Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 13 Работа в града

Можеха да поръчат да им донесат храната в стаите, но след като Моарейн Изцери Сюан, двете слязоха за първата смяна на обеда. Не искаха да пропуснат първото си ядене като Айез Седай, в главната трапезария на Сестрите, където Посветените идваха само ако са ги повикали, а новачките — само за да обслужват по масите. Залата беше просторна и с висок таван, с пъстри гоблени, красящи белите стени, и широк корниз, блеснал от тежкия златен варак. Квадратните маси с изящно резбовани тънки крака стигаха едва за четири Сестри и повечето бяха раздалечени достатъчно за интимен разговор, макар че днес някои бяха събрани, за да поберат по-големи групи. Единствените жени в помещението, наметнати с шалове, Сюан и Моарейн скоро привлякоха погледите на други Сестри, да не говорим за няколкото насмешливи усмивки. Моарейн усети как бузките й се сгорещиха, но щеше да трябва нещо повече от усмивчици, за да я принудят да се откаже да си носи шала всеки път, щом напуснеше жилището си. Нещо много повече от нагъл смях. Твърде упорито се бе потрудила, за да си го спечели. Сюан закрачи по ярките подови плочки, на шарки с цветовете на всяка Аджа, с царствено изящество, небрежно намествайки шала по ръцете си, сякаш искаше да привлече още повече вниманието им върху него. Сюан съвсем не беше от срамежливите.

Тук нямаше пейки, а столове с ниски гърбове, резбовани също като краката на масите, и докато в тяхната трапезария Посветените ядяха това, което е приготвила кухнята, една млада слугиня с Пламъка на Тар Валон на гърдите приклекна пред тях в реверанс, след което зареди какво може да им предложи кухнята с напевен гласец на жена, която го прави често. Докато Посветените се хранеха в тежки гледжосани глинени съдове и трябваше да се обслужват и да мият сами чиниите си, същата слугиня им донесе яденето върху сребърен поднос, в блюда от тънък бял тарабонски порцелан, изрисуван с Белия пламък на Тар Валон по ръбовете. Тарабонският не можеше да се сравни с онова, което се внасяше от островите на Ата-ан Миере, но и никак не беше евтин.

Сюан се оплака, че рибата й била с прекалено много подправки, но остави само костите и се озърна, сякаш си мислеше да си поръча още. Моарейн си беше поръчала гъста супа със зеленчуци и телешко, но разбра, че няма много апетит, и накрая хапна само една филийка черен хляб и изпи чаша чай. Трябваше да се измъкне, но спасение нямаше. Да изостави задачата, възложена й от Амирлинския трон, беше немислимо. Може би Съветът щеше да реши, че планът е неосъществим. Никоя не беше говорила с нея по въпроса, откакто Цутама я попита дали не си е мислила да стане кралица на Кайриен. Можеше така да решат. Нищожна надежда, но по-добро не можеше да измисли.

Щом се върнаха в отсека на Сините, Еадит ги привика в покоите си отново и безцеремонно им връчи по един акредитив в размер от хиляда златни корони.

— Ще получавате същата сума от Кулата всяка година на този ден — отсече тя, — или ако не сте тук, ще ви се доставят на посоченото от вас място. — Неприязънта от предишната й лекция напълно беше изчезнала. Сега тя се усмихваше с ведра усмивка, ведра и доволна, че е спечелила нови две Сини. — Разходвайте ги разумно. Можете да получите повече, ако се наложи, но не искайте много често, защото ще ви се налага да отговаряте на въпроси в Съвета. Повярвайте ми, да те разпитват в Съвета никога не е приятно. Никога.

Сюан се ококори, като прочете сумата и, колкото и да изглеждаше невъзможно, се ококори още повече, щом се спомена за повече. Малко търговци разполагаха с повече пари за година, а много благородници трябваше да се оправят с далеч по-малко, но Кулата не можеше да си позволи Сестрите да живеят в оскъдица. Слънчевия дворец беше научил Моарейн, че властта често се усилва от други, които са решили, че вече имаш власт, а показното богатство можеше да го осигури.

Тя самата си имаше банкер, но Сюан вложи акредитива си в Кулата. Баща й през целия си живот не беше спечелил хиляда корони и тя не мислеше да подлага тази сума на какъвто и да било риск. Моарейн така и не можа да я убеди да направи като нея. Интересуваше я само безопасността, а банкова къща, толкова стара, че да е заемала пари на Артур Ястребовото крило, не можеше според нея да се сравни с първата банка, основана след Разрушението.

С шала със сините ресни, гордо заметнат на раменете й, Моарейн си нае носилка на големия площад пред Кулата, където огромното множество от минувачи и улични търговци, акробати и жонгльори, музиканти и продавачи на месеници и печени ядки гледаше да се държи на разстояние от огромната сграда. Малко хора се приближаваха на по-малко от сто крачки, освен ако нямаха работа в Кулата или не искаха да поднесат петиция. Двамата носачи, едри мъжаги в тъмнокафяви палта и със спретнато вързани отзад дълги коси, я понесоха гладко по улиците, като предният подвикваше:

— Сторете път за Айез Седай! Сторете път за Айез Седай!

Виковете като че ли не впечатляваха никого и може би никой не им хващаше вяра. Дори с издърпаните и вързани завески, ресните на шала й щяха да останат скрити, освен ако не подпреше неелегантно ръка на перваза на прозорчето. Никой не се отдръпваше по-бързо, отколкото пред викането на фургонджиите, а често пъти и по-бавно, тъй като фургонджиите бяха с дълги камшици и ги използваха най-охотно. Въпреки това много скоро стигнаха до приличащата на малък палат сграда на един широк булевард с високи голи дървета, редящи се по ивицата между двете платна, и мъжете свалиха носилката, за да могат да отворят вратата. Сградата беше в южняшки стил, с висок бял купол и тесни кули в четирите му краища, и с широко мраморно стълбище, водещо към портик с бели колони, но в нея все пак се долавяше известна скромност. Каменните изваяния, с фризове на лозници и листа, бяха добре изработени, но в същото време не претрупани. Никой нямаше да остави парите си в банка, която изглежда бедна, но и никой нямаше да го направи в банка, която харчи прекалено щедро за себе си.

Портиерът с две червени ивици по ръкавите на тъмното палто я преведе с поклони през високата порта и я предаде на скромно облечен лакей, хубав младеж, макар и твърде висок, който мрачно я поведе към кабинета на госпожа Дормейл, слабичка жена с прошарена коса, с цяла педя по-ниска от Моарейн. Баща й беше работил с по-големия брат на Илейн Дормейл, който все още държеше личните й сметки в Кайриен, което улесняваше избора й в Тар Валон.

Лека усмивка цъфна на обикновено строгото лице на госпожа Дормейл, щом видя шала й, и тя просна тъмните си поли в изискан реверанс, нито прекалено къс, нито много дълбок. Но пък тя я беше удостоила със същия реверанс и когато Моарейн беше дошла тук в роклята на Посветена. В края на краищата знаеше колко е оставила Моарейн в банката при първото си пристигане в града, а и още колко бяха изпращали именията й през годините. Все пак усмивката беше искрена.

— Мога ли да поднеса поздравленията си, Моарейн Седай? — каза тя топло и придружи Моарейн до покрития с мека възглавничка стол с висок резбован гръб. — Ще желаете ли греяно вино, или чай? Може би кифлички с мед, или с маково семе?

— Благодаря ви, малко вино е достатъчно — отвърна с усмивка Моарейн. Моарейн Седай. За първи път някой я нарече така и й хареса как звучи.

След като се разпореди на лакея, жената седна на един стол срещу Моарейн, без да пита за разрешение. Не можеш да искаш от банкера си да прекалява с церемониалността.

— Предполагам, че сте дошли да депозирате стипендията си. — Един банкер, разбира се, щеше да го знае. — Ако искате повече информация, боя се, че изложих всичко, което знам, в писмото, което ви изпратих, и нищо повече не съм научила.

За миг усмивката на Моарейн замръзна. С усилие, тя я размрази и вложи безгрижие в тона си.

— Надявам се да ми го кажете отново. Може да разбера нещо повече, като го чуя на живо.

Госпожа Дормейл леко кимна.

— Както желаете. Преди девет дни при мен дойде един човек, кайриенец, облечен в униформата на капитан от Гвардията на Кулата, и се представи с името Рийс Гортанес. Говореше с много изискан акцент, образован мъж, може би благородник дори, и беше висок, с цели три педи или повече по-висок от мен, и с широки рамене, с воинска осанка. Беше гладко обръснат, разбира се, и лицето му беше с добри пропорции, хубаволик, въпреки белега, дълъг около половин пръст. — С един пръст очерта резка от ъгъла на лявото си око към ухото.

Нито името, нито описанието събудиха нещо в паметта на Моарейн, не че щеше да проговори, ако бяха събудили. Тя махна с ръка на банкерката да продължи.

— Той ми представи заповед, подписана уж и подпечатана от Амирлинския трон, с която ми възлагаше да открия пред него финансите ви. За негово съжаление, познавам добре подписа на Тамра Оспеня, а Бялата кула знае, че никога не бих разкрила банковата тайна на своите клиенти по какъвто и да е повод. Наредих на няколко от лакеите си да го задържат и да го затворят в един празен трезор, след което повиках истинските стражи на Кулата. Съжалявам, че пропуснах възможността да измъкна от него името на господаря или на господарката му, но както знаете, законът на Бялата кула не гледа с добро око на тези неща.

Лакеят се върна с красива сребърна кана и два сребърни бокала на подноса и банкерката замълча, докато не излезе.

— Измъкна се преди да пристигнат стражите — продължи тя, докато наливаше от тъмното вино, ухаещо на подправки. — Въпрос на подкуп. — За миг устата й се изкриви неприязнено и тя поднесе единия бокал на Моарейн с лек поклон. — Заповядах подкупения младеж така да го напердашат, че съм готова да се обзаложа, все още го усеща, когато седне. После го дадох за юнга на един речен кораб, каращ леден пипер за Тийр, където ще го оставят на брега без пукнат петак, освен ако не успее да убеди капитанката да го задържи. Погрижих се за това, като я убедих да ми даде заплатата му в аванс. Хубав младеж е. Може и да я е убедил. Мисля, че й се въртеше в ума, когато ми връчи парите.

Моарейн я погледна сдържано над ръба на бокала си и вдигна въпросително вежда. Много се гордееше с външното си хладнокръвие, силно като всичко, което бе проявила, докато я изпитваха.

— Фалшивият капитан на Гвардията наруши закона на Кулата, Моарейн Седай — отвърна прямо банкерката на неизречения въпрос, — и от мен се изискваше да го предам на правосъдието на Кулата, но вътрешните неща предпочитам да ги пазя вътре. Казвам ви го само защото бяхте замесена. Разбирате ли?

Моарейн кимна. Естествено. Никоя банка не можеше да си позволи да се разчуе, че някой от служителите й взима подкупи. Подозираше, че младежът се е отървал толкова леко само защото е бил нечий син или племенник, иначе можеше сам да заплува по течението на реката. Банкерите не си поплюваха.

Госпожа Дормейл не попита какво знае или мисли Моарейн по въпроса. Не беше нейна работа. Лицето й дори не показа любопитство. Дискретността бе една от причините Моарейн никога да не държи по-големи суми в Кулата. Като новачка, без достъп в града, нямаше да са й нужни, но чувството й за лична дискретност я накара да продължи тази практика и като Посветена. Законът на Кулата изискваше равно представителство на всяка Аджа в банката на Кулата, а след като вече носеше шала, тя не искаше финансовите й дела да са известни на други Сини, още по-малко на други Аджи, особено след това, което току-що беше чула.

Единствената причина Кулата да е задържала писмото на госпожа Дормейл можеше да е, че Съветът се е надявал да я приспи с мисълта, че са се отказали да я поставят на Слънчевия трон. Но вече бяха направили първите си ходове, или по-скоро, след като трябваше да са предпазливи като крадци, опитващи се да срежат добре пазената кесия на богата дама, много повече от първите. Достатъчно, за да разгадае намерението им. Нищо друго не можеше да обясни един кайриенец, опитващ се да разбере как харчи парите си. О, Светлина, щяха да го направят, преди да е разбрала какво става, освен ако не измислеше някакъв изход.

Не позволи, разбира се, нищо от това да се изпише на лицето й, само отпиваше от виното си и топлата му сладост се плъзгаше по гърлото й, докато цялата излъчваше ведрост.

— Много добре сте постъпили, госпожо Дормейл, и то в щета на своя дом. Моля, прехвърлете от сметката ми подходящата компенсация. — Съвсем правилно, банкерката отказа на два пъти, поклащайки глава, преди да го приеме с показна неохота, която Моарейн едва забеляза. Светлина, трябваше да намери някакъв изход!

Започна да съставя планове. Не за бягство, а за да бъде готова. Подписа се на акредитива, преди да напусне, и даде указания, при които госпожа Дормейл не показа и сянка на изненада. Навярно защото и тя беше кайриенка, поради което беше свикнала с Даес Дай-мар, а може би защото всички банкери бяха стоици. Навярно имаше за клиенти и други Айез Седай. В такъв случай Моарейн щеше да го научи само ако Сестрите й го кажеха сами. И един гроб беше по-малко дискретен от Илейн Дормейл.

Щом се върна в Кулата, тя поразпита, за да си избере шивачка. Не по-малко от пет Сини посочиха Тамори Алкохи като най-добрата в Тар Валон, а дори тези, които споменаха други имена, признаваха, че Тамори е много добра, тъй че на следващата сутрин двете със Сюан взеха носилки до дюкяна в госпожа Алкохима, като Сюан изропта срещу високата цена. Как пък не! Само един сребърен петак. Струваше й голямо усилие да убеди Сюан да тръгне с нея. Как можеше да си въобразява тя, че четири рокли ще й стигнат? Трябваше да я научи да не бъде толкова стисната.

Шивалнята на госпожа Алкохима, чиито стени бяха покрити с високи рафтове, пълни с топове коприна и фина вълна във всички въобразими цветове, се оказа един от многото големи дюкяни, заемащи наземния етаж на сграда, която сякаш цялата беше на кривини. И подхождаше много добре на Тамори. Тя бе светлокожа като за доманка и пред нея Гитара Морозо щеше да изглежда едва ли не като момче. Когато дойде да ги поздрави — шаловете им с ресни предполагаха, че ще ги посрещне лично — вместо просто да крачи, тя като че ли се рееше изящно между ниските тезгяхи, пълни с дантели и лентички, и манекените, облечени в полудовършени облекла. Половин дузината й помощнички до една се сведоха в дълбок реверанс, все хубави жени, облечени във великолепно скроени мостри на модата от родните им страни, всяка различна, но от страна на майсторката шивачка реверанси нямаше. Тя знаеше мястото си на този свят. Светлозелената й рокля, елегантна и същевременно семпла, говореше добре за дарбите й, въпреки че се впиваше леко скандално в тялото й, извайвайки го по начин, който не оставяше никакво съмнение какво се крие под коприната.

Мечтателната усмивка на Тамори се разшири, щом тя чу поръчката им, и с пълно право. Малко от клиентките й щяха да дойдат за цял гардероб само в едно посещение. Най-малкото, ушири се за Моарейн. С много ръчкане Сюан се съгласи на шест рокли, за да си има по една за всеки ден от неделята с тези, които вече имаше, но ги искаше вълнени. Моарейн си поръча двайсет, половината с разцепени за езда поли и всички — от най-добрата коприна. Можеше да мине и с по-малко, но Съветът можеше да провери. Поръчка за двайсет щеше да ги накара да си мислят, че ще се заседи задълго в Тар Валон.

Двете със Сюан бързо се озоваха в задната стая, където под наблюдението на Тамори шест нейни помощнички ги съблякоха до голо, взеха им мерките и ги заобръщаха насам-натам, та да може шивачката да види над какво трябва да поработи. Почти при всички други обстоятелства това щеше да смути Моарейн до смърт. Но това се правеше за шивачка и тук беше голямата разлика. После дойде ред да им покажат плата, за избор. Тамори знаеше какво означават ресните на шаловете им и преобладаваха отсенките на синьото.

— И не забравяйте, искам прилични рокли — напомни Сюан. — Високи деколтета и нищо прекалено впито. — Последното — с многозначителен поглед към облеклото на Тамори. Моарейн едва не изстена. Дано Светлината да не позволеше Сюан да продължи по този начин!

— Мисля, че това е може би прекалено светло за мен — измърмори Моарейн, когато едно високо русокосо момиче в зелено и със срязано на квадрат деколте, показващо прекалено много гръд, надипли по тялото й небесносиня коприна. — Мислех си за кайриенския стил, без цветовете на Дома или бродерия — предложи тя. Никога нямаше да понесе цветовете на Дамодред в Кулата.

— Кайриенска кройка, разбира се — каза Тамори и потупа замислено с палец пълничката си устна. — Това ще ви стои много добре. Но този цвят стои чудесно на светлата ви кожа. Половината ви рокли трябва да са в светъл тон, а половината — с везмо. Търсите елегантност, а не простота.

— По четвъртинка от всяко, може би? — Кайриенската кройка й стояла добре? Тази да не би да намекваше, че не би могла да носи доманска рокля? Не че щеше да го направи. Тоалетът на Тамори беше направо неприличен! Но все пак, въпрос на принцип.

Шивачката поклати глава.

— Поне една трета в светли тонове — отряза тя твърдо. — Поне. И половината с бродерия. — Леко намръщена, тя отново потърка устната си с палец.

— Една трета, и половината — отстъпи Моарейн, преди жената да е вдигнала още по-високо, както, изглежда, се канеше. С добрите шивачки винаги всичко се свеждаше до преговори. Какво пък, можеше да изтърпи малко бродерия.

— Имате ли нещо по-евтинко, госпожо Алкохима? — запит Сюан, поглеждайки намръщено фината синя вълна, с която я бяха заметнали. Светлина, питаше за цени! Нищо чудно, че момичетата около нея изглеждаха скандализирани.

— Ще ни извините ли за минутка, Тамори? — каза Моарей и след като шивачката кимна, подаде парчето коприна на андорското момиче и припряно придърпа Сюан настрана.

— Слушай ме, Сюан, и недей да спориш — зашепна й бързо — Не трябва да караме Тамори да чака дълго. Не питай за цени; тя ще ни каже колко струва, след като си направим избора. Тук нищо не може да се купи евтино, но роклите, които шие Тамори, ще те направят да приличаш на Айез Седай точно толкова, колкото и шалът. И тя е Тамори, а не госпожа Алкохима. Трябва да спазваш приличието, иначе ще помисли, че й се подиграваме. Но се опитай да помислиш за нея като за Сестра, която стои малко по-високо от теб. Малко зачитане е необходимо. Съвсем мъничко, но тя ще ти каже по-скоро какво да носиш, вместо да те пита.

Сюан се навъси през рамо към доманката. Светлина! Навъси се!

— И проклетият обущар ли ще ни каже какви пантофи да си купим, за да ни вземе толкова, с колкото може да се купят петдесет нови мрежи?

— Не — отвърна нетърпеливо Моарейн. Тамори само си беше вдигнала едната вежда, но лицето й беше като буреносен облак. Смисълът на тази вдигната вежда беше ясен като най-чистия кристал. Вече бяха накарали шивачката да чака твърде дълго и това щеше да си има цена. А и онова въсене! Зашепна колкото може по-бързо: — Обущарят ще ни направи каквото поискаме и с него ще можем да пазарим цената, но не прекалено, ако държим да си свърши работата най-добре. Същото е с ръкавичаря, с чорапчията, с шивачката на долни ризи и всичко останало. Само се радвай, че двете нямаме нужда от фризьорка. Най-добрите фризьорки са истински тиранки, а за парфюмеристките да не говорим. — Сюан се изсмя, сякаш това бе шега, но все някой ден щеше да го разбере, ако седнеше на фризьорка, без да знае как ще й подредят косата, докато фризьорката не свърши и не я накара да се погледне в огледалото. Така поне ставаше в Кайриен.

След като се разбраха за цветовете, както и за формите на бродерията — тук също бяха нужни преговори, както и по кои рокли точно да се бродира — все пак се наложи да се задържат още, докато се скрои първата рокля и я тропосат по тях, задача, която Тамори изпълни ловко, с пристегнатата на кръста й възглавничка с топлийки. Моарейн скоро разбра каква щеше да е цената за това, че я накараха да чака. Тъканта, която закарфичваше за Моарейн, беше по-светла и от небесносиньото, по-скоро бяло в синкав оттенък, а по начина, по който карфичеше тъмната вълна на Сюан, щеше да й стои почти толкова прилепнала по бюста и бедрата, колкото собствената й дреха. Можеше и по-лошо да бъде. Шивачката „без да иска“ ги боцна по десетина пъти и настоя да закарфичи всяка отделна рокля. А Моарейн беше сигурна, че първите й рокли до една щяха да бъдат във възможно най-светлите тонове.

Когато Тамори спомена цената, след като смъкнаха от тях тропосаните дрехи, Сюан се оцъкли, но поне си замълча. Щеше да се научи. В град като Тар Валон една златна корона за вълнена рокля и десет за копринена беше съвсем разумна цена за шивачка с качеството на Тамори. За всеки случай Моарейн измърмори, че са готови да доплатят щедро за бърза изработка. Иначе можеше нищо да не получат месеци наред.

Преди да си тръгнат, каза на Тамори, че е решила за още пет рокли за езда, във възможно най-строгия кайриенски стил, което значеше тъмно, макар да не се изрази точно така, всяка с по шест ивици през гърдите в червено, зелено и бяло, далеч по-малко от онова, на което имаше право. Изражението на доманката не се промени от това доказателство, че е доста нископоставен представител на благороден дом. Да шиеш за Айез Седай бе равносилно на това да шиеш за Върховен трон или може би за владетел.

— И ще ми трябват бързо, моля — каза й Моарейн. — И не ни ги пращайте. Някой ще дойде да ги вземе.

— Мога да обещая, че те ще са последни, Айез Седай.

О, да; първите й рокли щяха да са светли. Но втората част от плана й беше изпълнена. Засега беше толкова готова, колкото можеше да е.