Нифрон се въздига

ГЛАВА 7 БИЖУТО

Ариста винаги бе гледала на себе си като на опитен ездач. Повечето дами изобщо не бяха помирисвали седло, а тя яздеше от малка. Аристократите се присмиваха, баща й се мръщеше, ала нищо не можеше да я разубеди. Обожаваше свободата на развелия косите й вятър и синхронизацията на ударите на сърцето с тези на копитата. Бе възнамерявала да впечатли крадците с разширените си познания за ездата. Смяташе, че ще бъдат възхитени от познанията й.

Бе се лъгала.

Ройс й намери буйна сива кобила, с която да заменят изискания й бегач.

Откакто бяха напуснали Шеридън, крадецът непрекъснато ги прекарваше през пресечен терен, потоци, повалени дънери и често в тръс. Стиснала до побеляване юздите, Ариста се налагаше на използва цялото си налично умение, само за да се задържи на коня. Стопиха се илюзиите за комплименти относно умелата й езда; остана само мъглявата надеждица, че отвратителният ден ще мине, без тя да се унижи. Чисто физическата болка от падането също бе включена в молитвите за отбягване.

След напускането на университета се отправиха на юг, след вайки пътеки, за които само Ройс си знаеше. Преди разсъмване бяха пресекли горните притоци на Галевир и тръгнаха по дигата на другия бряг. Бодливи храсталаци ги перваха весело. Невидяни ями изненадваха конете; Ариста изпищя веднъж, когато конят й направи неочакван скок над една такава. Мълчанието на спътниците беше само добавка към нейното унижение. Ако беше мъж, щяха да кажат нещо.

Започнаха да се изкачват по стръмнини, под такъв ъгъл, че животните им започнаха да дишат тежко и хрипливо, от време на време изръмжавайки от усилие. Най-сетне се озоваха на хребета. Ариста посрещна хладното утро на върха на Сенонските възвишения.

Сенонските хълмове представляваха разположено нависоко пусто плато от оголена скала и оскъдна растителност. Неспиран от препятствия, погледът спокойно можеше да се шири във всички посоки. Копитата чаткаха гръмко връз гранита. Най-подир Ройс спря. Плащът му шумолеше в утринния бриз. На изток изгревът надничаше иззад мъгливите дънморски гори. От тази височина гората приличаше на синьо езеро, протягащо се към заслепяващото слънце. Принцесата знаеше, че отвъд се намират река Нидвалден, Парталоренските водопади и Авемпарта. Ройс прекара няколко минути във взиране на север и тя се зачуди дали елфическите му очи могат да видят кулата от това разстояние.

Непосредствено пред тях и на югозапад лежеше уорриковата провинция на Чадуик. По подобие на всичко останало, намиращо се на запад от хълма, тя все още бе потопена в мрачина. Долу ниско в долината слънцето едва сега щеше да обагря хоризонта. Всичко би изглеждало миролюбиво, свит по леглата преди първи петли свят, ако не бяха стотиците проблясващи светлинки.

- Лагерът на Бректън - рече Ейдриън. - Северната имперска армия изглежда не се придвижва с добра скорост.

- Ще се спуснем преди Амбърските възвишения, сетне ще преминем отново на пътя на голяма дистанция от Бректън - обясни Ройс. - Кога смяташ ще са в Колнора?

Ейдриън потърка наболата си брада:

- Три, вероятно четири дни. Такава огромна войска се движи изключително бавно; а съм и убеден, че Бректън не е във възторг от заповедите. Най-вероятно се влачи умишлено, очаквайки анулирането им.

- Звучиш, сякаш го познаваш - рече Ариста.

- Не сме се срещали лично, но съм се бил под ръководството на баща му. Сражавал съм се срещу него и когато служех в армията на крал Арманд в Олбърн.

- В колко армии си служил?

- Твърде много - сви рамене Ейдриън.

Продължиха, борейки се с безмилостен вятър, шибащ ги в лицата и накарал очите им да се насълзят. Ариста беше привела глава, наблюдавайки как копитата на коня внимателно подбират път из покритата с лишеи скала. Здраво притискаше наметката към врата си. Неизсъхналата от предния ден влага, потта и вятъра обединиха усилия в старанието си да я накарат да затрепери. Навлизането сред дърветата положи началото на бавно слизане и на животните отново се наложи да полагат усилия. Този път на принцесата се наложи да се наведе силно назад, почти до конските бутове, за да запази равновесие.

Времето бе по-хладно, ала и крачката им беше по-бърза, изискваща повече усилия. Накрая, няколко часа след превалянето на обеда, спряха край брега на малко поточе, където конете подкрепиха силите си със студена вода и тучна трева. Ройс и Ейдриън грабнаха раници и започнаха да събират дърва. Изтощената Ариста можа само да приседне. Краката и гърбът я боляха. Насекоми и клонаци се бяха заплели в косата й. Очите й гледаха в нищото, фокусирането изискваше прекалено много усилия.

В какво се забърках? Изобщо дали ми е по силите?

Намираха се под Галевир, на имперска територия. Беше се хвърлила насред пламъците, вероятно не особено остроумно. Олрик щеше да побеснее при откриването на липсата й. Можеше само да си представя реакцията на Ектън. Ако я хванеха...

Прекъсна мислите.

Това не ми помага.

Насочи вниманието си към придружителите.

Както по време на ездата, двамата запазиха мълчание. Ейдриън разседла конете и леко ги изчетка; през това време Ройс накладе огън. Бе забавно да ги наблюдава. Безмълвно си подхвърляха чанти и разни принадлежности. Ейдриън наслуки метна брадва, Ройс я хвана тъкмо навреме, за да нацепи дърва. Крадецът тъкмо бе приключил с огъня, когато партньорът му вече носеше съд с вода. За живялата сред бъбриви слуги и дрънкащи благородници Ариста такова мълчание изглеждаше странно.

Ейдриън наряза морковляци и ги изсипа в очуканата съдина над огъня.

- Готова ли сте да се насладите на най-вкусната гозба, която някога сте опитвали, Ваше Височество?

Искаше да се изсмее, ала и това изискваше твърде много сили. Наместо това рече:

- В Есендън има трима главни и осемнадесет помощник-готвачи, които биха оспорили това ти твърдение. Цял живот усъвършенстват уменията си да приготвят сложни ястия. Би се изумил от менютата на пиршествата, на които съм присъствала - от екзотични подправки до ледени скулптури. Силно се съмнявам, че ще успееш да ги надминеш.

Боецът само се подсмихна:

- Може - отвърна той, докато се мъчеше да нареже осоленото свинско на правилни кубчета, - ала ви гарантирам, че тази манджа ще ги посрами до един.

Ариста извади перлената четка от висяща на хълбока й торба и се отдаде на напразни усилия да приведе прическата си в ред. Убедила се в невъзможността на тази задача, принцесата загледа как Ейдриън сипва месото в бълбукащия бульон. Вдигналите се от огъня пепел и парчета клонки също паднаха в съда.

- Майсторе, в тенджерата ти се сипят отломки.

Ейдриън се ухили:

- Винаги се случва. Нищо не може да се направи. Просто внимаваш да не дъвчеш прекалено силно, за да не си счупиш зъб.

- Великолепно - тя се обърна към Ройс, който преглеждаше конските копита. - Днес преминахме голямо разстояние, нали? Не мисля, че някога съм пътувала толкова бързо. Налагаш унищожително темпо.

- Първата част беше върху лош терен - обясни крадецът. - След като се нахраним, ще е по-бързо.

- След като се нахраним? - сърцето на Ариста се сви. - Не спираме за нощувка?

Ройс вдигна глава към небето:

- До здрач има още часове.

Очакват да се кача отново на седлото ?

Тя не бе сигурна дали може да се изправи, камо ли да язди. Можеха да си мислят каквото си щат - тя бе приключила с ездата за деня. Нямаше причина да се движат толкова бързо, нито през та

къв отвратителен терен. Не разбираше защо Ройс подбира подобен маршрут.

Гледаше как Ейдриън налива отвратителната си супа в калаена купичка и й я подава. На повърхността плуваше мазнина, из която се плацикаха зелени меса, овкусери с прах и дървесна кора. Със сигурност това бе най-лошото нещо, което някой някога й бе давал да яде. Държейки купичката с две ръце, кривейки лице, на Ариста се щеше да беше яла повече от месния пай в Шеридън.

- Това... яхния ли е? - попита тя.

- Той обича да я нарича така - тихо се изсмя Ройс.

- Това е ястие, което научих от Тракия - обясни Ейдриън, потънал в спомени. — Тя готвеше много по-добре от мен. Тя правеше нещо с месото... не, не е яхния. Всъщност е варено осолено свинско със зеленчуци. Не се получава бульон, обаче водата отнема гранясалия вкус на солта и омекчава месото. Пък и е горещо. Доверете ми се, ще ви хареса.

Ариста затвори очи и повдигна купичката до устните си. Ухаеше прекрасно. Преди да се усети, вече беше омела чинията, като ядеше тъй бързо, че за малко не си изгори езика. Секунди по-късно обираше дъното с парче хляб. Огледа се за още и с разочарование установи, че Ейдриън вече почиства тенджерата. Легнала в тревата, принцесата въздъхна доволно от разливащата се по тялото й топлинка.

- Ледени скулптури, а? - изкикоти се готвачът.

Яденето вля нови сили у Ариста. Продължиха пътуването по сравнително равна земя. Ройс ги водеше с цялата възможна бързина, без да спира да се огледа или да се консултира с карта.

Минаха много часове и Ариста вече не можеше да определи къде са. Нито се интересуваше. Храната стана само спомен и принцесата още веднъж се намери на ръба на изтощението. Яздеше приведена, отпуснала глава върху шията на коня, потъвайки в откъслечна дрямка. Сън и реалност се смесиха, будеше се паникьосана, убедена, че лети в пропаст. Най-сетне спряха.

Бе мрачно и студено. Земята беше влажна, Ариста затрепери за пореден път днес. Спътниците й отново защъкаха мълчаливо. Ала този път, за огромно нейно разочарование, не накладоха огън, а вместо гореща супа, получи къс'пушено месо, няколко сурови моркова, четвърт глава лук и къшей сух хляб. Седнала на влажната трева, усещайки как роклята й бързо подгизва, принцесата изяде всичко, без да се замисля.

- Не трябва ли да издигнем заслон? - с надежда запита тя.

- Няма да вали - заяви Ройс, след като хвърли поглед към небето.

- Но... - с шок тя видя как той хвърля платнище върху тревата.

Възнамеряват да спят на земята, без дори да издигнат палатка!

Ариста имаше три прислужници, които й помагаха при преобличане. Те я къпеха и й решеха косата. Слуги оправяха възглавниците и носеха топло мляко преди сън. Редуваха се да поддържат камината, тихо добавяйки нови дърва нощем. Спането в каретата бе неудобство, спането на твърдата койка в университета бе мъчение; ала това беше чиста лудост. Даже селяните си имаха колиби.

Принцесата се уви плътно в наметката си.

Дали изобщо ще ми дадат одеяло?

Изцедена, тя апатично струпа купчина листа, които да й послужат за матрак. Отпускайки се отгоре им, чу как пропукват под тежестта й.

- Почакайте - рече Ейдриън, носейки вързоп. Оказа се импрегнирано платнище. - Трябва да направя повече от тези. Смолата не позволява на водата да се просмуква.

Той й подаде и одеяло.

- Впрочем зад онези дървета има удобна просека, ако ви се наложи.

От какъв зор мие изтря...

- О - рече тя и съумя да кимне. Със сигурност скоро щяха да се озоват в някой град. Можеше да почака дотогава.

- Лека нощ, Ваше Височество.

Тя не отговори. Ейдриън се отдалечи на няколко крачки и си спретна ложе от борови клонки. Тъй като нямаха палатка, не й оставаше нищо друго, освен да спи с роклята, което я оставяше пленница в задушаващия корсет. Принцесата разпъна платнището, свали обувки и легна, загръщайки се плътно в одеялото. Макар и изтормозена, упорито отказваше да го покаже. В крайна сметка за жените от простолюдието това бе ежедневие. Значи и тя можеше да се справи. Това беше благородна мисъл, ала предлагаше малка утеха.

Още щом затвори очи, чу лекото жужене. Мракът я лишаваше от зрение, ала звукът не можеше да бъде сбъркан: комари. Един я целуна по бузата и тя го размаза, сетне се зави презглава. Ала така оголи стъпалата си. Свивайки се, тя подири закрила под вълнения щит. Стегнатият корсет правеше дишането истинско предизвикателство, а на всичкото отгоре мъчително поетият въздух бе напоен с конския аромат на одеялото. Ариста не можа да се противопостави на обзелото я чувство за безсилие; от стиснатите й очи потекоха сълзи.

Какво ли ме беше прихванало ? Не мога да го направя. Велики Марибор, каква съм глупачка. Все си мисля, че мога всичко. Мислех си, че умея да яздя -пълна заблуда. Мислех се за смела, а само ме вижте. Мислех си, че съм по-добра от останалите - а съм идиотка!

Какво разочарование бе тя за близките си. Трябваше да послуша баща си и да помисли за доброто на кралството, встъпвайки в брак с могъщ принц. Сега, след като бе заклеймена като вещица, никой не я искаше. Олрик бе рискувал и я бе назначил за посланик. Провалът й бе обрекъл кралството. И сега това пътуване - това омерзително пътуване - беше поредната колосална грешка.

Утре тръгвам към дома. Ще помоля Ройс да ме отведе обратно в Медфорд и ще подам оставка. Ще остана да гния в кулата си, дордето империята не ме отведе на бесилото.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите на притиснатата под огромната тежест на одеялото принцеса. Накрая сънят милостиво отне съзнанието й.

Събудиха я птичите песни.

Ариста отвори очи и видя слънцето да наднича из зеления листен балдахин. Върху златистите лъчи танцуваха пеперуди. Светлините се пречупваха в повърхността на езерото тъй спокойно и ведро, сякаш небето бе полегнало върху земята. Нежна мъгла се плъзгаше върху кристалните води. Заобиколено от засиялите дървета, папур и цветя, езерцето бе съвършено - най-красивото нявга съзирано от нея нещо.

Това пък откъде се взе?

Ройс и Ейдриън все още спяха под намачканите одеяла, оставяйки я насаме с приказната визия. Принцесата стана тихо, страхувайки се да не наруши крехката красота. Босонога отиде до водата, опивайки се от топлината на слънцето, усърдно нагърбило се да прогони нощния мраз. Ариста се протегна, усещайки неочаквана гордост от болките на напрегнатите мускули. Приклекна и загреба вода, с която отми останките от снощните сълзи. Насред езерцето подскочи риба. Съзря я само за кратко, размахала сребриста опашка, сетне цопна обратно. Последва я друга. Възхитената девойка започна да се взира с нетърпение, наблюдавайки прелитанията им с възхитата на дете, погълнато от куклено представление.

Мъглата се вдигна. Ариста отиде да разгледа просеката, за която снощи Ейдриън й бе казал. Върна се в лагера, изяде предназначената за нея закуска, състояща се от студено свинско, сетне започна да си реши косата. После сгъна одеялото, нави платнището, прибра храната и напълни с прясна вода меховете. Оседла кобилата си, решавайки да я нарече Мистика. Едва след като Ройс ги беше отвел от полянката осъзна, че никой не бе продумал цяла сутрин.

Почти незабавно се озоваха на пътя. Това обясняваше снощната липса на огън, както и необичайния начин, по който Ройс и Ейдриън бяха облечени в жакети и опънати панталони. Мечовете на последния също липсваха, очевидно скътани нейде из багажа. Пътувайки сред милващите я слънчеви лъчи и жизнерадостната птича песен, Ариста не можеше да разбере какво я бе тормозело миналата нощ. Все още имаше мускулна треска, ала болката носеше удовлетворение.

Не бяха изминали дълъг път, когато Ройс спря Мишка. Отряд имперски войници придружаваха четири товарни коли за зърно големи, солидни кутии с плоски дъна. Моментално към тях се отправиха ездачи. Заплашителният им водач в лъскава броня не се представи, ала настоя да узнае техните имена, причината и целта на пътуването. Войниците му бяха наобиколили тримата пътници с насочени копия.

- Туй е мистър Евертън от село Уиндъм и неговата съпруга. Аз съм слугата му - обясни Ройс, бързо спускайки се от седлото в учтив поклон. Тонът и маниерите му бяха угоднически и формални, гласът му бе станал носов и писклив. Ариста бе удивена от сходността на звученето с един от нейните слуги. - Мистър Евертън беше... искам да кажа, е, уважаван търговец. Поели сме към Колнора, където мисис Евертън има брат, който те се надяват ще предостави вре... искам да кажа, ще го посетят.

Преди да потеглят от Медфорд, бяха обяснили версията на Ариста. В кръчмата историята бе звучала убедително. Ала тук, сред наобиколилите ги войници, принцесата се съмняваше в успеха. Длаиите й се изпотиха, стомахът й се сви. Ройс продължаваше да играе ролята си майсторски, отговаряйки с женствения си гласец. Отговорите му звучаха описателни, ала бяха мъгляви що се отнася до критичните детайли.

- Вашият брат ли е в Колнора? - с груб глас се обърна офицерът към Ариста. Досега никой не й бе говорил така. Дори и заплахите на Врага бяха изречени по-любезно. Тя се помъчи да скрие емоциите си.

- Да - отвърна простичко принцесата. Помнеше заръките на Ройс да дава колкото се може по-кратки отговори с непроницаемо изражение. Бе сигурна, че войниците чуват ударите на сърцето й.

- Име?

- Винсънт Стейпълтън - моментално и уверено отвърна тя, знаейки, че офицерът търси колебание.

- Къде живее?

- На Мостова, недалеч от Хълмистия окръг - отговори Ариста. Тази реплика бе внимателно репетирана. Типично бе за съпругата на важен търговец да изтъква колко близо до богатата част на града живеят роднините й.

Сега бе ред на Ейдриън да изпълни ролята си.

- До гуша ми дойде от вас. Имението ми беше секвестирано, сега там са разквартирувани шайка бандюги като вас, дето ще ми разрушат мебелите и опикаят килима. Аз също имам някои въпросчета. Дребни, като например кога ще си получа дома обратно? - гневно изрева той. - Такова ли отношение да очаква един търговец от императрицата? Крал Етелред не се отнасяше така с нас! Кой ще ми плати за щетите?

За огромно облекчение на Ариста, офицерът промени поведението си. Точно както се надяваха, той предпочете да не се забърква с оплаквания и ги пусна да продължат.

Подминавайки колите, принцесата бе отвратена от гледката, която се разкриваше през пролуките в задните врати. Колите не водеха военнопленници, а елфи. Покрити с мръсотия, бедните създания бяха натъпкани тъй нагъсто, че трябваше да стоят прави в подскачащите коли. Имаше мъже, жени и деца, всички подгизнали от пот заради горещината. До ушите на Ариста достигнаха приглушени викове. Стоящите по-близо до решетките протягаха ръце, молейки за вода. Гледката бе тъй противна, че принцесата забрави обзелия я само допреди секунди страх. Сетне внезапно осъзна нещо и се огледа за Ройс.

Той стоеше на няколко фута от нея, хванал юздите на Мишка. Ейдриън го беше хванал здраво за ръката и шепнеше в ухото му Не можеше да чуе какво си говорят, но се досещаше. След няколко напрегнати момента продължиха към Колнора.

Мракът щедро бе осигурил на улиците нова настилка от сенки. Карети профучаваха, гръмко трополейки по калдъръма. Фенерджиите изпълняваха вечерните си задължения, криволичейки по улиците. В прозорците на ближните сгради оживяваше светлина; иззад завесите се мяркаха призрачни силуети. Магазинерите удряха ключ, а собствениците на колички покриваха артикулите си.

- Още колко? - попита Ейдриън. Двамата с Ройс се бяха преоблекли в обичайните одеяния. Боецът отново носеше мечовете си. Ариста бе свикнала да ги вижда така, но промяната във вида им и непрестанното надничане на Ройс през прозореца я държаха на нокти.

- Скоро - отвърна Ройс, продължаващ да се взира към улицата.

Тримата чакаха в страноприемница „Царствената лисана“, най-евтиното от петте места за нощувка в Хълмистия окръг. При пристигането им Ройс още веднъж бе влязъл в ролята на слуга, наемайки две стаи - една стандартна и една малка. Ловко бе избегнал въпросите за багажа и вечерята. Гостилничарят не бе настоявал.

След като се качиха, Ройс държеше да останат заедно в стандартната стая. Ариста забеляза кратка пауза след като бе казал това, сякаш бе очаквал протести. Това я развесели, тъй като идеята да сподели удобна стая бе далеч по-добра от досегашните условия. Ала принцесата неохотно призна пред самата себе си, че само седмица по-рано би била възмутена.

Дори и стандартната стая бе луксозна в сравнение с повечето страноприемници. Матраците бяха пълни с перушина, чаршафите бяха чисти, възглавниците меки, а юрганите тежки. Имаше огледало, в което човек да се огледа в цял ръст, огромен скрин, писалище с прилежащ стол, както и малко помещение с леген за миене и нощно гърне. В стаята имаше камина и лампи, ала Ройс не ги запали, оставяйки единствено светлината от улицата да хвърля удължени карира ни петна по пода.

След като вече не се намираха на пътя и бяха сред по-познати места, принцесата даде воля на любопитството си.

- Не разбирам. Какво правим тук?

- Чакаме - отговори Ройс.

- Какво?

- Не можем просто така да нахлуем в националистическия лагер. Нужен ни е посредник; човек, който да уреди среща - обясни Ейдриън. Бе седнал на писалището и мракът бе изтрил повечето от чертите му.

- Не съм пращала съобщения. Пропуснала ли съм нещо?

- Не сте, ала въпреки това съобщения са били пратени - спомена крадецът.

- Ройс е нещо като знаменитост по тези места - каза й Ейдриън. - Дойде ли в града...

Партньорът му многозначително се прокашля.

- Добре де, не точно знаменитост. Но със сигурност е добре известен. Убеден съм, че приказките са започнали още в мига на пристигането му.

- Значи сме искали да бъдем видени?

- Да - рече Ройс. - Ала не само Диамантът е наблюдавал портата. Някой следи прозореца ни.

- Не е Черен диамант? - попита Ейдриън.

- Твърде е тромав. Подходящ е за такава деликатна работа, колкото товарен кон. В Диаманта биха му се изсмели, ако кандидатстваше.

- Черният диамант не е ли гилдия на крадци? - попита принцесата. Двамата кимнаха.

Макар и тайна организация, Диамантът бе добре известен. Понякога Ариста чуваше да се споменава това име из двора и на съвещанията. Високомерните благородници винаги говореха за тях с презрение, дори и когато се възползваха от услугите им. Черният пазар бе под контрола на въпросната организация, в състояние да достави всичко всекиму - срещу съответната сума, разбира се.

- Може ли да те види?

- Не - освен ако не е елф.

Ейдриън и Ариста се спогледаха, чудейки се дали казаното е шега. Боецът стана и се присъедини до Ройс на прозореца.

- Онзи край стълба, дето е поставил ръка върху дръжката на меча? Дето се поклаща? Това е имперски войник, ветеран от челните разузнавателни отряди.

Ройс изненадано погледна към спътника си.

Светлината от улицата проблесна върху зъбите на Ейдриън, оголили се в усмивка:

- Начинът, по който си променя тежестта, е техника, целяща да предпази войниците да не им се подбиват краката. Късият меч е стандартно въоръжение за лековъоръжен разузнавач, а ръкавицата му е хрумка на крал Етелред, който настоява всички негови войници да ги носят. Тъй като Етелред вече служи на Новата империя, този лудак долу ще да е имперковец.

- Не си се шегувал за служенето в много армии - отбеляза Ариста.

Боецът сви рамене.

- Бях наемник. Така оцелявах. Служех навсякъде, където плащаха добре -Ейдриън зае старото си място на писалището. - Дори командвах някой и друг полк. Веднъж получих медал. Ала само няколко години след сражаването ми на страната на дадена армия, се налагаше да се бия срещу нея. Не е забавно да убиваш стари другари. Така че работех далече. Озовах се в Калис, сражавайки се за Тенкините.

Ейдриън поклати глава.

- Може да се каже, че това беше падението ми. Знаеш, че си...

Прекъсна го почукване. Ройс безмълвно прекоси стаята и застана до вратата, а Ейдриън я отвори. Отвън стоеше безпризорно хлапе.

- Добър вечер, господа. Присъствието ви е желано в стая двадесет и трета - весело рече то, сетне докосна с палец челото си и се отдалечи.

- Тук ли я оставяме? - попита Ейдриън.

Ройс поклати глава:

- Идва с нас.

- Трябва ли да говорите, все едно ме няма? - попита Ариста, ала раздразнението й бе само преструвка. По лицето на Ройс можеше да разбере сериозността на ситуацията и не възнамеряваше да се меси. Намираше се в тила на врага. Ако я заловяха, съдбата й не бе особено сигурна. Опиташе ли да настоява за дипломатически статус, признаването му от Новата империя бе под въпрос. Откупването й от Олрик в замяна на покорството му не бе изключено -както не бе изключена и публичната екзекуция.

- И ще влезем просто така? - скептично попита Ейдриън.

- Да, нуждаем се от помощта им. Когато човек проси, най-добре да потропа на предния вход.

Бяха отседнали в стая номер деветнадесет, тъй че не трябваше да прекосят голямо разстояние. Двадесет и трета стая бе удобно изолирана. В този коридор нямаше други стаи, само стълбище, вероятно отвеждащо към улицата. Ройс потропа трижди, добавяйки след кратка пауза още две почуквания.

Вратата се отвори.

- Заповядай, Дъстър.

Тази стая бе по-голяма и по-луксозна, осветена от полилей. Не се виждаха легла. На срещуположната страна имаше две врати, несъмнено отвеждащи към спалните помещения. Тъмнозелен дамаск покриваше стените, целият под се бе загърнал под дебел килим, с изключение на мраморната камина. Четири високи прозореца, обрамчени с кадифени завеси, красяха друга стена. В стаята имаше украсени мебели, но по-интересен бе стоящият в средата на помещението съсухрен мъж с хлътнали бузи и обвинителен взор. Двамина стояха край него, а други двама изчакваха в близост до входа.

- Седнете - рече гърчавият. Самият той остана прав. - Дъстър, позволи ми да премина директно на въпроса. При последната ти визита не казах ли изрично, че не си добре дошъл?

Ройс не отговори.

- Тогава проявих необичайно търпение, ала виждайки завръщането ти, вероятно любезността не е най-подходящият начин да се общува с теб. Имаш моите уважения, но в качеството си на първи офицер не мога да ти позволя да се разхождаш нагло из града, след като веднъж си бил предупреден.

Той поспря, но тъй като и сега не последва реакция от страна на Ройс, продължи.

- Ейдриън и принцесата могат да напуснат. Всъщност дори настоявам дамата да го стори, тъй като смъртта на благородничка ще усложни нещата. Да приема ли, че Ейдриън ще откаже?

Ейдриън хвърли поглед към партньора си, който не отвърна на жеста. Сетне боецът сви рамене:

- Не бих пропуснал шоуто.

- В такъв случай, Ваше Височество... - мъжът посочи с широк жест вратата. - Ще ви помоля да се върнете в стаята си.

- Оставам - заяви Ариста. Само две думи, ала изречени с пълната увереност на принцеса, свикнала да получава своето.

Гърчавелът присви очи.

- Да я придружа ли, сър? - със заплашителен тон предложи един от стоящите край вратата.

- Само да си я докоснал, срещата ще свърши зле - тихо рече Ройс.

- Среща? - кльощавият се изсмя. - Това не е среща, това е възмездие. И със сигурност ще свърши зле.

Погледна отново към Ариста.

- Чувал съм за вас. Доволен съм да видя, че слуховете са верни.

Ариста си нямаше и представа за какво говори той, ала не й допадна

някакъв главорез да знае за нея. Одобрението му бе дори още по-притеснително.

- Ала хората ми все пак ще ви ескортират - той плесна с ръце. Двете врати към спалните моментално се отвориха, за да изсипят множество въоръжени мъже. Идентичното се случи и с вратата, от която бяха влезли.

- Тук сме да видим Бижуто - тихо рече Ройс.

Физиономията на скелета моментално се промени. Ариста гледаше как лицето му за частица от секундата изразява последователно объркване, подозрение и любопитство.

Гърчавелът прокара костелива ръка през рядката си руса коса.

- И какво те кара да мислиш, че Бижуто ще иска да те види?

- Защото ще извлече добра печалба.

- Бижуто си има достатъчно.

- Не такъв тип печалба. Я кажи, Прайс, от колко време са новите пазачи край портите? И като стана дума за това, откога Колнора има порти? Колцина като тях кръжат из града? - Ройс се облегна и сключи ръце около коляното си. -Трябваше да бъда спрян в мига, в който влязох в Колнора, още край Ослоуските ниви. На какво се дължи това забавяне? Защо нямаше наблюдатели край Бернумския мост? Нима остаряваш, Прайс? Или имперковците вече командват парада?

Сега бе ред на слабоватия мъж да мълчи.

- Диамантът надали е особено доволен от перченето на Новата империя. Преди царувахте необезпокоявани, Бижуто имаше свобода. Ала вече не. Сега трябва да дели. Диамантът бе изтласкан в сенките, а новият стопанин, узурпирал чуждата къща, протяга крака към буйния огън. Кажи на Космос, че съм тук да разреша това проблемче.

Прайс изгледа Ройс, сетне за миг хвърли поглед към Ариста. Кимна и се изправи.

- Естествено, ще останете тук до връщането ми.

- Че защо не? - отбеляза Ейдриън, очевидно незасегнат от натрупалото се в стаята напрежение. - Тази стая и без това е много по-луксозна от нашата. Онуй там орехи ли са?

По време на разговора и последвалото отсъствие на Прайс, Ройс не помръдна. Четирима мъже, кой от кой по-заплашителни на вид, не го изпускаха от очи. Изглежда имаше сражение на волята, всяка страна очаквайки другата да трепне. Ейдриън пък безгрижно крачеше из стаята, разглеждайки картините. Накрая си избра един фотьойл с табуретка за крака, разположи се и захрупа

ядки.

- Екстра - промърмори с пълна уста той. - Защо и в нашата стая нямаше такива условия? Някой иска ли?

Не му обърнаха внимание. Той не се впечатли особено и изсипа нова шепа орехи в устата си.

Накрая Прайс се върна. Бе отсъствал доста време - или поне така се бе сторило на търпеливо изчакващата Ариста. Бижуто се бе съгласил на среща.

Пред страноприемницата ги чакаше карета. Ариста се изненада да види двамата си спътници да предават оръжията си, преди да се качат. Прайс се качи при тримата в купето, а още двама от гилдията седнаха до кочияша. Поеха две пресечки на юг, сетне свиха на запад и поеха по хълма, прекосявайки Търговската арка към Лангдънския мост. През отворения прозорец Ариста слушаше звука на колелетата и подковите по калдъръма. Срещу й стоеше изпитото лице на Прайс, чиито пръсти бяха прекадено дълги, а очите -прекадено хлътнали.

- Изглежда се справяш добре в последно време, Дъстър - рече, свил неловко ръце в скута си, подобно на опитващ се да бъде цивилизован чакал. -Поне клиентелата ти е по-добра. Ала се носят слухове, че Меленгар не е най-добрата инвестиция в днешно време. Не се обиждайте, Ваше Височество. Целият Диамант - в това число и аз самият - държи вашата страна, но като бизнесмен човек трябва да погледне фактите.

Той се ухили и й кимна. Ариста му върна усмивката.

- Слънцето ще изгрее утре, господин Прайс. Това е факт. Ти имаш лош дъх и вониш на конски фъшкии. Това също е факт. Ала посочването на победител от войната е само въпрос на преценка, а аз изобщо не вземам под внимание твоята.

Прайс вдигна вежди.

- Тя е посланик и е жена - каза му Ейдриън. - По-малко ще бъдеш накълцан, ако се дуелираш с Пикъринг. И също така тогава ще имаш по-голям шанс за успех.

Офицерът на гилдията продължи да се усмихва и кимна. Ариста не беше сигурна дали това изразяваше одобрение или обида - такова бе лицето на крадеца.

- Кого точно ще видим, или е тайна?

- Космос Себастиан ДеЛур, най-богатият търговец в Аврин - отвърна й Ройс. - Син на Корнелиус ДеЛур от Делгос, вероятно най-богатият човек на света. Тяхното семейство владее по-голямата част от търговията, заемайки пари на благородници и бедни. Той ръководи Черния Диамант и бива наричан Бижуто.

Ръцете на Прайс леко потрепнаха.

Каретата пое по дълъг частен път, изкачващ се по Бернумските височини, надигнали се над близката река. Масивна порта, широка колкото три градски улици, отделяше имението на ДеЛур. Тя се отвори при приближаването им. Облечени в елегантни униформи пазачи стояха мирно, докато чиновник с бели ръкавици и напудрена перука записваше посетителите. Сетне каретата продължи пътя си по дългия криволичещ път, обсипан с фенери. Процепи в зеленината разкриваха за миг изящни градини с каменни фонтани. На върха на хълма се издигаше великолепен дворец от бял мрамор, висок три етажа. Колонада с осемнадесет стълба оформяше главния вход, извит като полумесец, осветен от огромен полилей. Имението бе построено с цел да поразява, но вниманието на Ариста бе привлечено от масивния бронзов фонтан, украсен със статуите на три голи жени, изливащи вода от каните си.

Безукорни слуги разтвориха златните врати. Друг човек, издокаран в дълъг тъмен жакет, ги въведе във вестибюла, изпълнен с толкова гоблени и статуи, колкото Ариста никога не бе виждала на едно място. Бяха преведени до обширен вътрешен двор. Покрити с бръшлян решетъчни прозорци обграждаха тераса, украсена с множество непознати растения и още два фонтана - отново изобразяващи голи жени, само че този път по-малки и изработени от мрамор.

- Добър вечер, Ваше Височество, господа. Добре дошли в скромния ми дом.

Седнал на луксозен диван, едър мъж им поднесе горните приветствия. Не беше висок, но имаше забележително благоутробие. Изглежда навлизаше в петдесетте, косата му беше доста напреднала в оплешивяването. Бе вързал остатъка с панделка от черна коприна, оставяйки опашката да пада по тила му. Тлъстичкото му лице оставаше младо, само около очите имаше издайнически бръчици и то само когато се усмихваше, както сега. Месата му бяха скрити под копринена роба; държеше чаша вино, заплашваща да се излее при подканването му.

- Дъстър, откога не сме се виждали, стари друже? Вече разбирам, че трябваше да те повиша до главен офицер, когато имах възможност. Това щеше да спести толкова неприятности и на двама ни. Уви, тогава нямах сегашните очи. Надявам се, че можем да загърбим неприятностите.

- Аз ги загърбих в деня, в който Хойт умря - отвърна Ройс. - Съдейки по начина на приемането ми, изглежда Диамантът не може да загърби миналото.

- Истина, истина - изкикоти се Космос. Ариста прецени, че той е от типа хора, използващи смеха като нервен тик. - Не ще ме оставиш да се измъкна безнаказано, нали? Това е добре, пазиш ме честен - поне колкото мъж с моята професия може да бъде.

Той се изкикоти отново.

- Тази легенда държи гилдията ни на ръба. Хубаво плашило си ти. Не че господин Прайс се впечатлява от това, ала негово задължение е организацията да функционира гладко. Да ти позволим да се щураш из града е като да пуснем изгладнял тигър в претъпкана кръчма. На мен като кръчмар се полага да поддържам реда.

Космос посочи към Ройс с бокала си.

- Познаваш господин Прайс само бегло, ако не се лъжа. Което е жалко. Би ти допаднал, ако се бяхте срещнали при различни обстоятелства.

- Кой е казал, че не го харесвам?

Космос се изсмя:

- Ти не харесваш никого, Дъстър, като изключим Ейдриън и госпожица ДеЛанси, разбира се. Има такива, с които се разбираш и такива, с които не се. По самия факт, че съм още тук, мога да заключа, че не се намирам в списъка ти.

- Списък?

- Предполагам избраните ти жертви не остават за дълго сред живите.

- И двамата си имаме списъци. Имена биват добавяни и изтривани ежедневно. Изглежда Прайс ме е добавил към твоя.

- Смятай го за изтрито, друже. Кажи сега, какво би желал да пийнеш? Монтмърси? Винаги си имал склонност към най-доброто. Имам и от него в избата. Ще пратя да донесат някоя и друга бутилка.

- Отлично - отвърна Ройс.

Космос направи лек жест към прислужника си, който рязко се поклони и излезе.

- Надявам се не възразяваш срещата да се проведе в градината. Обожавам нощния въздух.

Затваряйки очи и накланяйки назад глава, той пое дълбоко въздух.

- Вече не мога да излизам така често, колкото ми се иска. Разполагай се и да чуем какво предлагаш.

Седнаха върху тапицирани пейки. Между тях и дивана на ДеЛур имаше маса, чиито крака бяха оформени като виещи се змии. Зад гърба им бълбукаха фонтаните, а нощният бриз шумолеше из листата. Нейде под тях се долавяше заплашителното бучене на река Бернум, скрита от погледа им.

- Принцесата има проблем, който ти би могъл да разрешиш. Ти от своя страна имаш проблем, който тя може да разреши - започна Ройс.

- Отлично, отлично! Началото определено ми допада. Ако беше рекъл, че ми предлагаш веднъж възникващ в живота шанс, щях да бъда леко скептичен, ала делата с взаимна полза показват, че си откровен. Харесвам това, ала ти винаги си бил безцеремонен, Дъстър. Позволяваш си да сложиш картите на масата, защото винаги ти идват великолепни карти.

Появи се прислужник с бели ръкавици като онези на чиновника при портата. Мълчаливо им наля вино, сетне се отдалечи на почтително разстояние. Космос учтиво ги изчака да отпият.

- Монтмърси е едно от най-добрите лозя; в избата ми има само най-качественото.

Ройс изрази одобрението си с кимване. Ейдриън съмнително подуши тъмночервената течност, сетне я изля в гърлото си наведнъж.

- Не е зле като за стар гроздов сок.

ДеЛур се изсмя за пореден път:

- Не си винопиец. Трябваше да се досетя. Виното не е подходяща за един воин напитка. Гибънс, донеси на Ейдриън бира от дъбовата бъчва и не махай пяната. Това вече трябва да е по вкуса ти. Та кажи сега, Дъстър, говореше за взаимопомощта?

- Твоят проблем е очевиден. Не ти допада особено Новата империя да те

притиска.

- Така е. Навсякъде са. Зад всеки униформен има още трима цивилни. Кръчмари и ковачи тайно работят за имперковците и им снасят информация. В подобна обстановка е невъзможно да се ръководи гилдия като нашата. Най-притеснителното е, че има доказателства за проникнали в самия Диамант шпиони.

- Също така зная, че Дигън Гаунт е твое момче.

- Не точно.

- Добре, на баща ти. Гаунт е подкрепян от Делгос, Тур Дел Фур е столицата на Делгос, а баща ти управлява в Тур Дел Фур.

Космос се изкикоти:

- Не управлява. Делгос е република. Той само е част от триумвирата бизнесмени, избрани да ръководят правителството.

- Аха.

- Не звучиш убеден.

- Няма значение. Вашето семейство подкрепя Гаунт с надеждата той да разруши империята. Така че нещо, помогнало на Дигън, ще помогне и на вас.

- Тъй, тъй; и какво можеш да ми предложиш?

- Съюз с Меленгар. Принцесата е упълномощена да води преговори от името на брат си.

- Говори се, че Меленгар е безпомощен, на път да падне под ботуша на северната имперска армия на Белънтайн.

- Тези приказки грешат. Императрицата оттегли северната армия заради националистите. Останала е само малка част край Галевир. Войската се движи бавно, ала ще стигне в Акуеста преди Гаунт. Това ще наклони везните в полза на империята.

- И какво предлагаш?

Ройс погледна към Ариста, с което подсказа, че е неин ред да вземе думата.

Принцесата остави чашата си и събра мисли. Все още бе объркана от ездата, а изпитото на празен стомах вино бе замаяло главата й. Пое дъх и се съсредоточи.

- Меленгар все още разполага със защитни сили - започна тя. - Ако прекосим реката и навлезем в Чадуик, нищо не би могло да ни спре да продължим към Глъстън. Там маркиз Ланаклин ще събере армия от верните си васали и заедно ще се отправим към Колнора. Така ще притиснем империята от две страни - Меленгар от север и националистите от юг. Империята или ще трябва да оттегли северната войска, оставяйки столицата в ръцете на Гаунт, или да ни остави да се разхождаме необезпокоявани из серевен Уоррик.

Космос не каза нищо, ала на лицето му имаше цъфнала усмивка. Отпи от бокала си и се отпусна назад, за да премисли над чутото.

- От теб се иска само да уредиш среща между Гаунт и принцесата - рече му Ройс.

- След сключването на съюз между Меленгар и националистите -продължи Ариста, - мога да се отправя към Трент. С Гаунт на прага на Акуеста и брат ми опустошаващ северен Уоррик, Трент охотно ще се присъедини към нас. С тяхна помощ Новата империя ще бъде пометена в историята, където й е мястото.

- Описвате прекрасна картина, Ваше Височество - каза Космос. - Ала по силите на Меленгар ли е да нападне? Възможно ли е Ланаклин да събере сили достатъчно бързо, за да отблъсне евентуална имперска контраатака? Предполагам ще отговорите утвърдително и на двата въпроса, ала убеждението ви няма да бъде породено от знание. За щастие, тези проблеми не ме касаят. Ще се свържа с хората на Гаунт и ще уредя срещата. Ала това ще отнеме няколко дни, а междувременно е опасно да оставате в Колнора.

- Какво имаш предвид? - попита Ройс.

- Както вече казах, страхувам се, че в гилдията има доносници. Господин Прайс ми каза, че при преминаването си през портите сте били забелязани от имперски шпиони, значи би било нереалистично да се надяваме, че посещението ви тук е останало в тайна. Предвид ситуацията, не е трудно да се отгатне целта на посещението ви. Следващата логична стъпка‘ще бъде елиминирането на заплахата. А ти, Дъстър, не си единственият възпитаник на Диаманта, преминаващ през Уоррик.

Очите на крадеца се стесниха; той внимателно изучаваше дебелия. Космос не каза нищо повече; изненадващо, Ройс също не настоя.

- Незабавно тръгваме - рязко каза Ройс. - Ще се отправим на юг към Ренидд, така ще се доближим до Гаунт. Ще очаквам да ни съобщиш времето и мястото на срещата до три дни. Ако на сутринта на четвъртия ден нямаме новини от теб, сами ще се отправим към него.

- Ако дотогава нямате новини от мен, значи нещо много лошо се е случило - увери го ДеЛур. - Гибънс, погрижи се да имат всичко необходимо за пътуване. Прайс, погрижи се да се измъкнат от града незабелязано и съобщи на хората на Гаунт. Да пратя ли и съобщение в Медфорд?

Принцесата се поколеба за миг:

- Не и докато не съм постигнала споразумение с Гаунт. Олрик знае плана и вече подготвя инвазията.

- Отлично - рече Космос, изправяйки се и изпразвайки бокал.

- Истинско удоволствие е да се работи с професионалисти. Късмет на всинца ви, дано щастието ни се усмихне. Не забравяй да си пазиш гърба, Дъстър. Някои призраци не умират.

......Конете и оборудването ще ви чакат във ветрената мелница на Финлин на сутринта - рече им Прайс, повел ги към задната част на вътрешния двор. Дългите му кльощави крака го караха да изглежда като чучело, носещо се над поле. Забелязал, че Ариста не може да се справя с наложеното от него енергично темпо, той забави крачка.

- Ала вие ще поемете с лодка по Бернум още тази нощ.

- Ще има постове на Лангднън и на Южния мост - припомни му Ройс.

- Въоръжени с арбалети и гореща смола - отвърна Прайс, ухилен. - Не се притеснявайте, погрижили сме се.

Река Бернум се зараждаше като поредица малки ручейчета, спускащи се от Амбърските и Сенонските възвишения. Те се обединяваха в бързоводна река, разсякла варовикови скали, за да оформи дълбок каньон. Сетне се хвърляше от Амбърските водопади. Падането я изтощаваше и насетне реката течеше спокойно, разделяйки града на две. Това поставяше Колнора край плавателната част на Бернум - последна спирка за пътуващите по реката стоки, вход за пътуващите към Дагастанския залив.

Ариста си почина и Прайс отново ги пришпори. Приклекнаха под тясна арка, обвита с бръшлян, минаха през тясна дървена портица и се озоваха зад имението. Там се издигаше ниска каменна стена - висока едва до пояс. Поглеждайки надолу, принцесата можа да види само мрачина, но по-надалеч проблясваха светлинки и се виждаха силуетите на постройки. Прайс ги насочи към дълго дървено стълбище.

- Съседът ни Бокант, свинемагнатът, има подемник - рече Прайс, посочвайки съседното имение. Ариста различи скрипци и кабели, свързани с огромна метална кутия. Два фенера, един на дъното и един горе, разкриваха дълбочината на спускането; разстоянието помежду им изглеждаше над сто фута. - Ала ние ще трябва да се спуснем по традиционния, макар и по-опасен, път. Старайте се да не падате. Стъпалата са стръмни, а е доста високо.

Стъпалата действително бяха смразяващи, главозамайваща криволица от дъски и греди, впити в скалата. Приличаше на дяволска главоблъсканица от дърво и ръждив метал, надаващи скърцащи звуци при стъпване отгоре им. Ариста бе убедена, че усеща как се люлеят. В главата й нахлуха спомени от срутването на кулата. Поемайки дълбок дъх, тя сграбчи здраво перилото и продължи да слиза, притисната между Ройс и Ейдриън.

На дъното имаше малък кей, където ги очакваше плоскодънна лодка. Последната леко се удряше в дъските, побутвана от движението на водите. На носа й имаше фенер, хвърлящ наоколо жълтеникаво сияние.

- Изгасете проклетата светлина, тъпунгери! - сопна се Прайс на двамата, които приготвяха съда.

Фенерът бързо бе изгасен. Очите на Ариста се приспособиха към лунната светлина. От предните си пътувания до Колнора знаеше, че денем реката е по-натоварена и от улица Гостоприемна, ала сега бе празна, миейки многобройните кейове.

Когато и последните припаси бидоха натоварени, Прайс им върна оръжията. Ейдриън си закачи мечовете, а кинжалът на Ройс потъна нейде из гънките на плаща му.

- Хайде - рече гърчавелът, стъпил с един крак на планшира, за да не се клати лодката. Гол до кръста здравеняк стоеше в средата на лодката и ги насочи към местата им.

- Кой от вас ще е на кормилото? - попита той.

- Защо не застанеш ти, Етчър? - каза Прайс.

- Не ме бива с лодките - отвърна жилавият младеж с катинарче.

- Аз ще поема руля - обяви Ейдрън.

- Благодарско за което, сър - весело рече лодкарят. - Викат ми Уоли. Няма да ти се налага много-много да го ползваш. Читаво я насочвам и с веслата, ама по течението най-харно е хич да не плякаш. Дръж я само по средата.

Ейдриън кимна:

- Това го мога.

- Естествено, сър.

Ройс помогна на Ариста да се качи на борда. Принцесата седна край Ейдриън върху захабена дъска.

- Кога нареди донасянето на провизиите? - Ройс попита Прайс, който все още бе стъпил върху лодката.

- Преди да се върна в „Лисаната“. Обичам да изпреварвам нещата -скелетът смигна. - Дъстър, сигурно помниш Етчър от последната ни среща при Лангдънския мост. Не му намирай кусури, той сам изяви желание да те отведе безопасно до мелниците, когато никой друг не пожела. Сега тръгвайте.

Прайс отвърза лодката и я тласна.

- Навий въжетата, мистър Етчър - рече Уоли, чакайки да се отдалечат, за да потопи веслата. Греблата проскърцваха тихо при всяко загребване. Лодката се плъзна по течението.

Лодкарят седеше с гръб към носа. Не се изискваха много усилия, тъй като течението ги тласкаше. Уоли използваше греблата, за да коригира посоката им при нужда, като понякога загребваше и с двете едновременно, за да поддържат скорост.

- Мътните ги взели - тихичко изруга той.

- Какво има?

- Загасиха фенера край пристана на Бокант. Ориентирах се по него. Такъв ми бил късметът, всяка нощ го оставят да свети. Използват онуй съоръжение да разтоварват лодки. Някой път баржите закъсняват и този фенер им служи за ориентир. Няма как да знаят кога ще пристигне лодка, тъй че го оставят да блещука и... а, пак светна. Изгаснал е сигурно.

- Тихо там - прошепна откъм носа Етчър. - Това не ти е разходка. Плащат ти да гребеш, не да се правиш на екскурзовод.

Ройс се взря в мрака:

- Обичайно ли е нощем да плуват лодчици по реката?

- Не, само контрабанда - отвърна сдържано Уоли и Ариста се зачуди, дали не говори от собствен опит.

- Ако не си държите устите, някой ще ни забележи - изръмжа Етчър.

- Късно - отвърна Ройс.

- Какво?

- Зад нас има поне още една лодка.

Ариста се обърна, но не можа да види нищо, освен оставената от луната бразда.

- Читави очи имаш - рече Уоли.

- Ти си този, който ги видя - каза Ройс. - Светлината не е изгаснала. Другата лодка я е засенчила при преминаването си.

- Колцина са? - поинтересува се Ейдриън.

- Шестима, и то с много по-лека лодка.

- Ще ни настигнат, нали? - попита Ариста. Ейдриън кимна:

- С лодки като тяхната има надпревари по Галевир и тук по Бернум. Никой не се състезава с черупки като нашата.

Все пак Уоли загреба по-бързо. Това, в комбинация с течението, ускори скоростта им и вятърът ги зашиба в лицата.

- Наближаваме моста Лангдън - обяви Етчър.

Ариста го видя да се издига над тях. Масивни колони от каменни блокове оформяха поддържащите моста арки високо над главите им. Едва различи извитите глави на декоративните лебеди-лампиони, откроили се връз звездното небе.

- На моста има хора - каза Ройс. - Прайс не се шегуваше за арбалетите.

Уоли погледна през рамо, сетне се вгледа любопитно в крадеца.

- Ти какво си, полубухал?

- Спри да гребеш и трай! - нареди Етчър. Уоли послушно извади греблата.

Заплуваха тихо, тласкани от течението. Осветени от лебедите, мъжете на моста скоро станаха видими дори и за Ариста. Сред тъмните води бе трудно, ала не невъзможно да се съзре лодката. Последната започна да се извива. Кимване от страна на Уоли накара Ейдриън да компенсира с кормилото и съдът отново заплува успоредно на течението.

В нощта избухна ярка светлина. Ослепително оранжево-жълто сияние обля моста някъде откъм левия бряг. Гореше склад. Сградата пламтеше, хвърляйки искрици към небосвода като циклон от светулки. По моста се разтичаха фигури, викове раздраха нощта.

- Греби! - заповяда Етчър. Уоли се зае.

Ариста се възползва от възможността да хвърли поглед назад и също видя преследващата ги лодка. Бе дълга петнадесет фута, широка едва четири. В нея имаше шестима мъже, четирима от които седяха по двойки, с весла в ръце. Един стоеше в края на кормилото, а на носа друг държеше кука.

- Струва ми се, че се канят да ни вземат на абордаж - прошепна принцесата.

- Не - отвърна Ройс. - Изчакват.

- Какво?

- Не съм сигурен, ала и не възнамерявам да узная. Отдалечи ни колкото се можеш повече, Уоли.

- Мръдни се, друже. Дай да ти помогна - каза Ейдриън на гребеца, сядайки до него. - Ариста, поемете кормилото.

Принцесата зае мястото на Ейдриън и сграбчи руля. Нямаше си представа какво да прави и реши да го държи центриран. Ейдриън запретна ръкави и като опря крака, взе едно от веслата. Ройс свали ботушите и наметалото си, оставяйки ги на дъното на лодката.

- Не прави глупости - каза му Етчър. - Все още ни предстои още един мост.

- Просто ги прекарай край Южния мост и всичко ще бъде наред - отвърна Ройс. - Господа, ако обичате, отдалечете ни от тях.

- На три - обяви Уоли. Започнаха да гребат енергично. Лодката се стрелна напред. Неподготвеният Етчър залитна назад и за малко не падна.

- Какво по... - зина той, когато Ройс се гмурна във водата. - Проклет глупак. Какво очаква да сторим, да го чакаме?

- Не се притеснявай за него - отвърна Ейдриън, гребейки ритмично. На Ариста се стори, че другата лодка се смалява, но може би си внушаваше.

- Южният мост - прошепна Етчър.

Ариста видя да бушува друг пожар. Този път док за лодки се бе подпалил и гореше като сухи подпалки. Този мост бе по-стар и не така висок, така че принцесатах лекота видя пазачите.

- Този път няма да се хванат - рече Ейдриън. - Остават по местата си.

- Тихо. Може да се промъкнем - прошепна Етчър.

Вдигнали гребла, те стояха застинали като статуи. Ариста трябваше да насочва лодката. Бързо се опита да се научи как да насочва рулят. Резултатите й се струваха нелогични. Дръпването надясно караше лодката да завие наляво. Ужасена да не сбърка, тя се концентрира да запази лодката успоредна на брега. Под моста висеше нещо странно. Приличаше на паяжина или оплетени клони. Тя тъкмо се канеше да го заобиколи, когато осъзна, че то заема цялата арка.

- Спуснали са мрежа! - рече Етчър, по-силно от нужното.

Уоли и Ейдриън загребаха в обратна посока, ала течението надделя и лодката безпомощно достигна до мрежата, завъртайки се настрани. Водата заплашваше да ги обърне.

- Издърпайте лодката до брега и не мърдайте от нея! - разнесе се вик някъде отгоре.

Спуснат от моста фенер освети опитите им да се освободят от мрежата. Етчър, Уоли и Ейдриън я сечаха с. ножове, ала преди да са освободили пътя, двама имперски войници се спуснаха и заеха позиции на брега. Всеки от тях носеше арбалет.

- Спрете или ще ви убием на място - нареди най-близкият войник с груб, нетърпелив глас. Ейдриън кимна и тримата пуснаха ножовете.

Ариста не можеше да откъсне очи от арбалетите. Познаваше тези оръжия. Беше виждала войниците в Есендън да се упражняват с тях в двора. С лекота пронизваха стари поставени върху чучела шлемове, оставяйки големи дупки в метала. Тези се намираха толкова близо, че тя можеше да различи острите метални върхове на болтовете - способна да прониже броня сила, удържана единствено от малък спусък.

Уоли и Ейдриън насочиха лодката до брега. Заслизаха един по един. Ейдриън помогна на Ариста. Застанаха на сушата, Ариста и Ейдриън отпред, зад тях Уоли и Етчър.

- Свалете оръжията - нареди един от войниците, посочвайки към Ейдриън. Последният поспря за миг, премествайки поглед от единия арбалетчик на другия, преди да свали мечовете. Първият от войниците се приближи, а другият остана на разстояние, готов за изстрел.

- Как се казвате? - запита по-близкият войник.

Никой не отговори.

Войникът пристъпи и се взря в Ариста.

- Виж ти, виж ти - рече той. - Гледай какво си имаме тук, Джус. Хубаво рибе уловихме.

- Коя е тая? - попита Джус.

- Принцесата на Меленгар, оная, дето викат, че е вещица.

- Откъде знаеш?

- Познавам я. Бях в Медфорд по време на делото й.

- И какво прави тука?

- Де да знам... Какво правиш тук?

Ариста не отвърна, все така вперила поглед в масивните стоманени стрели. Изработени от желязо, изглеждаха адски остри. Рицароубийци, така ги наричаше сър Ектън.

Какво ще правят с мен?

- Капитанът ще разбере - рече войникът. - Тия също ги познавам, виждал съм ги из града - посочи към Уоли и Етчър.

- Естествено, че си ме виждал - заговори Уоли. - С години кръстосвам реката. Нищо лошо не сме направили.

- Ако наистина си бил по реката преди, трябва да знаеш, че нощем пътуването е забранено.

Уоли не каза нищо.

- Ама оня там не го познавам. Как ти викат?

- Ейдриън - рече едноименният и пристъпи напред, сякаш за да се здрависа.

- Назад! Назад! - изкрещя войникът, вдигайки арбалета си към гърдите му. Ейдриън моментално спря. - Още една крачка и ще те продупча!

- И какъв е планът? - попита Ейдриън.

- Ти и приятелчетата ти мирувайте. Ще пратим бегач да доведе патрул. Ще ви отведем при капитана. Той знае какво да прави с такива като вас.

- Надявам се да не чакаме дълго - каза им Ейдриън. - Влажният нощен въздух хич не е добър. Човек може да настине. Вие двамата май вече сте се разхремавили.

- Никаква настинка нямам.

- Сигурен ли си? Гледам, че очите и носа ти са зачервени. Ариста, ти какво ще кажеш?

- Какво? - запита принцесата, чийто ум все още бе зает с арбалетите. Чувстваше как сърцето й ще се пръсне и едва чу Ейдриън да се обръща към нея.

- Обзалагам се, че двамцата цяла нощ сте кихали и кашляли - продължи Ейдриън. - Лятната настинка е най-гадна. Нали така, Ариста?

Тя бе слисана от дрънканиците на Ейдриън и обсесията му относно здравето на войниците. Почувства се длъжна все пак да каже нещо.

- Ами... предполагам.

- Най-лошо е кихането. Не понасям да кихам.

Ариста зяпна.

- Просто млъкни - нареди войникът. Без да сваля очи от Ейдриън, се провикна към Джус. - Някой вижда ли се?

- Още не - отвърна другарят му. - Очевидно още гасят.

Ариста никога не бе опитвала това под напрежение. Затваряйки очи, се помъчи да си припомни техниките за съсредоточаване, които й бе показал Есрахаддон. Задиша дълбоко, прочисти съзнанието си и се опита да се успокои. Съсредоточи се върху заобикалящите я звуци плискащата се река, лъхащият измежду дърветата ветрец, звуковете на жабите и щурците. Сетне бавно заглуши всеки от тях, един по един. Отваряйки очи, погледна към войниците. Виждаше ги подробно: тридневната четина по лицата им, смачканите табарди, дори ръждясалите брънки в ризниците им. Очите им издаваха нервността им и на Ариста се стори, че дори долавя миризма. Дишайки ритмично, тя се съсредоточи върху носовете им. Започна да си напя- ва, сетне да мърмори. Гласът й бавно се усили като песен.

- Казах никакви... - войникът внезапно спря, сбръчвайки нос. Очите му започнаха да се насълзяват, раздразнено тръсна глава. - Никакви...

Още веднъж бе принуден да спре, поемайки рязко въздух. Зад него другарят му имаше подобни проблеми. Едновременно с усилването на гласа на Ариста, нарастваше и борбата им. Повдигайки ръка, тя задвижи пръсти, сякаш пишеше във въздуха.

- Казах...

Принцесата направи рязко движение с ръка и двамата кихнаха едновременно.

Моментално Ейдриън се хвърли напред и с ритник строши капачката на близкия войник. Дръпна крещящия стражник пред себе си едновременно с изстрела на другия. Болтът се заби в гръдта на войника. Силата на удара накара Ейдриън да отстъпи назад. Пусна живия си щит, взе арбалета му и простреля в гръб обръщащия се да избяга.

Ейдриън хвърли празния арбалет на земята:

- Да вървим!

Тъкмо скачаха обратно в лодката си, когато видяха тази на преследвачите да се приближава.

Тя изплува от мрака. Дългата остроноса снага вече не пореше уверено водите. Вместо това се носеше безцелно, оставила се на капризите на течението. При последващото скъсяване на разстоянието се изясни и причината за това. Дългата лодка бе празна. Дори и веслата ги нямаше.

От водата изплува тъмна фигура.

- Защо сте спрели? - смъмри ги Ройс, отмахвайки мокрите кичури от лицето си. - Щях да ви настигна.

Съзирането на телата му осигури изисквания отговор.

Ейдриън тласна лодката във водата и скочи вътре в последния възможен миг. Над главите си чуха гласове. Доразрязаха мрежата и се понесоха отново свободни. Течението, в комбинация със здраво залегналите над греблата Уоли и Ейдриън, бързо Ти отнесе далеч от Колнора.