Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 9 Започна се

Мириън й позволи само да се прегърне набързо със Сюан, преди да я отведе, и с всяка стъпка буцата в стомаха на Моарейн ставаше все по-голяма. Не беше готова! Във всичките си упражнения беше успяла да направи всички сплитове само два пъти и никога при нещо, сравнимо с натиска, който й беше налагала Елайда. Щеше да се провали и да я изгонят от Кулата. Щеше да се провали. Тези думи пулсираха в главата й като ритъм на барабан, докато крачиш по пътеката към брадвата на палача. Щеше да се провали.

Докато вървеше след Мириън по тясното стълбище, водещо дълбоко надолу в скалите под Кулата, й хрумна нещо. Ако се провалеше, все пак щеше да може да прелива, поне докато не я разкриеха. Кулата гледаше с голяма неприязън на прогонваните жени, а когато Кулата гледаше на нещо с неприязън, само глупачките можеха да не го забележат. Сестрите твърдяха, че онези, които били прогонвани, се отказвали да пипат сайдар от страх да не престъпят забраните на Кулата, но да се откажеш от това изкушение за нея беше непонятно. Знаеше, че никога няма да може, каквото и да я сполети. Друга мисъл, привидно несвързана. Ако се провалеше, все пак щеше да си остане Моарейн Дамодред, потомка на властен, макар и спечелил си лоша слава род. На именията й несъмнено щяха да им трябват години, докато се възстановят след айилските опустошения, но все пак щяха да й осигурят достатъчен доход.

Трета мисъл — и всичко това й хрумна наведнъж, толкова ясно, че очевидно го бе обмисляла през цялото време на някакво по-дълбоко ниво. Все още разполагаше с книжката със стотиците имена в чантичката на колана си. Дори да се провалеше, щеше да се залови с издирването на момченцето. Това носеше опасности, разбира се. Кулата изпитваше силна неприязън към външни, месещи се в делата й, а тогава тя щеше да е външна. Дори владетели бяха съжалявали горчиво, че са се намесвали в плановете на Кулата. Колко по-лошо щеше да е за една млада изгнаничка, колкото и властен да беше Домът й? Все едно. Каквото имаше да става, щеше да стане.

— Колелото тъче така, както пожелае — измърмори тя и Мириън я изгледа много рязко. Ритуалът съвсем не беше сложен, но трябваше да се спазва. Това, че бе забравила, че щом слезе под приземния етаж, трябва да мълчи, докато не се обърнат към нея, не говореше много добре за шансовете й в същинското изпитание.

Беше много странно. Искаше й се да стане Айез Седай повече, отколкото искаше да живее, но съзнанието, че можеше да се залови с това издирване, каквото и да й се случеше, съзнанието, че все едно ще го направи, приглушаваше барабанния тътен в главата й. Дори ледената буца започна да се стапя от него. Малко. Тъй или иначе, само след няколко дни щеше да започне търсенето си. Светлина, дано само да станеше Айез Седай.

Величествените тунели, през които я водеше Мириън, изсечени в островната скала и широки като всички други коридори в Кулата, се осветяваха от светилници в железни скоби, окачени високо по белите стени, макар че много пресичащи ги проходи тънеха в мрак или бяха осветени само от поставени нарядко светилници, които хвърляха по пода самотни светли петна. По гладкия каменен под нямаше и една прашинка. Пътят беше подготвен. Въздухът беше хладен и сух и беше тихо, освен смътното шумолене на чехлите им. Освен складовете в по-високите етажи, тези подземия рядко се използваха и всичко тук беше грубо и без украса. Тъмни дървени врати се редяха по коридорите, всички затворени, и докато навлизаха все по-надълбоко — здраво залостени. Много неща се съхраняваха тук, далече от любопитни очи. Това, което се правеше тук, изобщо не беше предназначено за външни погледи.

На най-долното ниво Мириън спря пред двукрила врата, по-голяма от всички, през които бяха преминали, висока и широка като същинска крепостна порта, но лакирана, излъскана и без железен обков. Айез Седай преля и потоците на Въздух разтвориха тихо крилата на добре смазаните панти. Моарейн вдиша дълбоко и пристъпи след нея в огромна кръгла и куполеста камера, обкръжена от запалени лампи на високи стойки. Светлината им, отразена от лъскавите бели мраморни стени, я замая след сумрака по проходите.

Тя примигна и очите й моментално се спряха на нещото в самия център под купола — огромен овален пръстен, тесен отгоре и отдолу и със заоблен ръб, малко по-дебел от ръката й. Висок над един разтег и с диаметър може би от една крачка в най-широката си част, той проблясваше на светлината на лампите ту сребристо, ту в златно или зелено, или синьо, или в многоцветна вихрушка, никога един и същ за повече от миг и — изглеждаше невъзможно — стоеше без никаква опора. Беше тер-ангреал, устройство, предназначено за използване на Единствената сила в нявгашния Легендарен век. Щеше да бъде изпитана вътре в него. И нямаше да се провали. Нямаше!

— Стани — каза строго Мириън. Другите Айез Седай, които бяха вече в камерата, по една от всяка Аджа, пристъпиха и застанаха в кръг около тях, с положените на раменете им шалове с дълги ресни. Едната беше Елайда и сърцето на Моарейн запърха тревожно. — Ти идваш в невежество, Моарейн Дамодред. Как ще напуснеш?

Светлина, защо бяха разрешили на Елайда да участва в това? Отчаяно й се искаше да попита, но всяка дума беше предписана по ритуала. Изненада се колко гладко излезе гласът й.

— В знание за себе си.

— По каква причина си призована тук? — попита Мириън.

— За да бъда изпитана. — Спокойствието беше изключително важно, но макар гласът й да звучеше спокойно, вътре в душата й беше съвсем друго нещо. Не можеше да отърси Елайда от мислите си.

— По каква причина трябва да бъдеш изпитана?

— За да науча дали съм достойна. — Всички Сестри щяха да се опитват да я накарат да се провали — точно в това се състоеше изпитанието, в края на краищата — но Елайда навярно щеше да се старае най-много. О, Светлина, какво можеше да направи?

— За какво би искала да разбереш, че си достойна?

— Да нося шала. — И с тази фраза започна да се съблича. Съгласно древния обичай, щеше да бъде изпитана облечена в Светлината — символ, че се уповава единствено на закрилата на Светлината.

Докато развързваше колана, изведнъж си спомни за книжката в чантичката си. Ами ако я откриеха? Но да се поколебае означаваше да се провали. Сложи колана с чантичката на пода до краката си и посегна зад гърба си да разкопчае копчетата на роклята.

— Тогава ще ти укажа — продължи Мириън. — Ще видиш на земята този знак. — Преля и пръстите й очертаха във въздуха шестоъгълна звезда — два пресичащи се триъгълника, изписани за миг с пламък.

Моарейн усети как една от Сестрите зад нея прегърна сайдар и сплитът я докосна по тила.

— Запомни каквото трябва да се запомни — промълви Сестрата. Беше Аная, Синята. Но това не влизаше в наученото. Какво можеше да означава? Накара пръстите си да пробягат уверено по копчетата на гърба. Беше се започнало и трябваше да продължи в пълно спокойствие.

— Щом видиш този знак, ще тръгнеш към него моментално, с уверена крачка, без да избързваш, нито да се колебаеш, и едва тогава можеш да прегърнеш Силата. Нужният сплит трябва да започне незабавно и не можеш да оставяш този знак, докато не се довърши.

— Запомни каквото трябва да се запомни — промълви Аная.

— Когато сплитът се завърши — каза Мириън, — отново ще видиш този знак, бележещ пътя, по който трябва да вървиш, отново с уверена крачка и без колебание.

— Запомни каквото трябва да се запомни.

— Сто пъти ще заплетеш, в реда, който ти е указан, и в съвършено спокойствие.

— Запомни каквото трябва да се запомни — за последен път промълви Аная и Моарейн усети как сплитът се утаи в нея, също като Цяра.

Всички Сестри освен Мириън се отдръпнаха и образуваха кръг около тер-ангреала. Коленичили върху каменния под, всички прегърнаха сайдар. Обкръжени от сиянието на Силата, преляха, и цветовете на овалния пръстен започнаха да се редуват се по-бързо, докато той не засвятка като калейдоскоп, окачен а воденично колело. Втъкаваха и Петте сили в по-сложен вътък от всичко, което се искаше в изпитанието, всяка Сестра — съсредоточена върху своята задача. Не, не съвсем. Не напълно. Елайда погледна настрани и очите й бяха сурови и изпълнени жар, когато се спряха на Моарейн. Приличаше на побесняла сова, готова да се впие в черепа й.

Дощя й се да оближе пресъхналите си устни, но „съвършено спокойствие“ означаваше точно това, което означаваше. Закриляна от Светлината или не, свалянето на дрехите пред толкова много хора не беше лесна работа, но повечето Сестри вече се бяха съсредоточили върху тер-ангреала. Вече я наблюдаваше само Мириън. Наблюдаваше за проява на колебание, дали ще се прекърши външната й ведрост. Беше се започнало и едно прекършване щеше да доведе до провал. Спокойствието й беше само външно, маска, която не стигаше по-дълбоко от кожата.

Тя сгъваше грижливо всяка дреха и я полагаше на спретнато купче върху колана и чантичката. Така май щеше да е добре. Всички Сестри освен Мириън щяха да са заети, докато не свършеше изпитанието — тя поне смяташе така, — а се съмняваше, че Наставницата на новачките ще започне да рови из дрехите й. Все едно, вече нищо друго не можеше да се направи. Свалянето на пръстена с Великата змия, най-накрая, и поставянето на златното кръгче върху останалото, й причини болка. Откакто го беше спечелила, си го носеше дори при къпане. Сърцето й туптеше толкова силно, че беше сигурна, че Мириън го чува. О, Светлина, Елайда! Трябваше да е изключително бдителна. Тази жена знаеше как да я прекърши. Трябваше да внимава и да е готова за всичко.

След това можеше само да се изправи и да зачака. Кожата й настръхна в студения въздух и й се искаше да размърда стъпалата си върху каменния под, който беше повече от студен. „Съвършено спокойствие. Светлина, помогни ми!“ Отказваше да се провали само заради Елайда. Отказваше! Но буцата лед в стомаха се разпростря по костите й. Тя не позволи това да се види. Съвършена маска на спокойствие.

Въздухът в отвора на големия пръстен изведнъж се превърна в бяло платно. Изглеждаше някак по-бял от вълната на полите й, по-бял от снега или от най-хубава хартия, ала вместо да отрази светлината на лампите, сякаш я поглъщаше отчасти, от което започна да става по-сумрачно. И тогава високият овален пръстен започна бавно да се върти над основата си, без никакъв звук от камък, стържещ в онова, от което беше направен.

Никоя от жените не проговори. Не беше нужно. Тя знаеше какво трябва да направи. Без да трепне, поне външно, закрачи уверено към въртящия се пръстен, без да бърза и без колебание. Щеше да премине, каквото и да направеше Елайда. Щеше! Пристъпи в белотата, прекрачи напред и…

… и се удиви, къде в името на Светлината се беше озовала, и как бе стигнала тук. Стоеше в прост каменен коридор, с горящи лампи на стойки от двете страни, а единствената врата, в отсрещния край, беше отворена и през отвора струеше слънчева светлина. Наистина единствената. Зад нея имаше гладка стена. Много странно. Сигурна беше, че никога не е виждала това място. И защо беше тук… без дрехи? Само убедеността, че трябва да прояви пълно спокойствие, я задържа да се покрие с ръце. Всеки миг някой можеше да влезе през тази отворена врата, в края на краищата. Изведнъж забеляза някаква рокля, положена на тясна маса в средата на коридора. Беше сигурна, че нито масата, нито роклята бяха там допреди миг, ала нещата не можеха просто така да изникват от нищото. Мислеше, че е сигурна поне в това.

Като се мъчеше да не бърза, закрачи към масата и намери върху нея пълен комплект дрехи. Чехличките бяха кадифени и с везмо, бялата долна риза и чорапите — от най-фина коприна, роклята от съвсем малко по-тежка материя, в тъмно, блестящо зелено, добре скроена и майсторски ушита. Ивици червено, зелено и бяло, всяка с дебелина от половин пръст, оформяха тясна цветна линия по предницата на роклята, от високото деколте чак под коляното. Как бе възможно да се появи тук рокля с цветовете на нейния Дом? Не можеше да си спомни кога за последен път бе обличала рокля в такъв стил, което беше много странно, защото със сигурност беше излязла от мода преди година-две. Паметта й като че ли беше пълна с дупки. Бездни. Все пак, след като се облече и погледна през рамо да закопчае перлените копчета на отражението на огледалото на стойка… То пък откъде се появи? Не, по-добре да не се притеснява за неща, които, изглежда, си бяха необясними. Дрехите й прилягаха все едно, че личната й шивачка й беше взимала мярка. След като се облече, започна да се чувства от главата до петите като лейди Моарейн Дамодред. Само ако си нагласеше косата на изрядни къдрици, можеше още повече да се почувства такава. Кога беше започнала да си носи косата невързана? Нямаше значение. В Кайриен само шепа хора можеха да заповядват на Моарейн Дамодред. Повечето се подчиняваха на нейните заповеди. Не се съмняваше, че може да поддържа цялата необходима ведрост и спокойствие. Вече не.

Вратата в дъното на коридора водеше в просторен кръгъл двор, ограден с високи тухлени арки, крепящи колонада. Позлатените кули и куполи даваха възможност да се допусне, че е дворец, но наоколо не се виждаше никой. Всичко тънеше в тишина и безмълвие под ясното пролетно небе. Пролет или прохладен летен ден, навярно. Не можеше дори да си спомни кое време на годината трябва да е! Но помнеше коя е самата тя, лейди Моарейн, отраснала в Слънчевия дворец, и това беше достатъчно. Спря се, колкото да намери с очи шестоъгълната звезда, направена от лъскав месинг в каменните плочи в центъра на двора, и надигнала поли, пристъпи навън. Движеше се все едно, че е родена в този дворец, вдигнала високо глава и без да бърза. На втората стъпка роклята изчезна и тя остана само по долната риза. Това беше невъзможно! Ала със силата на волята продължи напред с царствена походка. Ведра. Уверена. Още две стъпки и ризата й се стопи. Когато се отвяха и копринените чорапи с дантелените жартиери, по средата на пътя до месинговата шестолъчка, загубата им й се стори непрежалима. Пълна глупост, но те поне бяха някакво покритие. Твърда крачка. Ведрост и увереност.

От един от тухлените сводове излязоха трима мъже — груби, небръснати типове в палта от грубо тъкана вълна, от онези, които пият по цял ден в кръчмите и гостилниците на хановете. Определено не бяха хора, които щяха да пуснат да обикалят в един дворец. Бузите й се изчервиха още преди да я забележат и да се захилят похотливо. Да гледат похотливо нея! Обзе я гняв и тя бързо го потисна. Ведрост. Уверена крачка, без бързане и без колебание. Така трябваше да бъде. Не знаеше защо, знаеше само, че така трябва.

Един от мъжете зарови пръсти в сплъстената си коса, като че ли за да я оправи, от което само я разроши още повече. Друг заприглажда опърпаното си палто. Почнаха да залитат към нея с лица, изкривени от мазни усмивки. Нямаше страх от тях, само това изгарящо я съзнаване, че тези… тези… грубияни… я виждат без късче — без едно късче дори! — дреха, ала не посмя да прелее, преди да стигне до звездата. Пълно спокойствие и уверена крачка. Заровеният дълбоко гняв шаваше и се напъваше, но тя успя да го удържи.

Стъпалата й докоснаха месинговата звезда и й се дощя да ахне от облекчение. Но вместо това се обърна с лице към тримата пройдохи и като прегърна сайдар, преля Въздух в нужния сплит. Около тях блесна и се появи здрава стена от Въздух, висока три крачки, и тя я затегна. Позволено беше. Стената закънтя като стомана, щом единият от тях заудря с юмруци по нея.

Една шестоъгълна звезда блестеше в тухления зид над арката, от която бяха излезли мъжете. Беше сигурна, че допреди малко я нямаше, ала сега определено я имаше. Увереното крачене се оказа трудно, докато минаваше покрай стената от Въздух, и тя се зарадва, че все още държи Силата. Ако се съдеше по ругатните и ревовете, които се носеха иззад стената, тримата се опитваха да се изкатерят, може би един върху друг. Отново не се боеше от тях. Само че ще я видят гола отново. Бузите й отново се изчервиха. Много трудно беше да не ускори крачките си. Но се съсредоточи върху това, както и да запази лицето си спокойно, колкото и да беше изчервено.

Пристъпи през арката, обърна се, готова в случай, че…

Светлина, къде се намираше? И защо беше… необлечена? Защо държеше сайдар? Пусна го притеснено и с неохота. Знаеше, че е завършила първия сплит от стоте, които беше длъжна да направи, ей там, в онзи празен двор. Това знаеше и нищо повече. Освен че трябваше да продължи напред.

За щастие, на пода под свода на арката имаше дрехи. Бяха от груба вълна и дебели, чорапите дращеха, но й прилягаха все едно, че са направени точно за нея. Чак до обущата от дебела кожа. Бяха грозни, но тя ги обу.

Беше много странно, предвид онзи двор като в палат зад нея, но коридорът без врати, по който вървеше, беше от грубо издялан камък, осветен от лампи в железни скоби високо по стените. По-подходящ за войнишко укрепление, отколкото за палат. Не беше съвсем без врати, разбира се; нямаше начин. Трябваше да продължи напред, а това означаваше, че трябва да стигне някъде. А още по-странно от коридора се оказа онова, което разкриваше самотният свод в дъното.

Пред нея лежеше малко селце, десетина покрити със сламени покриви къщурки и паянтови плевници, явно изоставено заради жестоката суша. Изкривени врати скърцаха на ръждясалите си панти, а вятърът навяваше прах по единствената черна улица под безжалостното обедно слънце. Зноят му я удари като чук и тя плувна в пот, преди да е изминала и десетина крачки. Изведнъж се зарадва на грубите обуща — земята беше камениста и като нищо щеше да я изгори в чехлите. В средата на нещо, което условно можеше да се нарече селската морава — петно засъхнала пръст с туфи излиняла трева — се издигаше каменен кладенец. Върху напуканите зелени плочи, обрамчили кладенеца, където някога мъже и жени се бяха редили да вадят вода, някой беше изрисувал с червена боя шестолъчна звезда, вече избеляла и олющена.

Веднага щом пристъпи в тази звезда, започна да прелива. Въздух и Огън, после — Земя. Нищо не се движеше наоколо. Как се беше озовала тук? Както и да беше станало, искаше й се час по-скоро да се махне от това мъртво място. Изведнъж се озова сред храсталаци от черен нокът — тъмните дълги тръни се забиваха във вълнените й дрехи, дращеха бузите и челото й. Не си направи труда да помисли, че е невъзможно. Искаше само да се измъкне. Всеки забил се в плътта й трън пареше и тя усещаше, че от някои от раните тече кръв. Спокойствие. Трябваше да прояви пълно спокойствие. Опита се пипнешком да избута някои от гъсто заплетените кафяви клони и за малко да изохка, когато острите бодли се забиха в дланите й. По ръцете й потече кръв. Спокойствие. Можеше да прелее и други сплитове освен задължителния, но как да се отърве от тези проклети тръни? Огън беше безполезен — клоните изглеждаха сухи като прахан и ако ги подпалеше, пламъците щяха да погълнат и нея. Докато мислеше, продължаваше да заплита, разбира се. Дух, после Въздух. Дух, последван от Земя и Въздух едновременно. Въздух, после Дух и Вода.

Нещо се движеше по един от клоните — малко тъмно телце с осем крака. Отнякъде дойде спомен и тя неволно затаи дъх. Да запази лицето си спокойно означаваше да напрегне възможностите си до краен предел. Паякът смъртоглавец идваше от Айилската пустош. Откъде го знаеше това? Името му не беше само заради сивите очертания по гърба му, наподобяващи човешки череп. Едно ухапване можеше да поболее здрав мъж за няколко дни. Две можеха да го убият.

Все така без да спира да заплита безполезното кълбо от Петте сили — защо искаше да заплете това нещо? но трябваше — без да спира да заплита, тя ловко отдели потоците и съвсем леко докосна гръбчето на паяка с малък, но много сложен сплит на Огън. Животинчето лумна и стана на пепел толкова бързо, че дори не опърли клона. Малко им трябваше на храстите да се подпалят. Тъкмо да изпита облекчение обаче, видя друг паяк да пълзи към нея и го уби със същия малък сплит, после още един и още един, и още един. Светлина, колко още бяха тези проклети твари? Очите й, единственото, което можеше да движи, затърсиха припряно и почти навсякъде намираха нов смъртоглавец, пълзящ към нея. Убиваше всеки, който видеше, но бяха толкова много, че въпросът колко може да има извън полезрението й ставаше очевиден. Спокойствие.

Докато изгаряше паяците веднага щом ги видеше, тя започна още по-бързо да плете тази голяма и безсмислена буца. На няколко места от черните петънца по клоните се заизвиваха струйки дим. С лице, гладко като замръзнала маска, тя плетеше все по-бързо и по-бързо. Умряха още десетки паяци и още струйки задимяха, някои — по-дебели. Появеше ли се първият пламък, щеше да се разнесе като вятъра. По-бързо. По-бързо.

Последните нишки легнаха на мястото си в безсмисления сплит и веднага щом престана да плете, храстите черен нокът изчезнаха. Просто ей така, изчезнаха! Бодлите ги нямаше, но точно в този момент те вече едва ли щяха да я притесняват. Ужасно й се искаше да се измъкне от дрехите си и да ги изтупа грижливо. С помощта на потоци Въздух. Паяците по храстите бяха изчезнали със самите храсти, но ако някои от тях бяха изпълзели по роклята й? Или под нея? Ала вместо да го направи, тя затърси с поглед нова шестолъча звезда и я намери врязана над вратата на една от къщите със сламени покриви. Влезеше ли вътре, щеше да претърси дрехите си. Спокойно. Пристъпи в катранения мрак.

И се зачуди неволно къде се намира и как се е озовала тук. Защо беше облечена в груба селска вълна и защо кървеше така, сякаш се беше търкаляла в трънаци? Знаеше, че е изпълнила два от стоте сплита, които трябваше да направи, и нищо повече. Не знаеше дори къде бе направила първите. Нищо, освен че пътят, по който трябваше да продължи, минаваше през тази къща. Погледна през рамо към мъртвия пейзаж зад нея.

Единственото, което можеше да види пред себе си, беше смътното петно светлина през стаята. Странно — беше сигурна, че прозорците не бяха с капаци. Това сияние може би сочеше някакъв изход, открехната врата навярно. Можеше да си направи светлина, но все още не биваше да прегръща Силата. Тъмнината не я плашеше, ала тя запристъпва внимателно, за да не се блъсне в нещо. Препятствия обаче нямаше. Вървя така близо четвърт час, с петното светлина, което бавно се уширяваше, докато не се увери, че онова, което вижда, е рамка на врата. Четвърт час в къща, която можеше да обиколи два пъти за четири пъти по-малко време. Доста странно място. Сън, щеше да си помисли, ако не знаеше, че не е сън.

Отне й почти толкова време, докато стигне до вратата, отваряща се към сцена също толкова странна, колкото и пътя през къщата. Здрава стена от масивни камъни, висока пет разтега и дълга трийсет от всяка страна, обкръжаваше квадрат с каменна настилка, но отвъд нея не се виждаше нищо, нито сграда някаква, нито дърво. Нито пък имаше някакви порти или врати; единствената, през която беше излязла, изчезна, щом тя погледна през рамо. Много небрежно поглеждане, с лице, съхранило маската на спокойствие, сякаш изваяна върху него. Въздухът беше влажен като в ранна пролет, небето — ярко и чисто, освен няколкото реещи се бели облачета, но и това не смаляваше злокобното усещане.

Шестолъчната звезда, с диаметър един разтег, този път беше всечена в центъра на квадратния двор и тя закрачи към нея толкова бързо, колкото смееше да си позволи. Малко преди да стигне до нея, от стената се изтръгна туловище в покрита с шипове броня и скочи вътре. Съществото бе високо колкото огиер, но колкото и да се вглеждаше, тя не можеше да види в него нищо човешко, въпреки че тялото беше като на човек. Вълчите челюсти и помръдващите уши придаваха на лицето ужасяващ вид и то по никакъв начин не можеше да се приеме за човешко. Беше виждала рисунки на тролоци, но никога досега не беше ги виждала наяве. Твари на Сянката, създадени във войната, сложила край на Легендарния век, слуги на Тъмния, тролоците обитаваха покварената от Сянката Погибел, отвъд Граничните земи. Възможно ли беше да е попаднала в Погибелта? При тази мисъл кръвта й се смрази. Чу зад себе си тропот на ботуши по камъните, след тях — и на копита. Не всички тролоци имаха човешки крака. Съществото с вълчата муцуна извади огромен, извит като коса меч от ножницата, която висеше на гърба му, и затича към нея. Светлина, колко бърза беше проклетата твар! Чу още тичащи стъпала и копита. Още тролоци изскачаха от стената пред нея, с лица, изкривени от орлови клюнове и мечешки муцуни.

Още една стъпка и се озова върху звездата. Веднага прегърна сайдар и започна да заплита. Най-напред задължителният сплит, но веднага щом първите нишки на Въздух, Земя и Дух се заплетоха, раздели потоците и направи втори сплит, а после и трети — от Огън. Имаше много начини да се правят огнени кълба, но тя избра най-простия. Метна ги с две ръце към най-близките тролоци и се завъртя вихрено, без да спира да плете Огън. Налагаше се да спира, за да продължи с по-важния сплит, но стига да беше достатъчно бърза… Светлина, в квадрата около нея вече имаше десетина тролоци и от стените изскачаха още! Тя мяташе с две ръце толкова бързо, колкото можеше да изплете, целеше се в най-близките и огнените топки избухваха, късаха главата на поредното същество с овнешки рога или свинска зурла, разкъсваха на две някой тролок с рога на козел, отсичаха крака. Не изпитваше никаква жалост. Тролоците взимаха в плен хора само за да ги ядат.

Едва смогна да улови главния сплит само миг преди той да се разпадне. Хвърли още огнени топки, които откъснаха глава с орлов клюн само на две крачки от нея и разкъсаха туловището на тролока с вълча муцуна, който се олюля пред очертанието на звездата, преди да рухне безжизнен. Нямаше да стане така. Твърде много бяха тролоците и нови скачаха от стените непрекъснато, а тя не можеше да опази най-важния сплит, колкото и бързо да се обръщаше. Трябваше да има начин. Нямаше да се провали! Странно как мисълта, че ще бъде убита и изядена от тролоци, изобщо не й хрумна. Нямаше да се провали — само това беше важното.

Изведнъж се сети за изхода и се усмихна, и започна да си тананика най-бързия дворцов танц, който знаеше. Бързите стъпки я поведоха около ръба на звездата, без дори да й се наложи да губи от погледа си сплита, който трябваше да довърши. В края на краищата, колкото и бързо да се движеха краката й, какво можеше да е по-ведро от един дворцов танц, с нейното гладко и много ведро лице, все едно че танцува в Слънчевия дворец? Заплете и Петте сили толкова бързо, колкото можеше, по-бързо, отколкото беше заплитала някога, сигурна беше в това. Танцът по някакъв начин помогна и сложният сплит започна да се оформя като най-сложната мардинска дантела. Заплиташе, без да спира да танцува, и мяташе огън с двете си ръце, избиваше тварите на Сянката с две ръце. Понякога те се доближаваха толкова, че кръвта им плискаше в лицето й, понякога се оказваха толкова близо, че трябваше с танц да ги заобиколи, докато падаха, с танц да се отдръпва от посичащите надолу криви мечове, но не обръщаше внимание на кръвта. И танцуваше.

Последният сплит се намести и тя го пусна да се изпари, но на каменния площад все още имаше тролоци. Бърза стъпка и тя се озова в центъра на звездата, където затанцува в мъничък кръг, гръб до гръб с въображаемия си партньор. Заплитането на три сплита наведнъж я беше изтощило, ала тя събра сили и отново заплете три. Танцуваше и мяташе огън, и призоваващи мълнии от небето, и каменният площад закънтя от грохота на взривовете.

Най-сетне не остана нищо освен самата нея — танцуваше. Направи още три кръга, преди да го осъзнае, и спря. Спря и да си тананика. В стената вече имаше сводеста врата, сенчест отвор със звездата, изсечена над него. Сърцето й се вледени. Врата, извеждаща към мястото, откъдето бяха дошли тролоците. Към Погибелта. Само безумци влизаха драговолно в Погибелта. Сбра в ръце грубите си вълнени поли и насила прекоси овъгления каменен площад към портата. Това бе пътят, по който трябваше да продължи.