Нито капка вода

17

Лин слезе тихо по стълбите, като избягваше петната следобедна светлина в дневната, преди да се вмъкне в кухнята. Илай вече беше в сутерена; тя чуваше приглушения му глас, който разговаряше с Нева, и нейния писклив от тревогата тембър. Лин й подаде термометъра, без да каже нищо, и се пресегна покрай Илай да вземе пистолета си.

— Навън има някой — прошепна тя.

На лицето му се изписа напрежение, но той не помести очи от Луси, която лежеше на леглото, провесила безжизнено ръка от него. Нева сложи термометъра в устата й и я затвори; Луси беше толкова слаба, че не можеше сама да долепи устни.

— Къде?

— На покрива. Но се обзалагам, че има и други — отвърна тихо Лин, вперила очи в Стебс. Той забеляза погледа й и се присъедини към малката групичка на стълбите.

— Какво?

— Мъже на покрива — обясни тихо Илай, за да не разтревожи Нева. — Какво ще правим?

— Нямаме много възможности. Те вече имат предимство. Ако излезеш навън и почнеш да стреляш, веднага ще те убият.

— Само ако са точни — възрази Лин.

— Да приемем, че са. Остави пистолета.

Тя не помръдна.

— Няма да вземат къщата ми.

— Подозирам, че не я и искат — отвърна Стебс с равен тон. — Стигнали са дотук, без да срещнат съпротива. Биха могли да продължат, но не бързат.

— Какво искат тогава? — попита Илай.

— Ще разберем. — Стебс погледна строго Лин и разтвори пръстите й, стиснали пистолета. — Ще запазиш ли самообладание?

— Имам ли избор?

— Не мисля. Ти върви първа с вдигнати ръце, така че да ги виждат. Аз ще вървя след теб, а Илай — последен. Спокойно, да не тревожим Нева отсега.

Преди да тръгне, Лин погледна към леглото. Водата от кърпата на челото й се стичаше по лицето на Луси също като сълзите по лицето на Нева.

— Дръж се, дечко — промълви беззвучно тя, — ей сега се връщаме.

Тя се качи сковано по стълбите; всеки нерв в тялото й протестираше срещу липсата на оръжие. Вратата се отвори с проскърцване и тя излезе на слънце, вдигнала ръце във въздуха. На двора стояха трима въоръжени мъже, а в калта пред тях беше коленичила жена с примка на шията. Лин внимателно се приближи с ясното съзнание, че на покрива стои още един мъж. Настръхналите косъмчета по врата й подсказваха, че мерникът му е насочен именно натам.

— Махайте се от покрива ми — каза тя.

Единият от мъжете се изплю и се ухили, разкривайки дупките между зъбите си.

— Така ли поздравяваш съседите си?

— Да, ако съседите влачат жени за врата.

— Лин — предупреди я тихо Стебс и излезе от вратата. След него се показа Илай, вперил очи в Лин с няма молба да си държи езика зад зъбите, докато не забеляза жената.

— Вера!

Тя подскочи от изненада и вдигна глава. Нямаше нужда от обяснения, че това е майката на Нева. Черната й коса беше прошарена, а лицето — покрито с деликатни ласкави бръчици; идеалният образ на Нева в бъдеще. Само дето в очите й искреше свирепо пламъче, ясно показващо решимостта й да живее.

— Още няма да си говориш с нея — пресече го Щърбият. — В момента аз говоря.

— Аз имам да си говоря с тази — каза един мъж със синьо яке, застанал до Вера, като кимна към Лин. — Тя уби двама от моите приятели.

— Гледам, че ми водиш още.

— Стига — намеси се остро Стебс. — Какво искате от нас?

— От теб нищо не щем, старче — отвърна Щърбият. — Отидохме да направим сделка с това хубаво момче, но то не си беше вкъщи. Решихме, че се забавлява с момичето, и дойдохме тук.

— Къде е малката? — обади се един от мъжете, който стоеше до Вера и носеше зелена шапка на главата си.

— Заета е да умира — отговори хладно Лин.

Той наведе поглед към земята, но Лин зърна срама в очите му.

— Съжалявам.

Вера простена и вдигна очи към Лин с умолителен въпрос, на който тя не можеше да отговори. Момичето отмести поглед и преглътна.

— Каква е сделката?

— С теб нямаме работа — процеди Щърбият.

— Намирате се на моя територия и аз питам.

— Мътните го взели, момиче, няма ли да се научиш на обноски?

Синьото яке се попипа по чатала.

— Аз ще я науча, преди да си тръгнем.

Илай се озова при него, преди да са успели да вдигнат оръжията, и с един удар го повали на земята. В следващия миг дулата се насочиха към него и той вдигна ръце.

— Дошли сте за сделка — да правим сделка. Ако този пак заговори с оная си работа, ще я изгуби.

Щърбият погледна другаря си, който още се мъчеше да си поеме въздух, сгърчен на кълбо на земята, и свали оръжието.

— Искаме хубавицата. Честна размяна за майка й.

— Не — отвърна Лин без колебание. — Няма да разменя приятел за непознат.

— Не решаваш ти, момиче.

Илай трепереше на студа, вдигнал ръце във въздуха.

— Тя не е моя собственост, че да я разменям.

— Имам храна — намеси се бързо Стебс. — Зеленчуци, плодове, вода. Каквото поискате.

— И ние си имаме вода. И не съм гладен, поне не в този смисъл.

Вратата на къщата се отвори и всички оръжия се обърнаха натам. Вера извика, като видя дъщеря си.

— Има четиресет градуса, ще…

Нева рязко спря, забелязала непознатите мъже.

— Нева — каза внимателно Илай, трябва да…

— Майко! — извика Нева и се спусна напред въпреки насочените дула. Тя падна на колене до възрастната жена, а от очите й капеха несдържани сълзи. Пръстите й се оплетоха около примката и тя се опита да я свали от врата й.

— Чакай малко, госпожичке — спря я Синьото яке с ръка. — Още не сме свършили с преговорите.

— Какви преговори?

— Нева, милинка — каза спокойно Вера, — чуй ме…

— Много просто, хубавице — отвърна Щърбият. — Ти идваш с нас и оставяме майка ти на мира.

Хванала вързаните ръце на майка си между своите, Нева го погледна неразбиращо.

Лин пристъпи напред, без да сваля ръцете си.

— Нева, не си длъжна…

Синьото яке замахна с пушката си към нея.

— Млъквай.

— Ще отида — отсече Нева, като погледна към Лин.

Енергията, която я беше изпълнила, за да се пребори с болестта на Луси, се беше превърнала в студена решителност, а очите й бяха станали неузнаваеми.

— Илай, донеси ми палтото — каза тя.

— Никъде няма да ходиш — възрази момчето.

— Донеси й палтото, да не изстине — процеди Щърбият.

— Лин — продължи Нева, — грижи се за болното ми детенце.

Думите й разбиха възраженията, които Лин вече беше намислила. Гневът й беше попречил да види това, което Нева добре знаеше: Вера беше лекар и Луси имаше отчаяна нужда от нея. Повече, отколкото от майка си. Ако мъжете знаеха това, никога нямаше да я разменят, колкото и да им се искаше да докопат Нева.

— Илай — каза бавно Лин, сама невярвайки на думите си. — Донеси палтото.

Той не помръдна и тя откъсна очи от Нева, за да го погледне. Илай се взря в лицето й, неволно претегляйки съдбите на двете жени. После наведе глава и отиде да донесе дрехата. Нева се наведе и понечи да свали въжето от шията на майка си, но Синьото яке я блъсна на земята и започна да връзва ръцете й пред тялото. Лин потръпна, изпълнена с дива ярост от безсилието си да го спре.

— Да знаете, че ще убия всички ви, и то скоро — процеди тя.

— Силни думи, дребната, докато съм още тук — каза мъжът на покрива.

— Но гласът ми се чу, нали?

— Я, как ти отива, хубавице — рече Синьото яке, като стегна примката около гърлото на Нева. — Вече няма да ми избягаш. — После срита Вера в ребрата и тя падна настрани в калта. — Приятно ми беше, с нетърпение чакам да опозная и дъщеря ти.

Вера не го погледна. Нева гледаше в земята, докато Илай я загръщаше с палтото. Мъжът на покрива слезе по антената и се отдалечи назад, без да сваля пушката си от Стебс и Лин. Останалите трима го последваха. Синьото яке накара Нева да се изправи, а Зелената шапка я подхвана, когато тя се препъна.

— Кажи на Луси, че я обичам — издума тя на Лин, когато мина покрай нея.

В гърлото на Лин беше заседнала буца. Тя само кимна, загледана в смаляващите се фигури, докато се отдалечаваха. Мъжът от покрива продължаваше да прикрива останалите с пушката си.

— Госпожо — каза Стебс, като приклекна в калта до Вера, — знам, че беше кошмарен ден, но трябва да ви помолим за нещо.

— Луси е болна — добави Илай, — много.

Стебс сряза въжето на ръцете й и тя разтърка китките си.

— Къде е тя?

— Там долу. — Стебс й помогна да се изправи. — Стана за една нощ.

Той й разказа каквото знаеше, докато слизаха към сутерена. Събрани около леглото на детето, те не забелязаха как Лин тихо взе пушката си и излезе.

Четирите фигури се виждаха лесно от покрива. Щърбият вървеше напред, следван от Синьото яке, който влачеше Нева за въжето, а Зелената шапка крачеше до него. Мъжът от покрива се беше обърнал с гръб към къщата, явно сметнал, че вече са извън обсега й. Не бяха, но Лин знаеше, че не може да убие и четиримата, преди някой от тях да застреля Нева за отмъщение. Оставаше й само да гледа.

Нева се препъна, изгуби равновесие и падна на земята. Палтото се свлече от раменете й, докато се опитваше да се изправи на колене. Примката се стегна и Синьото яке се обърна тъкмо навреме, за да види как тя вдига малкия пистолет към слепоочието си. Лин видя как тялото й се свлече настрани, преди изстрелът да стигне до ушите й: тих пукот, който можеше да бъде сбъркан с пращенето на счупена съчка.

Кръвта опръска джинсите на Синьото яке и той срита безжизненото тяло на Нева. Гневът задави Лин, докато гледаше как другите мъже се опитват да го отскубнат от нея. Той се обърна към къщата и прекара пръст пред гърлото си в недвусмислен жест. Пръстът на момичето се уви около спусъка. Желанието й да добави още един труп до тялото на Нева беше толкова силно, че без малко да надделее над здравия разум. Майка й щеше да свали всички от това разстояние, но Лин не беше сигурна, че ще успее, а един неточен изстрел щеше да върне всички обратно в къщата, и то в момент, когато всяка секунда беше от значение за Луси.

Мъжете продължиха на юг, без да изпълнят заканата си. Лин беше заела висока позиция, те бяха изгубили елемента на изненада и шансовете не бяха на тяхна страна. Зелената шапка изчака другите да се отдалечат, след което коленичи до тялото и покри лицето на Нева с палтото й.

Лин вцепенено избута вратата, за да я отвори. В съзнанието й бе запечатан образът на безжизненото тяло на Нева, полегнало самотно насред замръзналото поле.

— Стебс — подвикна тя отгоре, — ела тук.

Той дойде в подножието на стълбите.

— Какво има?

— Ела горе.

Той се качи по стълбите и като видя изражението на лицето й, затвори вратата след себе си.

— Нева е мъртва.

— Как?

— Самоуби се с пистолета, който й бях дала. Малко след като тръгнаха. Оставиха я на полето.

Стебс седна на каменните стъпала и хвана главата си с ръце.

— Какво ще правим? — попита момичето.

— Ще трябва да я приберем, но сега си имаме по-сериозни проблеми.

— Зле ли е Луси?

— Не разбирам много от болести, но като гледам изражението на баба й, бих казал, че е много зле.

Лин седна до него, без да обръща внимание на ледените си, подгизнали джинси.

— Какво ще правим?

Стебс я прегърна през раменете и тя се облегна на него.

— Ех, дечко, с теб не се справяме добре в ситуации, които не зависят от нас. Нищо не можеше да направиш за Нева. И сега не можем да помогнем на Луси.

Тя отпусна глава на рамото му. В очите й пареха сълзи на безсилие.

— Не искам да бъде така.

Вратата се отвори и Вера излетя през нея, понесла на ръце голото, треперещо тяло на Луси.

— За бога, жено! — извика Стебс.

— Получи гърч! — изпищя Вера, докато тичаше към езерото. Те се втурнаха подире й, следвани от Илай, и стигнаха до високия бряг тъкмо навреме, за да видят как възрастната жена потапя бялото телце в черната ледена вода.

Луси отвори очи и запищя, като свирепо дереше силните ръце, които я държаха под водата. Лин хвана Вера за ръката и я дръпна назад, но решителността на възрастната жена я надви. Тя падна назад, останала без дъх.

— Махни се от мен! — изкрещя Вера. — Ако не свалим температурата, ще умре.

Луси немощно риташе с крачета и вдигаше вълнички във водата, която пробиваше през леда, останал под повърхността. Вера я извади и крайниците й се отпуснаха безжизнено.

— Вземи я — каза възрастната жена и я подаде на Илай, който се втурна към къщата.

Вера се отпусна до Лин на брега, стиснала мокрите си ръце.

— Това беше единственото, което ми хрумна — каза тя. — Ако температурата надвиши четиресет и един градуса, може да настъпи сериозно мозъчно увреждане. Трябваше да я охладя, и то бързо.

— Получи ли се? — попита Стебс.

— Гърчовете спряха, но температурата пак ще се вдигне.

— Какво й има?

— Предполагам, че е нещо бактериално, въпреки че може и да е вирусно. Доколкото я познавам, вероятно е първото — винаги е била податлива на бактериални инфекции.

— Нева спомена, че често вдига много висока температура — потвърди Стебс.

— При някои хора организмът реагира по-бурно, отколкото при други. — Вера се изправи на крака, загледана в леда, който постепенно превземаше дупката, в която беше натопила крехкото тяло на Луси. — Температурата ще се покачи отново и ще трябва пак да я потопя.

— Имам някакви лекарства — каза Лин. — Повечето са с изтекъл срок на годност, но има аспирин. Той нали сваля температурата?

— Да, но ако е стар, няма да свърши много работа в случая. Предполагам, че би било прекалено да питам за антибиотици?

Лин поклати глава и тръгна след Вера, която вървеше към къщата и пациентката си, присвила мокрите си ръце срещу усилващия се вятър. Възрастната жена изрита ядно една замръзнала буца пръст.

— Успях да измъкна малко лекарства от града, но скрих раницата си, когато се натъкнах на онези мъже на пътя.

— Далече ли е?

— Пеша е твърде далеч, за да има смисъл за Луси. Качиха ме в пикапа си и шофираха известно време, докато стигнем до лагера им.

— Колко време?

Вера потрепери, но не от студ.

— Много.

— Имаш ли чувство за ориентация? Можеш ли да намериш мястото?

Лин отвори вратата и двете заедно слязоха в сутерена. Илай беше увил Луси в одеяла и я беше сложил да легне до огъня. Вера сложи ръка на челото й и се навъси.

— Имах компас и карта — разказа тя. — Взеха ми и двете. Знам, че пътувахме на изток и мога да позная мястото. Но докато намерим лекарствата и се върнем, ще бъде късно.

— Аз имам пикап — каза Лин, — ще те закарам.

Вера загърна още по-плътно внучката си. Щом усети парещата й кожа, решението бе взето.

— Тръгваме веднага. Илай, стой до Луси. Ако получи гърч, трябва да я потопиш във водата. Знам, че е неприятно, но няма друг начин да свалим температурата. Дай да видя този аспирин.

Лин подаде шишенцето на Вера, засрамена от малкото останали хапчета вътре.

— Изтекъл е преди години — каза тя критично. — По принцип бих казала, че е напълно безполезен, но сега нямаме нищо по-добро. — Тя връчи аспирина на Илай. — Стрий две хапчета и ги разтвори с малко вода. Опитай се да я накараш да го изпие. — После посочи към Стебс. — Свали завивките от другото легло и сложи да кипне вода, за да имаме чисти чаршафи за после. После ще изварим и мръсните. Ако температурата падне, Луси ще се изпоти и вероятно ще повърне. Това е най-добрият вариант.

— А най-лошият? — попита Стебс.

— Да не падне.

Пикапът запали веднага и Лин облекчено въздъхна.

— Притесняваше ли се? — попита Вера.

— Не го карам много, само в спешни случаи. Невинаги пали, а както ни е тръгнало днес…

— Така е.

Лин подкара право на запад, като барабанеше с ръце по волана, мъчейки се да канализира енергията си. В гърдите й напираха думи, които търсеха отдушник.

— Извадихме късмет, че дойдоха чак след като започна топенето. Дори пикапът нямаше да се справи в натрупалия сняг.

Мисълта, че дали Луси ще живее би могло да зависи от нещо толкова елементарно като топенето на снега, я караше да губи почва под краката си.

— Искаха да дойдат по-рано — отвърна Вера спокойно. — Но Роджър — онзи, който говореше през цялото време…

— Щърбият ли? — Вера я погледна неразбиращо. — Онзи без зъбите?

— Да, точно той. Той настояваше да изчакат. Искаха да отвлекат Нева, но знаеха, че трябва да те изненадат. Ако бяха дошли с пикапите, щеше да чуеш моторите и веднага да се качиш на покрива, а не можеха да дойдат пеша в тези преспи. Роджър каза, че доколкото те познава, няма гаранции, че няма да застреляш всички ни, включително и мен.

— Преди няколко месеца точно това щях да направя — призна Лин.

— А Луси как се озова при теб?

Лин помълча за малко, като претегляше думите си. Вера още не знаеше, че Нева е мъртва, и на нея се падаше да й съобщи.

— Те не можеха да се грижат за нея — каза тя бавно. — Оцеляването тук е трудно, а те не бяха готови.

Не бяха успели да си осигурят подслон навреме.

— Защо? Наоколо има много изоставени къщи.

— Първоначалният план бил да вземат моята къща, защото има вода наблизо. Но като видели, че аз живея там, разбрали, че няма да стане. Бяха отслабнали и изтощени. Нева не искала да се отдалечава от реката и затова се бяха установили там.

— Живели са на брега?

— Илай беше сглобил малък подслон. Стебс — мъжът, когото видя у дома — ме убеди да ги посетим. Илай и Нева решиха, че на Луси ще й бъде по-добре при мен.

— Не трябваше да рискуват. — Вера сложи ръка на стъклото до себе си и разпери пръсти. — Можех да прекъсна бременността й и да останат в града.

— А защо не го направи?

— Тя не се съгласи. Каза, че предпочита да роди тук, отколкото да се откаже от бебето.

— Изгуби го. Беше момченце.

— Изкара ли до термин?

— Ъъ…

— Голям ли беше коремът й, когато роди? Бебето напълно оформено ли беше?

Лин си спомни малкото, бързо изстиващо вързопче, което Стебс й връчи. И Илай, който го разви, за да види дали е имал племенник или племенница…

— Мисля, че да.

В мислите й изплува образът на Нева, прегърбена над малкия гроб, на който ходеше всеки ден независимо от студа. На лицето й бе изписана същата решителност, както когато замени своя живот за живота на дъщеря си. Коремът на Лин се сви, като си помисли, че Нева бе тръгнала с мъжете с ясното съзнание какво ще направи.

Лин пресече едно кръстовище, без да обърне никакво внимание на знака „Стоп".

— На юг има изоставено селце. Видяла ли си нещо подобно там, където си била?

Не знаеше дали с въпросите си ще помогне, или ще влоши нещата, но и сляпото шофиране нямаше да ги отведе доникъде. Шансовете на Луси намаляваха с всеки сантиметър, с който слънцето се спускаше над хоризонта; с всеки следващ оборот на гумите.

— Не помня никакви градове. През повечето време лежах по гръб в багажника на пикапа, но имах малко видимост с периферното си зрение, а и не исках да гледам на другаде.

Лин потръпна от скрития смисъл на думите й.

— Ако не си видяла нищо особено, значи вероятно е на запад. Там няма кой знае какво.

Известно време пътуваха в мълчание. Кокалчетата на Лин бяха побелели от стискането на волана.

— Нещо познато? Твърде много ли се отдалечихме?

Вера погледна през прозореца и поклати глава.

— Нищо не мога да разпозная, но мисля, че бяхме още по-далеч. Помня, че мярнах камбанария и че си помислих колко странно е да видиш толкова голяма църква насред нищото.

— Бяла ли беше?

— Да, а камбаната беше паднала и се беше разбила отпред.

В гърдите на Лин разцъфна надежда като минзухар, пробил зимния лед.

— Знам я, това е старата методистка църква — каза тя, като зави наляво. — Когато бях съвсем малка, майка ми ме водеше на лов със себе си, защото се страхуваше да не се отдалеча от къщата, ако ме остави сама. Там ловеше диви пуйки. Тогава камбаната още си беше на мястото.

— Майка ти?

— Тя почина. Тази есен.

— Съжалявам.

Лин продължи да шофира в чезнещата светлина и да се взира в хоризонта за старата камбанария. Не беше толкова далеч от вкъщи, щом майка й я беше водила тук като дете, но въпреки отличното си чувство за ориентация, не вярваше на далечните си спомени в мрака.

— Трябва да ти кажа нещо. За Нева.

— Не мога да мисля за нея сега — отвърна Вера. — Няма как да спра онези мъже. По-добре да се съсредоточа върху Луси и да помогна, с каквото мога.

— Тя е мъртва.

— Какво?

Вера за първи път откъсна поглед от прозореца и самообладанието й се прекърши само с една дума.

— Застреля се на полето малко след като я отведоха.

Вера затвори очи и опря глава в студеното стъкло.

— Нева, горкото ми момиченце. Много съжалявам, миличка.

Очите на Лин пареха от сълзи. Чувстваше се неудобно в малката кабина със скърбящата жена. Тъмният силует на камбанарията се очерта на фона на залязващото слънце, а червените му лъчи се процеждаха през дупката на мястото на падналата камбана.

— Ето я църквата — каза тя, като намали скоростта. — Ориентираш ли се вече?

Вера отвори очи и избърса няколко непокорни сълзи. После прочисти гърлото си.

— Не беше далеч оттук. Имаше малко гробище зад завоя. Тъкмо го бях подминала, когато чух пикапа. Умът ми стигна да скрия раницата зад един паметник, но не и да скрия себе си. Помислих си, че може да ме откарат донякъде.

— Тук не е като в града — отбеляза Лин. — Не бива да вярваш на никого; всеки трябва сам да си заслужи доверието.

— Значи е точно като в града.

Лин продължи да шофира мълчаливо към гробището, а като стигна, паркира така, че фаровете да осветяват гробовете, придавайки дълги, черни сенки на паметниците.

— Помниш ли кой беше?

— Горе-долу — каза Вера и отвори вратата си. — Оставих цялата раница.

— Не им ли се видя странно, че пътуваш без багаж?

— Щом ме видяха, спряха да мислят с главите си.

Двете се разделиха и огледаха средната част на гробището. Краката на Лин затъваха в размекнатата земя. Раницата стоеше тъжно подпряна на един килнат надгробен камък с почерняло от влагата дъно.

— Намерих я — извика тя, като я вдигна в ръка.

— Внимавай! Вътре има спринцовки. Ако се счупят, край.

Лин й подаде раницата и Вера огледа съдържанието й.

— Дано не са замръзвали.

— Ще свършат ли работа?

Вера сви рамене.

— Можем само да й ги поставим и да чакаме.

Поеха на юг. Сега, когато нямаше нужда да се оглеждат, Лин натискаше здраво газта. Горивото в резервоара намаляваше, а Вера се стряскаше на всяко кръстовище.

— Извинявай — каза тя, като забеляза погледа на Лин. — Стар навик. Като видя знак „Стоп“, все си мисля, че трябва да спра.

— Майка ми спираше — усмихна се Лин. — Казваше, че й е съвестно да ги подминава.

— Светът се промени. Съжалявам за майка ти.

— И аз съжалявам за дъщеря ти.

— Засега ще се концентрирам върху Луси, после ще скърбя.

Лин ускори.