Нито капка вода

20

— Мамка му — изруга Стебс, когато излязоха на билото. — Не се шегуваше.

— Не.

На поляната на отсрещния бряг се виждаха бледите скелети на машините. Земята около реката чернееше на мястото на изкопа, а наблизо беше струпана застрашителна грамада от камъни. Стебс взе бинокъл от Лин и присви очи в окулярите.

— Мамка му — каза той отново. — Вече имат голям ров и достатъчно камъни, за да преградят реката, когато си поискат. Сигурно не могат да работят в тази кал и чакат земята или да замръзне, или да изсъхне.

— И в двата случая Илай и Луси ще останат без вода до седмица.

— И те, и всички други надолу по течението, които разчитат на реката. — Стебс й върна бинокъла и внимателно огледа района. — Мамка му.

— Когато Луси се разболя, ти каза, че с теб сме от хората, които не понасят добре ситуации извън техен контрол. Каза, че имаме нужда да можем да направим нещо.

— Помня.

— Мисля, че е време да направим нещо.

— Знам. Но какво?

Тя го погледна изпитателно, прехапала устни.

— Как се чувстваш напоследък?

Стебс премести тежестта върху болния си крак.

— И по-добре съм бил… най-вече преди да окуцея.

— Можеш ли да лежиш неподвижно?

— За това определено ме бива.

— Ял ли си наскоро?

Стебс се смръщи объркано.

— Добре хапнах тази вечер. Защо?

— Ела, искам да те запозная с едно дърво, с което се сприятелихме.

Стебс удържа на думата си. Шумолеше по-малко и от Лин и даже успя да заспи. Лин му беше отстъпила дългия широк клон, на който се беше изпънала предната нощ, а самата тя се беше сгушила удобно до ствола, прибрала коленете към гърдите си. Подпряла глава на манерката си, остави нежното полюшване да я унесе ако не в сън, то поне в приятна дрямка. Схванатите мускули на гърба и краката й крещяха за почивка и Лин се опита да ги пораздвижи, докато сивото утро просветляваше хоризонта. Изсъска на Стебс, за да го събуди, и двамата заедно видяха как стрелецът се качи на кулата.

— И вчера ли дойде призори?

— Даже по-рано.

Стебс изсумтя и посегна към бинокъла й.

— Задръж го — каза Лин, — аз вече съм ги виждала.

Все пак и тя долепи око до мерника. Всички вършеха същото, както и вчера. Мъжът от покрива зае мястото си пред кметството, а Роджър изведе кравата от църквата, за да пасе.

— Мляко — промърмори Стебс под носа си. — Почти бях забравил, че такова нещо съществува. Явно държат запасите си в кметството, защото това е единствената охранявана сграда. Изключение правят кравата и жените. Сигурно разбираш, че ако открием огън, някое от тези момичета може да пострада.

— Готова съм да поема риска. Бас ловя, че те също.

Стебс се помести на клона и насочи бинокъла към камиона. В него се качиха същите четирима мъже като предишния ден и потеглиха нанякъде с празна каросерия.

— Това ли са мародерите?

— Да. Мисля да атакуваме, докато ги няма.

— И аз така. Вчера по същото време ли тръгнаха?

— Не ги видях. Може да са прекарали нощта извън селото, ако са тършували някъде надалеч.

— Трябва да атакуваме някой ден, когато ги няма и не се очаква да се върнат.

Лин проследи камиона с мерника си, съпротивлявайки се на желанието да натисне спусъка.

— И аз това си мислех.

Цял час Стебс наблюдава селото, без да каже нищо. Накрая върна бинокъла на Лин и се подпря на лакът.

— Бих казал, че си права. Първо сваляме стрелеца в кулата, после — пазача пред кметството. След това — мъжа с брадата и онзи със синьото яке. За Зелената шапка ще почакаме и ще видим.

— Ами онзи, едрият, шефът?

— Не съм го видял.

Лин му подаде отново бинокъла и посочи:

— Срещу църквата има голяма тухлена къща с веранда. Вчера седеше там и въртеше сделки.

Тя погледна в мерника, но верандата беше празна. В един от прозорците обаче нещо помръдна.

— Гледай сега! — каза Лин. — Идва.

Вратата отвори една от жените от жълтата къща, загърнала слабичките си рамене с одеяло. Тя закуца през улицата, въпреки че предишния ден си беше добре. Рижият излезе на верандата с чаша кафе в ръка и се подпря на една от колоните.

— Ето го — продължи Лин, но не получи отговор. — Как мислиш? Да го свалим ли преди пазача на кметството?

Пак мълчание.

— Стебс? Какво ще кажеш?

Той бавно свали бинокъла от очите си и го подаде на Лин.

— Ти трябва да решиш.

— Защо?

— Това е татко ти.

— Сигурен ли си? — попита Лин, докато вървяха в тъмното към нейната къща.

— Не мога да го сбъркам. Това променя ли нещо? Една кръв сте и нямаш друг жив роднина.

— Да, една кръв сме. Но напоследък си мисля, че той е онази част от мен, която взема лошите решения — онези, за които не мислех, докато ти не ми каза, че трябва.

Стебс се замисли.

— Познавах баща ти, Лин, познавам и теб. Ти правеше каквото смяташе за редно. Не изпитваше наслада от това, не убиваше хора за кеф. Ако в теб има нещо от него, то е за добро — воля да оцелееш и достатъчно ум, за да знаеш как да го направиш. На света няма и не е имало човек, който да е изцяло добър или лош — нито аз, нито ти, нито майка ти и баща ти. Затова пак ще кажа, че ти трябва да решиш — това променя ли нещо?

— Добра или лоша кръв, той е непознат за мен и заплаха за приятелите ми. Ще го убием.

Подметките им скърцаха в замръзналата роса, която беше заледила оскъдните петна от сняг по земята.

— До няколко дни ще има силно застудяване — каза Стебс. — Камионът с мародерите тръгна тази сутрин. Ако си права, че нощуват извън селото, трябва да свършим работата бързо. Предлагам да говорим с Илай още сега. Сутринта можем да сме там.

— Той не иска да участва. Двамата с теб бихме могли да се справим.

— Може да си права, а може и да не си. Двама снайперисти са достатъчни само ако са подкрепление за наземна част. Няма гаранция, че всички изстрели ще попаднат в целта си, а след първия мъжете ще се пръснат. Ще трябва да повалим трима от раз, а след това дълго да чакаме, когато се укрият. Ще висим по дърветата само с това, което носим на гърба си, а камионът с другите четирима може да се върне всеки момент. И това е най-добрият сценарий, ако никой от нас не бъде застрелян. Ако единият падне, и другият е мъртъв.

— Това не ми харесва. Знам, че работиш с Илай, но не го бива с оръжието.

— Не, но нали неговата вода защитаваме? Не мислиш ли, че би искал и той да се включи?

Лин си спомни разговора им на покрива и горчивата нотка на непотребност в гласа на Илай.

— Ще го питаме, да видим какво ще каже.

— Той винаги ще те последва — каза Стебс.

— Знам.

— Трудно нещо е да обичаш, а?

Лин се замисли за дългата студена зима, която бе преминала толкова щастливо благодарение на Луси, с която споделяха сутерена, и онази открадната нощ с Илай. Без тях щеше да стои сама в тъмните часове, да се взира в черния мрак и да се бори с мъката и полудяването.

— Не бих го заменила за нищо — отговори тя.

— Сигурни ли сте, че се налага? — попита Илай, докато внимателно разглеждаше набързо нахвърляната карта на Стебс.

— Те ще стават все по-силни. Мародерите ще продължават да плячкосват всичко наоколо, докато не остане нищо. Рано или късно всички ще трябва да им се молим — отвърна Стебс, като подрусваше усмихнатата Луси на коляно. Сериозността на разговора не можеше да накърни радостта й, че ще си легне по-късно.

Вера стоеше смръщена до печката и преваряваше речна вода за момиченцето. В тясната къщурка беше толкова топло, че Лин усещаше как по гърдите й се стича струйка пот.

— Знам, че не одобряваш — каза тя на Илай, — но искам да знаеш, че не бих го направила, ако наистина не се налагаше.

— Сигурни ли сте? — повтори въпроса си момчето.

— Не убивам от злоба. Става въпрос за живота на хората.

Илай претегли думите й. Сивите му очи се взираха в нейните, търсейки отговор.

— Какво трябва да направя аз?

— Важното е да се отвлече вниманието на хората на земята. Щом стрелецът на кулата си замине, те остават слепи — обясни Стебс. — Пазачът пред кметството е добър с пушката, така че е следващият, който си отива. Но пак остават петима мъже, които могат да се скрият и да ни причакат.

— Четирима, ако приемем, че Зелената шапка е свестен — поправи го Лин.

— Да приемем, че не е — възрази Стебс — Ако е, толкова по-добре.

— Значи да ги разсея? — попита Илай. — Да направя нещо, с което да изкарам всички навън?

— Именно — кимна Стебс и посочи картата. — Ще запалиш пожар в кметството. Там държат всички запаси. Нужни са им, за да запазят силните си позиции.

— Чакай малко — прекъсна го Лин, — пожар? Ще мине време, докато се разпали. Илай ще бъде в опасност. И как ще мине покрай охраната?

— Майка ти не ти ли е споменавала за коктейли „Молотов“?

— Не.

— Много е лесно — бензин в стъклени бутилки, запушени с парцали, които Илай ще запали. Ще хвърли няколко на покрива и керемидите ще пламнат като елха.

Илай бавно кимна.

— Звучи добре, но пазачът си остава.

— Въпрос на подходящ момент е. Щом чуеш първия изстрел, с който сме свалили караула на кулата, хукваш към кметството. Мъжете ще се опитат да разберат откъде е дошъл гърмежът. Пазачът на кметството ще напусне поста си, за да види дали техният човек е стрелял от кулата. Това е шансът ти да влезеш и да хвърлиш коктейлите.

— А какъв е шансът му да излезе? — попита Лин.

— Ние с теб и нашите пушки — отговори Стебс.

Вера взе Луси от скута му и му хвърли мрачен поглед, който той или не забеляза, или предпочете да се направи, че не е забелязал.

Лин поклати глава.

— Не ми харесва.

— Аз съм най-добрият вариант — каза Илай. — По-бърз съм, а ти си много по-добър стрелец. Докато ме прикривате от дървото, вероятно ще бъда в по-голяма безопасност, отколкото тук сега.

Лин гледаше в ръцете си, без да отговори. Стебс продължи.

— Двете важни мишени са стрелецът на кулата и пазачът на кметството. Щом Илай запали пожара, ще имат избор: да позволят целият им живот да се превърне в пепел или да рискуват да попаднат под куршумите ни. Те ще рискуват, но баща й е хитро копеле. Той ще се сети какво сме намислили и ще прати хора да ни намерят, докато другите се борят с пожара. След първите си три изстрела, Лин, ще смениш позицията. В най-добрия случай той ще изпрати само един човек след теб, когото ще свалиш и ще се фокусираш върху селото.

— Ами ти? — попита Вера, взирайки се разтревожено в лицето му. — Ти след колко изстрела ще се преместиш?

— Аз, миличка, съм твърде стар и разнебитен, за да се местя. Настаня ли се някъде, ще си остана там до края. Ако ще адът да се раззине.

— Като се раззине, поне ще ни стопли — рече Илай.

Лин намери ръката му под масата. Признателността й за хумора му не можеше да се изрази с думи.

— Кога тръгваме? — попита Илай.

Стебс и Лин се спогледаха, атмосферата отново натежа.

— Преди изгрев-слънце — отвърна Стебс. — Нахранете се добре, починете си и почистете оръжията.

Лин стисна ръката на Илай; нямаше да го пусне, докато можеше.

Двамата излязоха заедно, без да си търсят оправдание, и тръгнаха, хванати за ръка, към нейната къща. Докато довършат плановете, Луси беше заспала и Лин само сложи ръка на челото й за сбогом. Кожата й беше мека и хладна. Лин не вярваше, че някога ще може да докосне момиченцето, без да се побои, че отново ще усети парещата треска.

— Какво й обясни Вера за Нева?

— Истината. Каза й, че майка й се е жертвала, за да спаси нея, защото е държала повече на живота на Луси, отколкото на своя.

— Да, това е истината — каза Лин, спомнила си изпълнения с копнеж поглед на Нева, когато я помоли да предаде на Луси, че я обича. — А тя как се справя?

— Доста добре. Задава въпроси, на които е трудно да се отговори, а после дълго мълчи.

— Това не го вярвам — изсумтя Лин.

Слязоха заедно в сутерена.

— Искам да ти дам пистолет — каза тя. — Имам няколко. Няма да те пусна там невъоръжен.

— Стебс ми заема пушката си, за да стрелям, но никога не съм докосвал пистолет, дивачке.

— Сега ще се упражниш.

Той я хвана за ръка и я поведе към леглото.

— Има и по-добри начини да прекараме времето си. Няма да стоя на студа и да стрелям с пистолет в тъмното, щом мога да бъда тук, на топло, с теб.

— Ще съжаляваш.

Той я придърпа до себе си и тя отпусна глава на рамото му.

— Повече ще съжалявам, ако това са последните ни часове, а ние ги прекараме в стрелба, вместо в прегръдките си.

Лин се притисна в него.

— Не говори така.

— Освен това Стебс заръча да си почиваме.

— Точно така — подразни го тя, — да си почиваме.

— Не искам нищо повече от това да те прегърна, Лин.

Той я прегърна и тя усети как я изпълва онова спокойствие, което винаги чувстваше с него, макар някога да мислеше, че само майка й може да го постигне. Зарови лице в гърдите му, за да скрие сълзите си, и беззвучно заплака. Знаеше, че майка й никога не би рискувала живота си за другите. А ето че само след няколко часа Лин щеше да се покатери на дърво на километри от собственото си езеро и да стреля, без да жали куршумите, за да получат Илай, Луси и безброй непознати по течението на реката още капка вода. Тя вдъхваше миризмата на Илай и здраво го стискаше, твърдо решена да не го пуска, докато светът не я принуди.