Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 24 Ползата да си невидим

Докато на другата заран се обличаха, Сюан почна отново. Не обичаше да я разубеждават за нищо, особено когато смяташе, че е права. А обикновено смяташе, че е права.

— Не ми харесва, че ще поемеш всичките рискове — замърмори тя, докато навличаше синята вълнена рокля през главата си. Оказа се все пак, че си е купила резервна, и на всичкото отгоре се заяде, че Моарейн е с една-едничка рокля.

— Няма да поема всичките рискове — отвърна Моарейн, като потисна въздишката си. Това го бяха предъвквали цяла нощ. — Ти ще поемеш толкова, колкото и аз. Ще ми помогнеш ли с тези копчета на гърба?

Сюан я хвана за раменете, завъртя я едва ли не грубо и нападна двата реда перлени копченца по гърба й.

— Недей да ми се цупиш така — изръмжа тя и задърпа роклята по-силно, отколкото се налагаше. — Ако стане, както казваш, никой няма да ме забележи. А ти ще си опънала всички платна, ще си извадила греблата и знамената ще плющят. Според мен трябва да има по-добър начин и сега ще седнем и ще го обсъдим спокойно, докато не се убедиш, че съм права.

Този път Моарейн въздъхна. Мечка с болен зъб щеше да й е по-добра компания. Дори онзи тип, Лан! Докато на свой ред се оправяше с копчетата на Сюан, се опита да я отвлече, като й заговори колко хубаво лепне кройката по бедрата и гърдите й. Е, не беше само за да я отвлече. Сюан си заслужаваше и тя да я поядоса малко.

— Наистина привлича мъжките погледи — отвърна й Сюан. И се изкиска! Моарейн си помисли, че май целия ден ще въздиша.

Когато слязоха долу, преметнали наметалата си на ръце, гостилницата беше почти пълна с търговки, бъбрещи над закуската си. Две кандорки, едната с три верижки през гърдите, другата — само с две, се хранеха припряно и лицата им бяха грейнали като на жени, на които предстои успешен ден. Някои, изглежда, си бяха свършили сделките предната вечер. Една стройна жена в тъмносиво поглеждаше накриво пълничката си безучастна приятелка по маса с болнавото изражение на току-що претърпяла банкрут. Трите доманки ровичкаха в чиниите си навъсени и пребледнели — явно още ги боляха главите от многото снощно пиене.

— Една обилна закуска и после можем да поговорим — каза Сюан и заоглежда помещението за свободна маса. — Готвачите тук правят хубава закуска.

— Кифлички. Ще ги ядем по пътя — твърдо заяви Моарейн и забърза към госпожа Толвина, която даваше поръчки на слугинчето в снежнобяла престилка със сини кантове. Единственият начин да надвиеш в спор със Сюан беше да я изпревариш. Изостанеш ли за миг, току-виж ти си се оказала изпреварената.

— Добро утро, госпожо Толвина — рече тя, след като ханджийката се обърна да я погледне. — Искаме да наемем двама от хората ви, за да ни придружат за няколко часа тази сутрин из града. — Двамата, които пазиха тази сутрин на вратата, не бяха снощните, но бяха също толкова едри.

Веждите на длъгнестата жена леко се вдигнаха, от което внушението „пред мен глупости не минават“, което излъчваше, само се усили. Отново не последваха реверанси, въпреки че Моарейн си беше почистила и огладила роклята с помощта на Силата все едно че току-що е донесена от перачницата.

— Че защо? Ако сте имали глупостта да се забъркате в някой дуел, в такива работи не се меся. Глупости са тези дуели с камшици, а и на вас двете не бих залагала. Все едно, ще ми се върнете пребити и накървавени. Съмнявам се, че сте се били някога.

Моарейн си глътна езика. Според Сюан ханджийката беше наложила в заведението си какви ли не правила, от заключване на външната врата нощем до недопускане на мъже посетители в стаите, и ги налагаше стриктно, но нямаше да й говори така, ако знаеше, че са Айез Седай.

— Искам да посетя някой банкер — отвърна тя, след като се увери, че отново може да говори. Изхвърлянето им от стаята на Сюан нямаше да е кой знае какво бедствие, но щеше да им създаде неудобства. — Добър и уважаван банкер. Познавате ли някого наблизо?

Оказа се, че госпожа Толвина познава, същия, когото тя самата използва, и заради това се съгласи да повика двама от своите „наблюдатели“, както ги нарече, от стаите им над конюшнята — за сума, за която Моарейн беше сигурна, че надвишава два пъти дневните им надници. Ала се разплати веднага. Възраженията щяха да са пълна загуба на време, а и можеха само да вдигнат още цената. Айлини Толвина не приличаше на жена, склонна на пазарлъци.

Скоро двете със Сюан вече седяха една срещу друга в голям паланкин — носеха ги четирима жилави мъже, които уж не изглеждаха достатъчно силни, за да издържат товара, но подтичваха през гъстото множество по улиците с повече лекота от двамата високи мъже, придружаващи паланкина с дълги, обковани с месинг тояги в ръце.

— Така няма да стане — мърмореше Сюан, докато дъвчеше голямата хрупкава кифла. — Ако смяташ, че ще ни трябват още пари, добре. Макар че много ги пилееш, Моарейн. Но огън да ме изгори дано, този твой план изобщо няма да се получи. Веднага ще те спипат в мрежата. Сигурно ще повикат някоя Сестра. Ако вече няма такава. Казвам ти, трябва да измислим друг начин.

Моарейн — преструваше се на много заета с яденето на топлата, току-що извадена от фурната кифла — не отговори. Пък и беше гладна. Ако се натъкнеха на друга Айез Седай… Пропаст, която трябваше да преминат, стигнеше ли се дотам. Каза си наум, че пърхането в корема й е от глада, не от страх. Но човек можеше да си помисли, че е лъжа. Планът й трябваше да подейства. Друг начин просто не съществуваше.

Също като в Тар Валон, банката приличаше отвън на малък дворец, този път блеснал на утринната светлина като истинските дворци по-нагоре по планинския склон, със златни плочи по всяка стена и два високи бели купола. Портиерът, който ги въведе с поклони, беше облечен в тъмночервено палто, извезано по маншетите със сребърни пчели, а лакеите бяха с къси черни палта, под които се показваха задниците им, стегнати в тесни бричове. Роклята на Моарейн с ивиците на кайринското благородничество бе достатъчна, за да им осигури разговор със самата банкерка, вместо с помощничката й, в тиха, облицована с дърво стая със сребърни лампи на стойки и деликатна позлата по мебелите.

Камайл Ноалин се оказа симпатична стройна жена на средна възраст, с прошарена коса, прибрана на четири дълги плитки, и строги, питащи очи. Кандор, в края на краищата, беше много далече от Кайриен, както и от Тар Валон. Все пак нямаше право да използва увеличителното стъкло, за да огледа печата на Илейн Дормейл в десния долен ъгъл на акредитива на Моарейн. Самото писмо поне не се оказа прекалено размазано от падането в онова езерце и им осигури впечатляваща купчина жълтици в десет кожени кесии, струпани на банкерската маса, дори и след голямата удръжка заради разстоянието между двете банки.

— Имате си охрана, надявам се — измърмори учтиво госпожа Ноалин. Големите количества злато обикновено водеха до учтивост.

— Толкова ли беззаконие цари в Чачин, че да не могат две почтени жени да се разхождат безопасно посред бял ден? — хладно попита Моарейн. Ха, увеличително стъкло! — Мисля, че работата ни тук приключи.

Двама много едри лакеи изнесоха кесиите, сложиха ги на пода на паланкина и се успокоиха при вида на двамата „наблюдатели“ на госпожа Толвина с тоягите. Носачите надигнаха допълнителния товар като че ли без усилие.

— Даже и онзи ковач сигурно е залитал, натоварен така като муле — измърмори Сюан и размести с крака купчината между двете. — Кой е могъл да му строши така гръбнака? Рибешки черва! Какъвто и да е бил поводът, Моарейн, Черната Аджа е била, казвам ти.

Това носачите можеха да го чуят съвсем ясно, но подтичваха, без да спират: явно не знаеха какво значат думите „Черна Аджа“, а сигурно и „Аджа“ не знаеха какво е. От друга страна, импозантната жена с костени гребени в кока си, която се плъзна покрай тях, изведнъж се сепна, надигна полите си до коленете и хукна, а двете придружаващи я слугини зяпнаха и се запровираха през тълпата да я догонят.

Моарейн изгледа Сюан с укор. Не можеха да си позволят да разчитат на чуждото невежество за безопасността си. Сюан леко се изчерви, но сините й очи я стрелнаха предизвикателно.

„Вечерницата“ имаше малък трезор, където търговките можеха да съхраняват парите си, поне тези от тях, които не държаха метални каси в стаите си, но и оставянето там на повечето кесии със злато не предизвика реверанси от страна на госпожа Толвина, даже и след като Моарейн й даде цяла златна корона за безпокойството. Явно беше виждала твърде много търговки, изгубили цялото си богатство, за да се впечатли само защото някоя си разполагала в момента с повечко пари.

— Най-добрата шивачка в Чачин май ще да е Силени Дорелмин — отвърна тя на въпроса на Моарейн, — но тя е много скъпа, така съм чувала поне. Мноого скъпа. — Моарейн си взе една от тлъстите кесии, макар че коланът й провисна на една страна, щом я завърза. Онзи ковач наистина сигурно бе залитал! Не, Сюан просто си измисляше, нищо повече.

Силени се оказа слабичка жена, високомерна и хладна, в лъскава синя рокля с дълбоко деколте, откриващо повечето от бюста. Дрехата едва се държеше на раменете й! Моарейн обаче не се притесняваше, че ще се облече в подобна рокля. Този път смяташе да наруши почти всички правила на приличие между жена и нейната шивачка. Взимането на мерки го изтърпя, след като по-бързо не можеше да стане, но очите на Силени се присвиха при бързината, с която си избра тъканите и цветовете. За миг като че ли се накани да откаже да ушие онова, което поиска Сюан, но Моарейн спокойно заяви, че ще плати два пъти повече от обичайната цена. Този път очите на шивачката се свиха почти на цепки, но кимна. И Моарейн разбра, че тук поне ще получи каквото иска.

— Искам ги за утре — заяви тя. — Включете в работата всичките си шивачки.

Този път очите на Силени не се присвиха. Разшириха се и засвяткаха от гняв. А гласът й стана леден.

— Невъзможно. До края на месеца, може би. Или по-късно. Ако изобщо ми остане време. Много дами си поръчаха нови тоалети. Кралят на Малкиер гостува в двореца Айездайшар.

— Последният крал на Малкиер е умрял преди двайсет и пет години, Силени. — Тя свали дебелата кесия, обърна я на масата и изсипа трийсет жълтици. Поръчваше повече от три рокли, бялата коприна в Чачин не беше по-скъпа, отколкото в Тар Валон, но шиенето трябваше да е по-евтино — а то беше най-големият разход в една рокля.

Силени алчно изгледа жълтиците и очите й блеснаха, като й се каза, че ще получи още толкова, щом роклите станат готови.

— Но ще задържам по шест жълтици за всеки ден. — Изведнъж се оказа, че роклите можело да станат готови доста по-рано от месец. Много по-рано. Гледай ти.

— Твоята трябваше да си я поръчаш като на оная кльощава пачавра — каза Сюан, след като се качиха в пеланкина. — Готова да се свлече всеки момент. Тъкмо ще се позабавляваш да те гледат мъжете, когато си слагаш тъпата глава на дръвника.

Моарейн направи упражнението за новачка, представяйки си, че е розова пъпчица и се разтваря под слънцето. Това я поуспокои, за щастие. Макар че да запазиш задълго спокойствие в компанията на Сюан си беше жива мъка.

— Няма друг начин, Сюан. — По-голямата част от деня беше изтекла, а им оставаха още много несвършени неща. — Смяташ ли, че госпожа Толвина ще се съгласи да наемем двама от биячите й за повече от няколко часа? — Кралят на Малкиер? Светлина! Тази жена сигурно я смяташе за пълна глупачка!

В късното утро, два дни след като Моарейн пристигна в Чачин, пред портите на двореца Айездайшар спря боядисана в жълто каляска зад впряг от четири сиви жребеца, карана от мъж с бичи рамене, с две кобили отзад, едната дореста и с тънка шия, другата — сива и дългокрака. Лейди Моарейн Дамодред, с цветните ивици от шията през тъмносинята рокля чак до коленете, бе посрещната с цялата й дължима почит от старши слуга, със сребърни ключове извезани зад Червения кон на рамото му. Името на рода Дамодред беше известно, разбира се, Дори и да не знаеха нейното, а след смъртта на Ламан всеки Дамодред можеше да седне на Слънчевия трон, стига да не го заграбеше друг Дом. Не можеха да знаят колко се надяваше да стане така.

Дадоха й подходящ апартамент — три просторни стаи с копринени гоблени по изрисуваните на цветя стени и тераса с мраморни перила, с изглед на север над града и към по-високите, покрити със сняг планински върхове и с назначени слуги, две дами и едно момче, които припряно заизваждаха принадлежностите на знатната дама от обкованите с месинг сандъци и заизливаха гореща, ароматизирана с рози вода, за да се измие знатната дама. Никой освен слугините не обърна внимание на Сюки, личната прислужница на лейди Моарейн.

— Е, добре — замърмори Сюан, след като слугите най-после си отидоха и ги оставиха сами в дневната. — Признавам, че в това съм невидима. — Тъмносивата й рокля беше от фина вълна, без никаква украса, ако се изключеха кантовете по деколтето и маншетите с цветовете на Дамодред. — Ти обаче изпъкваш като Върховен лорд, седнал да гребе в лодка. Светлина, за малко да си глътна езика, като попита дали в двореца има Сестри. Толкова съм изнервена, че свят ми се вие. Трудно ми е да дишам.

— От височината е — каза й Моарейн. — Ще свикнеш. Всеки гост може да попита за Айез Седай; нали видя, слугите дори не мигнаха. — Тя самата обаче също бе затаила дъх, докато не чу отговора. Една Сестра щеше да промени всичко. — Не знам защо трябва да ти го повтарям непрекъснато. Един кралски дворец не е хан; „можете да ме наричате лейди Алис“ тук няма да задоволи никого. И това е факт, не лично мнение. Тук трябва да съм самата аз. Възползвай се от тази невидимост и виж какво можеш да разбереш за лейди Инес. Ще се радвам, ако си тръгнем оттук колкото се може по-скоро.

Утре щеше да е, за да не даде повод за обиди и приказки. Сюан беше права. Очите на всички в двореца щяха да се обръщат към чуждестранната благородничка от Дома, започнал Айилската война. Всяка Айез Седай, дошла в Айездайшар, щеше моментално да чуе за нея, а всяка Айез Седай, минаваща през Чачин, можеше като нищо да се отбие. И ако този Гортанес все още се опитваше да я издири, вестта за Моарейн Дамодред в двореца Айездайшар щеше много скоро да стигне до ушите му. Опитът й показваше, че в дворците гъмжи от убийства също като по пътищата. Сюан беше права — тя беше застанала на пиедестал като мишена, а представа си нямаше кой ще е стрелецът. Утре, и то раничко.

Сюан се измъкна навън, но бързо се върна с лоша новина. Лейди Инес била в усамотение, в траур заради съпруга си.

— Умрял, докато си ял кашата на закуска преди десет дни — каза тя, след като се тръшна на стола. Уроците по добро държане бяха още едно от нещата, които набързо бе забравила, след като си взе шала. — Много по-стар от нея, но изглежда, го е обичала. Дали са й десет стаи и градина в южната част на двореца; мъжът й е бил близък приятел с принц Брис. — Инес щеше да остане в усамотение цял месец, без да се вижда с никого, освен с най-близките си. Слугите й излизали навън само при крайна необходимост.

— Но Айез Седай ще приеме — въздъхна Моарейн. Дори жена в траур не можеше да откаже да се види със Сестра.

Сюан тутакси скочи.

— Ти луда ли си? Лейди Моарейн Дамодред достатъчно привлича внимание. С „лейди Моарейн Дамодред Айез Седай“ все едно, че си пратила вестоносци! Мислех, че идеята беше да се махнем преди някой извън двореца да е разбрал, че сме тук.

Тъкмо в този момент влезе една от слугините, пълничката Айко, за да извести, че шатаян е пристигнала, за да придружи Моарейн до принц Брис, и явно се смая, като видя Сюки да стои пред господарката си и да й се заканва с пръст.

— Кажи на шатаян, че идвам — отвърна спокойно Моарейн и щом ококорената жена излезе с реверанс, се обърна пак към Сюан. — Какво друго предлагаш? Да останем още две недели, докато й свърши траурът, ще е също толкова лошо, а със слугините й не можеш да се сприятелиш, щом са се затворили с нея.

— Може да излизат само по работа, Моарейн, но мисля, че мога да направя така, че да ме поканят вътре.

Моарейн понечи да й отвърне, че това може да им отнеме също толкова време, колкото другото, но Сюан я хвана здраво за раменете, завъртя я и я огледа критично.

— Слугинята на една дама трябва да се грижи господарката й да е облечена както трябва — каза тя и бутна Моарейн към вратата. — Върви. Шатаян те чака. А ако извадим късмет, едно младо лакейче на име Кал чака Сюки.