Нито капка вода

9

Луси спа цялата сутрин, а Лин използва момента да потвърди подозренията си, че има въшки. И бълхи. Въздъхна дълбоко и мислено пресметна какво трябва да се свърши. Можеше да я изкъпе с вода от езерото. Щеше да я стопли на печката и да я качи в банята. После откачи един от казаните за варене на буркани от куката на тавана. Щеше да трябва бая огън и много време, за да кипне достатъчно вода за чаршафите.

Тя се отправи към езерото под розовеещото небе. Беше втъкнала пистолет в колана си, но се радваше, че нищо — и никой — не скита в тревата. Безводната есен беше пресушила всичко и с всяко движение човек предизвикваше пукот и пращене, с които мигом известяваше за присъствието си. Видът на каменистия бряг не подобри настроението й. Новата линия от лъскави натрошени миди и дребни камъчета показваше колко е спаднала водата. Бялата дръжка на кофата блестеше съвсем близо до повърхността.

Лин се заигра с идеята да се наведе и да я сграбчи, за да пропъди завинаги скритата заплаха от близостта й. Но без нея беше изгубена. Всички езера си имат дъно; можеше само да се надява нейното да е още далеч надолу. Дори майка й да бе знаела дълбочината на езерото, никога не й бе казала. Дръжката на кофата беше единственият ориентир, който познаваше.

Обувката й затъна в прясната тиня по края на езерото, докато се мъчеше да се изкатери обратно по брега. Отлепи се звучно от калта и Лин политна напред, изливайки половината ледена вода върху крака си. „Кучи син!“, изкрещя тя единствената лоша дума, която бе чувала от майка си, и ядно ритна кофата, с което само разля още повече вода по себе си.

Мокра и нещастна, Лин напълни още две кофи и ги замъкна до къщата. Сутеренът я посрещна топъл и приветлив след мразовития есенен въздух навън. Тя отлепи мокрите дрехи от тялото си и ги накачи по гредите да съхнат, после облече сухи и напълни казана с вода. Зареди печката с дърва и погледна колко са останали. Малко. Почти никакви. Трябваше да внесе още преди мръкване, ако искаше да измие момичето, да изпере чаршафите и да останат достатъчно, за да се греят през нощта.

Хрумна й да събуди Луси и да я накара да помогне, но като видя малката ръчица, провесена от леглото, се спря. Беше тънка като съчка за разпалка. Накараше ли я да носи тежко, можеше да се скърши. Сети се, че ако започне да хвърля дърва през прозореца, ще я събуди, и реши да й даде още малко време да поспи.

Беше достатъчно студено, за да сложи ръкавици, които да пазят пръстите й от ледения метал на антената, докато се качва към покрива. На юг не се виждаше нищо. Лин отпусна бинокъла на гърдите си. Напоследък не бе чувала изстрели; мъжете не ловуваха, въпреки че преди три седмици отчаянието ги бе накарало да откраднат няколко консерви от едно малко момиченце и бременната му майка.

Нищо не се виждаше и откъм лагера на Речниците. Те отново бяха станали приятно безлични. Лин предпочиташе да не мисли за тях като за Илай и Нева. Особено когато не се виеше дим след толкова студена нощ.

Тя вдигна отново бинокъла и се огледа за Стебс, но не го откри. Ако беше отишъл за вода до мистичния си извор, можеше да го забележи на връщане. Мина половин час, но нищо не помръдваше. Лин разочаровано остави бинокъла на керемидите до себе си. Двайсетина минути по-късно в сърцето й пропълзя тревога. Ами ако беше зле? Дали не го бе дръпнала твърде грубо снощи? Може би беше наранила крака му?

В гората се мярна нещо червено и привлече вниманието й. Тя вдигна бинокъла на очите си. Стебс излезе от колибата си, като се прозяваше и протягаше. Потупа се няколко пъти по хълбоците и седна на големия пън до вратата си. Лин погледна слънцето. Беше почти десет часа.

— Мързелив задник — промърмори тя.

Долу се чу шумолене и се разскачаха смутени скакалци. Лин пусна бинокъла и грабна пушката, която висеше на рамото й. В следващия миг от тревата изскочи Луси, като размахваше отчаяно ръце срещу скачащите насекоми. В гърлото на Лин заседна буца.

— Ей! — извика тя. — Вече няма нужда да го правиш.

Луси вдигна поглед, но не я видя.

— Тук горе! На покрива.

Момиченцето закри очи срещу слънцето и й помаха.

— Какво да не правя?

— Да ядеш скакалци — обясни й Лин, докато слизаше по антената. — Тук имаме истинска храна.

Детето направи физиономия.

— Аз нямаше да ги ям. Кой яде скакалци?

— А… никой — измърмори Лин. Беше забравила, че момчето не й е признавало с какво я храни.

— Исках да наловя за теб — продължи Луси. — Илай казваше, че мама много им се радва и затова трябвало да хвана колкото мога повече. Помислих си, че и ти ще им се зарадваш.

— Ще се радвам, ако не изскачаш така от тревата. Не ме стряскай, когато държа пушка. Не искам да…

Тя млъкна; буцата беше станала твърде голяма.

— Какво не искаш?

— Не искам да те застрелям по грешка.

Заваля дъжд — дълго жадувана благодат. Преди години майка й се бе сетила да прокара водосток от покрива към банята. Нащърбеният край на ръждивата тръба беше запушен с парцал. Лин го издърпа и в кофата се изсипа ръждива вода, смесена с листа. Щом се избистри, тя я остави да тече във ваната, за да разреди горещата вода, която беше качила от сутерена.

— Какво е това? — сбърчи нос Луси, погнусена от миризмата на кофата.

— Някаква гнилоч — отвърна Лин и потопи ръка във ваната, за да провери температурата. — Ей сега водата ще бъде готова и ще запуша тръбата, за да не капе дъжд на главата ти.

Момиченцето сви безразлично рамене и продължи да чопли раничката на коляното си.

— Защо не пуснеш чешмата?

Лин въздъхна и подпря глава на ваната.

— Казах ти, нямаме течаща вода. Затова влача кофи от сутерена.

Най-обикновеният процес на кипване на водата беше предизвикал озадачение у Луси, която се бе покатерила на столче до печката, за да каже, когато се появят малките мехурчета на повърхността.

— Как да разбера, че ври?

Въпросът сащиса Лин.

— Не знам… просто ще заври.

Отговорът не задоволи детето и Лин й обясни за мехурчетата и парата.

— Никога ли не си кипвала вода?

— Не — отвърна Луси с отбранителен тон, — защо да го правя?

Този отговор, последван от сегашната молба да пусне чешмата, провокира любопитството на Лин.

— Ти откъде си всъщност? Какво правеше в гората?

— От Ентарго — отговори момиченцето, като пробва водата с пръсти.

Ръката на Лин спря във ваната.

— Ентарго — повтори тя. — Големият град?

— Да — потвърди Луси, без да забележи ефекта от думите си. — Цял живот съм живяла там… докато не се наложи да си тръгнем.

— Защо? Какво стана?

— Не знам, просто трябваше да заминем.

Лин не беше срещала много хора, но тази права линия на устните й бе добре позната. Разговорът по темата беше приключен.

Тя натъпка парцала обратно в тръбата, без да обръща внимание на пръските. После извади една кърпа и бял сапун от шкафа и ги подаде на момиченцето.

— Какво е това? — попита Луси.

— Сапун. Да се измиеш с него.

Момиченцето го погледна подозрително и го подуши.

— Мирише на чисто — каза рязко Лин. — С майка ми сами го правехме. Хич не е лесно, така че не го хаби излишно.

Луси стисна здраво сапуна.

— Къде е майка ти?

— Умря.

Момиченцето кимна и спря да задава въпроси. Колкото и да беше малка, разбираше, че тази тема също беше приключена.

Лин се покашля.

— Добре. Хубаво се измий. И косата също. — Тя й подаде едно шише със зелен гел. — Остави малко да подейства, преди да го изплакнеш.

Момиченцето видя снимката на куче на шишето, но преглътна възражението си и покорно го взе.

— Изхвърли дрехите в коридора — нареди й Лин. — Ще ги изгоря.

И понеже отговор не последва, тя затвори вратата след себе си.

— Чакай! — спря я тревожен вик.

— Какво има?

— Не мога да ги развържа — обясни момиченцето, като посочи връзките на обувките си.

Лин въздъхна и приклекна на пода до детето.

— Не е толкова трудно — каза тя. — Просто дръпваш свободния край. Майка ти не те ли е научила?

— Мога да развързвам обувките си — възрази надменно Луси. — Просто сега не става.

Лин дръпна връзките, без да задава повече въпроси. Изгнилите им краища останаха в ръцете й.

— Стой мирно — заръча й тя и отиде в кухнята за нож. Остатъкът от връзките лесно се поддаде на острието. Лин хвана обувката и понечи да я издърпа, но момичето изпищя, впило нокти в сапуна.

— Какво има?

Луси само поклати глава и прехапа устни. Лин изу маратонката от малкото й краче. Окървавеният, покрит с гной чорап даваше красноречив отговор на въпроса й.

— Детенце — каза тя, стиснала нос заради миризмата, — колко време си изкарала там?

Таванът събуди спомени, които Лин би предпочела да си стоят заровени. С майка й не го бяха използвали често — само за да приберат умалелите дрехи на Лин и да извадят кашона със следващия размер. Майка й се шегуваше, че отиват на пазар, и щом намереха верния кашон, караше Лин да пробва всичко. Беше нещо като игра — един от малкото случаи, когато майка й си почиваше и сядаше на стария стол в ъгъла, а Лин развълнувано мяташе дрехи наоколо. Дрехи. Дрехи и обувки.

Лин ровеше в старите сандъци, които майка й ползваше за съхранение, и се опитваше да отгатне подходящия размер. Луси със сигурност беше много по-дребничка от нея на пет годинки. Може би най-добре беше да вземе един размер по-малки дрехи. Отвори капака на съответния сандък и потърси нещо, което детето да облече, след като излезе от ваната.

— Нещо топло, нещо топло — мърмореше си тя, докато подмяташе дрехите.

Дъждът продължаваше да вали и да тропа ритмично по покрива. През малкия кръгъл прозорец се процеждаше оскъдна светлина. От купчината дрехи се изтърколи чифт обувки и падна на пода. Лин ги огледа, но после ги хвърли настрани. Краката на Луси на практика се бяха слели с обувките й; страните им отдавна се бяха прокъсали и пропуснали водата. Съдейки по състоянието на ходилата й, момиченцето не се беше оплакало и никой не се бе сетил да му каже да свали чорапите си и да ги изсуши.

Събра малка купчинка от топли дрехи — само два-три ката. Напомни си, че Луси не се е нанесла да живее тук и ще остане само докато… Докато какво? Погледът на момчето вчера ясно показваше, че майката на Луси няма да оцелее. Дали, щом се избавеше от ангажимента си, щеше да продължи по пътя си, или да остане да се грижи за малката? Лин не се бе замисляла повече, след като отстъпи пред умоляващите сиви очи на Илай, и отведе Луси. Изведнъж се ядоса на себе си, грабна два чифта топли чорапи от сандъка и тресна капака му.

На долния етаж кънтеше пронизителна песен, съпроводена от плискане на вода. Лин се поспря на прага; невъздържаните звуци на щастие бяха толкова непривични, че тя остави фалшивата непозната мелодия да изпълни ушите й като ромоленето на водата, стичаща се в бидоните. Един силен плисък, ясно говорещ за разхищение на вода, я накара все пак да открехне вратата на банята.

— Ей, време е да излизаш. Водата ще изстине, а само ми липсва да се разболееш. Освен това трябва да се погрижа за краката ти.

Настъпи дълго мълчание.

— Ще болят ли? Краката ми?

— Сигурно — отвърна Лин, като си спомни парчетата кожа, които се бяха отлепили заедно с чорапите.

— Мисля да остана още малко.

— Хайде — настоя Лин и влезе в банята. — Достатъчно дълго се кисна.

Крехкото телце на Луси се показа на повърхността на хладката вода. Ребрата й стърчаха толкова много, че водата течеше в браздите между тях. От краката й се бяха откъснали още парчета мъртва кожа и се влачеха от петите й. Лин я уви с кърпа, удивена от лекотата на телцето й. Сгушено в памучната си крепост, момиченцето се любуваше на новите дрешки, докато Лин пощеше косата му от мъртви въшки и гниди. В косата на Луси се беше зародила цяла цивилизация и почти целият следобед отиде в почистването й косъм по косъм.

Лин остави краката за последно, когато Луси вече се беше сгушила доволно в леглото в сутерена и похапваше царевица. Топлата вана, последвана от храна и запалено огнище, я унасяха в сън. Лин изчака малката да заспи, все така стиснала лъжицата в малките си пръстчета. Краката й бяха много зле. От отдавна спуканите мехури висяха парцали кожа, по-голямата част от лявата й пета беше покрита с гъбички, а ноктите й се бяха врязали навътре. Цяло чудо бе, че още можеше да ходи.

Първо падна мъртвата кожа. Крачетата на Лин потрепваха, но не усещаха болка. Содата за хляб, с която Лин поръси мехурите, предизвика леко похленчване, но и то бързо утихна. Ноктите обаче бяха истински проблем. Изрязването им щеше да бъде болезнено. Три от тях бяха възпалени от натиска, два бяха образували кисти, пълни с гной. Трябваше да изчака, докато дойде Стебс, за да я държи.

При оръжията имаше скрит малък запас от болкоуспокояващи, но Лин никога не се сещаше да ги използва. Някъде на възрастта на Луси беше получила ушна инфекция и тъпанчето й се беше спукало. Така се беше подуло, че от спукването се изля гной, кръв и малки парченца от самото тъпанче, но тя здраво стискаше зъби, защото знаеше, че само преди седмица майка й беше шинирала собствения си счупен глезен дори без ибупрофен.

При този спомен ръката й неволно се вдигна към ухото. Тогава майка й се беше ядосала. „Трябваше да ми кажеш — процеди тя, докато бършеше смрадливата гадост от лицето й, — щях да ти дам нещо."

Лин обаче беше полуглуха и почти не я чу. И двете пазеха болкоуспокоителните за по-трудни дни и по-страшни рани. Треската отмина, тъпанчето зарасна и лекарствата останаха непокътнати. Лин докосна един от инфектираните пръсти на Луси и детето простена в съня си. И то бе сторило същото: бе крило болката си, за да спести тревогите на близките си.

Лин зави малките бели крачета с одеялото и го подпъхна под петите й.

— Като му дойде времето, ще ти дам лекарство, мъниче — каза тихо тя. — Стигат ти толкова страдания.