Нито капка вода

1

Лин беше на девет, когато уби за първи път, за да защити езерото. Сладката миризма на водата бе примамила мъжа също като селските лястовици, които долитаха, за да пият от нея. Обикновено майка й убиваше хората, които се приближаваха твърде много до езерото им, но през следващите седем години мнозина бяха покосени и от дулото на Лин. Съществуването им бе бързо заличавано първо от куршумите, а след това и от койотите още преди изгрев-слънце. Миризмата на смърт и барут бяха неразделни спътници на детството й, но днес есенният вятър довя до покрива, на който седеше, нещо по-непознато и тя сбърчи нос.

— Какво е това? — попита Лин неспокойно. — Мирише на дим, но не е както трябва.

Майка й посочи с глава бинокъла до себе си.

— Изток.

Лин взе бинокъла и видя тънък стълб бял дим, който се извиваше над дърветата и едва се открояваше на фона на сивото вечерно небе.

— Горят мокри дърва. Затова мирише така. Не топли, само дими. — Майка й изрита една шишарка от покрива и тя полетя надолу към земята. — Не знаят как се живее на открито. — Тя закри очи от последните червени лъчи на слънцето. — Освен това поддържат огъня през цялото време, не само когато им е нужен за готвене, което ми подсказва, че се опитват да топлят някого — може би болен или дете.

— Май са някъде до реката — предположи Лин. — Не би трябвало да ни притесняват. Те си имат своя вода.

— Докато реката не — като всяко лято. Тогава може да се заинтересуват от нашата.

— Ако не ги отнесе през пролетта, както стана с онази бедничка крава, която се скиташе наоколо.

Суровата линия на устните на майка й изтъня още повече.

— Не може да се разчита на реката. Затова никой не се задържа там задълго. Не бих казала, че тези хора познават добре земята. Съмнявам се, че имат ловец… — Тя замълча, загледана в редкия дим. — Давам им три сняга. После ще спрем да виждаме пушек на изток.

Лин свали бинокъла от очите си и го пусна да виси на врата й.

— Това същият огън ли е, който си гледала и преди?

Майка й поклати глава и посочи на юг, но там нямаше нито дим, нито подплашени птици.

— Нищо не виждам.

— Именно. Имаше пушек всяка вечер и сутрин. Вчера спря. Днес го няма.

— Значи са развалили лагера и са си тръгнали.

— Няма логика. Вдигнаха цяло село, Саут Блумфилд. На завоя на реката, с много вода и много дървета за изсичане. Хубаво място — призна майка й. — Аз щях да бъда там, ако не бях тук.

Тя замълча и като се излегна, вдигна пушката, за да наблюдава света през оптическия мерник. Лин седеше до нея и чакаше да чуе някакво обяснение.

— Да си забелязала нещо последните три пъти, когато ходи за вода вечер?

Лин поклати глава.

— Сещаш ли се за женския енот, който всяка вечер минава по поляната зад къщата?

Лин кимна. Трудно можеше да го пропусне. Извитият му гръб стърчеше над тревата, която избуяваше наоколо.

— Да, какво за него?

— Напоследък не излиза. Не иска да минава по поляната.

Лин усети как настръхва — първична реакция на опасността, която се бе научила никога да не пренебрегва.

— Мислиш, че ни наблюдават? Че са пратили някого насам?

— Възможно е. Които и да са, спряха да палят огън, за да си помислим, че са си отишли. А без огън надали вечерят добре. Никой не стои гладен, ако не се налага. Скоро ще дойдат.

— За нас ли?

— За всичко.

Лин придърпа пушката в скута си. Студеният метал й носеше повече утеха от майчината ласка. Пръстът й се уви около спусъка в смъртоносна прегръдка, която беше усвоила много отдавна. Легна по корем до майка си, загледана в слънчевите отражения на двете пушки. Чакането винаги беше най-тежко; пукотът на оръжията носеше облекчение.

Преди години майка й бе показала снимки на жадните мъртви. Кожата им висеше от костите като съдраните тапети в коридора на горния етаж. Подутите им езици бяха изскочили от напуканите, разкървавени устни. Очите им бяха толкова хлътнали, че се виждаха контурите на черепите им.

— Искаш ли да умреш по този начин? — питаше я майка й всяка вечер оттогава насам.

Отговорът на Лин беше неизменно един и същ:

— Не.

На което майка й отвръщаше с едни и същи думи, заменили вечерната молитва:

— Тогава трябва да убиваш.

Разкаянието беше за хората, които нямаха какво да защитават; хората, които нямаха вода.

Веднъж в пристъп на оптимистично настроение майка й включи късовълновото радио. Дали се надяваше да чуе, че в някоя част на света се е завърнал нормалният начин на живот или градовете са отпуснали хватката си върху водните запаси, десетгодишната тогава Лин не знаеше. Ала новините, които чуха, накараха майка й да разбие радиото, без да й пука какво се случва в света оттук насетне.

Холера. Майка й бе обяснила, че някога това е била най-страшната болест на света, която поразявала хората на сутринта и до вечерта ги убивала. Заразата се пренасяла с водата. Пречистването на водните източници и антибиотиците я озаптили за дълго време, но сега отчаяните пиеха застояла вода, а потреблението на лекарства далеч надминаваше предлагането. Хиляди умираха от болест, която само преди десетина години никой не вземаше на сериозно.

Като се имаше предвид с колко трупове бе осеяна страната, както и покачването на подпочвените води заради пролетните дъждове, майка й знаеше, че езерото може не само да ги спаси, но и да ги убие. Затова беше изградила система за пречистване, използваща проста технология, която бе научила от един брой на „Нешънъл Джиографик". Беше наредила на двора ламаринени плоскости от покрива на стария червен хамбар и ги беше затиснала по краищата с камъни, за да не ги отвее вятърът. Водата от езерото се изреждаше шише по шише върху ламарините. Методът работеше само в ясни дни с поне осем часа слънцегреене, така че ултравиолетовите лъчи да убият всички бактерии във водата.

Въпреки че напоследък вечер захладняваше, утринното слънце пареше във врата на Лин, докато тя тичаше да налее вода от езерото. Днес със сигурност щеше да бъде ден за пречистване, което означаваше дълги часове работа. Тя потопи ръба на първата кофа под водата, като внимаваше да не размъти тинестото дъно. Но колкото и да се стараеше, в резервоарите винаги влизаха по малко кал и водорасли. После се премести и напълни и втората кофа.

Остави двете кофи на калния бряг и вдигна ръце, за да покаже на майка си, че е готова да ги занесе при хамбара. Слънцето се отразяваше от цевта на пушката, с която майка й следеше движенията й и оглеждаше хоризонта за най-малкия знак, че някой ги наблюдава. Докато измине трийсетината метра до хамбара, ръцете на Лин вече трепереха от умора. Тя остави кофите и плъзна тежката врата, за да я отвори.

Белите продълговати резервоари за вода стояха в мрака, покрити с прах. Някога в тях бяха съхранявали химикали за нивите, които вече никой не обработваше. Майка й ги беше измила много пъти, тръпнейки от ужас, че водата, която беше тяхното спасение, можеше да се окаже и тяхна отрова.

Докато се качваше по стълбичката към един от резервоарите, Лин си спомни историята, която майка й разказваше: как закачила маркуч към чешмата и оставила водата да тече, докато не спряла. Лин знаеше, че първите й глътки са били точно от тази бистра, чешмяна вода, но не помнеше. Единствената вода, която познаваше, беше пълна с песъчинки и лъхаше на риба. Но тя беше признателна за всяка глътка.

Лин отвъртя капачката в горната част на резервоара и изля двете кофи вътре, заслушана в звука на водата, който се променяше заедно с нивото й. Тук се съхраняваше непречистената вода от езерото. Другият резервоар беше пълен с вода, която вече беше пречистена върху ламарините, а през зимата с нея щяха да пълнят по-малкия резервоар от близо четири хиляди литра, поставен в сутерена, където живееха.

Момичето завинти обратно капачката и за минута седна отгоре, уморена само при вида на работата, която ги чакаше. Предната нощ не беше спала добре. Очите й гледаха пепелявите стени на сутерена, но виждаха само двата стълба дим в небето. Майка й въобще не мигна. Заслушана в потропването на пръстите й върху цевта на пушката, Лин полека се унесе. А сутринта, когато стана, майка й вече беше на покрива, вперила поглед в хоризонта, и чакаше мишената да се появи.

Лин прегази високата трева в двора, за да стигне до ръждивата антена отстрани на къщата, без да обръща внимание на тръните, които се закачаха по джинсите й. Когато се качи на покрива, кожата й беше покрита с тънък слой пот. Тя избърса няколко капки от очите си и се отпусна до майка си.

— Топло е.

— Тъкмо ден за пречистване — отвърна разсеяно майка й, без да откъсва око от мерника.

Лин свали пушката от рамото си и я вдигна пред себе си, за да види какво гледа майка й.

— Тази сутрин няма дим — отбеляза тя. — Мислиш ли…

Във въздуха се разнесе упорито бръмчене. Мускулите й се напрегнаха, но тя бе свикнала да борави с пушката, за да не натисне неволно спусъка.

— Какво е това?

Тънките устни на майка й се изкривиха надолу.

— Стебс. Има цепачка за дърва.

Лин насочи мерника си на югозапад, където се виждаше тъмният силует на единствения им съсед, едва различим на фона на гората.

Гласът на майка й звучеше сурово в тон с формата на устните й.

— Повече ли те боли кракът с годинките? Колко далеч трябваше да идеш за това?

Лин веднага се досети, че не пита нея.

— Цепачка за дърва — повтори тя и най-сетне успя да отклони вниманието на майка си от Стебс. — Какво прави това нещо?

— Цепи дърва.

Лин смени пушката с бинокъла, за да види по-добре Стебс и неговата чудна машина. Мъжът тъкмо слагаше огромен дънер отгоре й. Цепачката го раздели на две, после на четири за броени секунди.

— Изглежда удобно — каза тя.

— Убедена съм. Освен това работи с бензин. А той не се намира лесно.

— И ние имаме — напомни й Лин, като посочи металния резервоар до хамбара, скрит зад хвойните.

— Той е за спешни случаи.

— Спешни случаи — повтори Лин. — Какво би те накарало да го ползваш?

— Пикапът. — Майка й дори не погледна към нея. — За да отидем на юг.

— Аз не отивам никъде — отвърна Лин, инстинктивно стиснала юмруци в страх от неизвестното. — Не мърдам оттук.

Това беше отколешен спор, който се водеше всяка есен: да си стоят при сигурния източник на вода през мразовитите зимни месеци или да тръгнат на юг с надеждата да намерят питейна вода, която никой не си е присвоил и не охранява. За Лин такава дилема не съществуваше. Тя знаеше къде растат диви боровинки през пролетта, на кой бряг на езерцето рибите хвърлят хайвера си. Вечер слушаше песента на жабите и изпитваше неимоверна гордост, че чува тези редки звуци, а куршумите й пазят езерото от пришълци. Чувстваше се по-здраво стъпила върху наклонения скат на покрива, отколкото върху гладък, безкраен път.

— Събирането на дърва иска много усилия, цепенето им — още повече — каза майка й. — Ако слезем само няколкостотин мили на юг, няма да мръзнем до смърт през зимата.

— Няколкостотин мили без вода са по-смъртоносни от снеговете.

Майка й въздъхна.

— Трябваше да тръгна, преди да се научиш да говориш. На ръце щях да те занеса. Друг път ще говорим пак. Годините ми няма да намалеят, ако не си забелязала.

— Нито пък моят инат.

Майка й се надигна от керемидите и Лин я последва. Разговорът беше приключил. Момичето стигна до антената и се обърна. Майка й се беше спряла на ръба на покрива и гледаше на юг.

— Цепачка за дърва — промърмори тя. — Задник.