Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 16 Глъбините

В ниското към северната стена нямаше палати, а само дюкяни и кръчми, ханове, конюшни и места за разпрягане на фургони. Покрай дългите складове на работилниците се носеше глъч, но в Глъбините не идваха карети и повечето улици бяха широки едва колкото да минат по тях волски коли. Бяха обаче също толкова претъпкани с хора, колкото и широките пътища, и също толкова шумни. Тук дрехите на уличните артисти бяха по-мърляви, но затова пък те вдигаха повече врява, а купувачи и продавачи ревяха, все едно че искат да ги чуят чак на съседната улица. Някои из тълпата сигурно бяха джебчии, резачи на кесии и други крадци, приключили със сутрешната си работа в горната част и слезли в Глъбините за следобеда. Иначе щеше да е цяло чудо, при толкова много търговци в града. Втория път, когато нечии невидими пръсти се отриха в палтото му из тълпата, Лан пъхна кесията си под ризата. Всеки банкер щеше да му услужи с повече в залог на шиенарското имение, дадено му, когато навърши пълнолетие, но загубата на злато на ръка означаваше да приеме гостоприемството на Еленов връх.

В първите три хана, където опитаха, кубове от сив камък с каменни покриви и ярки табели отпред, ханджиите не можеха и един килер да им предложат. По-дребните търговци и охранници на кервани ги бяха запълнили до тавана. Букама замърмори за постеля в някоя плевня, но така и не спомена за пухените дюшеци и ленените завивки, които ги чакаха на Върха. Като оставиха конете си на конярите в четвъртия хан, Лан влезе решен да им намери място, та ако ще да му отнемеше целия ден.

Вътре една хубаволика прошарена жена надзираваше препълнената гостилница. Приказките и гласовете почти заглушваха стройното момиче, пеещо под звуците на цитра. Димът от лули се виеше около таванските греди, а откъм кухните лъхаше миризма на печено агнешко. Щом ханджийката видя Лан и Букама, подръпна престилката си на сини райета и закрачи към тях, присвила черните си очи.

Докато Лан успее да отвори уста, тя сграбчи Букама за ушите, дръпна главата му надолу и го целуна. Кандорските жени не бяха от най-свенливите, но целувката все пак беше прекалено страстна за пред толкова много очи. Откъм масите взеха да сочат с пръсти и да се подхилват.

— И аз се радвам, че те виждам, Расел — изломоти с плаха усмивка Букама, когато тя най-сетне го пусна. — Не знаех, че имаш хан тука. Мислиш ли, че… — Сведе очи, вместо да срещне погледа й, и това се оказа грешка: юмрукът на Расел се стовари върху брадичката му толкова силно, че той залитна и косата на тила му се люшна.

— Шест години, без да се обадиш! — сопна се тя. — Шест години! — Спипа го пак за ушите и го целуна още веднъж, този път по-дълго. Взе я по-скоро, не я даде. Рязко дръпване на ушите спираше всеки негов опит да направи нещо друго, освен да остане наведен и да я остави да прави каквото иска. Поне нямаше да забие нож в сърцето му, щом го целуваше така. Макар че кой знае.

— Мисля, че госпожа Аровни все ще намери стая за Букама някъде — каза сухо един познат глас зад Лан. — И за теб също, предполагам.

Лан се обърна и стисна под лакътя ръката на единствения мъж в стаята освен Букама, висок колкото него — Рин Венамар, най-стария му приятел след Букама. Ханджийката още държеше Букама, когато Рин отведе Лан до малката кръгла маса в ъгъла. С пет години по-голям от него, Рин също беше малкиер, но косата му падаше на две дълги плитки със звънчета, а други звънчета обрамчваха извитите кончове на ботушите му и ръкавите на жълтото му палто. Букама не че не харесваше Рин — не съвсем, — но в сегашното му настроение само Назар Куренин щеше да го ядоса повече.

Докато двамата се настаняваха на пейките, една от слугините — с шарена престилка — им донесе греяно вино с подправки. Явно Рин го беше поръчал веднага щом бе видял Лан. Тъмноока и с пълни устнички, тя изгледа открито Лан от глава до пети, докато поставяше халбата пред него, а после му прошепна името си, Лайра, в ухото, и покана в случай, че реши да остане за през нощта. Той искаше само да поспи, тъй че сведе очи и промърмори, че му оказва голяма чест. Лайра не го остави да довърши: изсмя се грубо, наведе се и го гризна по ухото.

— До утре заран — заяви гърлено и много високо — такава чест ще ти окажа, че коленете ще ти омекнат. — По масите около тях избухна груб смях.

Рин осуети всякаква възможност да се оправят нещата, като й хвърли една тлъста монета и я плесна по задника да я отпрати. Лайра му отвърна със сладка усмивка с трапчинки на бузите и пъхна парата в пазвата си, но докато си отиваше, хвърляше през рамо нежни погледи към Лан и той въздъхна. Ако й откажеше, като нищо можеше да го наръга с нож за лютата обида.

— Е, значи и на теб още ти върви с жените. — Смехът на Рин беше малко нервен. Сигурно си беше точил зъбите за нея. — Светлината знае, така и не мога да разбера защо толкова те намират за красив — от година на година ставаш все по-грозен. Ще взема и аз да пробвам с тая свенливост — да се оставя жените да ме водят за носа.

Лан отвори уста, но отпи, вместо да проговори. Не беше длъжен да обяснява, макар че все едно, с Рин беше късно за обяснения. Баща му го беше отвел в Арафел, когато Лан бе на десет. Носеше един меч на бедрото вместо два на гърба и беше арафелец до пръстите на краката си. Дори подхващаше разговори с жени, преди те да са го заговорили първи. Лан, отгледан от Букама и приятелите му в Шиенар, беше обкръжен от малка общност, която се придържаше към малкиерските нрави. Ако Лайра споделеше леглото му тази нощ, което изглеждаше сигурно, щеше да разбере, че щом са в леглото, у него няма и капка свенливост, но все пак жената решаваше кога да влезе в това легло и кога — не.

Доста хора из салона поглеждаха накриво към масата им, над халбите и бокалите. Една пълничка меднокожа жена с доста по-вталена дреха, отколкото носеха обикновено доманките, не полагаше никакви усилия да скрие погледите си, докато говореше възбудено с някакъв тип със засукани нагоре мустаци и голям бисер на ухото. Сигурно се чудеше дали ще стане някаква свада заради Лайра. И дали наистина един мъж с хадори на челото може да убие по най-малкия повод.

— Не очаквах да те видя в Канлуум — каза Лан и остави халбата на масата. — Някой търговски керван ли пазиш? — Букама и ханджийката ги нямаше никакви.

Рин сви рамене.

— От Шол Арбела. Търговецът с най-големия късмет в Арафел, разправят. Разправяха. Голям късмет извади, няма що. Дойдохме вчера, а снощи улични главорези са му срязали гърлото на две улици оттук. Няма да има пари за връщане тоя път. — Усмихна се съжалително и удари здрава глътка от виното, може би в памет на търговеца, или заради загубата на половината си заплата. — Да ме изгори дано, не мислех, че ще те видя тук, и то жив и здрав.

— Не бива да слушаш слухове, Рин. Откакто заминах на юг, не съм получил и една сериозна рана. — Лан реши да закачи Букама дали са получили стая и ако са получили, дали е предплатена и как. Раздразнението можеше да измъкне стареца от мрачното настроение.

— Айилци — изсумтя Рин. — Никога не съм мислил, че те могат да те убият. — Той, разбира се, никога не беше виждал айилци. — Очаквах да си там, където е Едейн Арел. В Чачин била сега, както чух.

Името накара Лан да вдигне рязко глава.

— Защо трябва да съм при лейди Арел? — попита той тихо. Тихо, но наблягайки на титлата.

— Спокойно бе, човек — отвърна Рин. — Нямах предвид… — И благоразумно смени темата. — Да ме изгори дано, да не искаш да кажеш, че не си чул? Вдигнала е Златния жерав. В твое име, разбира се. От миналата година е обиколила от Фал Моран до Марадон, и сега се връща. — Рин поклати глава и звънчетата в плитките му леко подръннаха. — Тук в Канлуум трябва да има двеста или триста души нейни следовници. Твои, искам да кажа. За някои няма да повярваш. Старият Куренин се разрева, като я чу да говори. Всички са готови да изтръгнат Малкиер от Погибелта.

— Каквото умре в Погибелта, вече го няма — каза уморено Лан. И почувства студ в душата си. Изведнъж изненадата на Сероку, че смята да продължи на север придоби нов смисъл, както и твърдението на младия страж, че бил готов. Дори погледите из гостилницата вече му изглеждаха по-другояче. И Едейн беше част от това. Винаги обичаше да стои в разгара на бурята. — Трябва да нагледам коня си — каза той на Рин и отмести пейката.

Рин подхвърли нещо да пообиколят кръчмите вечерта, но Лан почти не го чу. Забърза през кухните, нагорещени от железните печки, каменните пещи и откритите огнища, и излезе на хладното в двора пред конюшнята, със смесената миризма на коне, овес и дим. Една сива чучулига чуруликаше на стрехата. Напролет сивите чучулиги идваха преди червеношийките. Сиви чучулиги пееха и във Фал Моран, когато Едейн за първи път прошепна в ухото му.

Конете вече бяха прибрани в яслите, сбруите, седлата и товарното седло — окачени на вратите, но плетените кошове ги нямаше. Явно госпожа Аровни беше съобщила на конярите, че двамата с Букама са настанени.

В конюшнята имаше само една слугиня, мършава жена със строго лице, която почистваше торта. Изгледа го мълчаливо, докато проверяваше Танцуващия котарак и другите коне, без да спира работата си, изгледа го как закрачи по посипания със слама под. Той се мъчеше да мисли, но името на Едейн продължаваше да се върти в главата му. Лицето й, обкръжено от меката като коприна черна коса, падаща до под кръста й, красиво лице с големи черни очи, които можеха да изпият мъжката душа, макар да гледаха властно.

След малко конярката изломоти нещо, докосна с пръсти устните и челото си и бързо затика полупълната количка извън конюшнята, като се озърташе през рамо. Спря се да затвори вратата — това също го направи припряно, и го остави в сумрака, разсеян само от светлината, процеждаща се през плевнята на горния етаж. В светлозлатистите лъчи танцуваха прашинки.

Лан се намръщи. Нима се страхуваше от мъж, който носи хадори? Да не би да си мислеше, че нещо я заплашва? Изведнъж си даде сметка, че ръцете му пробягват по дългата дръжка на меча и че лицето му се е изопнало. Крачеше в позата, наречена „Леопард в степта“, предназначена за случаи, когато си обкръжен от врагове. Трябваше да се успокои.

Седна на една бала сено, бързо постигна ко’ди и се зарея в спокойната пустота, слят с балата, с конюшнята и прибрания в ножницата меч. Можеше да „усети“ конете, дори и бръмчащите в ъглите мухи. Бяха станали част от него. Особено мечът. Този път обаче търсеше само лишената от чувства празнота.

Извади от кесията на колана си тежкия златен пръстен с печата с Летящия жерав и го заобръща между пръстите си. Пръстенът на малкиерските крале, носен от мъже, които бях сдържали Сянката от повече от деветстотин години. Безброй пъти беше преправян този пръстен, след като се износеше с времето, и винаги старият пръстен биваше стопяван, за да стане част от новия. В него може бе все още имаше някаква частица от пръстена, носен от владетелите на Рамдашар, съществувал преди Малкиер, и от Арамаил, още преди Рамдашар. Това късче метал олицетворяваше над три хиляди години битка с Погибелта. Пръстенът беше негов, откакто се бе родил, но никога не го беше носил. Дори да го гледа беше бреме. Бреме, което си налагаше всеки ден. Без пустотата точно днес едва ли щеше да го понесе. В ко’ди мисълта се рееше свободна, а чувството бе някъде отвъд хоризонта.

В бебешката си люлка беше получил четири дара. Пръстена в ръцете му и медальона на шията му, меча на бедрото му и една клетва, изречена в негово име. Медальонът, с изрисуваните ликове на майка му и баща му, които не беше виждал никога, беше най-скъпото, клетвата — най-тежкото. „Да стоя срещу Сянката, докато желязото е твърдо и камъкът — нестрошен. Да браня Малкиер до последна капка кръв. Да мъстя за онова, което не може да бъде защитено“. А после беше помазан и назован Дай Шан, осветен бе като следващия крал на Малкиер и отпратен от земя, в която знаеше, че ще умре.

Вече нищо не беше останало за защитаване, само един народ, за който да мъсти, а беше обучаван за това от първата си стъпка. С дара на майка му на шията и меча на баща му в ръката, с пръстена, жигосан в сърцето му, се беше сражавал от шестнайсетата си година, за да мъсти за Малкиер. Но нивга досега не бе повеждал мъже навътре в Погибелта. Букама беше яздил на бран с него, и други, но там той нямаше да поведе мъже. Онази битка беше само негова. Мъртвото не можеше да се върне в живота, земя, както и човек. Само че сега Едейн Арел искаше да се опита.

Името й отекна в пустотата в него. Сто чувства се извисиха като планински стръмнини, ала той ги хвърли на пламъците, докато всичко не затихна отново. Докато сърцето му не заби с бавното потропване на копитата на вързаните коне и мушиците не запърхаха в бесен контрапункт на дъха му. Тя беше неговата карнейра, първата му любима. Хилядогодишна традиция прогласяше това, въпреки покоя и безмълвието, което го бе обгърнало.

Беше на петнайсет, а Едейн — над два пъти по-голяма, когато сбра в ръцете си косата, все така висяща до кръста му, и му прошепна намеренията си. Жените и тогава го смятаха за красив, харесваше им как се изчервява, и в продължение на половин година тя го водеше за ръка и го пъхаше в леглото си. Докато Букама и другите мъже не му дадоха хадори. Дарът на меча още на десетия му рожден ден го беше направил мъж според обичая по Границата, макар и с няколко години преждевременно, но за малкиерите този ремък от плетена кожа беше по-важният. След като бе вързан на главата му, той вече сам решаваше накъде да тръгне, кога и защо. А тъмната песен на Погибелта се бе превърнала във вой, заглушаващ всеки друг звук. Клетвата беше мълвяла толкова дълго в сърцето му, че се бе превърнала в танц, който стъпалата му трябваше да следват.

Преди десет години Едейн го беше гледала как тръгва от Фал Моран и я нямаше, когато се завърна, ала все още помнеше лицето й по-ясно от това на всяка жена, споделяла ложето му оттогава. Вече не беше момче, за да си мисли, че се е любила с него само защото е избрала да бъде първата му любовница, но сред малкиерските мъже имаше една поговорка. „Твоята карнейра носи завинаги част от душата ти като панделка в косата си“. Обичай със силата на закон.

Едно от крилата на вратата на конюшнята изскърца и вътре надникна Букама, без палто и с риза, затъкната набързо в брича му. Сякаш се поколеба, после полека отвори крилата широко, влезе и попита:

— Какво ще правиш? Расел ми каза за… За Златния жерав.

Лан прибра пръстена и остави пустотата да се отцеди. Изведнъж ликът на Едейн сякаш изникна отвсякъде, малко извън полезрението му.

— Според Рин даже Назар Куренин е готов да тръгне — подхвърли той. — Няма ли да е страхотна гледка? — Цяла армия можеше да загине, опитвайки се да надвие Погибелта. И бяха загивали. Но спомените за Малкиер вече заглъхваха. Държава, превърнала се в спомен. — Онова момче при портите може да си пусне косата и да помоли баща си за хадори. — Хората забравяха, мъчеха се да забравят. Когато умре и последният мъж, вързал косата си, и последната жена, боядисала челото си, щеше ли тогава Малкиер наистина да изчезне? — Какво пък, даже Рин може да се отърве от ония плитки. — Шеговитата нотка изчезна, щом добави: — Но струва ли си цената? Някои, изглежда, смятат така. — Букама изсумтя, но след кратко мълчание. И той сякаш беше от тези, дето мислеха така.

Старецът закрачи към яслата на Слънчево копие и се засуети със седлото на дорчото, окачено на вратата, сякаш бе забравил за какво е дошъл.

— Всяко нещо си има цена — заговори, без да се обръща. — Но има цена и цена. Лейди Едейн… — Погледна Лан през рамо, после се обърна с лице към него. — Тя винаги е държала на всички свои права и на най-малкия дълг, който й се дължи. Обичаят те е обвързал с нея като примка и каквото и да решиш, тя ще я използва като юзди, освен ако не измислиш начин да го избегнеш.

Лан пъхна палци под колана си. Букама го беше изнесъл от Малкиер на гърба си. Последният от петимата, оцелели в онова бягство. Букама имаше правото да говори свободно дори когато езикът му засегнеше неговата карнейра.

— Как предлагаш да избегна задълженията си, без да се опозоря? — попита той по-грубо, отколкото възнамеряваше. Пое си дъх и продължи по-меко: — Хайде. Миризмите в гостилницата са по-приятни от тукашните. Рин предложи да обиколим кръчмите тая нощ. Освен ако госпожа Аровни няма претенции към теб. О, да. Колко ще ни струват стаите? Добри ли са? Не много скъпо, надявам се.

Букама тръгна с него към вратата, с изчервено лице.

— Не е много скъпо — заговори припряно. — За теб има сламеник на тавана, а аз… ъъ… аз съм в спалнята на Расел. Ще ми се да пообиколя, но мисля, че Расел… не мисля, че ще ме пусне… Аз… Хъшлак такъв! — изръмжа той. — Ами едно девойче тука, Лайра, разправя на всички, че нямало да използваш сламеника тая нощ, нито ще спиш много, тъй че май и ти няма да… — Млъкна, щом излязоха на слънце, ярко след сумрака вътре. Сивата чучулига все така пееше за пролетта.

В иначе пустия двор крачеха шестима мъже. Шестима обикновени мъже, с мечове на хълбоците, като всеки друг мъж по всяка улица в града. Но Лан разбра, още преди очите им да се спрат на него и те да забързат крачките си. Твърде много мъже, искащи да го убият, беше срещал, че да не разбере. А до него стоеше Букама, обвързан с клетва, която нямаше да му позволи да извади оръжие, дори да го носеше. Голите ръце бяха слабо оръжие срещу мечове, особено при такова съотношение. Ако и двамата се опитаха да се върнат в конюшнята, мъжете щяха да им скочат, преди да са успели да залостят вратата. Времето забави хода си, потече като изстинал мед.

— Вътре, и залости вратите! — отряза Лан. — Подчини се, ратнико.

Никога в живота си не беше заповядвал на Букама по този начин и за миг мъжът се поколеба, а после кимна формално.

— Животът ми е твой, Дай Шан — отвърна хрипливо. — Подчинявам се.

Докато Лан пристъпваше напред да срещне нападателите си, чу как резето отзад падна и издрънча приглушено. Облекчението, което изпита, бе някак далечно. Понесе се в ко’ди, превърнал се в едно цяло с меча, излязъл плавно от ножницата.

Един дългокрак като чапла мъж се понесе пред другите петима и Лан затанцува фигурите. Времето — като изстинал мед. Сивата чучулига пееше и длъгнестият мъж врещеше, когато „Сечът на облаците“ отряза дясната му длан от китката и Лан се понесе встрани, за да не могат другите да му скочат едновременно, и затанцува от една фигура в друга. „Дъждовен ромон по заник“ разпра лицето на дебелия мъж и извади окото му, а рижият младок остави драскотина през ребрата на Лан с „Черни камъчета по сняг“. Само в легендите един мъж можеше да се срази с шестима, без да бъде наранен. „Разцъфващата роза“ посече лявата ръка на плешивия мъж, а рижият го перна покрай окото. Само в легендите един мъж се сражаваше с шестима и оставаше жив. Знаел го беше от самото начало. Дългът бе планина, смъртта — перушинка, а дългът му беше към Букама, който го бе носил като бебе на гърба си. Ала той живееше само за този миг, и затова се сражаваше; изрита рижия в главата, танцуваше по пътя си към смъртта, танцуваше и получаваше рани, течеше му кръв и танцуваше по бръснача на живота. Времето — изстуден мед; носеше се от фигура във фигура; и можеше да има само един край. Мисълта бе далечна. Смъртта беше перушинка. „Глухарче на вятъра“ разпра гърлото на вече останалия без едно око дебелак — почти не беше се спрял, когато посече лицето му — мъж с раздвоена брада и с рамене на ковач изохка стъписан, щом „Целувката на пепелянката“ заби стоманата в сърцето му.

И изведнъж Лан осъзна, че стои само той, с шестима мъже, проснати насред двора. Рижият младок изрита с пети за последно и от седмината вече само Лан дишаше. Изтърси кръвта от острието, наведе се, за да го отрие в прекалено финото палто ня ковача и прибра меча в ножницата толкова официално, колкото ако беше на упражнение под надзора на Букама.

От вратата на хана се изсипаха хора, готвачи и коняри прислужнички и гости, викаха, за какво беше целият този шум, и зяпваха слисани мъртъвците. Рин беше най-първият, вече извадил меча си; пристъпи с пребледняло лице и застана до Лан.

— Шестима — измърмори той, оглеждайки труповете. — Ти май наистина имаш проклетия късмет на Тъмния.

Чернооката Лайра се озова при Лан само няколко мига преди Букама и двамата започнаха полека да разгръщат прорезите по дрехите му, за да огледат раните. Тя лекичко потръпваше, щом видеше поредната, но говореше дали трябва да се извика някоя Айез Седай за Цяр и колко шиене ще трябва не по-малко спокойно от Букама и най-пренебрежително отхвърли желанието му той да се заеме с шиенето в своя полза. Госпожа Аровни заобикаля из двора, вдигнала полите си, та да не ги оцапа в окървавената кал, и се заоплаква високо, че проклетите банди крадци нямало да обикалят така посред бял ден, ако Стражата си вършела работата. Доманката, която беше зяпала вътре Лан, се съгласи с нея също толкова високо, за което усилие получи рязка заповед да изтича да доведе Стражата, при това я подбутнаха да тръгне по-бързо. Да се държи госпожа Аровни така с благодетелните си гости беше израз само на голямото й стъписване, а израз на стъписването на всички бе фактът, че доманката хукна, без да възрази. Ханджийката нареди на хората си да приберат труповете.

Рин заобръща глава от Букама към конюшнята, сякаш не разбираше — сигурно не разбираше, — но каза:

— Не са крадци според мен. — Посочи мъртвеца, дето приличаше на ковач. — Този слушаше Едейн Арел, когато беше тук, и това, което чу, му хареса. Един от другите също, струва ми се. — Поклати глава и звънчетата му дръннаха. — Странна работа. Първия път, когато заяви, че вдига Златния жерав, беше, когато чухме, че си загинал при Блестящите стени. Името ти привлича хората, но ако ти си мъртъв, тя може да стане ел’Едейн.

Разпери широко ръце, когато Лан и Букама го изгледаха рязко, и заговори припряно:

— Никакви обвинения не правя. Никога не бих обвинил лейди Едейн в такова нещо. Сигурен съм, че тя прелива от женска милост. — Госпожа Аровни изсумтя твърдо като юмрук, а Лайра измърмори под нос, че гиздавият арафелец нищо не разбирал от жени.

Лан поклати глава. Не в отрицание. Едейн можеше да е решила, че трябва да го убие, ако това отговаряше на целите й, можеше да е оставила заповеди тук и на други места в случай, че слуховете за него се окажеха лъжливи, но и да го беше направила, това все още не бе основание да се изрича името й във връзка с тази случка, особено пред непознати.

Ръцете на Букама се спряха, докато разтваряха един прорез на ръкава на палтото му.

— Сега накъде? — тихо попита той.

— В Чачин — отвърна след малко Лан. Избор имаше винаги, но понякога всеки избор се оказваше мрачен. — Ще трябва да оставиш Слънчево копие. Смятам да тръгнем утре призори. — Златото му все щеше да стигне за един нов кон.

— Шестима! — изръмжа Рин и рязко затъкна меча си в ножницата. — Мисля да тръгна с теб. По-добре да не се връщам в Шол Арбела, докато не се уверя, че Цейлин Нореман няма да хвърли смъртта на мъжа си в ботушите ми. Пък и няма да е зле да видя как отново се вее Златният жерав.

Лан кимна. Да сложи ръка на знамето и да изостави всичко, което си бе обещавал през всичките тези години, или да я спре, ако може. И в двата случая трябваше да се изправи срещу Едейн. С Погибелта щеше да е много по-лесно.