Нито капка вода

8

— Не мога сега — възрази Лин.

Ръцете й бяха целите в кръв от лактите надолу. От дървото висеше трупът на малък елен, а под него имаше купчина с черва и карантии. Стебс огледа критично неравния разрез, който бе направила от плешката до слабините. Силният, уверен замах на майка й даваше много по-чисти резултати.

Без да обръща внимание на възраженията й, той погледна мушамата, закачена като типи върху няколко зелени фиданки.

— Ще го опушваш ли?

— Така планирам. Вече нямам барака, но и мушамата трябва да свърши работа.

— Ще привлече внимание.

— Те знаят, че съм тук.

— Но не знаят, че си сама. Ако пратят съгледвач и той не види Ло — майка ти, здравата ще загазиш.

Тя продължи да сваля подкожните тлъстини от трупа, без да му обръща внимание. Знаеше, че има право, но не искаше да си признае, че е сгрешила, като е убила елена твърде рано, за да може да замрази месото.

— Знаеш ли, има и друг начин — подхвърли Стебс. — Можеш да го осолиш и да го закачиш на дърветата да се суши.

— Нямам толкова сол.

— Аз имам. Ще го разфасовам, докато те няма, а после ще си разделим плячката от Речниците.

Лин не попита откъде има достатъчно сол, за да предлага на съседката си количества като за осоляването на цял елен. Процесът на гниене беше започнал в мига, в който сърцето бе спряло да бие, и около зейналата рана вече се събираха мухи.

— Донеси солта тогава — каза тя сухо.

Въпреки че имаше доверие на Стебс, Лин не можеше да пропъди чувството, че извършва престъпление, докато се отдалечаваше от дома си. Познатият покрив изглеждаше странно отстрани; острите скатове на втория етаж контрастираха с полегатата част над кухнята, където бивакуваха двете с майка й. Когато дърветата скриха къщата от погледа й, Лин сподави силното чувство на предателство, което я изпълваше отвътре. Потиснала вечния въпрос дали майка й би одобрила действията й, тя прекоси полето с детелините, в което никога не бе стъпвала, въпреки че го гледаше всеки ден от живота си.

Прибра косата под шапката си — простичък номер за прикриване на пола, на който я бе научила майка й — и оголеният й врат настръхна от студения вятър. Тръпките пропълзяха по гърдите и ръцете й. Беше великолепна есен; шарените листа падаха на земята с пируети, за да бъдат смачкани от подметките й. Смъртта им беше предупреждение към другите живи същества наоколо: иде студ, пригответе се.

Лин беше сигурна, че Речниците са мъртви. Оскъдният им огън от мокри дърва беше секнал напълно. Никое същество в отслабено състояние не би преживяло последните две нощи без огън. Тя газеше високите треви, хванала здраво пушката в ръце. Не се и съмняваше, че мъжете от другия лагер също са забелязали кончината на Речниците. Гарваните и лешоядите нямаше да са единствените примамени от доскорошния им лагер.

При други обстоятелства това щеше да бъде приятна разходка. Природата наоколо преливаше от цветове, небето беше яркосиньо. Ветрецът полюшваше тревите и разнасяше тежкия мирис на загниващи листа. Очите на Лин обаче виждаха само полезното в тези малки чудеса. Избледнялото зелено и жълто помагаше на кафявия й гащеризон да се слее с околността, безоблачното небе означаваше малко повече топлина за земята. Ветрецът, който полюшваше тревите, прикриваше шума от стъпките й, уханието на прекършените стъбла маскираше собствената й миризма.

Лин се приближи към лагера откъм наветрената страна, като внимателно се оглеждаше за други нашественици. Една катеричка зацвърча гневно и тя се сниши, приемайки го като знак за тревога. Продължи да пълзи напред, без да обръща внимание на бодливите храсти, които се закачаха в нея.

Катеричката стоеше нащрек на отсрещния бряг, поклащаше се на задните си крака и подозрително гледаше правата линия от жълъди пред себе си. Зацвърча отново, за да покаже на целия свят, че тази ситуация не й се нрави и не знае какво да прави. А в другия край на пътечката от жълъди беше приклекнало малко момиченце.

То беше протегнало ръка с разтворена длан и викаше катеричката при себе си. Беше мърляво; лицето му беше почерняло от мръсотия с изключение на две чисти криволичещи линийки, които се бяха стекли от устата му, докато е пиело вода от реката. Прокъсаните му обуща смучеха кал, докато се опитваше да примами катеричката. Острият му лакът стърчеше през протрития ръкав.

Катеричката продължаваше да цвърчи, но колебливо пристъпваше напред и тъпчеше жълъди в устата си.

Лагерът на Речниците се виждаше на трийсетина метра надолу по течението. Някой беше домъкнал паднало дърво и го беше подпрял на едно от живите, след което беше натрупал клони за прикритие. Идеята не беше лоша, но бяха пропуснали да покрият клоните с кал и листа. Сигурно пазеше донякъде от вятъра, но не спираше дъжда и не задържаше топлина. Пред входа имаше купчина с недогорели дърва.

Колкото и зле да беше изпълнено всичко това, то беше направено от човек, значително по-голям от момиченцето, което клечеше в калта. Лин се приближи към брега, без да изпуска заслона от очи. Ако беше само, това дете щеше скоро да умре. Дори да умееше да примамва катерички, нямаше как да си сготви месото и да се топли. Паднеше ли сняг, и цял килер с провизии нямаше да я спаси. Щеше да умре от студ, а напролет придошлите води щяха да отнесат само един малък бял скелет.

При тази мисъл Лин натисна спусъка, още преди да си е дала сметка, че е взела решение. Цвърченето на катеричката рязко секна и тялото й отхвръкна настрани. Момиченцето скочи на крака, без да обръща внимание на пръските кръв по бледото си лице. Лин прекоси реката, отпуснала пушката си надолу, за да покаже, че идва с мир.

Ала детето не мислеше така. Когато Лин хвана катеричката за опашката и му я занесе, долната му устничка затрепери.

— Ча-ча. — Тихичкият гласец, едва-що излязъл от устата му, се изпари в студения следобеден въздух. — Ти уби Ча-ча.

Последвалият звучен плач беше много по-силен и придружен от обилни сълзи. Лин коленичи до нея.

— Спри! — помоли я тя, като се оглеждаше неспокойно, притеснена, че ще привлекат внимание.

— Спри, моля те, спри. — Тя сложи ръце на малките остри раменца и се стресна, като усети, че между тях и кожата няма почти нищо. — Много съ…

Ударът дойде отгоре и отдясно и събори Лин в реката, а пушката изхвърча настрани. Тя замаха бясно с ръце, за да изплува на повърхността. Дробовете й се напълниха с леденостудена вода. Момичето издрапа обратно на брега и я изкашля. Беше изгубила шапката си и мокрите й коси бяха полепнали по лицето й. Тя ги отметна назад, докато се оглеждаше за нападателя.

— Мили боже — каза мъжки глас, — това е момиче.

Той стоеше пред детето с широко разперени ръце, за да го предпази, а в едната си ръка стискаше дебела тояга. Лин разтърка хълбока си, все още замаяна от усещането как водата нахлува в най-тъмните кътчета на вътрешностите й. Пушката й лежеше на брега между нея и момчето, но тя не посегна да я вземе.

— Да, момиче съм.

Лин с усилие се изправи, обезпокоена от слабостта в краката си.

Момчето хвърли импровизираното си оръжие и издърпа детето пред себе си.

— Вземи я — каза той умолително. — Отведи я със себе си.

— Защо? — Лин прегърна тялото си с ръце, треперейки от студ в подгизналите си дрехи.

Момиченцето се сви, вкопчено в момчето, и заплака с нечленоразделни хлипове. Младежът го побутна към Лин. На мястото на петите му останаха малко кални дупки.

— Вземи я — повтори той. — Аз не мога… не знам как.

Лин се отдръпна назад от протегнатите ръце и тяхното измъчено бреме. Нестабилните й крака се огънаха под тежестта на тялото й и тя се свлече на земята на разнебитено кълбо от крайници и мокри дрехи. Избутано в скута й, първата работа на детето бе да я изрита в зъбите. Лин политна настрани, стиснала лицето си с ръка.

Младежът вдигна момиченцето във въздуха и го разтърси.

— Иначе ще умреш! — извика той в лицето му. — Ако останеш тук, всички ще умрем!

В гората проехтя бавен, постепенно набиращ сила стон. Звукът беше толкова необичаен, че Лин настръхна и посегна към пушката си. Момчето не я спря. Ръцете му се отпуснаха и момиченцето тупна на земята.

— Мама — проплака то и сълзите му проправиха чисти следи по мръсното лице. — Мама.

— Всичко е наред — извика момчето към импровизирания подслон и Лин се успокои. — Всичко е наред — повтори то с потрепващ глас заради усилието, което му бе струвал викът. — Луси е добре, при мен е.

Звукът утихна, заменен от тихото хленчене на детето, коленичило в калта.

— Мама — каза то пак, вперило тревожен поглед в палатката.

— Не — предупреди го момчето, — не можеш да отидеш там.

Лин погледна момиченцето.

— Мама болна ли е?

То кимна енергично, но не каза нищо.

— Сложих я там — обясни момчето. — Не знаех какво друго да направя.

— Твоя ли е? — попита Лин, като посочи Луси.

— Какво? Не! Аз съм на шестнайсет! — възмути се момчето. — А тя е… на седем.

— На пет съм! — възрази детето.

— Твоя отговорност ли е? — поясни Лин.

— О. Сега май и двете са моя отговорност — отвърна момчето и всяка сричка от думите му звучеше напоена с умора. Момиченцето додрапа до краката му и се вкопчи в тях, гледайки недоверчиво към Лин.

Лин предпазливо опипа главата си на мястото, където я бе ударило момчето. Надигаше се солидна цицина, която почти изпълваше шепата й.

— Извинявай, мислех, че си от тях. Че се връщат отново.

— Преживели сте нападение?

Той кимна.

— Да, но само веднъж. Всъщност не беше и истинско нападение. Просто дойдоха в лагера и взеха храната ни.

Лин огледа тъй наречения лагер и въпреки че не каза нищо, забеляза как момчето настръхна.

— Нищо не можех да направя. Казаха, че ако им дам храната, няма да наранят Луси и Нева.

— Нева? — не сдържа учудването си Лин.

— Мама — чу се отговор откъм краката на момчето. Отегчено от разговора, малкото момиченце си рисуваше в калта. — Мама е болна — повтори то, когато Лин го погледна. — Илай каза, че не може да ходя при нея.

— Илай сигурно е прав. А тези мъже… кога се случи това?

Той сви рамене.

— Нева още не беше в палатката… Значи може би преди три седмици.

— И какво ядете оттогава?

— Каквото намерим. Не е много. Един ден хванах риба с ръце. Намерихме малко плодове, а Луси лови скакалци… — Гласът му секна и по лицето му се застичаха неочаквани сълзи, но той беше преминал границите на смущението. — Казах й, че те ще ободрят мама, но…

Раменете му се разтърсиха в ридание и коленете му се огънаха. Той прегърна момиченцето, сякаш да го предпази, но после вдигна очи и решително каза:

— Трябва да я вземеш.

Луси се тътреше до Лин и крачетата й току се заплитаха във високите треви, но категорично отказваше да приеме помощ, твърдейки, че не може да хване за ръка убийцата на Ча-ча. По-рано, докато момиченцето се сбогуваше с майка си, Лин бързо набоде мъртвото животно на пръчка и го скри зад едно дърво. Илай пребледня, като видя шиша, пронизал врата на Ча-ча, но се съгласи, че ще трябва да я изяде.

Когато наближиха къщата, Лин помаха с ръка. Не искаше Стебс да я вземе за някой друг. След миг забеляза движение на покрива и тъмната му фигура се спусна тромаво по антената. Лин погледна момиченцето, което вървеше до нея. Макар и слабичко, то продължаваше да ходи в крак с нея, обзето от мрачна решителност.

Когато Илай настоя Лин да отведе детето със себе си, тя дълго спори, кара се, умолява го и накрая го замеря с камъни. Той обаче я дръпна настрани и я увери, че може да върне Луси, щом майка й се оправи, въпреки че беглият му поглед показваше колко нищожни са шансовете за това. Илай не беше подготвен да оцелява, а още по-малко — да се грижи за болни.

Стебс се приближи с преметната на рамо пушка през шумолящата трева. Дори да беше изненадан от присъствието на Луси, с нищо не го показа.

— Здрасти, мъниче — каза той и приклекна на едно коляно, за да си говори с нея, колкото и трудно да му беше да стои в тази поза заради изкривения крак. — Как ли ще те поделим?

Този човек явно притежаваше някакъв животински магнетизъм, който подейства и на Луси. Тя се втурна напред и се хвърли в ръцете му, заровила лице в старото му яке, сякаш го познаваше открай време. После се отдръпна назад и посочи с пръст Лин.

— Тя е лошо момиче. Уби Ча-ча.

Стебс смръщи объркано чело.

— Кого е застреляла пък сега?

— Нямаше какво да взема — потрети Лин, докато вечеряха, сгушени до печката.

— Вече ми каза — отвърна Стебс и лапна една вилица фасул.

— Просто не искам да си помислиш… нали се сещаш.

— Че си скрила всичко в гората, за да не делим?

— Да, точно — каза Лин с пламнали страни, забола поглед в чинията си. — Не бих направила такова нещо.

Стебс кимна и насочи вниманието си към Луси, която ядеше от два буркана едновременно.

— Спри я. Не умираше от глад, но беше на ръба. Ако се натъпче твърде много, ще се гътне.

— Знам — рече Лин и набоде с ненужна злост една шушулка.

— А другите на реката? Каза, че били момче и жена?

— Да, той се казва Илай, а жената… забравих. Беше нещо странно.

— Нева — обади се момиченцето. — Мама се казва Нева. Не е странно, а е хубаво.

Стебс и Лин се спогледаха. Продължиха да се хранят мълчаливо и дълго време в сутерена се чуваше само потракването на вилиците в стените на бурканите. Огънят в малката печка пращеше приятно и Луси започна да задрямва. Главата й клюмна на една страна и се подпря на рамото на Стебс.

— Отнесе се — каза той и внимателно взе вилицата от ръката й. — Нямаше как да издържи още дълго.

— Знам — изсумтя Лин, като се престори, че търси последните остатъци от фасул в буркана си.

— Добре направи, че я доведе.

— Какво друго ми оставаше?

Лицето на Стебс доби сериозно изражение, когато погледна мъничката главица, сгушена в рамото му.

— Винаги имаш избор.

— Майката няма да изкара много.

— Според теб какво й има?

— Не знам. Момчето не пускаше малката да припари до навеса. И двамата пиеха направо от реката, така че няма да се учудя, ако е холера. Така и не успях да я видя… не че имах желание.

— Мама е болна — промърмори Луси. — Бебето не излиза.

Лин и Стебс се спогледаха.

— Бебето ли? — попита той. — Майка ти бременна ли е?

Луси сънено кимна.

— Илай не ме пуска да я видя. Казва, че бебето може да излезе и ще бъде гнусно.

— Добре казано. — Стебс нежно отмести главата й от рамото си. — Хайде, мъниче, да те слагаме в леглото.

— Истинско легло ли? — не повярва тя, когато мъжът вдигна малкото й телце на ръце. — С възглавница и одеяло?

— С възглавница и одеяло — обеща той и я положи в леглото на Лин. Тя се сви на кълбо под завивките. Лин едва сдържа гримасата си при вида на мръсната й глава върху чистата възглавница.

— Дали има въшки?

— Не се и съмнявам. И въшки, и бълхи. — Стебс й даде знак да се качат горе. — Сутринта извари чаршафите. И я изкъпи.

Двамата излязоха под ярките звезди в студената нощ навън. Въздухът беше толкова мразовит, а небето — толкова ясно, че се виждаха контурите на последните листа, вкопчени в кленовете. Между клоните висяха няколко по-масивни силуета.

— Еленското? — посочи тя с брадичка.

Стебс кимна.

— Остави го там около месец. Като дойде време да го свалим, ще дойда да ти помогна и да си взема своето. Там нищо няма да го закача, най-много една-две катерички. Доколкото разбирам, не храниш сантименти към тях.

— Не знаех, че е питомецът й! — сопна се Лин.

Стебс въздъхна и погледна небето.

— Майка ти те е научила на много неща, но не е можела да ти предаде онова, което тя самата не умееше… Като например да разбираш от шега.

— Ще се смея, когато има нещо смешно — възрази Лин и се отпусна на земята. — В момента не виждам такова. Пак ще ми трябват провизии за две гърла.

— Ще помагам. Пък и съм ти длъжник за вечерята.

— Не. Аз сама реших да я доведа, а сделката ни беше да си поделим, каквото донеса от лагера, в замяна на транжирането. Ти свърши твоята работа, а аз донесох само още ангажименти.

— Може и така да е. Но сделката наистина беше да си поделим каквото донесеш. Ще ти помогна с момичето.

В кратката тишина Лин усети в гърдите си странно чувство. Още нещо, на което майка й не я беше научила: благодарност.

— А сега — каза Стебс — какво ще правим с момчето и майката?

— Аз вече си имам достатъчно работа — отвърна Лин. — Че и повече.

Стебс приседна до нея с непохватно, но миловидно движение.

— Сигурно е така, но ако си стъпят на краката, момичето вече няма да бъде твоя грижа.

Лин поклати глава.

— Те са пътници. Момчето изглеждаше по-зле и от момиченцето. Предполагам, че е давал повечето храна на малката и на жената.

— Която яде за двама — напомни й Стебс.

— Както казах, пътници са.

Отново настъпи тишина, този път пропита от усещането за предстоящия спор.

— Няма да ги оставя да умрат — каза Стебс.

— Миналата седмица нямаше нищо против.

— Сега е различно. Това момиченце си има семейство и ние можем да направим така, че да не остане сираче. Ти не би ли искала някой да рискува, ако можеше да върне майка ти?

Последва дълго мълчание. Лин ровеше с пръсти студената пръст в краката си и гледаше Стебс с крайчеца на окото си. Той не помръдваше, но тя усещаше стоманеносиния му поглед върху себе си.

— Домъкнали са се тук неподготвени. Сами са предизвикали съдбата си. А единственият човек, който е виновен за случилото се с майка ми, съм аз.

Лин се изправи и изтръска пръстта от ръцете си. После му подаде ръка. Стебс я хвана и тя грубо го издърпа, докато той стъпи на куция си крак. Подпря се на нея и момичето го стисна със свободната си ръка за мишницата.

— Ще им помогнем. Но не искам повече да споменаваш майка ми, ако не те попитам.

Стебс кимна и тя го пусна. Той се отдалечи, куцукайки си, докато разтриваше мястото, на което го бе стиснала с желязната си ръка.

— Така е правилно. Също както беше правилно да вземеш Луси.

— Ще дойда с теб утре вечер, след като заспи — продължи Лин, все едно не беше казал нищо. — Момчето поне ме познава. Ако отидеш сам, най-много да те фрасне с камък по главата. Не ти се ще да пробваш.

— До утре тогава — съгласи се Стебс и силуетът му се стопи в мрака. — Струва ми се, че има опасност да станем приятели — чу се гласът му в далечината.

Когато Лин слезе отново долу, детето спеше дълбоко. Сърце не й даваше да го събуди. Стебс го беше сложил в нейното легло, така че тя се пъхна под одеялото на майка си. Завивката още пазеше миризмата й, а дюшекът — формата на тялото й. Лин се намести в нея, загледана в спящото момиченце.