Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 21 Хитринки със Силата

Лан съзнаваше, че ездата им до Чачин ще е паметна, в пътуването напълно оправда очакванията му. Яздеха с все сила, подминавайки керваните, без да спират в нито едно село. Преспиваха повечето нощи под звездите, тъй като вече никой от тях нямаше пари за ханове, не и за четирима души с коне. Трябваше да се задоволят с плевници и купи сено, стига да намереха плевник или купа сено по мръкване. По повечето хълмове покрай пътя нямаше нито село, нито самотна ферма, само високи дъбове и клен, борове и ели, с пръснати между тях по-ниски брези и калина. В Граничните земи такова нещо като самотна ферма не съществуваше — рано или късно една усамотена ферма се превръщаше в гроб.

Алис продължаваше издирването си на тази Саера във всяко селце, през което минеха, въпреки че си мълчеше всеки път, щом Лан или някой от останалите я попиташе, и ги поглеждаше ледено, докато не се махнат. Еша си нямаше с този леден поглед. За него поне. Рин трепваше, зяпваше я с широко отворени очи, подтичваше и я засипваше с комплименти като вързан на кучешка каишка ухажор, все така колебайеки се между захласа и страха, а тя приемаше угодниченето му и комплиментите му като нещо, което й се дължи, и в същото време сърдечно се смееше на остроумията му.

Не че се беше съсредоточила само върху него. Рядко минаваше час, без да задълбае с въпросите си към всеки от тях поред, сякаш искаше да узнае всичко за живота им. Беше като цял рояк черни мухи тази жена — колкото и да ги отпъждаш, все ще намерят къде да захапят. Даже на Рин му стигна умът да не се поддава на този разпит. Миналото на човек си беше негово лично и на хората, с които е живял. Не можеше да е предмет на клюка с някаква си любопитна жена. Въпреки въпросите й, Букама продължаваше да мърмори. Ден и нощ, всяка втора реплика, която се изплъзнеше от устата му, беше свързана с въпросния оброк. Лан взе да си мисли, че единственият начин да го накара да млъкне е да се закълне да не дава такъв оброк.

На два пъти гъсти черни облаци се изтъркаляха откъм Погибелта и ги засипаха с пороен леден дъжд, смесен с градушка, толкова едра, че можеше да им счупи главите. Най-силните бури напролет идваха обикновено от Погибелта. Първия път, когато облаците затулиха небето на север, той взе да се оглежда за място, където клоните на дърветата щяха да са достатъчно гъсти, за да им осигурят прикритие, да речем с помощта на няколко опънати над главите им одеяла, но Алис разбра какво прави и рече хладно:

— Няма нужда да спираме, господин Лан. Вие сте под моята закрила.

Доста резервиран, той продължи да се оглежда, когато бурята връхлетя. Мълниите засвяткаха с бяло-синкавите си зъбци по небето, което изведнъж заприлича на нощ, и гръмотевиците забиха като огромни тъпани над главите им, ала поройният дъжд се заизлива около невидимия купол, който се местеше с движението на конете им, и едрите парчета град заотскачаха от него в зловеща тишина, все едно че не удряха по нищо. Същото им го направи и при втората буря и като че ли се изненада, когато й поднесоха благодарностите си. Лицето й си остана все така гладко, в съвършено подражание на айезседайската ведрост, но нещо проблесна в очите й. Странна жена.

Срещаха и разбойници, точно както твърдяха слуховете, обикновено на групи от по десетина души, облечени дрипаво, които преценяваха набързо шанса си срещу тримата, поглеждаха изпънатите им лъкове и бързо се скриваха навътре из дърветата, преди Лан и останалите да са се приближили. Или той, или Букама ги подгонваха винаги, само колкото да се убедят, че наистина са си отишли, а другите двама оставаха да пазят Алис. Щеше да е глупаво да се натъкнат на засада, за която знаят, че може да ги чака.

По пладне на четвъртия ден яздеха през гористите хълмове по път, проснал се пуст, докъдето стигаше погледът им и в двете посоки. Небето беше ясно, само с няколко бели облачета, зареяни високо, и единствените звуци, които стигаха до ушите им, бяха тропотът на копитата и цвърченето на катерички по клоните. Изведнъж на около трийсет крачки напред от двете страни на пътя от дърветата изскочиха конници — двайсетина дрипльовци, които се построиха в редица пряко на пътя, а тропотът на копита подсказа, че зад тях идат още.

Лан пусна юздите, дръпна още две стрели от колчана и ги задържа между пръстите си, докато опъваше лъка с вече заредената. Съмняваше се, че ще му остане време да изстреля и трите, но шанс винаги имаше. Трима от мъжете пред него бяха с доста разнебитена броня, с петна от ръжда по мръсните палта, а единият беше с ръждясал шлем с решетест лицев предпазител. Никой не носеше лък — не че това променяше особено положението.

— Двайсет и трима на трийсет крачки зад нас — извика Букама. — Без лъкове. По твоя команда.

Бандата бе достатъчно голяма, за да нападне цял търговски керван с всичката му охрана. Лан не стреля. Докато мъжете седяха кротко в седлата си, все още имаше шанс. Малък. Животът и смъртта често пъти зависеха от малкия шанс.

— По-добре да не бързаме — подвикна мъжът с шлема пред тях, смъкна го и оголи прошарената си сплъстена коса и мършавото мръсно лице, видяло бръснач сигурно преди не по-малко от една неделя. Усмихна се широко и показа дупките от два окапали зъба. — Сигурно ще можете да убиете двама или трима от нас, преди да ви посечем, но няма нужда от това. Само ни оставете парите си и накитите на тая хубава дама с вас, и ще можете да продължите по пътя си. Хубавите дами в коприна и кожа винаги носят много накити, нали? — И се ухили към Алис. Сигурно го смяташе за приятелска усмивка.

Предложението не можеше да ги изкуси. Тези типове искаха да не дават жертви, стига това да можеше да се избегне, но ако им се предадяха, щяха да срежат гърлото му, както и на Букама и на Рин. И щяха да пленят Алис. Ако криеше някаква хитринка със Силата в ръкава си, дано да я…

— Смеете да спирате една Айез Седай на пътя? — изгърмя гласът й, и наистина си беше като небесен гръм, от който конете на неколцина от разбойниците зацвилиха и се изправиха на задните си крака. Танцуващия котарак знаеше какво означават пуснатите юзди и остана спокоен под него, в очакване да го смуши с колене и пети. — Предайте се, или ще видите гнева ми! — Над главите на разбойниците с гръм изригна червен пламък и повечето коне заскачаха на задните си крака в такава паника, че двама от ездачите се катурнаха от седлата и паднаха на пътя.

— Казах ти, че е Айез Седай, Кой — изхленчи един дебел плешив мъж с отесняла броня. — Не ти ли казах, Кой? Зелена, с тримата си Стражници, казах ти!

Мършавият го шлевна през лицето с опакото на ръката си, без да откъсва очи от Лан. Или по-скоро от Алис, зад него.

— Хайде да не си говорим за предаване. Все пак ние сме петдесет, а вие четирима. Не ни се виси на клупа, затуй ще рискуваме, пък да видим колко от нас ще избиете, преди да ви спипаме.

— Много добре — отвърна Лан. — Но ако видя някой от вас пред очите си докато преброя до десет, се почва. — И започна да брои високо.

Разбойниците не го оставиха да стигне до две, преди да се впуснат в галоп право към дърветата; на четири двамата паднали от конете си престанаха да се опитват да се покатерят на гърбовете им, а затичаха презглава. Нямаше нужда да ги гонят. Трясъкът на клони от препускащите право през храсталаците коне бързо заглъхна. При тези обстоятелства това беше най-доброто, на което можеше да се надяват. Само че Алис не мислеше така.

— Нямахте право да ги пуснете — заяви тя възмутено и очите й засвяткаха от гняв, докато ги нанизваше един по един като на шиш с погледа си. Подкара в дъга кобилата си пред тях да се увери, че всеки от тримата си е получил дозата. — Ако ни бяха нападнали, щях да използвам Силата срещу тях. Колко души са ограбили и убили, колко жени са озлочестили, колко деца са оставили сираци? Трябваше да ги надвием и да ги отведем при най-близкия съдия.

Лан, Букама и Рин се опитаха поред да я убедят, че едва ли някой от четиримата щеше да остане жив — разбойниците щяха да се бият до последен дъх, за да избегнат бесилото, и броят им не беше за пренебрегване — но тя като че ли наистина вярваше, че сама ще може да победи петдесет мъже. Странна жена.

Да бяха само бурите и разбойниците, щеше да е повече, отколкото можеше да очаква от едно пътуване. Глупостите на Рин и мърморенето на Букама можеха да се приемат за нещо неизбежно. Но Алис беше сляпа за много неща и това беше най-тежката част.

Още първата нощ, когато седна в мокрото, го направи да й покаже, че е готов да приеме стореното от нея. След като бяха решили да пътуват заедно, по-добре беше да се зачитат. Само че тя не го правеше. Втората нощ остана будна до съмване и се постара и него да не го остави да заспи, с резките плясъци на невидим камшик всеки път, щом главата му клюмнеше умерено. Третата нощ, кой знае как под дрехите и в ботушите му се появи пясък. Изтърси го, колкото можа, нямаше вода, с която да го отмие, и целия следващ ден, докато яздеше, пясъкът го жулеше. А през нощта след срещата с разбойниците… Така и не разбра как успя да накара мравките да пропълзят под долните му дрехи и да ги накара при това всички да започнат да го хапят. Със сигурност беше нейна работа. Стоеше над него, когато отвори очи, и като че ли беше изненадана, че не се развика.

Явно очакваше някаква реакция от него, но Лан не можеше да разбере каква точно. Ако смяташе, че не й се е разплатил достатъчно заради мокренето, значи наистина беше корава жена, но една жена все пак можеше да каже цената за понесената обида, а с тях нямаше други жени, които да я смъмрят да престане, след като прекрачи границата на онова, което смятат за справедливо. Оставаше му само да търпи, докато стигнат Чачин. На следващата нощ тя намери коприва близо до бивака им и за негов срам, този път Лан едва не изтърва нервите си.

Не спомена на Букама и Рин за инцидентите, разбира се, макар да беше сигурен, че са разбрали, но почна да се моли наум дано Чачин да изникне пред очите му след следващото възвишение. Едейн може би беше пратила тази жена само да го наблюдава, но вече започваше да му се струва, че иска да го убие. Бавно.

Моарейн така и не можеше да разбере опърничавостта на този Лан Мандрагоран, макар че според Сюан да говориш за опърничавост и за мъже било тавтология. Искаше от него само да покаже малко разкаяние за това, че я беше намокрил. Е, и извинение някакво. Разкаяно извинение. И подобаващата почит към една Айез Седай. Но той и една трошица разкаяние не показваше. Самата ледена наглост! Неверието му, че може да носи шала, бе толкова явно, че все едно го казваше на глас.

Отчасти тя се възхищаваше на твърдостта му, ала само отчасти. Щеше да го накара да падне на колене. Не съвсем да го опитоми — един напълно опитомен мъж е безполезен и за себе си, както и за другите — но да го накара да осъзнае грешките си дълбоко до костите.

През деня го оставяше да размишлява, а в същото време тя самата обмисляше какво да му направи през нощта. Онова с мравките се оказа голямо разочарование. Беше една от тайните на Синята Аджа, начин да прогонваш насекоми или пък да ги накараш да се съберат на едно място, за да хапят или жилят, макар и не за целта, за която тя го приложи. Но остана много горда от хитринката с копривата, която го накара да подскочи, поне малко, доказвайки, че и той всъщност е направен от човешка плът. Беше започнала да се съмнява в това.

Странно, никой от другите двама не му поднесе и една съчувствена дума, макар че трябваше да са разбрали какво му прави. Макар и да не се оплакваше пред нея, което само по себе си беше доста странно, трябваше пред приятелите си поне да го направи; нали уж за това са приятелите. Но тримата бяха странно мълчаливи и в други отношения. Дори в Кайриен хората говореха за себе си, макар и по малко, а тя бе чувала, че в Граничните земи отбягват Играта на Домове, но ето, че те почти нищо не разкриваха за себе си, колкото и да се мъчеше да им развърже езиците с малки историйки за младостта си в Кайриен и случки от Кулата. Рин поне се разсмиваше, когато разказът й беше смешен — след като разбереше, че трябва да се засмее, само тогава — но Лан и Букама всъщност изглеждаха смутени. Тя поне смяташе, че това чувство е изписано на лицата им; можеха и Айез Седай да учат как да пазят физиономиите си невъзмутими. Признаваха, че са срещали Айез Седай преди нея, но щом започнеше да разчопля, много деликатно, за да разбере къде и кога…

— Айез Седай има по толкова много места, че е трудно да ги запомни човек — отвърна й Лан една вечер, докато яздеха пред издължените си сенки. — Я по-добре да спрем при ония ферми отпред, да видим дали ще можем да си наемем някой плевник за през нощта. Други къщи няма да видим, преди да се е стъмнило съвсем.

Ето, това беше обичайното. Тези тримата можеха също така да учат Айез Седай на увъртащи отговори и отклоняване на въпросите.

Най-лошото бе, че тя все още представа си нямаше дали е възможно някой от тях да е Мраколюбец. Разбира се, нямаше същински повод да смята, че някоя от Сестрите в Канлуум е била Черна Аджа, а ако нямаше такава, то посещението на Рин в „Небесните порти“ можеше да е било по съвсем невинна причина, ала бдителността все пак я караше да продължава да ги разпитва. И продължаваше да поставя преграда около всеки от тях нощем. Не можеше да си позволи да се довери на никого освен Сюан. Дори на други Айез Седай, а още по-малко на мъже, които можеше да са замесени с тях.

На два дни път от Чачин, в село Равинда, най-сетне откри Авин Саера, първата жена, с която се заговори. Равинда беше процъфтяващо село, макар и доста по-малко от Манала, с широк площад от утъпкана пръст, служещ за тържище на хората от околните села, които идваха да разменят продукцията и изделията си и да пазаруват от амбуланти. Два фургона стояха разпрегнати насред тържището, високите им платнени покривала бяха накичени с грънци и тигани. Всеки от амбулантите току поглеждаше сърдито към конкурента си, въпреки многото хора, напиращи да си купят нещо. Равинда също така имаше новостроящ се хан, вече вдигаха втория му етаж, с парите, получени от госпожа Саера. Смяташе да го нарече „Бялата кула“.

— Мислите ли, че Сестрите може да възразят? — попита тя, загледана намръщено към табелата, вече издялана, боядисана и окачена над предната врата, след като Моарейн я посъветва да смени името. Според мащаба Кулата на табелата трябваше да е висока над сто стъпки! Авин беше пълна жена с вече прошарена коса, с дълга една стъпка кама с покрита със сребро дръжка, окачена на плетения кожен колан, и с жълто везмо по ръкавите на яркочервената блуза. Дарението явно беше привнесло празничност в ежедневието й. Накрая тя поклати глава. — Не разбирам защо ще го правят, милейди. Айез Седай, дето ни записваха имената в лагера, бяха мили и добросърдечни. — Щеше да разбере, още при първата Сестра, пожелала да се разкрие.

Моарейн съжали, че не може да си спомни коя Посветена беше записала името на Авин Саера и с това й бе втълпила името на детето. Синът на Авин, Мигел — десетото й дете! — се оказа родено на трийсет мили от Драконова планина и цяла неделя преди Прорицанието на Гитара. Такава небрежност в записването на чутото беше недопустима! Колко още деца в книжката й щяха да се окажат родени извън изрично указаните десет дни?

След като се отдалечиха от Равинда, явното задоволство на тримата, че не се е бавила, обърна къкрещия й яд срещу неизвестната Посветена към тях. О, не го показаха открито, но Моарейн чу Рин да казва: „Добре, че този път поне беше бърза“ — не съвсем благоразумно, след като можеше да ги подслуша — а Букама кисело промърмори в съгласие, след като поизостанаха зад нея. Лан яздеше напред, явно отбягвайки компанията й. Всъщност тя можеше да го разбере, но широкият му изправен гръб все едно я укоряваше. Започна да мисли как да го подреди през нощта. С по мъничко и за другите двама този път, може би.

Известно време не можа да измисли нищо, което да сложи капак на предишните й опити. После една оса избръмча край лицето й и тя я загледа как отлетя между дърветата край пътя. Оси. Добре, но не искаше да го убие.

— Господин Лан, алергичен ли сте към ухапване на оси?

Той се изви в седлото, дръпна юздите да обърне коня, но изведнъж изохка и ококори очи. Отпървом Моарейн не разбра нищо. А после видя стрелата, щръкнала от рамото му.

Без да мисли, тя прегърна Извора и сайдар я изпълни. Беше все едно, че отново е на изпитанието. Сплитовете й се появиха мигновено, най-напред шит от Въздух срещу стрелите около Лан, а после и около нея. Не можеше да каже защо ги заплете в този ред. Със Силата в нея и с изострени сетива, тя огледа дърветата, откъдето бе дошла стрелата, и улови движение малко зад първите. Потоци на Въздух излетяха да стегнат непознатия, който тъкмо в този момент пускаше нова стрела, пръчката се изви в дъга и лъкът се прекърши в тялото му. Само няколко мига й отне всичко това, от началото до края, по-бързо от всичко, което бе заплитала на изпитанието. Достатъчно, за да намерят целта си стрелите на Рин и Букама.

Тя простена отчаяно и пусна примките на Въздух, а мъжът залитна назад. Беше извършил опит за убийство, но Моарейн не беше искала да го задържи, за да го убият. Щяха да го екзекутират, след като го заведат при някой съдия, но не обичаше да се замесва в налагането на присъда, особено преди да е произнесена. Струваше й се, че е стигнала съвсем близо до използването на сайдар като оръжие, или в създаване на оръжие, което други да използват за убийство. Много близо.

Без да пуска сайдар, се обърна към Лан да му предложи Цяра, ала въпреки стрелата, стърчаща от гърба и пред рамото му, той не й остави възможност да заговори, обърна коня и препусна в галоп към дърветата, а там скочи от седлото и закрачи към падналия мъж. Букама и Рия бяха точно зад него. Със Силата в себе си, тя чу гласовете им съвсем ясно.

— Каниедрин? — каза стъписано Лан.

— Познаваш ли го тоя? — попита Рин.

— Защо? — изръмжа Букама и ботушът му изхрущя в ребрата на падналия мъж.

Отвърна му немощен и хлипащ глас:

— Злато. За какво друго? Още имаш… късмета на Тъмния… извърна се точно когато… иначе стрелата… щеше да те улучи в сърцето. Трябваше да… да ми каже… че е Айез Седай… а не само… та да убия първо нея.

Щом чу последните думи, Моарейн заби пети в хълбоците на Стрела, взе на галоп късото разстояние и скочи от седлото, готова да заплете за Цяра.

— Извадете стрелите от него — извика още докато тичаше към тях, надигнала наметалото и полите си, за да не се препъне. — Ако останат стрелите, Цярът няма да може да го запази жив!

— Че защо ще го Цериш? — попита Лан, седнал на едно съборено от буря дърво. Коренищата му, покрити с кал, се бяха разперили над главата му. — Толкова ли жадуваш да го видиш обесен?

— Той вече умря — каза Рин. — Това можеш ли да го Изцериш? — Сякаш гореше от любопитство да види дали ще може.

Раменете на Моарейн се смъкнаха унило. Очите на Каниедрин, отворени и зяпнали към клоните горе, бяха замъглени и празни. Странно, въпреки кръвта около устата му приличаше на голобрадо момче в опърпаното си палто. Но достатъчно мъж, за да убива. Достатъчно мъж, за да умре от две стрели, пронизали гърдите му. Мъртъв, вече нямаше да може да й каже дали го беше наел онзи Гортанес, нито къде може да бъде намерен. Почти пълен колчан висеше на колана му, а в земята пред него стояха забити още две стрели. Явно бе имал увереността, че ще може да убие четирима души с четири изстрела. Макар да познаваше Лан и Букама, така си беше мислил. А след като ги познаваше, беше нарушил указанията и първо се беше опитал да убие Лан. Най-опасния от тях, както сигурно беше смятал.

Докато го гледаше, й хрумна, че би могъл да й каже нещо, колкото и малко да е то, дори и мъртъв. С ножа си сряза кожената чанта, висяща на колана му зад колчана, и изсипа съдържанието й върху рехавата трева до тялото. Дървен гребен, недоядено парче сирене, увито в кърпа, малко сгъваемо ножче, навит на кълбо конец, което тя разви, за да е сигурна, че не крие нищо, мръсна смачкана носна кърпа, която разгъна с върха на ножа. Прекалено беше да очаква, че ще намери писмо от господин Гортанес, с указания как да го открие. Сряза каишките на кожената кесия на колана на кайриенеца и изсипа и нея върху купчината. Пръснаха се няколко сребърни и медни монети. И десет златни корони. Така. Цената за смъртта й в Кандор бе колкото една копринена рокля в Тар Валон. Тлъсти монети, с Изгряващото слънце на Кайриен на едната страна и профила на чичо й от другата. Дебела отметка в историята на дома Дамодред.

— Мъртъвците ли започнахме да крадем? — попита Лан с дразнещо хладнокръвния си тон. Само попита. Без обвинение, но все пак…

Тя се изправи ядосана, тъкмо докато Рин счупваше оперения край на стрелата, стърчащ от гърба на Лан. Букама връзваше тясна кожена каишка зад острието. След като я стегна, я стисна в юмрук, бързо дръпна и измъкна стрелата през рамото. Лан примига. Цяла стрела изтръгнаха през тялото му, а той примига! Не разбра защо това трябваше да я подразни, но я подразни.

Рин изтича до пътя, докато Букама помагаше на Лан да смъкне палтото и ризата си. Тя видя кървавата дупка. Отворът на гърба едва ли изглеждаше по-добре. Кръвта, която се беше процеждала в палтото, потече свободно по гърдите и ребрата му. Никой от двамата не я помоли за Цяра и тя почти бе готова да не го предложи. Лан беше нашарен с повече белези, отколкото можеше да се очаква за толкова млад мъж, като много от тях бяха полузараснали рани, кръстосани изрядно с тънките черни конци от шева. Явно можеше да ядосва мъже толкова лесно, колкото и жени. Рин се върна с кърпи за превързване и омачкан хляб за лапа. Никой нямаше да помоли за Цяр, докато не му изтечеше кръвта до смърт!

— Ще приемеш ли Цяр? — попита тя хладно и протегна ръце към главата му. Лан се дръпна като опарен от допира й. Като опарен!

— Вдругиден в Чачин дясната ръка може да ти потрябва — промърмори Букама и отърка уста с ръка, без да поглежда към никого. Странни думи, но тя знаеше, че няма смисъл да пита какво значат.

След малко Лан кимна и се наведе. Това бе всичко. Нито я помоли, нито дори прие предложението. Просто се наведе.

Тя стисна главата му между дланите си — почти го плесна — и преля. Конвулсията от сплита на Цяра бе неизбежна, ръцете му изхвърчаха встрани и го изтръгнаха от дланите й. Съвсем задоволително. Въпреки че само вдиша шумно, без да изохка. Старите белези си останаха, полузаздравелите рани бяха вече само тънки розови резки — шевовете по тях се бяха разхлабили и конците се смъкнаха по ръцете и гърдите му; нямаше да му е лесно да измъкне останалите — ала на мястото на дупките от стрелата се появи гладка кожа. Можеше да изтърпи осите в съвършено здраве. Винаги можеше да го изцери отново след това, ако се наложеше. Само ако много се наложеше, обаче.

Парите оставиха до трупа на кайриенеца, макар че щяха да са от полза за тримата мъже. Не искаха нищо да вземат от мъртвия. Букама намери коня му вързан недалече навътре сред дърветата, едър кафяв скопец, очевидно издръжлив и бързоног, Лан свали сбруята, върза я за седлото, а после плесна коня по задницата и го отпрати към Равинда.

— Да може да се напасе, докато някой го намери — обясни той, като я видя, че се е загледала намръщено след животното. Честно казано, тя съжаляваше, че не се сети да претърси дисагите на коня. Но Лан бе проявил изненадваща доброта. Не беше очаквала да открие такава у него. Заради това, щеше да му спести осите. И все пак трябваше да направи нещо, с което да я запомни за цял живот. В края на краищата, оставаха й само още две нощи, за да го прекърши. Стигнеха ли в Чачин, щеше да й се отвори твърде много работа, за да се занимава с Лан Мандрагоран. Поне за известно време.