига да бяха достатъчно близо, или най-малкото посоката, ако бяха много отдалечени, но това вече приличаше на четене на мисли. Твърдеше се, че някои Сестри можели да го правят. Имаше много неща, които не се учеха, докато не се сдобиеш с шала, в края на краищата. Например сплита за обвързване на Стражник.

Мейлин я гледаше право в очите.

— Не — тихо каза тя, — не мога да чета мислите му. — Мравки полазиха по темето на Моарейн, сякаш космите й настръхнаха. Трябваше да е вярно, щом го казваше Мейлин, но все пак… — След като дълго си имала Стражник, ще знаеш какво мисли той и той ще знае какво мислиш ти. Въпрос на тълкуване. — Елайда изсумтя, макар и тихо. Между Аджите единствено Червената отказваше да обвързва Стражници. Повечето Червени като че ли изобщо мразеха мъжете.

— Логично е — заговори Мейлин и ведрият й поглед се премести към другата Сестра — Червените да имат по-голяма нужда от Стражници от всички други, освен Зелените, а може би по-голяма и от Зелените. Но както и да е. Аджите си решават както намерят за добре. — Вдигна овързаните с пискюли юзди. — Ще ме придружиш ли, Елайда? Трябва да обходим колкото може повече Деца. Сигурна съм, че някои ще се разсеят и ще се забавят, ако не им се напомни. Запомнете, Деца: преди да се е стъмнило.

Моарейн очакваше Елайда да избухне по някакъв начин, да види поне блясък на гняв в очите й. Тази забележка за Стражниците беше почти нарушение на правилата за вежливост и интимност, властващи в живота на Сестрите, всички онези правила, определящи какво може да каже една Айез Седай или ли да попита Друга, и какво — не. Не бяха закони, по-скоро обичаи, по-силни и от закони, и всяка Посветена трябваше да ги знае наизуст. Ала за нейна изненада, Елайда обърна коня и последва Мейлин.

Загледана към двете Сестри, напускащи лагера с Андро по петите им, Сюан въздъхна облекчено.

— Боях се, че ще остане да ни контролира.

— Да — каза Моарейн. Нямаше нужда да се уточнява коя жена има предвид Сюан. Щеше да е точно според нрава на Елайда. Каквото и да правеха, не можеха да се отърват от изискванията й за съвършенство. — Но защо не остана?

Сюан нямаше отговор за това, пък и все едно, нямаха време да го обсъждат. След като двете явно бяха приключили с храната си, жените отново си заеха местата на опашките. А след посещението на Мейлин и Елайда, като че ли не бяха вече толкова сигурни, че двете са Айез Седай. Строгият поглед и твърдият глас вече не стигаха да усмирят възраженията. Сюан почна да вика, щом се наложеше, а това биваше често, и да заравя пръсти в косата си от безсилие. На три пъти на Моарейн й се наложи да ги заплаши, че изобщо ще престане да записва имена, докато всички жени с деца, които явно са твърде големи, не напуснат опашката. Сигурно щеше да се изкуси, ако поне някоя от тях приличаше на Сюза, но всички изглеждаха добре хранени и явно не по-бедни от останалите, просто бяха алчни.

Като връх на всичко, докато още десетина жени стояха пред масата, се появи Стелер, повел коня си. Другите войници бяха недалече зад него; двама държаха юздите на Стрела и на животното на Сюан.

— Време е да тръгваме — заяви с хрипливия си глас Стелер. — Изчаках, колкото можах, но ако се забавим още, много ще се озорим, за да стигнем Кулата до залез-слънце.

— Я го виж ти! — възрази възмутено една от жените. — Те трябва да ни вземат имената! — Останалите замърмориха сърдито.

— Погледни към слънцето бе, човек — рече Сюан. Гласът й прозвуча измъчено. И самата тя изглеждаше измъчена, с разрошена коса от непрекъснатото й ровене с пръсти. — Имаме още много време.

Моарейн погледна към слънцето, клекнало ниско на запад и никак не остана убедена. До Кулата имаше шест мили, последната от които през улиците, които щяха да са точно толкова препълнени вечерта, колкото бяха заранта. Извинения нямаше да се приемат.

Намръщена, Сюан отвори уста, но изведнъж жената с набръчканото лице, която им беше донесла вино, се озова точно пред Стелер с други шест-седем, всичките побелели или прошарени; обкръжиха го и взеха да го избутват назад.

— Тия момичета да ги оставиш на мира — завика му мършавата жена. — Чу ли ме?

От всички страни вече тичаха още жени и Стелер се оказа обкръжен от плътен кордон, а с него — и стражите му. Половината от жените като че ли крещяха и размахваха юмруци, а останалите мълчаха навъсени и стискаха дръжките на ножовете на коланите си. Наковалните отново заглъхнаха, ковачите гледаха съсредоточено тълпата от жени, надигнали чуковете си. Млади мъже, всъщност повече момчета, взеха да се събират, с пламнали погледи и сърдити. Някои бяха извадили ножовете от коланите си. Светлина, този път наистина можеше да се стигне до бунт.

— Пиши! — заповяда Сюан. — Няма да го задържат дълго. Твоето име? — подкани тя жената пред себе си.

Моарейн записа. Жените, чакащи да си дадат имената, изглежда, бяха съгласни със Сюан. Вече нямаше никакви спорове. Вече знаеха въпросите и почваха да сипят отговорите си, щом се изправеха пред нея, някои толкова бързо, че трябваше да ги помоли да почнат отначало. Когато Стелер и хората му най-сетне успяха да се измъкнат от обкръжилите ги жени, без да правят нищо, което да предизвика продължаващите да се стичат момчета и мъже от лагера, Моарейн духаше последното име, та мастилото да засъхне, а Сюан припряно оправяше косата си с резбованото си гребенче от черно дърво.

Лицето на знаменосеца беше мрачно зад стоманените решетки на предпазителя, но той каза само:

— Вече ще ни трябва и малко късмет.

Изведе ги от лагера в тръс. Конските копита мятаха парцали сняг, а Сюан се подрусваше на седлото толкова зле, че се наложи двама от хората му да яздят от двете й страни и да я крепят да не падне. Стиснала отчаяно лъка на седлото, тя ги изгледа с гримаса, но не им заповяда да се отдръпнат. Моарейн се сети, че Сюан така и не я помоли за мехлема; сега щеше да й трябва повече от всякога. След половин миля Стелер забави до ходом, но само за още половин миля, после отново подкара в тръс. Само двамата войници вече крепяха Сюан в седлото. Моарейн отвори уста да протестира, но един поглед към изпълненото с решимост лице на Сюан — и още един към слънцето — я накараха да си замълчи. Дни щяха да минат, докато Сюан й прости, че й е обърнала внимание колко лошо язди. А можеше изобщо да не й прости, ако станеше причина Мириън да ги повика в кабинета си, понеже са закъснели.

По целия път обратно до града яздиха така — тръс и ходом, пак тръс и пак ходом, и Моарейн подозираше, че и вътре щяха да яздят по същия начин, ако не бяха препълнените с тълпи улици. Ходом беше най-доброто, което можеха да постигнат в това гъмжило. Слънцето бе само нисък червено-златист купол над стените, когато най-сетне влязоха в двора на Западната конюшня. Излязоха коняри да поемат Стрела и коня на Сюан, а с тях — и младият подлейтенант с кисело лице: навъси се на Стелер още докато приемаше поздрава на знаменосеца, с ръка, опряна на гърдите.

— Вие сте последните — изръмжа той така, сякаш си търсеше повод да се нахвърли на всеки, който му падне подръка. — Създадоха ли ти проблеми?

Моарейн затаи дъх, докато помагаше на стенещата Сюан да слезне.

— Не повече от агънца — отвърна Стелер и тя издиша. Знаменосецът скочи от коня и се обърна към хората си. — Тези коне искам да се изтъркат и такъмите да се намажат, преди някои да си е помислил за вечеря. Знаеш защо те гледам, Малвин.

Моарейн запита младия офицер какво да правят с писалищните дъсчици. Той я изгледа сърдито и каза:

— Оставете ги както са. Ще ги съберат. — И си тръгна толкова бързо, че плащът се развя зад гърба му.

— Защо е толкова сърдит? — зачуди се тя на глас. Стелер се озърна към гвардейците, повели животните към конюшнята, и отговори много тихо, за да не го чуят.

— Искаше да се бие с айилците.

— Все ми е едно дали този глупак е искал да става герой — каза рязко Сюан. Беше се навела към Моарейн и тя подозираше, че само ръката й около кръста й я държи права. — Искам да се умия с топла вода и да си легна. Хич не ме интересува вечерята.

— Звучи чудесно — издиша Моарейн. Освен частта с вечерята, впрочем. Струваше й се, че може да изяде цяла овца!

Сюан успя някак да тръгне сама, но накуцваше, стиснала зъби явно за да не застене. Не даде обаче на Моарейн да й вземе багажа. Сюан никога не се предаваше на болката. Никога не се предаваше на нищо. Когато стигнаха галерията на Посветените обаче, мислите им за топла вода изчезнаха. Чакаше ги Катрин.

— Тъкмо навреме — рече тя, увита в обшитото си с кожа наметало. — Мислех си, че ще измръзна до смърт, докато се върнете. — Имаше остро лице, гъста черна коса до кръста и отровен език. Обаче само с новачки и с други Посветени. С Айез Седай беше по-мека от памук: само угоднически усмивки. — Веднага в кабинета на Мириън, Моарейн.

— Че защо ще ни вика? — сопна се Сюан. — Още не е залязло слънцето.

— О, според теб Мириън винаги ми казва мотивите си, така ли, Сюан? И този път е само Моарейн, ти не си. Е, вече ви се каза, а аз искам да си изям вечерята и да си лягам. Утре ще трябва пак да го правим това ужасно нещо, от изгрев слънце. Никога не съм мислила, че ще ми се доще да си стоя вътре и да си уча, вместо да яздя навън.

След като Катрин се фръцна и си тръгна, Сюан се намръщи и каза:

— Някой ден ще се пореже на този остър език. Искаш ли да дойда с теб, Моарейн?

Едва ли можеше да иска нещо повече. Нищичко не беше направила напоследък, но едно повикване в кабинета на Мириън никога не водеше до добро. Много от новачките и Посветените посещаваха тази стая, за да поплачат на рамото на Мириън, когато им домъчнееше за дома или когато напрежението от ученето станеше непоносимо. Но виж, повикването беше съвсем друга работа. Но тя поклати глава и подаде наметалото и чантичката си на Сюан.

— Бурканчето с мехлема е вътре. Много помага при натъртване. — Лицето на приятелката й светна.

— Все пак мога да дойда с теб. Мазилото не ми трябва чак толкова.

— Та ти едва вървиш. Хайде, отивай. Каквото и да иска Мириън, сигурна съм, че няма да ме държи дълго. — Светлина, дано само Мириън не беше разкрила някоя щуротия, за която бяха мислили, че са я скрили добре. Но и така да беше, поне Сюан щеше да избегне наказанието. При сегашното си състояние едва ли щеше да го издържи.

Кабинетът на Наставницата на новачките се намираше в другия край на Кулата, близо до квартирите на новачките и на едно ниво под кабинета на Амирлин, в един широк коридор, където плочките по пода бяха червени и зелени, а пътеката — синя. Моарейн вдиша дълбоко пред простата врата между двата ярки гоблена и поприглади косата си — съжали, че не й беше останало време да се среши — след което почука два пъти, твърдо. Мириън казваше на всички да чукат като мишки по дървен под.

— Влез — извика глас отвътре.

Моарейн отново си пое дъх и влезе.

За разлика от кабинета на Амирлин, този на Мириън беше малък и съвсем невзрачен; стените бяха облицовани с тъмно дърво, мебелите бяха груби и повечето — без никаква украса. Моарейн подозираше, че жените, били Посветени преди сто години, могат да познаят всичко в стаята. А може би и преди двеста години. Тясната масичка за чай до вратата, леко резбована по краката на странна шарка, като нищо можеше да е и още по-стара, а на едната стена висеше огледало с олющена рамка със следи от позлата. До отсрещната стена стоеше тесният шкаф, към който тя се постара да не поглежда. Камшикът и шибалката стояха там, заедно с един чехъл, който в някои отношения беше още по-лош.

За нейна изненада, Мириън стоеше, вместо да е седнала зад писалището си. Беше висока — главата на Моарейн едва стигаше до пълната й брадичка, — с коса, по-скоро сива отколкото бяла, прибрана на тила, и излъчваше майчинско обаяние, което почти надмогваше лишените й от възраст черти. Това бе една от причините повечето обучаващи се млади жени да се чувстват удобно, докато плачат на рамото на Мириън, въпреки че и самата тя доста често ги караше да плачат. Също така беше мила, ласкава и разбираща. Стига да не си нарушила правилата. Мириън определено притежаваше Талант да разбира какво най-много държиш да скриеш.

— Седни, Чедо — каза мрачно тя.

Моарейн се настани боязливо на столчето пред писалището. Новините сигурно бяха лоши. Но какви?

— Няма как да го направя по-леко, дете. Вчера е бил убит крал Ламан, заедно с двамата му братя. Помни, че всички ние сме нишки в Шарката, и че Колелото тъче така, както пожелае.

— Светлината дано освети душите им — каза строго Моарейн — и дано намерят подслон в ръката на Създателя, докато се преродят.

Веждите на Мириън подскочиха нагоре: явно бе изненадана, че Моарейн не избухна в сълзи, след като чу, че е изгубила трима чичовци за един ден. Но пък Мириън не познаваше Ламан Дамодред, чужд и далечен за нея човек, който изгаряше от амбиция — това бе единствената топлина в него. Според Моарейн той беше останал неженен по простата причина, че дори изкушението да станеш кралица на Кайриен не бе достатъчно да убеди която и да било жена да се омъжи за него. Моресин и Алдекаин бяха още по-тежък случай — всеки от тях притежаваше жар колкото за десет мъже, но този жар се проявяваше най-вече в гняв и жестокост. И в презрение към нейния баща, защото той беше учен, защото беше взел друг учен за своя втора жена, вместо да се ожени така, че да донесе още земи и връзки на дома Дамодред. Тя щеше да се моли за душите им, но изпитваше повече жал за Джак Вин, отколкото за тримата си чичовци, взети заедно.

— Шок — промърмори Мириън. — Ти си в шок, но ще мине. Като ти мине, ела при мен, Чедо. Не е нужно да излизаш утре навън. Ще уведомя Амирлин. — Наставницата на новачките имаше последната дума за новачките и Посветените. Мириън сигурно беше побесняла, като бе научила, че Тамра ги е пратила извън града, без да се посъветва с нея.

— Благодаря ви за добротата — бързо отвърна Моарейн. — Но недейте, моля ви. Това, че ще имам работа, само ще ми помогне, както и че ще съм с приятелки. Ако остана тук, ще съм сама.

Мириън, изглежда, се усъмни, но след няколко утешителни думи — думи, които трябваше да утешат скръбта, която според нея Моарейн прикриваше — й разреши да се върне в стаята си, където тя завари и двата си светилника запалени. А в камината пращеше огън. Работа на Сюан, несъмнено. Помисли дали да не прескочи до стаята й, но тя вече със сигурност спеше дълбоко.

В трапезариите щеше да се намери вечеря поне още час, но тя се отказа от всякаква мисъл за ядене и предпочете да коленичи на пода и да се помоли за душите на чичовците си. За покаяние. Не мислеше да става една от онези Сестри, които си налагаха покаяние на всеки завой — за да поддържали равновесието в живота, така го наричаха; според нея това бе глупава показност — но трябваше все пак да изпита нещо при смъртта на хора от собствената си кръв, колкото и ужасни да бяха приживе. Грешно беше да не изпита. Чак когато се увери, че трапезариите вече ще са пълни със слугини, които трият подовете, се надигна, за да се съблече и умие. След като използва нишчица Огън, за да стопли водата. Студената вода щеше да е още едно покаяние, но все пак си имаше граници.

След като угаси светилниците, изтъка преграда да опази сънищата си да не повлияят на някоя друга — това се случваше с жени, можещи да преливат; можеше да се окаже, че други наблизо споделят сънищата ти — и се шмугна под завивките. Беше много уморена и сънят я споходи бързо. За жалост, кошмарите също. Не за чичовците й, нито дори за Джак Вин, а за едно бебе, лежащо в снега на Драконова планина. Мълния бляскаше в катраненочерното небе, а плачът на детето ехтеше като небесен гръм. Сънища за един безлик младеж. В тези сънища също имаше мълнии, но той ги призоваваше от небесата и горяха градове. Изгаряха държави. Дракона се бе преродил. Моарейн се събуди с плач.

Огънят беше догорял само до няколко блестящи въглена. Вместо да сложи още дърва, тя покри въглените с пепел с дългата маша, а вместо да се пъхне отново в леглото, се загърна в одеялото и излезе навън. Не беше сигурна, че ще може отново да заспи, но в едно бе сигурна. Не искаше да спи сама.

Беше сигурна, че Сюан спи, но когато се шмугна в стаята на приятелката си и бързо затвори вратата, Сюан промълви тихо:

— Моарейн? — В малката й камина още примигваха няколко пламъчета и осветяваха достатъчно, за да се види, че е отметнала завивките си.

Моарейн се пъхна в леглото, без да се помайва.

— И ти ли имаше кошмари?

— Да — въздъхна Сюан. — Какво могат да направят, Моарейн? Дори да го намерят, какво могат да направят?

— Могат да го приберат в Кулата — отвърна Моарейн, като вложи в гласа си повече убеденост, отколкото изпитваше. — Тук може да бъде опазен. — Надяваше се, че ще е така. Повече, отколкото че Червените ще поискат да го убият или опитомят, каквото и да твърдяха Пророчествата. — И да се образова. Преродения Дракон трябваше да се образова. Щеше да му се наложи да знае за политика толкова, колкото всяка кралица за война — колкото всеки пълководец. Толкова за история, колкото всеки учен. Верин Седай казваше, че повечето грешки на владетелите идват от това, че не познават историята; действаха, без да знаят за грешките, допускани преди тях. — Може да бъде напътстван. — Това щеше да е най-важното, за да е сигурно, че ще взима верните решения.

— Кулата не може да го научи да прелива, Моарейн.

Вярно. Това, което правеха мъжете, беше… различно. Толкова различно, колкото различни са мъжете и жените, казваше Верин. Птица не може да научи риба да лети. Трябваше да оцелее, учейки се сам. Пророчествата не казваха, че ще го направи, нито че ще избегне безумието преди Последната битка, а само, че трябва да участва в Тармон Гай-дон заради надеждата за победа — ала тя бе длъжна да вярва. Беше!

— Мислиш ли, че и Тамра я спохождат лоши сънища тази нощ, Сюан?

Сюан изсумтя.

— Айез Седай нямат лоши сънища.

Те обаче все още не бяха Айез Седай. Никоя от двете не можа да склопи очи през останалата част от нощта. Моарейн не знаеше какво вижда Сюан, легнала до нея и зяпнала в тавана — не можеше да се насили да я попита, — но тя самата виждаше едно бебенце, плачещо в снега на Драконова планина, и един безлик мъж, зовящ мълниите от небесата. Това, че беше будна, изобщо не я опази от кошмарите.