Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 19 Езерна вода

В тези ранни часове гостилницата беше пуста, макар че дрънченето на съдове и мърморенето откъм кухните подсказваше, че се приготвя закуската. Тя притича през страничната врата и тръгна към конюшнята. Без да я видят, надяваше се. Дотук — добре. Небето тъкмо започваше да посивява, въздухът бе хладен, но дъждът поне беше спрял. Имаше един сплит за задържане на дъжда, но щеше да се забележи. Сбра полите си и наметалото да не ги оцапа из локвите и ускори крачките си. Колкото по-бързо се махнеше, толкова по-малка бе опасността да я видят.

Не че можеше да избегне всички погледи. Пантите тихо изскърцаха, щом отвори една от вратите, за да се шмугне вътре, и съблеклият палтото си коняр, оставен да пази през нощта, скочи на крака от столчето, на което несъмнено беше подремвал. Мършав и кривонос, с дръпнати салдейски очи, мъжът прокара пръсти през косата си в безсилен опит да я оправи и се поклони вдървено.

— С какво мога да помогна на милейди? — попита той хрипливо.

— Оседлай ми кобилата, Казин — рече тя и плесна един сребърник в шепата му. Голям късмет, че същият беше на смяна, когато пристигна. Господин Хелвин беше описал Стрела в книгата на конюшнята, оставена на една полица до вратата, но тя много се съмняваше, че Казин може да чете. Сребърникът го накара да се удари по челото и да забърза към яслата на Стрела. По-често получаваше медни петаци, сигурно.

Съжаляваше, че оставя товарния си кон, но дори една глупава благородничка — чу ясно как Казин измърмори: „Кои ще ти язди по това време освен някоя глупава благородничка?“ — нямаше да вземе товарния си кон за сутрешна разходка. Най-малкото щеше да изтича вътре да провери дали се е разплатила напълно с ханджията. Беше, при това за един ден в повече, но имаше опасност Кацуан да е обещала награда на всички слуги да следят движенията й. На нейно място тя щеше да го направи. А така никой нямаше да заподозре нищо, докато няколко часа не забележеха липсата й.

Яхна Стрела, усмихна се хладно на коняря заради подхвърлянето му и бавно подкара по влажните, почти пусти улици. Просто една малка утринна езда, колкото и рано да беше. Денят обещаваше да е хубав. Беше се изваляло, само един облак затулваше звездите, а вятърът почти беше спрял.

Лампите високо по стените на всяка сграда все още бяха запалени и почти не оставаха сенчести места, ала единствените хора, които можеха да се видят, бяха патрулите на Нощната стража, с техните алебарди и арбалети. Цяло чудо беше, че хора можеха да живеят толкова близо до Погибелта, където от всяка тъмна сянка можеше да изскочи мърдраал. Нощните стражи я гледаха изненадано, когато ги подминаваше. Никой не излизаше нощем. Не и в Граничните земи.

Поради което тя самата се изненада, като видя, че не е стигнала първа до западната порта. Забави Стрела и се задържа далече зад тримата едри мъже, чакащи с товарен кон зад трите си ездитни. Никой от тях нямаше шлем, но всеки носеше меч на бедрото, тежък конен лък и натъпкан със стрели колчан, вързан за седлото. Малцина излизаха без оръжие по тези земи. Вниманието и на тримата беше насочено към залостените порти, като от време на време си подхвърляха по някоя дума с пазачите на портата. Изглеждаха нетърпеливи портите да се отворят и почти не се озъртаха назад към нея. Лампите при портите открояваха ясно лицата им. Стар мъж с прошарена коса, много по-млад с кораво лице, и двамата с тъмни, дълги до коленете палта и с плетени кожени ремъци на челата. Малкиери? Май това означаваха ремъците. Третият беше арафелецът с плитките със звънчета, в тъмножълто палто, с пришити по него още звънци. Същият, когото беше видяла да излиза от „Небесните порти“.

Докато яркият резен на изгрева се покаже на хоризонта, за да се отворят широко портите, вече няколко търговски кервана се бяха наредили за тръгване. Тримата мъже минаха първи, но Моарейн пропусна десетина високи, покрити със зебло фургони с шесторни впрягове да изтрополят пред нея, с предните им охранници в шлемове и нагръдници, преди да подкара по моста и после — по пътя през хълмовете. Държеше обаче под око тримата. В края на краищата те се бяха запътили в нейната посока.

Движеха се бързо, добри ездачи бяха, ала скоростта я устройваше. Колкото повече разстояние оставеше между себе си и Кацуан, толкова по-добре. Караше достатъчно близо, за да вижда тримата. Нямаше нужда да привлича вниманието им, докато тя самата не го реши. При тази скорост търговските фургони с охраната им останаха назад много преди тя да види първото село, някъде към обед — няколко двуетажни каменни къщи с плочести покриви, струпани около едно ханче на горист хълм край пътя. Дори след няколкото месеца все още й се струваше странно, че вижда селяни с мечове, а пред всяка врата беше подпряна поне по една алебарда. И арбалети и стрели освен това. Какъв рязък контраст с децата, търкалящи обръчи и подхвърлящи си парцалени топки по улицата.

Тримата изобщо не забавиха, нито погледнаха към селото, но Моарейн се спря, колкото да си купи половин самун бухнал бял хляб и един резен кораво жълто сирене, а и да попита дали познават жена на име Авин Саера. Отговориха й с „не“ и тя подкара в галоп, докато тримата не се появиха отново по утъпкания път — яздеха със същата равномерна скорост. Може би не знаеха нищо освен името на Сестрата, с която беше говорил арафелецът, но всичко, което можеше да научи за Кацуан или някоя от другите две, щеше да е от полза.

Измисли няколко плана как да се обърне към тях и се отказа от всички. Трима мъже на пуст път като нищо можеха да решат, че една сама млада жена е възможност, спусната им от небето, особено ако бяха това, от което тя се боеше. Ако се стигнеше дотам, щеше да се справи с тях без трудности, ала искаше да го избегне. Окажеха ли се Мраколюбци, или просто разбойници, щеше да й се наложи да ги задържи в плен, докато ги предаде на някакви власти. Не можеше да се предвиди колко време ще й отнеме това, пък и тогава нямаше да може да скрие, че е Айез Седай. Вестта, че сама жена е пленила трима мъже — събитие, което едва ли можеше да се нарече ежедневно — щеше да се пръсне като пожар в суха гора. Все едно да държи стълб Огън над главата си, че да я види всеки, който иска да я намери.

Гората отстъпи ред на разпръснати нарядко стопанства, а те на свой ред се смениха с гори, високи борове и смърч, дебели дъбове с едва напъпили листа. Над главата й закръжи червеноглав орел, няма и на двайсет стъпки, и се очерта ясно на фона на гаснещото слънце. Пътят беше пуст с изключение на тримата мъже, пуст и напред, и назад. Свестните хора вече се бяха прибрали за вечеря. Не че наоколо можеше да се види нещо повече от селяшка къща или чифлик. Щом сянката й взе да се удължава, Моарейн реши да забрави за тримата и да си намери място за спане. С малко късмет, можеше скоро да види още някоя ферма и ако един сребърник не й осигуреше легло, можеше да стигне за плевник поне. Без късмет, седлото й щеше да стане за възглавница, макар и корава. Храната обаче нямаше да й дойде зле. Хлябът и сиренето отдавна бяха свършили.

Тримата мъже отпред изведнъж се спряха насред пътя и заговориха нещо. Тя дръпна юздите и също спря. Дори да я бяха забелязали, предпазливостта, уместна за една сама жена, й продиктува да не ги приближава. После един от непознатите поведе товарния кон и свърна към гората встрани. Другите пришпориха конете си и подкараха по-бързо, сякаш изведнъж се сетиха, че трябва да стигнат някъде.

Моарейн се намръщи. Арафелецът беше един от двамата, които пришпориха напред, но след като бяха пътували дотук заедно, сигурно беше споменал на онзи, който бе влязъл в гората, че се е срещнал с Айез Седай. По-младият малкиер, прецени тя. Хората си говореха за такива срещи. Всъщност сравнително малко хора срещаха Сестра и разбираха коя е тя и каква. А един мъж със сигурност щеше да й създаде по-малко неприятности от трима, стига да внимаваше.

Стигна до мястото, където се беше отклонил ездачът с товарния кон, слезе и взе да оглежда за дири. Повечето знатни дами оставяха търсенето на дирята за своите ловци, но тя бе придобила интерес към това занимание през годините, когато катеренето по дърветата и цапането бяха също толкова забавни. Този мъж обаче явно не беше привикнал с гората. Скършените клонки и разровените сухи листа бяха оставили диря, която можеше да проследи и дете. На стотина крачки навътре в гората тя забеляза широко езерце в една падина сред дърветата. А до него — по-младия малкиер.

Вече бе разседлал и вързал дорестия си кон — великолепно на вид животно; прекалено добро за протритото му палто; това сигурно беше знак, че е разбойник — и тъкмо слагаше дисагите на земята. Отблизо й се стори още по-едър, с много широк рамене и тънък кръст. И изобщо не можеше да се нарече хубавец. Дори чаровен не беше с това сурово скулесто лице. Лице точно като за разбойник. Той разкопча колана с меча, седна кръстато с лице към езерото, остави меча и колана до себе си и отпусна ръце на коленете си. Като че ли се загледа над водата, която все още проблясваше между сенките на късния следобед в тръстиките по отсрещния бряг. Нито един мускул по него не трепваше.

Моарейн помисли. Явно го бяха оставили да направи бивака. Другите двама щяха да се върнат, но не много скоро, защото той не бързаше със задачата си. Един-два въпроса нямаше да й отнемат много време. „Кой от вас е говорил с Айез Седай наскоро?“ можеше да е достатъчно. И ако се окажеше малко изнервен — например от това, че изведнъж я вижда зад гърба си, — можеше да й отговори преди да е помислил. Сайдар можеше да се остави за накрая. Щеше почти сигурно да го използва, но нека фактът, че може да прелива, да останеше за допълнителна изненада.

Върза юздите на Стрела за ниския клон на един клен, сбра наметалото и полите си и застъпва напред колкото можеше по-тихо. Зад мъжа имаше малка издатинка и тя стъпи върху нея. Малко повече височина щеше да е от полза — все пак той беше много висок. А още повече щеше да помогне, ако я видеше с ножа й в едната ръка и неговия меч в другата. Преля и бързо дръпна меча с ножницата към себе си. Всяка изненада, която можеше да го стъписа, че да…

Той беше по-бърз, отколкото можеше да допусне. Толкова едър човек не можеше да е толкова бърз, но още докато хващаше ножницата в ръката си, той се надигна, обърна се вихрено и спипа с едната си ръка другия край, а с другата я хвана за предницата на роклята. Докато се сети да прелее, Моарейн вече летеше във въздуха. Остана й време само колкото да види срутващото се отгоре й езеро, време колкото да извика нещо — не знаеше какво — и цопна по корем във водата със силен плясък, въздухът чак излезе от дробовете й, и потъна. Водата беше ледена! Тя така се стъписа, че изтърва сайдар.

Стъпи на дъното и се изправи — ледената вода бе до кръста й, — закашля, а косата й се полепи по лицето и подгизналото наметало натежа на раменете й. Извъртя се побесняла към нападателя си, бясно прегърна отново Извора, готова да го събори и да го запердаши, докато заскимти!

А той стоеше, клатеше глава и се мръщеше учуден към мястото, където беше застанала преди малко, на цял разкрач от него. Все едно че беше някаква риба в това езеро! Когато най-сетне благоволи да я забележи, остави меча с ножницата на земята, пристъпи до брега на езерото, наведе се и изпъна ръката си.

— Не е никак разумно да се опитвате да лишите един мъж от меча му — рече той и след като погледна косо към цветните ивици по роклята й, добави: — милейди. — Едва ли можеше да се нарече извинение. Смайващо сините му очи отбягваха да срещнат нейните. Само ако й се подиграваше…

Тя замърмори под нос, непохватно загази във водата и хвана протегнатата му ръка с двете си ръце. И задърпа с всичка сила. Да пренебрегнеш ледената вода по ребрата си никак не беше лесно, а щом тя беше мокра, да се намокри поне и той, без да е нужно да използва Единст…

Той се изправи, вдигна ръката си и тя се измъкна от водата, увиснала на нея. Зяпна го слисана. Той я пусна да стъпи на земята и се отдръпна.

— Ще запаля огън и ще накача одеяла, да можете да се подсушите — каза, все така отбягвайки да срещне погледа й. Какво криеше? Или може би беше свенлив? Не беше чувала за свенливи Мраколюбци, но кой знае, можеше и такива да има.

Спази думата си и докато другите двама се върнат, Моарейн вече стоеше до малкия огън, оградена с одеяла, които той бе измъкнал от багажа и беше накачил по клоните на един дъб. Не й трябваше огън да се изсуши, разбира се. Сплитът на Вода бе отнел и последната капка от косата и дрехите й, още докато си беше с тях. Той обаче все едно, че не го забеляза. Нито пък нея, докато тя не вчеса и не изчетка косата си. Но топлината на пламъците все пак не й дойде зле. Все едно, трябваше да се позадържи между одеялата достатъчно дълго, за да реши мъжът, че се е възползвала от огъня, както той си мислеше. Но за всеки случай задържа сайдар. Дотук все пак нямаше никакво доказателство.

— Тя проследи ли те, Лан? — чу се гласът на слизащ коня мъж, придружен от звъна на камбанките. Арафелецът.

— Тия одеяла защо си ги увесил така? — кисело попита друг глас.

Моарейн зяпна в пустото и не чу какво отвърна нападателят й на въпросите. Бяха знаели? В тези смутни времена хората се пазеха от разбойници, но те бяха забелязали една самотна жена и бяха решили, че тя ги преследва? Пълна безсмислица. Но защо ще я подмамват в гората, вместо да я срещнат открито? Трима мъже нямаха причина да се боят от една жена. Освен ако не знаеха, че е Айез Седай. Виж, тогава щяха да са много предпазливи. Но тя бе сигурна, че високият и представа си няма как се бе докопала до меча му.

— Кайриенка ли е, Лан? Предполагам, че си виждал кайриенка само по кожа, но аз не съм. — Виж, това стигна до ушите й, а както беше изпълнена със Силата, успя да долови и още един звук. От меч, излизащ от ножницата си. Приготви си няколко сплита, които щяха да ги спрат на място, дръпна лекичко края на едното одеяло и надникна.

За нейна изненада, мъжът, който я беше метнал във водата — Лан? — стоеше с гръб към одеялата. Той беше извадилият оръжието. Арафелецът го гледаше учудено.

— Помниш Хилядата езера, Рин — каза хладно Лан. — Нима една жена трябва да бъде пазена от очите ти?

За миг си помисли, че Рин също ще посегне за меча си въпреки оръжието в ръката на Лан, но по-старият мъж — Букама, както чу да го наричат — сбръчкан и побелял, но висок като двамата, успокои нещата, като ги отведе настрана с приказки за някаква игра, „седмиците“. Играта се оказа доста странна, пък и опасна на гаснещата дневна светлина. Лан и Рин седяха кръстато един срещу друг, мечовете им бяха прибрани в ножниците, а после без предупреждение ги вадеха и оръжието на всеки святкаше към гърлото на другия, на косъм от плътта. По-старият посочи Рин; прибраха ги и после — пак. Докато гледаше, резултатът беше същият. Рин май не беше толкова самоуверен, колкото изглеждаше.

Моарейн изчака зад одеялата — мъчеше се да си спомни какво беше учила за Малкиер. Не беше кой знае колко, повечето история. Рин помнеше Хилядата езера, значи и той трябваше да е малкиер. Имаше там някаква история за озлочестени жени. След като тъй или иначе вече беше с тях, защо да не остане, докато разбере каквото може?

Когато излезе иззад одеялата, беше готова.

— Предявявам правото си на сама жена — заяви официално. — Пътувам за Чачин и моля за закрилата на мечовете ви. — И за всеки, случай плесна по една тлъста сребърна монета в дланта на всеки от мъжете. Всъщност не беше много сигурна какво точно означава тъпото „право на сама жена“, но среброто привличаше вниманието на повечето мъже. — И още по две ще ви се платят в Чачин.

Реакциите не бяха каквито очакваше. Рин изгледа ядосано монетата и я завъртя между пръстите си. Лан погледна своята безизразно, изсумтя и я пъхна в джоба на палтото си. Сети се, че им е дала последните си марки на Тар Валон, но монети на Тар Валон можеше да се намерят навсякъде, наред с парите от всяка друга страна.

Букама се поклони, с лява ръка на коляното.

— За мене е чест да ви служа, милейди. До Чачин ще ви браня с живота си. — И неговите очи бяха сини, и също отбягваха да срещнат нейните. Дано само не се окажеше Мраколюбец.

Да разбере изобщо нещо се оказа трудна работа. Направо невъзможна. Първо, тримата бяха доста заети с устройването на бивака, грижите за конете, наклаждането на по-голям огън. Явно не горяха от желание да посрещнат без него хладната нощ. Букама и Лан почти дума не казаха по време на вечерята с коравата пита и сушеното месо, които тя се постара да не изгълта лакомо наведнъж. Рин говореше и беше доста чаровен всъщност, с една трапчинка на бузата, щом се усмихнеше, и очите му святкаха, но не й даде повод да спомене за „Небесните порти“ или за Айез Седай. Когато най-сетне го попита защо отива в Чачин, лицето му се натъжи.

— Всеки трябва да умре някъде — промълви той и отиде да си оправя постелята. Много странен отговор. Подходящ за Айез Седай.

Щом луната изгря над дърветата, Лан пое първата смяна на пост, седнал кръстато недалече от Рин, а когато Букама загаси огъня и се загърна в одеялата си до Лан, тя заплете по една преграда от Дух около всеки. Потоци на Дух, които можеше да държи и насън, а ако някой от тях се задвижеше през нощта, преградите щяха да я събудят, без да ги предупредят. Това означаваше да се буди при всяка смяна, а те се сменяха често, но нищо не можеше да се направи. Нейната постеля беше на прилично разстояние от мъжете и тя отпусна за трети път глава на седлото. Букама измърмори нещо, което не можа да долови. Но съвсем ясно чу отговора на Лан.

— По-скоро ще се доверя на някоя Айез Седай, Букама. Върви да спиш.

Целият гняв, който беше потискала, се надигна отново. Хвърли я в леденото езеро, не й се извини, а сега и… Тя преля, Въздух и Вода, с мъничко Земя. От езерото се надигна дебел воден стълб, изпъна се нагоре и нагоре, и се изви в дъга. И се срути върху глупака с толкова развързания език!

Опръскани, Букама и Рин скочиха и засипаха ругатни, но тя задържа пороя, докато не преброи до десет. Водата се изля върху целия бивак. Очакваше да види подгизнал, полузамръзнал мъж, паднал по очи на земята и готов да се учи на прилично поведение. Наистина беше мокър и около краката му се мятаха няколко рибки. Стоеше прав. Без да вади меча си.

— Твар на Сянката? — каза невярващо Рин, а Лан го надвика:

— Може би! Но за такова нещо не бях чувал. Пази жената, Рин! Букама, хвани на запад и завий на юг. Аз поемам на изток и завъртам на север!

— Не е твар на Сянката! — сопна се Моарейн и ги спря по местата им. Тримата я зяпнаха. Искаше й се по-добре да види физиономиите им на лунната светлина, но хвърлените от облаците сенки помагаха и на нея, загръщайки я в тайнственост. Постара се да вложи в гласа си цялото хладно спокойствие на Айез Седай, на което бе способна. — Неразумно е да проявявате към една Айез Седай нещо друго освен почит, господин Лан.

— Айез Седай? — промълви Рин. Въпреки смътната светлина, благоговението, изписало се на лицето му, беше съвсем явно. Или беше страх.

Никой друг не обели дума, ако се изключеше ръмженето на Букама, докато влачеше постелята си по-далече от калта. На Рин му отне доста време да си изнесе постелките — кланяше се и поглеждаше боязливо към нея. Лан не направи никакъв опит да се изсуши. Понечи да си избере ново място за пост, спря и седна на мястото си, в калта и водата. Човек можеше да си помисли, че е жест на смирение, само дето той се озърна към нея и този път почти срещна очите й. Ако това беше смирение, то кралете бяха най-смирените хора на земята.

Тя, разбира се, отново оплете преградите си около тях. Ако не друго, то разкриването й само правеше това още по-необходимо. Но дълго време не можа да заспи. Имаше много неща, за които да мисли. Първо, никой не я попита защо ги преследва. Мъжът не беше паднал, останал беше изправен! Но странно, когато сънят я унесе, си мислеше за Рин. Жалко, ако вече се боеше от нея. И много жалко, ако се окажеше Мраколюбец. Беше чаровен, направо хубавец всъщност. И тя нямаше нищо против един мъж да иска да я види без дрехи. Стига да не го казва на други.