Нито капка вода

11

Беше паднала убийствена слана. Утринната роса се бе превърнала в мъртвешка ледена кора, която бе принудила насекомите да замлъкнат. Режещият въздух разкъсваше дробовете на Лин и тя закопча ципа на гащеризона си до врата. До нея вярно крачеше неузнаваемата Луси, нахлупила голямата шапка до очите си и увила шал около носа си.

— Какво ще правим днес?

Гласът й беше заглушен от слоевете плат, с които я беше покрила Лин, преди да изкара нежната й кожа на студа навън.

— Трябва да внесем дърва вътре. Ако краката те заболят, може да поседнеш.

С течение на времето Луси се оказа по-скоро помощница, отколкото бреме. Лин бързо разбра, че безкрайната й енергия и любопитство могат да бъдат много полезни. Дребните задачи като събирането на разпалки и проверяването на запасите от пречистена вода скоро я отегчиха и Лин започна да й поверява повече работа. Крачетата й още се възстановяваха от врасналите нокти, но процесът вървеше по-леко, отколкото Лин беше очаквала.

Бе помолила Стебс да й помогне, защото очакваше плач, молби и въобще съпротива от страна на Луси. Идеята й да държи здраво детето, докато тя изреже ноктите, беше посрещната с повдигнати вежди и предложение първо да опитат по-ненасилствен подход. След търпеливото му внимателно формулирано обяснение Луси се остави благосклонно в ръцете му, като само в най-тежките моменти изкривяваше лице и заравяше глава в скута на Лин. Имаше сълзи, но без рев. След операцията Лин притъпи пулсиращата болка с малко аспирин, след като успя да се пребори с капачката. Не беше отварян от години.

Лин се чудеше дали да позволи на Луси да помогне за дървата. Само да изпуснеше някоя цепеница, щеше да си навлече непоносима болка. Луси обаче бе твърдо убедена, че скуката е по-лоша от разкървавен пръст, и сама се съгласи да сложи три чифта чорапи и едни стари ботуши на Лин. Ето че сега тя крачеше до нея към хамбара, изпълнена с любопитство.

— Добре — каза Лин, като отвори вратата. — Тук има една количка, с която може да обиколиш двора и да събереш съчки и други неща, които да използваме като подпалки, ако ни свършат въглищата.

Луси спря намясто и веждите й се сплетоха.

— Това не е нова работа. Ти каза, че имаш нова работа за мен.

— Сега свикни с количката.

Този вдъхновен проблясък бе осенил Лин предишната вечер, когато забеляза старата червена количка, подпряна в тъмното кьоше, докато събираше вода.

— Това е стара работа, само нова количка. Искам да ти помагам за дървата.

— Ти ми помагаш за дървата — настоя Лин, като дръпна количката от мястото й. — Подпалките са дърва.

Луси измърмори нещо под носа си, но нищо не се чу от шала, който покриваше устата й. Тя хвана количката за дръжката и я затътри намусено през вратата. Колелата скърцаха недоволно. Лин я предупреди да не излиза от двора и се отправи към купчините с дърва от източната страна на къщата.

Щяха някак си да изкарат зимата. Сутеренът задържаше добре топлината, особено след като свали вълненото одеяло към килера. Но нямаше да останат кой знае колко дърва, на които да разчитат другата есен, така че със сигурност трябваше да насече през лятото. Не знаеше само как ще излиза от къщата, за да го прави. Не можеше да оставя езерото без надзор. Вероятно щеше да се наложи отново да си разменят услуги със Стебс. Колкото и да не й се нравеше мисълта да се среща с него и да го моли за помощ, чувството на срам, което обикновено изпитваше в такива ситуации, малко беше поутихнало.

Самодостатъчността беше мантрата на майка й. Нищо не беше по-важно от тях самите и тяхната собственост. Да прибере Луси у дома, противоречеше на всичко, на което Лин беше научена, но да я остави да умре край реката, противоречеше на нещо, което тя просто знаеше и нямаше нужда никой да я учи на него. Сподели мислите си със Стебс, когато приключиха с крачетата на Луси, и той й каза, че това е съвестта й, която я навежда на правилното решение.

Съвестта беше нещо ново за Лин, но тя започваше да се съмнява в нея, като гледаше начупеното дете, което хвърляше съчки в ръждивата червена количка. Луси трябваше да си върви. Илай и Нева вече имаха подслон. Няколко дни по-рано Луси беше дотичала долу при езерото, награбила наръч пръчки, които заплашваха да извадят очите й, ако паднеше.

— Лин, по пътя се задава камионче!

Безумните й думи накараха Лин да скочи на крака и да грабне пистолета си в ръка. Двете заедно хукнаха към покрива, а когато Луси се стъписа на шест метра височина, Лин нетърпеливо я потупа по гърба. Звукът от двигателя се чуваше ясно в студената утрин и Лин се упрекваше, че не го е забелязала по-рано. Мислите й бяха заети от дръжката на кофата, която трябваше вече да е потънала дълбоко под повърхността на водата, а стоеше на сантиметри от нея.

Шумът от мотора се усили и Лин видя, че Луси е била права. По пътя приближаваше пикап, а Стебс седеше на волана. Когато я подмина, мерна в багажника му моторен трион и суров дървен материал. Той весело й помаха и вдигна престорено ръце, че се предава пред оръжието й. Луси подскачаше и възторжено махаше с ръка.

— Какво прави? — попита тя.

— Май ще строи къща на майка ти.

Луси се изправи на пръсти, за да проследи с очи Стебс, докато се отдалечаваше по пътя.

— Той е същински магьосник, нали?

— Прилича — усмихна се насила Лин.

Нищо не можеше да убеди Лин да посети новия подслон до реката. „Сигурна съм, че е страхотен", каза тя на Стебс, докато вечеряха заедно в сутерена. Той беше донесъл фасул и беше предложил на Лин да й помогне да нарежат еленското месо. Стори й се невъзпитано да го отпрати, без да му предложи топла вечеря. Месото беше замръзнало, но успяха да отрежат няколко парчета, които да приготвят с боба на печката. Луси седеше на леглото си и обираше с пръст последните остатъци от буркана с фасул.

Стебс я погледа за малко, после продължи.

— Повече от страхотен е. Мъничък, защото трябваше да го сглобим набързо, но Илай даде добра идея. Направихме повдигната ниша, в която да спят, за да не се налага да прибират завивките всяка сутрин. Не стана лесно, но беше разумно решение, защото мястото бездруго е тясно.

Лин гледаше навъсено чинията си. От мисълта как Нева и Илай спят сгушени на тавана я свиваше под лъжичката, но не от глад.

— Този Илай е работяга. Дай му малко храна и веднага ще я преобразува в мускули. Казвам ти, Лин, няма да го познаеш, като го видиш.

Тя изсумтя и се втренчи в храната си.

— Извадих късмет и намерих една стара печка на бунището. Не е особено красива, но е достатъчно малка.

Той отхапа парче еленско и го задъвка. Лин беше признателна за кратката тишина.

Стебс преглътна.

— Изрязахме дупка в тавана, сложихме тръба и всичко пасна идеално. Само че няма врата. Печката, не къщата. Предупредих ги да внимават за искри, докато не я оправя.

— Ти да я оправиш?

— Да, защо не? — Той отхапа ново парче месо, но продължи да говори с пълна уста. — Нямам друга работа. Ти никога не молиш за помощ.

— Не ми трябва.

— Виждам. — Стебс махна към добре заредения килер и пълния резервоар с чиста вода. — А когато малката госпожица се махне от главата ти, съвсем няма да съм ти нужен.

— Да се махне от главата ми?

— Ами да. — Той изтри устата си с ръкав. — Вече си има истинска къща, където е и майка й.

— Аха, майка й. Която веднъж не е попитала за нея.

Гневът й изненада и нея самата. Трябваше да положи усилия, за да сдържи думите и тона си.

— А ти откъде знаеш? Не им гостуваш често. Нева може да си е изплакала очите за дъщеричката си.

Лин го погледна студено над празните чинии.

— Хващам се на бас.

Стебс хвърли око на Луси, която беше заета да бие консервата с пръчка.

— Не, не плаче. Но и не го приема леко. Жените невинаги показват емоциите си. Тя е изгубила едно след друго дома си, мъжа си и бебето си. Ако начинът да се справи, е като стои до реката и мълчи, нейна си работа.

Лин присви очи.

— Ти я харесваш.

— Хубава е — защити се Стебс.

— И безполезна.

Двамата се гледаха сурово, без да кажат нищо. Мълчанието им продължи достатъчно, за да забележи Луси. Тя подритна консервата към мястото, на което двамата седяха по турски на земята.

— Просто мненията ни с младата дама се различават — отвърна Стебс и се надигна тромаво от пода. — Май е време да си вървя. Благодаря за вечерята.

— Ти я донесе — отвърна Лин намусено. Независимо от всичко, не можеше да допусне да й благодари за собствената си храна.

Стебс въздъхна и намигна на Луси.

— Все пак благодаря. А ако случайно ти дойде на акъла да се разходиш в онази посока, там има поне една особа, която според мен няма нищо против да те види.

— Не мога да оставя езерото — отвърна Лин, като пропусна намека за Илай, въпреки че бузите й поруменяха. Надяваше се в сутерена да е достатъчно сумрачно, за да не се забележи.

— Това е проблемът, така ли?

— Онзи път имах късмет. Но не мога да разчитам на това. — От онази нощ, в която двамата със Стебс отидоха да изродят бебето на Нева, бяха минали няколко дни, но още я преследваха кошмари какво можеше да се случи в нейно отсъствие. — Няма да посмея да го направя отново.

Стебс се замисли.

— Добре. А какво ще кажеш да ги поканя тук? Нещо като тържествено изпращане на мъничето, когато му дойде времето?

— Става. Когато му дойде времето.

Времето минаваше бавно. Дните ставаха по-къси и слънцето описваше дъгата си от единия хоризонт до другия толкова бързо, че Лин трудно успяваше да свърши работата си навън по светло. Луси с радост й помагаше и въпреки че вътре бяха натрупали достатъчно подпалки за две зими, Лин не я спираше. Добре знаеше, че следващият им враг ще бъде скуката. Студът щеше да ги затвори вътре, където часовете щяха да се нижат едва-едва.

Тя спря да събира вода. С всяка следваща кофа дръжката плуваше все по-близо до повърхността. Лин се успокояваше, че докато остава потопена, всичко е наред. За момента нямаше страшно: резервоарът с чиста вода в сутерена беше пълен, големите резервоари в хамбара — също, а благодарение на големия си обем нямаше опасност да замръзнат. Бъдещето беше това, което я плашеше: вероятността за безснежна зима, последвана от суха пролет. Липсата на сняг значеше липса на вода от топене.

Езерото не се захранваше от подпочвени води и разчиташе на дъждовете и стопените снегове. А дъжд не беше валял от седмици.

Лин затвори вратата на хамбара след себе си, попивайки за последно миризмите. В резервоара в сутерена имаше почти четири тона вода. Като се имаха предвид задачите й през деня, можеше и да не успее да отиде до хамбара за нова вода през следващия месец. Лин щракна двойния катинар на вратата, както правеше майка й всяка година преди неумолимото нашествие на зимата. Преряза я отчаян спазъм от мъка. Много по-лесно беше, когато имаше кой да й казва какво да прави, как да оцелява. Сега беше сама, натоварена с отговорности, които не беше търсила.

Луси реагираше добре на студа, увита в старите дрехи на Лин. Тя тичаше с часове във високата трева и се радваше на пращенето на сухите стъбла, които се скършваха под нозете й. Не след дълго в неподдържания двор се появи лабиринт от следи, които ясно си личаха от покрива. Луси си играеше часове наред с Червения куч; строеше му малки къщички от пръчки, които биваха разрушавани от въображаеми природни бедствия. Искаше да имитира наводнение, но Лин не й даде вода, така че се задоволи с торнадо и духа с всички сили, докато лицето й се зачерви.

Тъкмо събаряше третата къщичка тази седмица, когато нещо на изток се раздвижи и привлече вниманието на Лин.

— Луси! В къщата!

Момиченцето скочи на крака и хукна към дома, без да задава въпроси.

Лин се взираше през мерника, но не виждаше нищо. Дивите животни бяха започнали да се връщат в полето, където беше изпозастреляла койотите, но напоследък не беше мяркала диви кучета. Проследи пътя с очи, като се молеше високите треви да се разделят, за да го види по-добре. Следващият повей на вятъра ги разтвори достатъчно, за да зърне една неестествена синкава сянка, която се приближаваше към къщата.

Сърцето й примря, цевта на пушката подскочи. Непознати, които вървяха така открито по шосето, със сигурност бяха опасни. Майка й я беше научила, че хората, които не се крият, смятат, че другите трябва да се страхуват от тях, и е най-добре да бъдат застрелвани от разстояние. Пръстът й светкавично намери спусъка, но тя не го дръпна, а бавно изпусна въздуха от дробовете си. Мъжът се беше скрил зад храсталаците в канавката, но вятърът носеше странни звуци.

Подсвиркване.

— Може ли вече да изляза? — чу се плахото гласче на Луси под стряхата. Лин се стресна и изпусна пушката. Изпотената цев се удари в керемидите и тя инстинктивно запуши уши, но изстрел не последва.

— Влизай вътре, Луси! — изсъска тя и избърса ръцете си, за да хване по-добре пушката. — Луси — изръмжа тя по-силно, когато не чу задната врата да се отваря. — Вътре. Веднага.

Заповедта й бе посрещната с мълчание и ужасът й нарасна.

— Луси?

— Кой свирука така? — Тънкото й гласче звучеше любопитно, но уплашено. — Ти не правиш така.

Лин се надигна и бързо слезе по антената, стиснала пушката с лакът. Невъзможно бе да държи мъжа на мушка, докато Луси стоеше на открито и рискуваше да бъде забелязана всеки момент. Тя стисна момиченцето за ръката и го завлече вътре, докато Червения куч се влачеше от другата му ръка. Но когато стигнаха до площадката и Лин сви надясно, вместо да тръгне надолу по стълбите, протестите на Луси замряха и тя на свой ред стисна ръката й, стъписана от факта, че се качваха на горния етаж.

Лин я заведе в дневната, чиито прозорци гледаха към пътя само на три метра от тях. Тя тихичко открехна прозореца, колкото да мушне цевта. Луси приклекна до нея с разширени очи.

Свирукането се чуваше много по-силно. Мъжът бавно приближаваше, куцайки по боси крака по неравния чакъл, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, за да ги скрие от хладния вятър. Нищожните му мускули едва-едва изпъкваха под тънката настръхнала кожа. Въпреки всичко той не спираше да си подсвирква и на всяка провлачена стъпка издухваше въздуха между зъбите си, макар да личеше, че едва диша.

Лин си пое въздух, издиша част от него и се взря неподвижно в мерника. Изведнъж усети ръката на Луси върху своята. Топлината на малките пръстчета попиваше в кожата й.

— Изглежда самотен — каза малкото момиченце и Лин отново изпусна въздуха от гърдите си.

— Естествено, че е самотен — сопна се тя, като се отдръпна от мерника. — Нали е сам. Сега стой тихо и не ме докосвай една минута.

Луси я стисна още по-здраво за ръката.

— Нали няма да го застреляш?

— Аз… — Момиченцето я гледаше с големите си питащи сини очи, мушнало Червения куч на сигурно място под лакътя си. — Аз така правя, Луси — каза тя меко. — Така се грижа да оцелеем.

— Но той не ни заплашва — възрази Луси, сключила озадачено тъничките си вежди над малкото си носленце. — Нищо лошо не е направил.

— Не знаем това.

Долната устничка на Луси щръкна по начин, който Лин добре познаваше.

— Тогава го питай.

— Какво?

— Няма да ти позволя да го застреляш, докато не разбереш със сигурност, че е лош човек.

— Ти се шегуваш.

Луси скръсти ръце и властно повдигна едната си вежда — най-силното ехо от Нева, което Лин бе виждала досега у нея.

Свирукането беше спряло. Лин надникна през прозореца и видя, че непознатият стои точно пред къщата, загледан в купчината прясно нарязани дърва.

— Май знае, че сме тук. Ти стой вътре — каза тя, като на всяка сричка я почукваше по носа, за да подчертае важността на думите си.

Предната врата не беше отваряна от години и пантите изскърцаха, докато Лин я отваряше навътре. Сърцето й се беше качило в гърлото от страх. Верандата беше посипана с купчини гниещи листа. Лин ги заобиколи, без да сваля очи от лицето на мъжа. Той подскочи, като чу скърцането на вратата, но сега стоеше присвит на студа, вперил поглед в пушката й.

— Къде отиваш? — попита тя със свит корем; всеки мускул в тялото й се мъчеше да я спре, преди да е нарушила правилата на майка си.

Мъжът вдигна очи към лицето й и посочи с брадичка на запад.

— Някъде натам.

Лин облиза устни, за да прикрие раздразнението си.

— Питам защо натам. Мисля, че е ясно.

На устните на непознатия трепна усмивка и тя забеляза, че макар лицето му да беше покрито с фини бръчки като на Стебс, по косата му нямаше и следа от прошарено.

— Отивам натам, защото е обратната посока на тази, от която идвам. И бързам да се махна оттук.

Лин стисна още по-здраво пушката си и пристъпи напред.

— Къде са обувките ти?

— Взеха ми ги — отвърна той кратко и Лин забеляза как погледът му се стрелна над рамото й, привлечен от движението на Луси пред прозореца. — Сама ли си тук, момиче?

— Не. Живея с баща си.

— И той праща теб да проверяваш непознати мъже?

— Аз съм по-добра с пушката.

Той погледна ръцете й, които уверено държаха оръжието.

— Вярвам ти.

Двамата се спогледаха предпазливо; после духна вятър и той пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете си и се обърна настрани, за да се скрие от порива.

— Кой ти взе обувките? Друг скитник ли?

— Аз не съм скитник. Поне не бях допреди няколко дни. Много добре си бях даже, като теб.

Погледът на Лин се спусна към кървящите рани на нозете му и калта, засъхнала между пръстите му.

— Какво стана?

— Всичко ми взеха през нощта. — Докато говореше, гледаше на изток, като че ли думите му можеха да стигнат до онези, които му бяха причинили това. — Нападнаха ме един камион мъже и ми взеха пушката, якето, обувките и всичко от къщата, което можеше да им влезе в работа, пък и разни неща, които не бях използвал бог знае откога. Натовариха всичко на камиона и ме оставиха да им дишам праха.

— Не можа ли да останеш и да се съвземеш?

Той поклати глава, забол поглед в земята.

— Остана ми само покривът над главата, а такива има много. Реших, че мога да си намеря нещо друго — може би къща, в която са останали нарязани дърва и някоя и друга консерва в шкафа.

— Не си мисли, че щом те питам за историята ти, имам желание да участвам в нея — отбеляза студено Лин.

Мъжът вдигна ръце.

— Нищо подобно не съм си помислил. Както виждаш, не съм в състояние да ти взема каквото и да било.

— Хубаво. — Лин отстъпи назад, без да сваля съвсем пушката. — Сега ще вляза вътре, а ти искам да седиш тук…

— Да стоя, искаш да кажеш.

На устните му отново трепна усмивка и Лин едва се сдържа да не се усмихне в отговор.

— Все тая — каза тя без сянка от сподавения хумор в гласа си. — Ей сега се връщам.

Тя влезе в къщата и затвори вратата след себе си.

— Луси — прошепна тя, — изтичай долу в сутерена и донеси обувките и якето на майка ми.

— Дето стоят до моето легло?

— Да, донеси ги. Бързо, аз ще го наблюдавам.

Луси хукна, видимо притеснена, че благоразположението на Лин може всеки миг да се изпари. Върна се задъхана, мъкнейки тъмносиньото подплатено яке на майката на Лин и обувките, които висяха на едната й ръка. Лин мълчаливо ги взе, без да обръща внимание на миризмата на майка й, която за миг се разнесе от тях. Когато отвори вратата, непознатият се беше присвил от студа; вените на ръцете му се бяха превърнали в плоски сини линии. Лин отиде до края на верандата и хвърли обувките и якето на вятъра. Дясната обувка се завъртя над лявата и падна в краката му.

— Майка ми не беше едра жена, но ти също не си висок. Може да ти станат — каза тя сподавено, стиснала зъби, за да задържи емоциите, които заплашваха да изригнат и да я пратят подир якето. То бе толкова тясно свързано с мисълта за майка й, че не можеше да си я представи без него.

Мъжът предпазливо се наведе, без да сваля поглед от Лин, като че ли очакваше да му погоди номер. Тя не помръдна, свалила пушката надолу, и той изсумтя признателно, когато от една от обувките се изтърколи чифт чорапи, сгънати на топка. Якето му теснееше в раменете, но ръкавите бяха достатъчно дълги. Той приседна, за да върже обувките си; докато гледаше как възрастният човек извършва сутрешния ритуал на Луси, въпреки че вкочанените му ръце не бяха уверени като нейните сръчни пръстчета, Лин изведнъж се почувства като негова закрилница. Тя се покашля.

— Стават ли?

Мъжът се изправи, за да изпробва обувките.

— Да, благодаря. — Очите му за първи път срещнаха нейните. — Може би спаси живота ми.

— Имам дългове за изплащане.

Той кимна, като че ли я разбра, и отново погледна на изток.

— Не знам дали си сама, момиче, но внимавай. Онези мъже ми взеха всичко, а от теб може и повече да вземат.

— Мога да се грижа за себе си. По-добре тръгвай.

— Късмет — пожела й той, вдигнал два пръста за поздрав, и продължи на запад. Обувките му се провлачваха по земята, докато се опитваше да свикне с тях.

Лин влезе вътре и приклекна до Луси пред прозореца. Момиченцето се гушна в извивката на тялото й. Тя го прегърна и топлината му запълзя нагоре по ръцете и в гърдите й, където сърцето й още тъгуваше по загубата на майка й. Луси извърна глава към прозореца и стъклото се изпоти от дъха й. Тя проследи с очи непознатия, докато не се скри от погледа й.

— Късмет, господине — каза тя, изпълнена с детска надежда.