Нито капка вода

Епилог

Лин се изкачи по антената на покрива и прескочи дългите крака на Луси, за да седне до нея. Момичето оглеждаше хоризонта на изток.

— Какво виждаш? — попита Лин.

— Нищо особено няма тази вечер — отвърна Луси. — Кравата на Брад май пак е избягала.

— Ема ще го направи на пух и прах.

— А на него ще му хареса — усмихна се Лин и остави бинокъла на керемидите. — Как се казваше новото семейство, което се настани на юг?

— Робинсън.

— Да. Та семейство Робинсън са запалили огън, така че коминът на онази стара къща, която си избраха, явно не е бил затлачен.

Лин взе бинокъла и го насочи към тънкия димен стълб.

— Поне горят сухи дърва. Знаех си, че не е идиот — след като ги е опазил живи, докато са скитали през зимата.

Луси потръпна от студ, въпреки че по западния бряг на реката край гроба на майка й вече цъфтяха минзухари.

— Не знам как е успял, с три деца при това.

— Носят се слухове, че нещата в града не вървят добре — отвърна мрачно Лин. — И явно наистина е така, щом този човек е решил да изведе семейството си посред зима.

— Холера?

— Да, поне според баба ти. Помниш ли онова момиче, Одра, което дойде миналата есен? Такива неща разказа на Вера, че й побеляха косите.

— Те бездруго са побелели.

Лин я погледна.

— Голяма умница се извъди.

Луси взе пушката и погледна в мерника, опитвайки се да прикрие усмивката, която заигра на устните й.

— Стебс каза, че под къщата на Робинсън има хубава жилка вода.

— Чудесно, щом се запролети, ще може да изкопае кладенец.

Луси отново погледна в мерника.

— Обзалагам се, че аз мога да намеря по-хубава.

— А аз се обзалагам, че можеш да си държиш езика зад зъбите — рече Лин. — Нещо друго?

— Баба каза, че някой се е нанесъл в старата барака на Стебс.

— Видях го.

— Вече?

Лин се престори, че не вижда повдигнатите й вежди.

— Скоро ще отидем да се запознаем.

— Ще бъде добре някой да ни помогне да свалим онова пиано от тавана — продължи Луси. — Само то остана. Госпожа Бенет каза, че ако искам, ще ме научи.

— Чудесна идея, но няма да поканя непознат мъж вкъщи само за да те слушам как дрънчиш по цял ден на клавишите.

Луси седна и сложи пушката в скута си. От години вече живееха на горните етажи на къщата, но Лин допускаше вътре само Стебс и Вера.

— Сигурно можем и сами да го свалим — примири се Луси. — Ако внимаваме.

— Добре, ако успеем да го свалим, без да го направим на трески, госпожа Бенет може да идва — съгласи се Лин, зареяла поглед в хоризонта. — Хубаво ще бъде отново да слушаме музика.

Луси кимна, но не каза нищо. Сигурността, която бяха намерили в новата си общност, даваше на Лин нещо непознато досега: свободно време. Веднъж Луси бе тръгнала по следите на призрачните фалшиви тонове, които се носеха от тавана, и бе намерила Лин, седнала пред пианото, да подрънква нескопосано песничка, на която майка й се беше опитала да я научи един дъждовен следобед преди много години.

Следващата мелодия, която Лин подхвана, накара очите на Луси да се напълнят със сълзи. Тя позна песничката от детството си, която чичо й пееше пред гаснещите пламъци на огъня в импровизирания им лагер, за да отвлече мислите на двете с майка й от мъчителния глад. Пръстите на Лин се движеха неуверено по клавишите, водени от спомена за мелодията, накъсан от пушечни изстрели.

Луси се покашля.

— Тази вечер за първи път ще бъда на пост. От източната страна.

— Нали Стебс няма да те остави сама? Мади или някое от момичетата на Джонсънови няма ли да бъде с теб?

— Предполагам, че Картър ще дойде.

— Има си хас. Умната!

Луси вдигна ръце от пушката, колкото да се прекръсти, и й намигна:

— Обещавам.

Нещо в двора се раздвижи и Лин присви очи срещу залязващото слънце. Луси погледна през мерника. Един голям койот, стар и изнемощял, слизаше по калния бряг на езерото, внимавайки на всяка стъпка.

Луси се прицели.

— Какво решаваш?

Лин гледаше как звярът жадно лочи с дългия си език от животворната вода.

— Остави го — каза тя. — И той се опитва да оцелее като всички нас.