Нито капка вода

3

Няколко часа по-късно я събуди гласът на майка й.

— Нали питаше какво ще правим, ако дойдат по тъмно? — Тя посочи към полето на юг. — Идиотите носят фенери.

Двете прилегнаха ниско върху керемидите, дръпнаха петлетата на пушките си и ги насочиха към приближаващото ветрило от светлинки. Майката бавно броеше.

— Виждам седмина. Ще съборя крайния вляво. Предполагам, че когато падне, другите ще се дръпнат надясно. — Тя вдигна пушката към рамото си. — Ти можеш да ги поемеш от тази посока.

— Да, майко — отвърна Лин и също вдигна пушката си.

Пукотът от изстрела я сепна, макар да го очакваше. Светлинните мигом се разпръснаха, освен тази най-отляво, която падна на земята и остана там. От вълнение първият изстрел на Лин попадна твърде далеч вдясно и тичащите мъже се пръснаха във всички посоки. Пушката на майка й отново гръмна и още една светлинка падна на земята, без да помръдне повече. Подразнена, Лин отново стреля и този път свали една светлинка.

— Момент да се ослушаме — каза майка й.

Лин дръпна петлето, без да обръща внимание на парещата гилза върху ръката си. Въпреки паниката и тичането, тя не чуваше викове и тревожни писъци. Четирите останали лампички се събраха в неподвижна групичка и си останаха така.

— Какво…

— Шшт. Слушай.

Светлинките не помръдваха; нощта изглеждаше непоносимо тиха. Беше хладно, но Лин избърса капка пот, която се търкаляше по носа й. Един стъписан щурец поднови песента си и след миг му отвърна друг. Скоро засвири цял хор. Светлинките все така не помръдваха.

— Мислиш ли, че са се отказали?

— Не — отвърна кратко майка й. — Тихо.

Светлинките продължаваха да стоят намясто, но щурците замлъкнаха.

— Идват — каза уверено майка й и дръпна петлето.

— Цели се в това, което чуваш. Оставиха фенерите.

След секунди се чу шумолене в тревата и Лин стреля. Стъпките замряха, заменени от тихо стенание, което можеше да означава единствено, че е уцелила. После настъпи тишина. В следващия миг нощта бе пронизана от мъжки глас, който прозвуча толкова несвойствено на Лин, че тя неволно потръпна.

— Слизайте, мацки. Знаем, че сте там — извика той много по-отблизо, отколкото очакваха.

— Аз също знам къде си, глупав кучи… — процеди майка й и стреля само веднъж. Чу се глухият удар от тяло, свличащо се на земята. Минаха минути, в които тишината не бе нарушавана от нищо друго, освен от непрестанните стенания на мъжа, когото Лин беше ранила.

— Каква беше тази дума, дето я каза след „глупав“? — попита момичето, надвито от любопитството.

— Остави това сега.

Един щурец засвири, но виковете на ранения го заглушиха. На Лин за миг й се стори, че чува движение по-далеч от къщата, а напрегнатата стойка на майка й показваше, че тя също го е чула. Шумът утихна, но двете продължиха да се ослушват още час, макар да не се чуваше нищо, освен стоновете на ранения мъж.

— Мисля, че си тръгнаха — каза Лин.

— Да — съгласи се майка й, докато напразно изследваше с очи мрака. — Ще нощуваме на покрива, а сутринта ще слезем да приберем фенерите. Ще ни бъдат от полза.

Откъм тревата се понесе още едно тихо стенание.

— Добър изстрел — каза майка й, като кимна натам.

— Не достатъчно.

Майка й сви рамене.

— Беше тъмно. — Тя се изправи и протегна схванатото си тяло — знак, че наистина се чувстваше в безопасност. — Ще задобрееш.

Още един стон. Майка й близна пръста си, провери вятъра и стреля.

Възцари се тишина.

Утринното слънце огря пет мъртви тела. Лин видя онзи, когото бе свалила тя; лежеше на западния бряг на езерото. Мъжът, с когото бе говорила майка й, се оказа смразяващо близо до къщата. Лин потръпна от ужас при мисълта, че е можел да се изкачи по антената, докато двете с майка й си седят на покрива и се взират на юг. Тя уви ръце около тялото си и го разтри, за да се сгрее. Майка й се надигна от мястото, на което бе спала през последното дежурство на Лин. Не изглеждаше смутена от труповете.

— Не са изнесли телата — отбеляза Лин. — Дори най-далечните.

Тя кимна към тримата мъже, които бяха паднали първи, още с фенерите в ръце, на близо стотина метра от къщата.

Майка й издаде храчещ звук.

— Мъже, които се събират в шайка от седем, за да нападнат две жени посред нощ, не се връщат за мъртвите си приятели. — Тя огледа хоризонта, все още с опънати нерви. — Нещо?

— Нищо — поклати глава Лин. — Мислиш ли, че ще се върнат?

— Зависи.

Двете слязоха заедно от покрива с пушки в ръце. Майка й огледа набързо първия труп, който намериха — онзи, с когото си бе разменила две реплики.

— Изглежда добре охранен — отбеляза тя, след като успя да го обърне. Взе пушката и амунициите му и я остави подпряна на къщата. После извлякоха тялото на полето за койотите.

Другите трупове не показаха нищо различно. Нито един от тези мъже не беше застрашен от гладна смърт. Лин и майка й събраха оръжията им и даже намериха кутийка кибрит в джоба на мъжа до езерото. Лин забеляза, че го е уцелила в капачката на коляното, и потрепери. Добре че кръглата, чиста дупка в гърдите му от куршума на майка й го бе избавила от мъките. Не беше едър и Лин се загледа по-дълго в него, чудейки се какво го отличава от останалите.

— Бих казала, че не е много по-голям от теб — каза майка й, когато забеляза погледа й.

— Сериозно? Как разбра?

— Хм. — Майка й вдигна очи към сивото небе, докато обмисляше отговора си. — Предполагам, по кожата, която още има някаква бебешка мекота.

Лин се наведе, опитвайки се да разбере какво има предвид майка й.

— Освен това още няма мустаци. — Майка й докосна лицето й за илюстрация. — И е дребничък. Сложи крака си до неговия, за да видиш дали обувките му ще ти станат.

Външността на другите мъже сякаш крещеше: „Враг, враг!“. Този обаче я гризеше отвътре с малките си ръце и очите, останали бистри даже в смъртта.

— Не — каза тя, — не мисля.

Майка й я изгледа предпазливо.

— Може би е време да…

В края на гората на югозапад проблесна светлина и двете паднаха по корем. През мерника Лин видя Стебс да гледа към тях, също вдигнал пушката си. За нейно учудване майка й се изправи и му помаха.

— Да, добре сме — изсумтя тя под носа си. — Задник.

После погледна надолу към Лин, която още лежеше в тревата, подпряла дулото си върху тялото на мъртвото момче.

— Няма нужда да ми помагаш за този, ако не искаш.

— Няма проблем — отвърна Лин и за доказателство го хвана за ръцете и го повлече, преди майка й да е успяла да реагира. Когато се върна, на врата й висяха обувките му, вързани за връзките си. Бяха по-хубави от нейните — по-нови и със стоманени капачки на носовете.

Оръжията и мунициите се озоваха в стария сандък, който майка й държеше до избата за картофи. Тъй като от години убиваха всеки, който припари по-близо до къщата, бяха събрали солиден запас от оръжия и боеприпаси, но и двете предпочитаха пушките, с които бяха свикнали от самото начало и чиито приклади бяха изгладени от собствените им бузи, подпрени на тях.

Докато майка й прибираше оръжията, Лин огледа рафтовете в избата. Не видя нищо окуражително на мъждивата светлина, която се процеждаше вътре. Миналогодишните буркани бяха на свършване. Няколкото моркова и целина, които Лин беше отскубнала по-рано тази година, лежаха повехнали в талаша.

— Трябва да отидем до градината — каза тя. — Втората реколта чака.

— Знам — измърмори майка й, наведена над сандъка с оръжия. — Но не ми се излиза толкова далеч от къщата с тези мъже наоколо.

— На мен пък не ми се гладува.

Вместо отговор майка й връчи един пистолет.

— Идвам с теб. Свършваме работата бързо и се прибираме. Освен това днес е ден за пречистване.

Лин мушна пистолета в колана си.

— Не мога да вися цял ден до ламарината, когато знам, че имаме храна за прибиране. На всичкото отгоре водата може да си е добре и само да си губим времето.

— Така си пречистваха водата в Африка — по времето, когато знаехме какво се случва на другите континенти.

— В Африка е доста по-горещо — възрази Лин, — тяхната вода може да е завирала върху ламарината.

Майка й тресна капака на сандъка.

— Някога да си боледувала от холера?

— Не.

— Значи работи.

— Може да работи, а може и водата да си е добре — настоя Лин. Мисълта да седи часове наред и да гледа бутилките с вода, която дори не се нуждае от пречистване, й беше отвратителна.

— Има само един начин да разберем, но ако грешиш, и двете ще бъдем мъртви. Да вървим в градината, докато не съм размислила.

Майка й береше царевични мамули с увиснали надолу устни, които не приканваха към разговор. Лин довършваше граха и обмисляше доводите „за“ и „против“ нарушаването на мълчанието. Въпреки че през по-голямата част от времето работеха заедно, те рядко си говореха, освен на покрива. Гласовете можеха да привлекат внимание или да заглушат издайническите звуци от приближаването на човек. Майка й държеше пушката наблизо със свален предпазител. За да се наруши мълчанието, трябваха правилните думи.

— По това време миналата година имахме петнайсет кубика дърва.

Майка й спря за миг. Чу се тихо сумтене, което Лин прие за съгласие.

— Сега имаме седем — продължи Лин. — Не стигат.

— Така е, не стигат.

Ръцете й продължиха да се движат чевръсто въпреки грозящото ги безсмислие.

— Защо тогава се мъчим? — попита Лин с потреперващ глас и хвърли последното грахче в кофата. — Защо да събираме вода? Защо да берем зеленчуци?

Майка й се усмихна леко, без да спира да работи.

— Ако мислех така преди шестнайсет години, щях да те удавя в мига, в който се роди, а после да се застрелям.

— Но не си го направила.

Майка й откъсна още един мамул от стъблото.

— Мнозина го направиха. „Неотъпкания път избрах и туй всичко промени.“

Лин познаваше този поглед.

— Кой го е написал?

— Робърт Фрост.

Момичето хвърли още една шепа грах в кофата. Дъното й едва се покриваше.

— Защо вечно ми цитираш стихове, когато искам ясни отговори?

— Защото трябва да намеря приложение на английската си филология — отвърна майка й и се усмихна накриво, като видя смръщеното чело на дъщеря си. — Да, един-два пъти ми е идвало да се откажа. Но тогава си спомнях как изглеждаха, когато умираха — тези, които се предаваха. Не е лека смърт.

— Виждала съм хора да умират.

— Не, не си виждала как умират бавно. Не си виждала хора, които знаят, че умират, а най-лошото тепърва предстои. — Ръцете на майка й продължаваха да работят без смут от образите в главата й. — Не, никога не съм мислила сериозно да се откажа. Не и след като ги видях.

Лин мина на доматите. Червата й закъркориха от апетитната миризма на отчупените дръжки. Тя заговори бързо, та майка й да не чуе.

— Е, какво ще правим?

— Утре се захващам да преправя малката барака на пушилня. Не би трябвало да е много трудно. Ще сложа дъски на пода и ще наредя камъни за огнище, ще пробия дупка в покрива за вентилация. От вратата ще духа малко, но е по-добре от нищо. Както ти казах и преди, ако опушваме месото, мога да убия елен по-рано, отколкото ако ще го замразяваме. Ти ще правиш консервите отвън и ще се оглеждаме внимателно, докато работим. Ако имаме късмет, ще свършим доста бързо, а после ще си седим на покрива и ще чакаме да се пробват отново. Междувременно ще се надяваме да измрат от глад или студ.

— А ние? Няма ли и ние да измръзнем до смърт, ако нямаме достатъчно дърва за зимата?

— Човек винаги може да се сгрее, Лин. Имаме одеяла, имаме топлината на телата си. Може да започнем отново да спим в едно легло, както когато беше малка.

— А може и да ми позволиш да взема пикапа и сама да отида за дърва.

Майка й откъсна последния мамул, извила устни надолу, както обикновено.

— Може. Но през цялото време ще се притеснявам. Нямаш много опит с моторния трион и няма как да държиш пушката, докато режеш дърва. А шумът ще привлече хората като мухи на мед.

— А ако взема брадвата и потърся по-малки дръвчета?

— По-малките дръвчета значат по-малки цепеници.

— По-малките цепеници горят по-добре от нищо — не остана длъжна Лин.

Майка й не отговори, само погледна купчината домати до Лин и камарата картофи между двете.

— Получи се нелоша реколта. Ако пренесеш картофите в избата и приключиш с консервите до мръкване, утре ще ти позволя да вземеш пикапа и брадвата.