Нито капка вода

16

Лин не помнеше друга блага зима като тази. Благодарение на обилните снеговалежи не се налагаше да пробиват леда на езерото, за да черпят вода. Когато бяха жадни, двете с Луси просто събираха сняг в кофите и го разтопяваха на печката или направо го ядяха с шепи, след като първо се замеряха с него.

След като заплахата от юг изчезна, Лин често оставаше на земята с Луси и й показваше следите на различните животни в снега: елени, миещи мечки, катерички, оставили неравни дири с подскоците си. Койотите, които започваха да се връщат. Луси схващаше бързо и искаше да знае още и още. Лин я учеше как да различава гласовете на коравите птици, които бяха останали да зимуват тук, и как да издава онзи звук в шепите си, за да привлича елените.

Луси изглеждаше чудесно. Слабичките й ръце и крака бяха заякнали от борбата със снежните преспи в търсене на следващото приключение. Лин вървеше подире й, биеше пъртина след малките й стъпки и я предупреждаваше да стои далеч от заледеното езеро в по-топлите дни. От време на време отскачаха до колибата на Стебс, въпреки че Лин винаги се притесняваше. Луси й напомняше, че никой не иска замръзнало езеро, и се споразумяваха бързо да се приберат. Присъствието на Стебс обаче винаги й действаше успокояващо и тревогите бързо изчезваха, така че обикновено оставаха значително по-дълго.

Илай често ги навестяваше, като изминаваше трудния път от реката до къщата дори в най-студените дни. Луси го засипваше с внимание, но после се разсейваше и ги оставяше да си бъбрят насаме и да се държат за облечените си в ръкавици ръце. Посещенията му по необходимост бяха кратки: Нева ценеше минутите на усамотение, но страхът й от дивата околност не позволяваше да прераснат в часове.

— Има тънка граница между приятното уединение и откровената самота — каза Илай един снежен следобед, докато двамата се разхождаха след Луси.

— Мислиш ли, че иска да си вземе Луси? — попита Лин, въпреки че не беше готова да се раздели с момиченцето. — Не ми се ще Нева да ме намрази; просто търся най-добрия вариант за Луси.

— Колкото и да ми е неприятно да го кажа, в момента той не е да живее с Нева. Тя не е много стабилна. Носи пистолета, който си й дала, в сутиена си.

— Това не я прави нестабилна — възрази Лин, като пусна ръката му, за да потупа джоба си с пистолета. — Въпрос на здрав разум.

— За момиче като теб — може би, но Нева не беше виждала огнестрелно оръжие, преди да дойдем тук. А сега спи с него!

Лин сви рамене и двамата продължиха да ходят мълчаливо, хванати за ръце.

— Мислиш ли, че би дошла тук? Може да се съгласи да се отдалечи от реката, след като мъжете от юг вече ги няма.

— Възможно е. Ще я попитам.

— Стебс каза, че се очаква затопляне. Може би тогава?

— Да. — Илай стисна ръката на Лин и я спря. Хвана лицето й с ръце и прибра няколко непокорни кичура коса в шапката й. — Може ли да спрем да говорим за Нева поне за малко?

Лин се усмихна и надигна лице за целувка.

От далечината се чу тънко гласче:

— Лин и Илай седят на дървото и се целуват…

Илай се обърна към нея.

— Знаеш ли какво значи това, умнице?

— Ъъ… значи, че сте влюбени.

— Хм. — Илай се обърна отново към Лин, без да сваля ръце от лицето й. — Май че е права.

Луси дотича при тях.

— Искам какао!

— Само ако ме надбягаш! — предизвика я Илай и двамата хукнаха с всички сили към къщата, но скоро се затъркаляха на кълбо, защото Луси го събори през коленете. Лин вървеше бавно след тях и гледаше заоблените краища на преспите. Снегът се топеше, макар и едва доловимо. Пролетта скоро щеше да донесе топлина, кал и повече вода в езерото.

За момента животът изглеждаше хубав.

Макар да знаеше, че пролетта е близо, нощите бяха дълги, а сънищата на Лин не бяха приятни като дните й. Сънят лесно я поваляше, но не траеше дълго. След един кошмар тя се събуди с мисълта за майка си. Заслушана в равномерното дишане на Луси, завидя на дълбокия й сън и невинните сънища. Измъкна се от чаршафите, нахлузи обувките и якето си и тихичко се качи по стълбите, за да излезе навън.

Нощта беше безлунна. Черният мрак се спусна върху нея и погълна всичките й мисли; в съзнанието й остана само непосредствено заобикалящият я свят и онова, което можеше да се крие в него. Тя свали пушката от рамото си и седна на каменното стъпало, благодарна за познатите тревоги за неща, които можеше да контролира. В съзнанието й изникна спящото телце на Луси, доволно свито на кълбо, и тя стисна оръжието още по-здраво, обхождайки с очи черната нощ около себе си.

Погледът й по навик се плъзна на юг. Гората на Стебс се виждаше на фона на бледото сияние зад нея.

— Какво, по дяволите, е това?

Лин беше толкова стъписана, че думите неволно се изплъзнаха на глас от устата й.

За миг си помисли, че цялата нощ е минала в тревоги, но слънцето не изгряваше на юг, а и това не беше розовото зарево на утрото. Беше лепкава жълта светлина, която едва стигаше до върховете на дърветата.

Лин я гледаше мрачно, стиснала устни. Щракна предпазителя. Всичката й умора се изпари. Тази светлина беше непозната и странна.

Което значеше, и опасна.

Няколко дни по-късно на хоризонта се появи Стебс, а след него се виеше характерната му следа. Луси се беше научила да разпознава издайническата диря на ранения му крак. Седмици наред в най-суровата зима той кръстосваше насам-натам, за да може тя да проследи пътя му, който завършваше с него самия и голяма мечешка прегръдка. Щом го видя, тя се втурна към него и остави Лин сама да стърже леда от стъпалото пред къщата.

— Топенето създава ли ти проблеми? — попита той, когато се приближи, гушнал Луси в едната си ръка.

— Не много, но ми омръзна заледяването нощем. Сутринта Луси падна пред вратата. Не мога да позволя да си счупи крака.

— В никакъв случай. Тогава ще трябва някой да я разнася навсякъде със себе си — рече Стебс на момиченцето, което облегна глава на рамото му и се засмя. — Тежка работа.

Той я остави на земята и тя го задърпа за ръката.

— Ела да хапнеш с нас и да видиш какво направих. Лин ме учи да плета.

— Сериозно?

— Опитвам се — каза Лин и я плесна по дупето, докато претичваше покрай нея. — Това тук има търпението на комар.

— А Илай ме учи да свиря на китара!

— Опитва се — повтори Лин.

Тя хвърли дърва в печката и отвори буркан със зеленчуци. Щом седнаха да похапнат, Стебс повдигна и въпроса, заради който беше дошъл.

— Наоколо се е завъртяла нова глутница койоти.

— Знам — каза Лин между хапките — чухме ги снощи.

Неистовото им скимтене беше уплашило Луси и тя се бе сгушила в леглото до Лин. Малкото й телце се тресеше от страх.

Момиченцето отхапа от царевицата си и погледна към Лин.

— Мислех, че си ги убила всичките.

— Не може да убие всичките, мъниче. Най-добре известно време да си играеш близо до къщата — каза Стебс.

Луси направи физиономия, но Лин знаеше, че ще ги послуша. Дивите кучета я плашеха достатъчно, за разлика от други, недотам очевидни опасности.

— Големият… — Стебс направи пауза, за да види дали Лин ще го разбере. — Още е там.

— Видя ли го?

— Не, само следите му.

Лин не искаше да говори пред Луси за това, което се бе случило с майка й.

— Искаш ли да потърсиш онази жаба в килера?

Очите на Луси се разшириха.

— Мислиш ли, че още е там?

— Стори ми се, че я видях, когато отидох за зеленчуците. Вземи фенерчето и се опитай да я хванеш.

Луси подскочи от радост, че може да използва заветната светлинка, и се скри зад одеялото, което разделяше двете стаи. Лин предложи остатъка от храната си на Стебс; беше изгубила апетит.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не искам да съм лош пророк, но вече е намирал храна тук. А Луси ще бъде лесна плячка за глутницата, която чух онази вечер.

— Няма да се отдалечава — увери го Лин. — Просто ми е много неприятно да я държа вътре. Бездруго светлината е малко, а тук съвсем не влиза.

— Това е другото нещо, за което исках да поговорим. Тежката зима свърши, а Илай е много по-способен отпреди.

— Знам. Знам и накъде биеш. Онзи ден говорихме за това и той мисли, че Нева ще се съгласи да дойде да я види. Хрумна ни, че може да посвикнат една с друга, преди тя да се премести при тях.

— Добра идея. Кога?

— Мислехме си за другата седмица, когато времето се пооправи. Ти нали каза, че скоро ще се стопли?

— Очаквам пълно топене, после застудяване и още един-два хубави снеговалежа, преди зимата да си отиде.

Лин се опита да не обръща внимание на свитото си сърце при мисълта, че трябва да се раздели с Луси.

— Значи след топенето. — Тя погледна одеялото между двете стаи, зад което Луси подвикваше на жабата. — Преди няколко нощи видях нещо на юг.

— Какво?

— Някакво сияние в небето. Все едно слънцето се канеше да изгрее от грешната посока.

Стебс свъси вежди.

— Какъв цвят беше?

— Жълтеникаво. Но не изглеждаше нормално жълто — като жълто глухарче или нещо такова.

— По-бледо и противно… сякаш болнаво?

Лин бавно кимна.

— Да, добро описание.

— И кога го видя?

— Онази нощ, когато нямаше луна. Оттогава не съм го виждала.

— Няма и да го видиш, луната го поглъща.

— Какво поглъща?

— Заревото от електричеството на малък град или даже група от къщи. Но в тъмна нощ не му трябва много, за да освети небето.

Лин замълча. Думите на Стебс проникнаха дълбоко в нея, в кътчета, по-тъмни и от черната безлунна нощ.

— Значи още са живи? Мъжете от юг?

Стебс кимна мрачно.

— Ако имат генератори за електричество, имат и отопление. Не им е нужен огън.

Лин затвори очи, сякаш да се скрие от страшната мисъл.

— Генератори, а? Задници.

Лин засипваше Луси с малки подаръци. Черно копче за носле на Червения куч, последната чаша какао, нови раирани чорапи, които беше оплела тайно от нея. В нощта преди идването на Нева Луси се покатери в леглото на Лин и докосна със студените си пръстчета лицето й.

— Може ли да спя при теб?

Лин въздъхна престорено, но се съгласи. Сгушени заедно, тя най-после намери смелост да повдигне темата, която избягваше от разговора си със Стебс насам.

— Утре ще бъде голям ден.

— Защо? — промърмори съненото доволно гласче на Луси в шията й.

— Майка ти ще дойде да те види.

— Добре.

— Това ли е всичко?

Малките раменца се свиха и скоро последва тихичко похъркване. Лин прегърна крехкото й телце.

— Всичко ще бъде наред — каза тя, — обещавам.

Лин спа до много по-късно от обикновено. Нямаше желание да посрещне деня, също като Луси. Момиченцето устоя на всички опити да бъде събудено. Лин очакваше съпротива, даже и откровен гняв срещу майката, която толкова дълго бе отсъствала от живота й, но скритата под одеялото фигурка просто я игнорираше, лежеше с гръб към нея и се правеше, че не я чува.

— Добре, мъниче — каза Лин, като нахлупи плетената си шапка, — аз излизам навън. Може да половувам малко, но няма да се отдалечавам. Когато станеш, оглеждай се за Стебс. Чакаме го на гости.

Никаква реакция.

— И чичо Илай също.

Пак нищо.

— Добре. Но когато се върна, искам да си станала от леглото, иначе аз ще те вдигна, ясно?

Къдравата руса главичка кимна едва доловимо и Лин излезе. В двора вече стърчаха големи туфи мъртва трева и трябваше да походи, докато намери чисто петно от сняг, с което да накваси устата си.

На едно място в двора се виждаха накъсаните уплашени следи на заек, почти размазани от скоковете на койота, който го беше подгонил. Лин не бързаше да вдига Луси от леглото само за да се срещне с Нева, така че тръгна по дирите на двете животни, любопитна да разбере дали зайчето е успяло да избяга. Кървавото петно на километър и половина от къщата й показа, че не е. Лин приседна под дърветата и се загледа в кавгата на две сойки. Пресипналите им гласове заглушиха приближаващите стъпки на Стебс.

— Здрасти — каза той, като се облегна на дървото до нея. — Не съм свикнал да те виждам сама навън.

— Луси е вкъщи. — Лин кимна към покрива в далечината. — Реших да й дам малко време да…

— Премисли нещата?

— Да, нещо такова.

— И ти май правиш същото.

— Може би. — Лин поглади приклада на пушката, но оръжието не й донесе утехата, която някога й даваше. — Най-добре да се връщам.

Двамата вървяха един до друг в приятна тишина чак до езерото.

— Здравата се топи — отбеляза той. — Водата се е покачила. Но ледът по края си стои.

— Вече не става за пързаляне. Луси ще бъде разочарована.

— Ще замръзне още веднъж преди края на зимата.

Лин забеляза, че Стебс трудно върви през снега с куция си крак, но не каза нищо. Облегна се на един голям бор и го изчака. Той я настигна, малко по-задъхан от обичайното.

— Кога очакваш Илай и Нева?

— Не знам. Той каза, че ще дойдат следобеда, но аз спах до късно и после се разходих. Предполагам, че скоро ще дойдат. Казах на Луси, че няма да се отдалечавам от къщата. Ако искаше, можеше да ни намери. Снощи я предупредих, че Нева ще идва, и тя не го прие много добре.

— Разбираемо е.

— Да, но не искам Нева отново да се срине. Нито пък Луси да ми се сърди.

— Искаш ли аз да сляза да опитам?

— Побързай — отвърна Лин и кимна на запад, където вече се виждаха силуетите на Илай и Нева. Стебс закуцука към къщата.

Нева стигна първа до двора и с усмивка докосна полуразтопения снежен човек до купчината с дърва. Илай кимна и каза нещо, но думите му бяха удавени в силния вик от сутерена.

— Мамка му! Лин! Ела тук!

Луси хукна надолу по стълбите. Стебс държеше отпуснатата Луси в ръце, а затворените й очи бяха зачервени от треската.

— Откога е така? — Лин гледаше неразбиращо безжизненото й тяло. — Лин!

— Не… не знам! Мислех, че спи! Не съм слизала долу, откакто се събудих.

По стълбите затрополиха стъпки и Илай влетя в сутерена, следван по петите от Нева.

— Какво? Какво има?

Като видя Луси, Нева закри уста с ръце и от крайчетата на очите й рукнаха сълзи.

— Дай ми я — каза тя.

Стебс внимателно й я подаде и Нева притисна русата й главица в тъмната си коса и бавно я залюля напред-назад.

— Какво стана, милинка? Какво ти има?

Момиченцето не отговори.

Лин усети леко докосване по рамото.

— Нали не е… не си е отишла?

— Не — отговори Стебс на Илай. — Има пулс, но е слаб.

— Какво е станало? Кога се е разболяла?

— Не знам — отвърна Лин с треперещ глас. — Снощи си легна при мен и мислех, че е добре, но сутринта не искаше да стане… Мамка му, много съжалявам, Нева. Не знаех.

Нева махна с ръка.

— Дайте ми кърпа — каза тя, като положи Луси на леглото. — Трябва да свалим тази температура.

Стебс погледна смаяно собствените си ръце, които още пареха от допира на Луси.

— Тя гори.

Думите му предизвикаха паника у Лин. В съзнанието й връхлетяха спомени за трупове, пръснати по полетата, без следи от куршуми; трупове, които даже хищните птици отбягваха. Холерата изгаряше хората толкова бързо, че те погиваха в крачка, влачейки се като в мъгла към езерото с вода, до което майка й нямаше да им позволи да припарят. Един човек се отклони от езерото и повика майка й от двора. Лин я стисна здраво за ръката от страх, впила малките си пръстчета в потъмнялата й от слънцето кожа.

Непознатият помоли за вода. Увещаваше я, че не е болен като другите и няма да замърси езерото. Майка й отказа и го отпрати, като го предупреди да не се опитва. Няколко часа по-късно той се върна.

По краката му се стичаха лайна и той вече молеше за куршум. Този път майка й изпълни молбата му.

Лин впи пръсти в якето на Стебс и с дрезгав шепот попита:

— Не е холера, нали?

— Не, тя винаги прави така — успокои я Нева, като съблече част от топлите дрехи на Луси. — Не можеш да вдигнеш малко температура, нали, миличка? Все трябва да е висока. — По лицето й се стичаха сълзи, но тя действаше целенасочено. — Размърдайте се! Трябва ми студена мокра кърпа! И термометър, ако имаш.

Решителността й изтръгна Лин от вцепенението. Тя се втурна нагоре по стълбите, следвана по петите от Илай.

— Има кърпи в банята — извика Лин през рамо. — Използвай чистата вода в резервоара.

— А ти къде отиваш?

— За термометър — отвърна тя, без да обяснява защо тича нагоре. Майка й беше скътала всички бебешки дрешки, одеялца, биберони и надяваше се, термометър.

Щом стигна до тавана, Лин започна да отваря сандъците и неистово да изхвърля дрехите от тях. Недоволното писукане на една гумена играчка й показа, че е намерила верния сандък. Лин разрови всичко до дъното и с облекчение намери пластмасовия термометър.

— Дано да работиш! — каза му тя, а той отвърна със светнал екран на натиснатото копче.

Сърцето й биеше толкова силно, че без малко да не чуе стъпките по покрива. Инстинктивно се сниши, здраво стиснала термометъра. За миг настъпи тишина, нарушавана само от пулсирането на собствената й кръв. После го чу отново.

Имаше някой на покрива.