Нито капка вода

15

Връхлетя злостна зима. Снегът валеше на парцали, които лепнеха по дърветата и камъните. Лин изтичваше навън, за да метне някое и друго дърво през прозореца на сутерена в готовите да ги поемат ръчички на Луси, а после се прибираше с ледена кора на косата си. Минаха седмици, без да видят друга душа, в които Лин хвърляше неспокойни погледи към реката, за да се увери, че над дърветата продължава да се вдига сивкав дим. Стебс се виждаше през бинокъла, стига студът да бе достатъчно поносим, за да гледа.

Лин научи Луси на някои лесни игри с карти и двете с часове измисляха свои собствени варианти. Луси поиска да се изкъпе и Лин донесе няколко кофи сняг отвън, които стоплиха на печката, за да може поне да се измие с гъбата. Лин също се поддаде на изкушението и даже изми косата си — нещо, което майка й все я предупреждаваше да не прави през зимата, за да не настине. Огънят обаче бумтеше с пълна сила, а Луси тихичко си тананикаше, докато сплиташе тънки плитки в косата на Лин и ги връзваше с малки панделки, които беше намерила при куклите на тавана.

Малките пръстчета сновяха в косата на Лин и тя неволно се унасяше в дрямка. Опасността от нападение беше минимална, но тя все пак държеше пистолета си под ръка. Луси продължаваше да си играе с косата й и да си тананика.

— Някога подстригвала ли си я?

— Мама понякога я режеше и я ръсеше на двора, за да плаши койотите. Но не беше често.

— Харесва ми дълга.

— На мен също.

Разговорът замря и всяка потъна в собствените си мисли. Краткият ден вървеше към края си. Лин гледаше как Луси си прави театър на сенките на светлината на огъня и си мислеше как ли е Нева. Ако не беше момиченцето, това щеше да бъде първата самотна зима на Лин и тя не беше сигурна как щеше да издържи. Дългите часове на нощта не можеха да бъдат запълнени единствено със сън и само компанията на друго същество беше в състояние да намали скуката. Нева пък си имаше Илай… но Лин бързо пропъди мисълта как двамата запълват времето си заедно.

Сърцето й отблъскваше опитите на ума да контролира емоциите й и тя дълго се мята в леглото, без да може да заспи. Чуваше ритмичното дишане на Луси, но спокойствието на момиченцето не успяваше да достигне до нея. Накрая Лин наметна якето си и се качи на покрива. Там поне щеше да бъде принудена да стои нащрек и да не се терзае за неща, за които не й се искаше да мисли.

Утрото на следващия ден беше студено, но ясно. За първи път ги посрещнаха безоблачно небе и слънце, което успя да постопли въздуха. Времето навън стана поносимо.

— Искаш ли да излезем? — попита Лин.

Луси скочи от леглото си и се облече за секунди; нямаше търпение да се измъкне навън. Мислите й бяха заразителни; не след дълго детето се развика нагоре към покрива и Лин видя Илай, който газеше през преспите към тях. Снегът лепнеше по дрехите му и образуваше буци на всяко място, което се докоснеше до снежинка, но той не се отказваше. Лин слезе от покрива, за да посрещне госта заедно с Луси.

— Здрасти, малка госпожице! — извика Илай, когато Луси скочи в обятията му. — Пораснала си!

— И Лин така каза! — отвърна гордо Луси. — Тя ме мери на стената. Пораснала съм с три сантиметра и половина. Ти знаеш ли какво е сантиметър?

— Знам — увери я Илай. — Браво на теб!

— Ела, искам да ти покажа нещо!

Луси хукна през снега към единия ъгъл на къщата, където беше започнала да събира птичи гнезда, паднали от дърветата през есента. Лин и Илай бавно вървяха след нея, проправяйки пъртина в тежкия сняг, който на места стигаше до коленете им.

— Как си? — попита Илай.

— Добре сме, имаме достатъчно дърва и храна. Вода също.

— Имах предвид, как си ти самата? Как я караш?

Лин свъси чело.

— Добре, сигурно. Радвам се, че имам какво да ям и с какво да се топля.

Илай поклати глава и прикри усмивката си.

— Нямаш нищо против, че дойдох, нали?

— Не, разбира се. Не си виждал Луси, откакто я прати при мен, а тя ти е племенница.

— Аз дойдох да видя и теб.

— Е, ето ме и мен — отвърна Лин. Не знаеше какво друго да каже.

Илай въздъхна и спря, но тя продължи напред.

— Ей! — извика той подире й.

— Какво?

Лин се обърна и получи топка сняг право в лицето.

— Ето какво!

Занемяла от изненада, Лин плюеше снега, който се топеше и стичаше по врата й.

— Бой със снежни топки! Страхотно!

Луси връхлетя отгоре й и я събори по лице в снега, с което окончателно срази последните й остатъци от самообладание. Лин грабна момиченцето за глезените, вдигна го във въздуха и го запокити в една преспа. Луси се изправи, подгизнала и засмяна, с по една нова снежна топка в ръце и готова за отмъщение.

Лин успя да избегне първата топка, но втората я уцели право в гърдите. Тя започна да трупа собствен арсенал, но Илай я събори настрани и отмъкна боеприпасите й, след което започна да я обстрелва със собствените й муниции от близко разстояние. Лин извика и го дръпна за глезените. Луси се стовари върху тях и изкара въздуха им. Тримата цяла минута лежаха и се смяха на земята, подгизнали от мокрия сняг.

— Не мислех, че някога ще заваря такова нещо в двора ти — отбеляза по-късно Стебс, като посочи снежния човек до купчината дърва.

Лин отметна косата от лицето си и сви рамене.

— Луси поиска, а аз реших, че ако му сложим палто, някой може да го вземе за пазач.

— Предполагам, че морковът също е тактическо решение?

— Килерът ми е пълен, а и този изглеждаше развален. Не си мисли, че съм станала сантиментална като теб! — рече Лин и го удари на шега по ръката, но достатъчно силно, за да го накара да изкриви лице.

— По-леко, тигърче, имай милост към стареца — отвърна той.

— Старецът да си мери приказките.

— Отдавна с никого не си е говорил. Гледам, че си намерила ново приложение на езерото.

Илай се пързаляше по леда с обувки, а Луси се крепеше на раменете му и крещеше като луда.

— Майка ми щеше да се обърне в гроба, ако й бях изкопала такъв — отвърна Лин, но с усмивка.

— Хубави плитки — отбеляза Стебс.

— Млъквай.

Гостите останаха до вечерта и Лин внесе няколко пъна за столчета. Четиримата седнаха да хапнат в уютен кръг до печката. Завършиха вечерята си с прасковите, донесени от Стебс, смесени с малко сняг.

— Също като сладолед! — каза Луси доволно, а по брадичката й се стичаше сок.

— Прилича — съгласи се Стебс.

— Какво значи сладолед? — не разбра Лин.

— О, бедничката тя! — Илай поклати глава в престорено отчаяние, с което си спечели поредното перване по главата.

Лин цял ден си намираше поводи да го докосва. Луси я беше убедила да се попързаля на леда. Справяше се добре с баланса, но често се подхлъзваше, когато Илай беше наблизо. Той я хващаше и я изправяше на крака за искрено забавление на Стебс.

— Жалко, че не взе китарата си, чичо Илай — каза Луси, когато изядоха импровизирания си десерт. — Слушат ми се песни.

— Чудна работа, как забравих да я взема, когато полицаите ме изритаха от вкъщи, за да ме арестуват.

Луси се сгуши в скута на Стебс.

— А ти имаш ли китара в тайното си мазе?

— Не, мъниче, за съжаление, нямам — погали я той по главичката.

— Май има една на тавана! — обади се Лин за учудване на всички. — Струва ми се, че съм виждала.

Луси заподскача върху коленете на Стебс.

— Иди да провериш! Иди да провериш!

— Ще дойда с теб.

Илай стана и като грабна едно фенерче, последва Лин по стълбите. Тя отвори вратата на кухнята.

— Отдавна не съм стъпвал в истинска къща. — Илай освети стените с фенерчето. — Направо се чувствам странно.

— И на мен понякога ми е странно. Имам си къща, а никога не я използвам. Майка ми е израснала тук, нейният баща — също, а аз стоя само в сутерена.

Тя премълча, че очакваше присъствието на Илай също да й изглежда странно, а не беше така.

— Никога ли не се качваш горе?

— Рядко. Използваме банята на първия етаж, а мама съхраняваше разни неща на тавана. Но като цяло си стояхме в сутерена.

— Защо?

— По-лесно се отоплява през зимата, а през лятото държи хладно. Влиза се само през една врата и прозорците са достатъчно ниско, за да не представляват заплаха. Ако някой реши да нахлуе през тях, ще имаме преимущество. Докато прозорците на първия етаж са дълги два метра и половина, поне по четири на стая. Няма как да се отбраняваш.

Двамата прекосиха трапезарията и влязоха в дневната. Илай погледна въпросните прозорци.

— Колко жалко — каза той. — Знам, че е по-умно да живееш долу, но къщата е много красива. С толкова пространство и високи тавани! Ако беше в града — дори в по-хубавите квартали — на такова място щяха да живеят поне десет души.

Лин потръпна от ужас при тази мисъл и го поведе по витите стълби.

— По едно време си имах стая на горния етаж. Още я помня. Тук е таванът, внимавай къде стъпваш.

Тя отвори вратата към тясно стълбище, което водеше към помещение с фронтонни стени. Илай вървеше след нея, като светеше с фенерчето пред краката й, за да вижда.

— Колко много неща!

Покрай стените бяха наредени купища мебели — масивни обемни антики, които някога изпълваха стаите на долния етаж. До едната стена бяха строени няколко сандъка и стегнато навити килими.

— Майка ми качи тук всичко. Предполагаше, че ако някой иска да ни обере, ще погледне през прозорците долу и ще реши, че вече са го изпреварили и няма да намери тук нищо полезно.

— Кой би откраднал пиано? — учуди се Илай и натисна един самотен клавиш, който зазвънтя в малкото таванско помещение.

— Вероятно никой, но майка ми не искаше да рискува. Всичко тук значеше нещо за нея и тя не искаше да стане на пепел в нечие огнище или някой да използва килимите на баба й вместо завивка.

— Има логика.

— Струва ми се, че се надяваше някой ден животът й пак да стане нормален — нормален за нея — и да върне нещата по местата им. Някъде в бъдещето, когато нямаше да се налага да се тревожим дали двама души могат да отбраняват сами дневната.

— Звучи хубаво — каза тъжно Илай. Лъчът на фенерчето пробяга по мебелите. — Какво има в сандъците?

— Предимно дрехи. — Лин коленичи до един от тях. — Оттук взех дрехи и обувки за Луси. Стари мои неща. Дай светлината насам.

Илай се приближи и Лин намери китарата, подпряна в калъфа си зад един от сандъците между бюрото и старото дървено конче.

— Знаех си, че съм я виждала.

Двамата излязоха тихо, оставяйки реликвите от сигурното минало в прашната тъмнина.

Оказа се, че усилията им са били напразни.

— Пфу, какво е това? — сбърчи нос Луси, когато Илай подръпна струните.

— Разстроена е — каза Илай, като плъзна ръце по струните. — Мога да я нас…

— Жалко, определено — каза Стебс и се изправи. — Вече не помня откога не съм слушал музика. Най-добре да тръгвам вече. Печката със сигурност е изгаснала, но все още мога да разръчкам въглените.

— Може ли да дойда с теб? — заподскача Луси. — Искам да си играем на магии.

— Аз нямам нищо против, ако Лин е съгласна.

— Носиш ли оръжие? — попита Лин.

— Естествено.

— Тогава съм съгласна — каза тя, макар и малко неохотно. — Да слушаш Стебс, докато пресичате полето! — заръча тя на Луси, докато момиченцето закопчаваше дебелото си яке. Детето кимна сериозно и хвана Стебс за ръка.

— Хубава вечер на вас двамата! — пожела им Стебс и намигна на Илай, докато се качваше по стълбите.

— Стар хитрец, а? — каза Илай, когато Лин заключи вратата и се върна при него.

— Това пък защо?

Илай отново прокара пръсти по струните и сутеренът се изпълни с несъгласувания им звън.

— Мога да я настроя за няколко минути. Подозирам, че и Стебс го знае, но се измъкна и взе Луси със себе си, за да ни остави насаме.

Лин се изчерви и изтърси първото нещо, което й дойде наум, въпреки че не беше най-подходящото в случая:

— Как е Нева?

— Добре е, струва ми се — отвърна Илай, без да я поглежда в очите. — Трудно се живее в такова тясно пространство дълго време. Донякъде затова и дойдох днес тук — исках да й дам малко време сама. Но исках да видя и теб — додаде веднага той.

— Радвам се, че дойде — призна Лин.

— Наистина ли? При теб е трудно да каже човек.

— Радвам се.

— Добре. Луси изглежда щастлива — продължи той след малко.

— Майка й, й липсва. Знам, че днес не си пролича, но беше много развълнувана, че те вижда, а и се радваше, че може да излезе навън. Но вечер, когато си мисли, че спя, плаче в леглото си.

Тя премълча, че сърцето й се късаше от тихите ридания, но знаеше, че Луси няма никаква възможност за уединение, и се опитваше да й даде поне малко време да си поплаче на спокойствие. А понякога и собственото й лице се обливаше в сълзи, когато си мислеше за своята майка.

— Дали Нева някога ще може да си я вземе?

— А ти искаш ли?

Лин се облегна на леглото на Луси и затвори очи.

— Не. Но тя не е мое дете. Знам, че Нева мисли, че е неспособна да се грижи за нея.

— И когато го каза, беше напълно вярно. Но вече се справя по-добре, поне физически. Дивите места наоколо обаче я плашат. Не излиза от къщата, освен за да иде на гроба на бебето.

— Човек не трябва да се срамува от страховете си — каза Лин. — Предполагам, че ако и мен ме бяха проснали по средата на Ентарго, и аз щях да се крия.

— Майка ни смяташе, че е срамно. Нева подскачаше от най-малката дреболия още в града. Мама искаше най-добрата съпруга за Брадли; казваше, че той е от хората, които имат нужда да се съревновават. Момиче, което пищи, щом види мишка в кухнята, не се вписваше в представите й.

— Ами ти? Ти нямаш ли нужда от съревнование?

На лицето на Илай за първи път се изписа усмивка, в която нямаше нищо мило.

— О, аз не съм Брадли. Наясно съм с това, откак се помня. Нормите за раждаемост се съобразяват с мъжа. Една жена може да има две деца само ако са от различни бащи — по едно дете на мъж. Баща ми е починал, преди да се родя, така че не знам що за човек е бил, но със сигурност не заемаше същото място в сърцето на мама като бащата на Брадли. Ако ми се беше родило дете, докато живеехме в града, със сигурност нямаше да бъде и наполовина такова събитие, както когато се роди дете на Брадли.

Лин кимна и го погледна на светлината на пламъците. Не го беше виждала без купища дрехи след първата им среща край реката и сега определено изглеждаше много по-добре. Ръцете му бяха покрити с жилести мускули, хлътналите му бузи се бяха напълнили. Той улови погледа й и тя бързо го отмести.

— Каза, че майка ти била избрала музикантка?

— Според нея най-доброто ми качество бил гласът ми, затова ми намери една малка хубава пианистка.

— Бих казала, че най-доброто ти качество е стрелбата с лък — възрази Лин.

— Това щеше да ми спечели много момичета в града. Всички си мечтаят за мъж, който може да застреля катеричка от петдесет метра — отбеляза Илай и двамата се засмяха. — Освен това, Стебс каза, че не мога да се меря с теб.

— Така си е — съгласи се Лин и двамата отново се засмяха. — Въпреки че съм по-добра с пушката. Толкова време прекарвам на покрива, взряна в мерника, че вратът ми вече щрака.

— Така ли?

— Аха. — Лин изпука шия, за да му покаже.

— Знаеш ли, пианистката казваше, че много ме бива да разтривам.

— Не думай.

— И още как. — Илай се усмихна. — Е, предполагам, че ти си по-напрегната от градска музикантка.

— Има нещо такова.

— Но пък не пречи да опитаме, нали?

Лин го изгледа мрачно.

— Нали няма да се опиташ да правиш секс с мен?

Илай онемя за секунда и Лин се изчерви при мисълта, че е казала някоя глупост. Той обаче само вдигна ръце във въздуха.

— И през ум не би ми минало! Е, всъщност би… — поправи се той, но Лин го замери с обувката си и го прекъсна на средата на изречението. Той улови обувката във въздуха. — Ела тук.

Лин се засмя, припълзя по пода и се облегна на краката му. В началото я докосна внимателно, само по раменете, и тя усети как цялото й тяло се стяга. Ръцете му се движеха бавно и старателно; палците му разтриваха изпънатите сухожилия на врата й и се спускаха към горната част на лопатките й. Скоро непривичното докосване стана по-малко смущаващо и по-приятно. Лин се отпусна и цялото напрежение в живота й започна да се оттича под умелите му ръце.

— Да, ставаш — наруши мълчанието тя.

— Не бъди толкова придирчива. Малко по-напрегната си от пианистката.

— О, така ли? — Лин забеляза, че Илай все още не бе назовал старата си приятелка по име. — Тя каква беше?

— Кой?

— Приятелката ти.

— О… ами… — Ръцете му за секунда спряха, но бързо си върнаха предишния ритъм. — Беше мило момиче и се разбирахме добре, но липсваше искрата. Нали се сещаш?

— Не. Единствените хора, които съм познавала в живота си преди вас, бяха майка ми и Стебс.

— Няма как да ти го обясня. Срещаш определен човек и дори да не го познаваш, не можеш да спреш да мислиш за него. Всеки път, когато си говориш с него, се притесняваш, а като се прибереш, си повтаряш отново и отново всичко, което сте си казали.

Лин облегна глава на коляното му, отдала се изцяло на удоволствието от ръцете му.

— Мисля, че знам — каза тя.

Ръцете му се спряха върху раменете й.

— Няма да ми отнеме много време да настроя китарата, ако искаш.

— Наистина ли?

— Дай ми няколко минути — каза той, като внимателно я помести, за да се измъкне, и я облегна върху леглото.

Тя наблюдаваше пръстите му, които умело се движеха нагоре-надолу по струните. Ръцете му познаваха инструмента така добре, както тя — оръжието си. Навел глава настрани, той внимателно се вслушваше във всеки тон и го настройваше, докато му хареса. Щом приключи, изсвири един прост акорд и звукът му отекна между каменните стени.

— Жалко, че Стебс ще го пропусне — рече той. — Каза, че отдавна не е слушал музика. Не че не ми харесва да те имам само за себе си.

— Аз никога не съм слушала музика

Ръката на Илай се спря върху струните.

— Никога? Нито веднъж?

Тя сви рамене.

— Кога да слушам? Имахме си по-сериозни тревоги.

— Да съм спокоен значи — пошегува се Илай. — Нищо кой знае какво не може да стане, освен завинаги да те откажа от музиката.

— Вече ми харесва.

— Ти чу само едно „до“.

— Тогава млъквай и изсвири нещо.

Илай я замери с възглавница, но тя ловко я хвана. Дяволитата усмивка изчезна от лицето й, заслушана в бавната ритмична мелодия, която изпълни тъмните ъгълчета на сутерена. Гласът му звучеше много по-различно, отколкото когато говореше — по-нисък и пулсиращ с дълбоките емоции, които се криеха зад шегите му. Тя го гледаше, запленена от малките мускули на ръцете му, които подскачаха със струните, от съсредоточено присвитите му очи. Той бавно спря и се усмихна извинително.

— Дотук стигнах, докато бяхме в Ентарго.

— Ти ли си я съчинил?

— Да. Не е като да държиш еленско сърце в ръката си, но става.

Трополенето на ситни парченца лед по стъклото ги изтръгна от приятния унес.

— Мамка му! — Илай стана и потропа по прозореца, но замръзналият скреж от външната страна не помръдна. — Дали са стигнали навреме?

Лин стана от пода и се протегна, още изгубена в магията на песента му.

— Със сигурност. Пътят е няколко минути, а и Стебс е достатъчно умен, за да я накара да ходи по-бързо.

— Сигурно е много неприятно навън в това време.

— Ако чакаш покана да останеш, няма нужда да си търсиш оправдание. Няма да те отпратя в тази виелица. Притеснявам се само за Нева.

— Няма проблем, тя сигурно вече спи.

— Добре тогава.

Лин затвори вратичката на печката и стаята потъна в мрак.

— По дяволите — изруга Илай, — нищичко не виждам. Такъв ли ти е планът? Да си счупя крака и да ме държиш тук като пленник?

Ръката на Лин намери неговата.

— Ела насам — каза тя и го заведе до леглото на Луси. — Можеш да спиш тук.

— Чакай малко. — Ръката му стисна нейната. — Кой е казал, че сме приключили с разтриването?

— Тук няма място за двама ни — изсумтя Лин.

— Ще намерим. — Той я подръпна, но тя се колебаеше. — Не искам нищо от теб, но и не съм готов да те пусна.

Тя се качи в леглото, без да каже и дума. Илай свали ризата си и се мушна до нея, а ръката му се плъзна върху ребрата й. Лин очакваше отново да се стегне от близостта на кожата му и допира на телата им по цялото им протежение, но вместо това се отпусна и се притисна в него.

— Ако ти се струва по-практично, гледай на това като на по-ефективно съхраняване на топлината — каза Илай в ухото й и тя се засмя.

Лин лежеше безмълвна до него и се наслаждаваше на туптенето на сърцето му в ухото си, на приятно сплетените им крака. Малките разлики в телата им й се струваха пленителни: боцкащата му брада, опряна в нейната буза, изпъкналите кокалчета на пръстите му. Тя прокара палци по тях, изненадана колко силни са станали ръцете му за краткото време, в което се познаваха. Пръстите й тръгнаха нагоре по вените му и стигнаха чак до мускулите на мишниците му.

Дългите самотни нощи не я бяха подготвили за тази интимност, колкото и приятно да беше. Тя притаи дъх, усетила как неговите ръце също изследват тялото й.

Илай наруши мълчанието.

— Не съм свикнал да искам разрешение, но нямам желание да ме застреляш.

— Разрешение за какво?

— За целувка.

— О, естествено — съгласи се нехайно Лин, учудена, че Илай се притеснява за такава дреболия. Тя се наведе и го целуна по челото — най-големият жест на обич, който майка й си позволяваше, макар и рядко, преди да заспи.

— Хм, нямах това предвид — каза Илай.

— А какво? Така ме целуваше майка ми.

— Аз няма да те целуна като майка ти.

Ръката му стисна косата й и Лин с изненада почувства устните му върху своите, но учудването й бързо премина в наслада. Тялото му се притисна в нейното и тя бързо разбра, че топлината не само се съхранява, но и създава.

Илай се отдръпна.

— Стига толкова, че иначе ще трябва да се хвърля в някоя преспа.

— Това пък защо?

Той приласка главата й под брадичката си.

— Ще ти обясня някой друг път.

— Става — отвърна Лин и се сгуши в него.

Илай я галеше по косата.

— По-рано, когато ме попита за Нева, щях да ти кажа, че тя беше направила подарък за Луси, който трябваше да донеса — каза той след малко.

— Аха? — Лин малко се подразни, че името й отново изскочи в разговора.

— Опита се да направи някаква кукличка от сухи треви и пръчки, но когато я взех, се разпадна в ръцете ми. Нева се тръшна в леглото и заплака. Каза, че няма какво да даде на малкото си момиченце.

— Това са глупости.

— Може, но донякъде я разбирам. И аз без малко да не дойда днес по същата причина. Аз не… Когато напуснахме града, не се очакваше аз да отговарям за другите. Брадли беше силният, умният, този, който знаеше какво да прави. А ето че се озовахме тук и аз не знаех как да ги опазя живи. Уча се, но все още нямам какво да дам, особено на теб.

Лин се сгуши под брадичката му.

— Оцеляхте. Опази и двете живи. Явно се справяш.

— Освен това намерих теб — добави той. — Това ми се струва добро постижение.

— И аз така мисля — каза тя тихо, заслушана в силното туптене на сърцето му в ухото си.

Заспаха.

Лин се събуди и видя, че Илай зарежда дърва в печката. Меката утринна светлина обливаше сутерена в същия сивкав тон като цвета на очите му.

— Аз мога да го направя — каза тя.

— Знам, че можеш — отвърна Илай, но продължи да зарежда дърва.

Тя се примъкна в края на леглото, където възглавницата миришеше на него, и реши да си полежи още няколко минути. Той вече се беше облякъл и потриваше ръце, за да ги стопли. Лин се зарови под завивките, наслаждавайки се на непривичната липса на задължения.

— Тук долу бързо застудява, щом угасне огънят — отбеляза Илай.

— Да, сутрин е доста хладно. Вашата къща запазва ли топлината?

— Нямам оплаквания. — Той затвори вратичката на печката. Лин го гледаше доволна, че вече няма нужда да крие интереса си. Той отвърна на погледа й и се усмихна. — Чудиш ли се понякога как е другаде?

— Какво имаш предвид?

— Например някъде без мразовити зими?

— Майка ми подхвърляше идеята да заминем на юг. Но аз не исках.

— Защо?

— Защото тогава ще станем като всички други скитници — ще имаме само водата, която си носим, и ще се надяваме скоро да намерим още.

— Предпочиташ да имаш езеро и да търпиш зимите?

— Определено.

Илай кимна.

— Когато напуснахме града, бях ужасен, а все пак имахме някаква цел. Не мога да си представя да бродя, без да знам къде отивам.

— Колко дълго скитахте, преди да намерите реката?

— Седмици. Може и месец. В началото броях дните, но после започнах да измервам времето с корема на Нева.

— Видяхте ли много хора?

— Предимно чувахме изстрели. Някои куршуми падаха в краката ни, но един просвистя покрай ухото ми. Нямаше предупредителни викове; просто стреляха. А аз дори не подозирах, че сме се доближили до нечия вода.

Лин си представяше какво е било. Илай гази бавно шумата, така че Нева да не изостава. Луси едва се влачи подире им с подутите си крачета, може би лови скакалци… Изведнъж — куршум. Лин потръпна, все едно тя беше натиснала спусъка.

— Повечето хора поне пускат предупредителни изстрели като онези в краката ти.

— Но не всички.

— Не, не всички.

Лин стана от леглото, облече се и сложи кафето на печката.

— Изкушаваш ме — каза Илай, — но май трябва да вървя. Нева ще се притесни, ако се събуди, а мен ме няма.

— Добре — отвърна Лин, вперила поглед в тенджерката с вода. — А ти… прегръщаш ли и нея по този начин? Като мен снощи?

— Не — отговори Илай веднага. — Между нас няма нищо. Аз съм достатъчно много момче, за да виждам, че е красива, но освен това съм достатъчно мъж, за да знам, че тя винаги ще си остане съпругата на брат ми.

Честността му предизвика усмивка у Лин.

— Трябваше да попитам.

Илай понечи да каже нещо, но на вратата се потропа. Лин грабна пистолета си и се качи горе. След малко по стълбите долетя Луси.

— Здрасти, чичо Илай!

Лин слезе по-бавно, следвана от Стебс.

— О, здрасти, чичо Илай — поздрави той насмешливо, местейки поглед между двамата младежи. — Много наивно ли ще бъде да предположа, че снощи си си тръгнал късно и си се върнал рано тази сутрин?

Лин се изчерви и се зае да оправя леглото, но се усети, че така привлича вниманието към факта, че има само едно легло за оправяне.

— Не се заяждай — процеди тя.

— Колкото и да ми е приятно да ви дразня, имам по-сериозен въпрос и към двама ви.

Лин се изправи.

— Какво има?

— Откога не сте виждали пушек на юг?

— Веднага ще ти кажа — от няколко седмици — отговори бързо Лин, която бе проверявала всяка сутрин.

Илай я погледна замислено.

— Не помня да съм виждал напоследък, макар че, откровено казано, невинаги гледам.

— И аз не съм виждал от седмици — потвърди Стебс. — А нищо не може да оцелее на този студ без огън.

— Мислиш ли, че са се разкарали?

— Или са се разкарали, или са умрели.

Илай се облегна на стола си.

— Знам, че ще прозвучи кофти, но това е облекчение.

— Облекчение е и толкоз — каза Лин.

Необяснима топлина изпълваше гърдите й, като гледаше скъпите на сърцето си хора, събрани на сигурно място под нейния покрив.