Нифрон се въздига

ГЛАВА 15 РЕЧТА

А милия си гризеше нокътя — или каквото бе останало от него. - Е? ~ попита тя Нимбус. - Какво мислиш? На мен ми изглежда вдървена.

- Така трябва — отвърна гърчавелът. - Високопоставените хора са сдържани и сковани. Това й придава сила. Брадичката й ме притеснява. Дъската в корсета се грижи за гърба, обаче брадичката - непрекъснато я спуска. Трябва да си държи главата вдигната. Трябва да сложим висока яка на роклята, нещо кораво.

- Малко е късничко за това - раздразнено отвърна Амилия. - Церемонията започва след по-малко от час.

- Много може да бъде свършено за това време, Ваше Благородие - увери я той.

Амилия все още се чувстваше неудобно, дори се срамуваше, от обръщенията „Ваше Благородие“ и „милейди“. Нимбус, който винаги следваше протокола, настояваше да се обръща към нея формално. Маниерността му се бе предала и на останалия персонал от палата. Слугини и пажове, които само дйа месеца по-рано се бяха присмивали и подигравали на Амилия, сега й се кланяха и й правеха реверанси. Дори Ибис Тинли бе започнал да се обръща към Амилия с Ваше Благородие. Вниманието я ласкаеше, но можеше да се окаже краткотрайно. Тя бе благородница единствено по име. Можеше да загуби титлата си така лесно, както и я беше спечелила - и точно това щеше да се случи след по-малко от час.

- Добре, изчакай отвън - нареди тя. - Ще ти дам дрехата да я отнесеш при кроячката. Ваше Високопреосвещенство, бих ли могла да получа роклята?

Модина вдигна ръце като в транс и две прислужници моментално се заеха да разкопчават многобройните копчета и куки.

Стомахът на Амилия се сви. Бе сторила всичко по силите си в даденото й време. Модина се бе оказала изненадващо отзичвива и лесно научи дадената от Салдур реч. Поне беше кратка и лесна за запомняне. Ролята на императрицата бе изключително опростена. Щеше да пристъпи на балкона, да произнесе думите, сетне да се отдръпне. Целият процес щеше да отнеме само няколко минути, ала Амилия бе убедена в наближаващия провал.

Въпреки всички приготовления, Модина просто не беше готова. Наскоро императрицата бе проявила признаци за яснота и следваше напътствия, но нищо повече. В много отношения напомняше на Амилия за куче. Дресирано, то щеше да стои в заучените пози в присъствието на стопанина; но колко кучета биха правили това в негово отсъствие? Притичваща катерица щеше да унищожи цялата дисциплина. На Амилия не бе позволено да излезе на балкона — ако се случеше нещо неочаквано, не бе ясно как щеше да реагира императрицата.

Амилия занесе роклята на Нимбус:

- И бързо. Не искам камбаната да свари императрицата по бельо.

- Ще търча като вятъра, милейди - отвърна той с изкуствена усмивка.

- Какво правиш тук? — попита регент Салдур. Нимбус бързо се поклони, сетне затича, понесъл роклята. Регентът бе пищно облечен за церемонията, което го правеше още по-заплашителен от обикновено. - Защо не си с императрицата? До речта има по-малко от час.

- Да, Ваша милост, но остават някои последни приготовле...

Салдур гневно я сграбчи за ръката и я блъсна в стаята. Модина бе обвита в роба, а двете прислужници се занимаваха с косата й. Спряха рязко и направиха реверанс.

Регентът не им обърна внимание.

- Трябва ли да губя време в изтъкване колко е важен този ден? - рече, грубо отпускайки хватката си. - Цяла Акуеста се насъбира пред двореца, както и сановници от всички краища на Уоррик. Има дори посланици от Трент и Калис. От първостепенна важност е те да видят силна, компетентна императрица. Тя научи ли речта?

- Да, Ваша милост - отвърна Амилия с наведена глава.

Салдур огледа императрицата, облечена в смачкана роба и с

все още недовършена прическа. Смръщи се и изфуча:

- Ако провалиш това - ако тя се запъне - лично ще те държа отговорна. Само думица от мен и изчезнеш завинаги. Като се има предвид потеклото ти, дори не ми трябва оправдание. Никой няма да се интересува от изчезването ти. Даже никой не ще го забележи. Провали ме, Амилия, и горчиво ще съжаляваш.

Той затръшна вратата зад себе си, оставяйки Амилия без дъх.

- Ваше Благородие? - обърна се към нея Ана.

- Какво има? - отпаднало запита тя.

- Обувката й, милейди. Токът се е разхлабил.

Какво още може да се обърка?

В ден като всички останали нямаше да се случи нищо от това, ала днес, когато животът й бе поставен на карта, проблемите се сипеха един след друг.

- Веднага я занеси на обущаря и му кажи, че ако до двадесет минути не е готов, ще... ще...

- Ще му кажа да побърза, милейди - с обувка в ръка, Ана изтърча от стаята.

Амилия се заразхожда. Стаята бе само двадесет фута дълга, карайки я често да се обръща, което от своя страна скоро й замая главата, ала тя не спря. Тялото реагираше несъзнателно, дордето умът бясно прехвърляше всеки аспект от церемонията.

Ами ако скочи от балкона?

Мисълта се стовари отгоре й като плесница. Колкото и нелепо да звучеше, беше възможно. Императрицата не беше с всичкия си. Глъчката на хилядите поданици можеше да й дойде в повече. Балконът не беше особено висок, само на тридесет фута над земята. Императрицата можеше и да оцелее, ала това щеше да бъде краят на Амилия.

По челото й изби пот, а крачката й се усили.

Нямаше време да сложат по-висок парапет.

Може би мрежа на дъното? Не, това няма да помогне.

Проблемът не беше в нараняването, а в зрелището.

Въже?

Можеше да го върже около кръста на Модина и да го държи опънато. Така, ако императрицата тръгнеше напред, Амилия можеше да я спре.

Нимбус се върна, плахо надничайки в стаята.

- Какво не е наред, милейди? - запита той, виждайки изражението й.

- Моля? Ами нищо не е наред. Трябват ми въже и обувка - но няма значение. Какво стана с роклята?

- Кроячката работи с пълна скорост. Уви, не смятам, че ще имаме време за проба.

- Ами ако не й стане? Ако я задушава толкова, че дори да не може да говори?

- Трябва да мислим позитивно, милейди.

- На теб ти е лесно да говориш така. Твоят живот не виси на... конец -може би буквално.

- Но, Ваше Благородие, със сигурност няма защо да се страхувате от последиците на леко прекрояване? В крайна сметка сме цивилизовани хора.

- Не съм убедена от коя цивилизация си ти, Нимбус, ала тази се отнася много грубо към провалилите се.

Амилия погледна към Модина, която седеше тихо, в незнание за важността на речта, чието произнасяне й предстоеше. На нея нищо нямаше да сторят. Тя беше императрицата, целият свят знаеше. Ако изчезнеше, щяха да бъдат задавани въпроси, хората щяха да настояват за възмездие за загубата на тяхната богокралица. Дори хора като Салдур можеха да увиснат на бесилката за подобно престъпление.

- Да донеса ли украшението за глава? - попита Нимбус.

- Да, ако обичаш. Ана го донесе от шапкарката тази сутрин, най-вероятно е в спалнята на императрицата.

- А да ви донеса ли нещо за ядене, милейди? Не сте яли цял ден.

- Не мога да хапна нищо.

- Както желаете. Ще се върна веднага.

Амилия отиде до прозореца. Оттук можеше да види източната порта, през която се изливаха потоци народ. Мъже, жени и деца от всички класи. От събиращите се тълпи се носеше тихо мърморене, подобно на ръмженето на скрит от погледа звяр. На вратата се почука и кроячката влезе, понесла роклята тъй нежно, сякаш бе новородено.

- Това се казва бързина - отбеляза Амилия.

- Простете, Ваше Благородие, още не е напълно готово. Но кралският ментор току-що се отби и каза, че трябва да довърша тук, за да взема мярка от врата на Нейно Високопреосвещенство. Нещата не се правят така. Не е правилно да се кара една дама да ми позира като манекен. Ала наставникът каза, че ако не съм направела, както заръчал, щял... - тя поспря и снижи гласа си до шепот. - Щял да нареди да ме бият с камшик.

Амилия вдигна ръка пред лицето си, за да скрие усмивка.

- Не е говорел сериозно, уверявам те, ала е прав. Това е твърде важно и оправдава краткото неудобство на Нейно Високопреосвещенство. Заемай се.

Отново я облякоха и кроячката заработи трескаво, довършвайки яката. Амилия отново бе започнала да крачи из стаята, когато на вратата се почука. Прислужниците и кроячката бяха заети, така че секретарката отвори сама. Бе поразена да види графа на Чадуик.

- Добър ден, лейди Амилия - поклони се грациозно той. - Надявах се да поговоря с Нейно Висопреосвещенство преди обръщението й.

- Настоящият момент не е особено подходящ, сър - Амилия не можеше да повярва, че отказва на благородник. - В момента императрицата не е в подобаващо състояние. Моля ви да разберете.

- Но разбира се. Моите извинения. Възможно ли е тогава да поговоря с вас?

- С мен? Ами... да, разбира се - Амилия пристъпи напред и затвори вратата след себе си.

Очакваше графът да заговори, но вместо това той закрачи по коридора. Отне й миг да разбере, че очаква да го последва.

- Императрицата е добре, надявам се?

- Да, милорд - рече тя, хвърляйки поглед към все по-отдалечаващата се врата на гардеробната.

- Радвам се да чуя това - рече графът, сетне внезапно додаде. - Но колко грубо от моя страна.„Как се чувствате вие, милейди?

- Добре, колкото може да се очаква, сър.

Ако Амилия не бе потънала в мисли за императрицата, засрамването на графа щеше да й се стори забавно.

- Днес времето е чудесно, нали?

- Да, сър, такова е - с усилие наложи гласът й да остане спокоен.

Нимбус, Ана и обущаря се появиха и отърчаха надолу по коридора. Нимбус поспря за миг, хвърляйки й разтревожен поглед, преди да влезе в стаята.

- Позволете ми да премина направо на въпроса - рече графът.

- Сторете го, сър - нетърпението на Амилия достигаше връхната си точка.

- Всички знаят, че сте най-близка до императрицата. Тя има доверие само на вас. Бихте ли... някога... Императрицата говорила ли е за мен?

Амилия изненадано вдигна вежди. При други обстоятелства колебанието на графа щеше да изглежда чудато и дори чаровно, но в този момент й се искаше просто да приключи най-сетне.

- Зная, че това е прекалено дръзко от моя страна, ала аз съм дързък човек. Бих желал да зная дали някога си е мислила за мен - и ако да, дали е било благоприятно?

- Милорд, откровено мога да заявя, че тя никога не ми е говорила за вас.

Графът се замисли.

- Не съм сигурен как да тълкувам това. Убеден съм, че тя има много ухажори. Ще ми направите ли услуга, милейди?

- Стига да е по силите ми, сър.

- Бихте ли говорили с нея да ме удостои с един танц на тазвечершния бал? Бих бил неизразимо благодарен.

- Нейно Високопреосвещенство няма да присъства на бала или на банкета, сър. Тя никога не се храни сред обществото и има твърде много дела, изискващи вниманието й.

- Никога?

- Уви, не.

- Разбирам.

Графът потъна в мисли, а Амилия потропа с пръсти по бедрото си.

- Ако нямате нищо против, сър, трябва да се върна при императрицата.

- Разбира се. Простете за отнемането от драгоценното ви време. И все пак, ако бихте споменали за мен на Нейно Високопреосвещенство и я уведомите, че много бих желал да я посетя...

- Ще го сторя, Ваша светлост. Сега моля да ме извините...

Амилия бързо се върна и откри, че кроячката бе приключила работата си. Яката беше висока и наистина поддържаше брадичката вдигната. Добавката изглеждаше изключително неудобна, ала на Модина изглежда това не правеше впечатление. Обущарят обаче все още обработваше обувката.

- Какво става тук? - попита тя.

- Новият ток беше по-висок от другия - каза й Нимбус. - Той се опита да го намали, но в бързината отне прекадено много и сега е по-нисък.

Амилия се обърна към Ана:

- Колко време ни остава?

- Около петнадесет минути - бе мрачният отговор.

- Ами украшението за глава? Не го виждам.

- Не беше в спалнята или залата, милейди.

Лицето на Ана пребледня.

- Мили Марибор, простете ми. Съвсем забравих за него!

- Забравила си? Нимбус!

- Да, милейди?

- Тичай при шапкарката и го донеси. И като казвам тичай, имам предвид да хвърчиш!

- Веднага, милейди, ала не знам къде се намира тя...

- Вземи паж да ти посочва пътя.

- Всички са заети с подготовката на церемонията.

- Не ме интересува! С меч принуди някой от тях, ако трябва. Намери си водач и му кажи, че е по заповед на императрицата. Мърдай! Ана!

- Да милейди - слугинята трепереше просълзена. - Толкова съжалявам, милейди, наистина.

- Нямаме време за извинения и сълзи. Тичай в спалнята на императрицата и донеси дневните й обувки. Ще трябва да носи тях. Веднага!

Амилия затръшна вратата подире им и я изрита. Опря чело върху дъба, опитвайки се да се успокои. Роклята щеше да покрие обувките. Никой нямаше да забележи разликата. Ала украшението за глава беше съвсем различно. Бе изработвано в продължение на седмици и регентите щяха да забележат липсата му. Магазинът на шапкарката се намираше в града; бе възложила на Ана да донесе украшението. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да я попита по-рано, бе бясна заради некомпетентността на слугинята. Ритна вратата още веднъж и отчаяно приседна на пода. Роклята й се разстла наоколо.

Церемонията щеше да започне след минути, но време все още имаше. Речта на Модина бе оставена за накрая и Амилия бе убедена, че разполагат с още двадесет, може би тридесет минути, докато останалите се обръщат към тълпата. Насреща й Модина стоеше вдървена в златно-бялата рокля с пристегнат от яката врат. Имаше нещо различно в императрицата, тя гледаше Амилия с интерес. Всъщност дори я изучаваше.

- Ще се справите ли? - попита я Амилия.

Моментално светлината в очите й изгасна, върна се празното изражение.

Амилия въздъхна.

Регент Етелред говори близо час от украсения с ярки драперии балкон. Амилия не чу и думица, ала знаеше, че речта му възхвалява величието и мощта на новата империя и как Марибор отново обединил човечеството. Говореше за военните успехи на север и безкръвното присъединяване на Олбърн и Дънмор. Последва това с новините за очакван излишък от пшеница и ечемик, както и за края на елфическия проблем. Елфите нямало вече да се разхождат свободно. Вместо да бъдат превръщани в безполезни роби, просто щели да изчезнат. Новата Империя събирала елфите из цялата си територия. Какво щяло да стане с тях, той не каза. Тълпите заликуваха одобрително, гласовете им ехтяха.

Амилия стоеше в гардеробната, обгърнала кръста си с ръце. Вече дори не крачеше. Императрицата не изглеждаше притеснена от наближаващия й ред, седейки спокойно както винаги в блестящата си рокля и масивното украшение за глава, напомнящо разперен паун.

Нимбус бе постигнал добра скорост, макар да бе изплашил до смърт един млад паж. Също така за техен късмет церемонията започна с леко закъснение, тъй като в последния миг изникнаха неразбории с точния ред на ораторите. Амилия бе нагласила украшението на главата на Модина минути преди началото на първата реч.

Първо трябваше да говори канцлерът, сетне Етелред и накрая Салдур. С всяка произнесена дума за Амилия ставаше все по-трудно да диша. Най-сетне речта на Етелред приключи и другият регент пристъпи напред. Тълпата утихна, знаейки, че наближава дългоочакваният миг.

- Почти хиляда години отминаха от гибелта на великата Новронска империя - обърна се към множеството Салдур. - Днес сме свидетели на могъществото на Марибор и обещанието му към Новрон родът на последния никога да не загине. Нито предателство, нито изминалото време не ще разруши свещения обет. Позволете ми да разкрия пред вас доказателството за това. Приветствайте заедно с мен някогашната проста фермерска девойка, убийцата на елфическия звяр, Наследничката на Новрон, висшата духовница на нифронската църква, Нейно Сиятелство и Високопреосвещенство императрица Модина Новронска!

Тълпата изригна в овации и аплодисменти. Амилия усещаше вибрациите на гласовете им дори от мястото си. Погледна умоляващо и изпълнена с надежда към Модина. Лицето на императрицата бе спокойно, тя се изправи и грациозно се отправи напред с влачещ се шлейф.

Когато тя пристъпи на балкона - когато хората най-сетне зърнаха лицето й -шумът на тълпата стори невъзможното. Той експлодира. Невъобразимото приветствие бе оглушително, като неспирен гръм, разклатил самите основи на двореца. Амилия се зачуди, дали изобщо ще спре.

Модина със сигурност нямаше да издържи на тази глъчка. Какъв ли ефект щеше да има това на крехкото й самообладание? На Амилия й се щеше Салдур да й беше позволил да използва въжето или да придружи императрицата на балкона. Единствената утеха на Амилия бе мисълта, че най-вероятно Модина бе застинала, стаила ума си в мрачното място, в което тъй дълго бе живяла, мястото, в което се криеше от света.

Амилия се молеше тълпата да утихне. Надяваше се Етелред или Салдур да направят нещо, за да сложат край на рева им, ала и двамата регенти не се помръднаха. Тълпата продължи да реве. Тогава се случи нещо неочаквано. Модина бавно вдигна ръце в лек жест, призоваващ за тишина. Тълпите утихнаха почти моментално. Амилия не можеше да повярва на очите си.

- Обични мои поданици - тя заговори със силен, ясен, почти мелодичен глас, който Амилия не бе чувала при тренировките. - Прекрасно е най-сетне да ви срещна.

Тълпата отново избухна, този път дори още по-силно от преди. Модина им позволи да щуреят цяла минута, сетне отново ги усмири.

- Както някои от вас знаят, не се чувствах добре. Битката с Напаст Ръфъсова ме отслаби, ала с помощта на моята имперска секретарка, лейди Амилия от Тарин дол, вече съм много по-добре.

Амилия застина при чуването на името си. Това не беше част от речта.

- Дължа на Амилия неизмерима благодарност за всичките усилия, които тя положи за мен. Само благодарение на нейната мъдрост и доброта съм пред вас.

Амилия затвори очи и потръпна.

- Макар да се чувствам по-добре, все още се изморявам лесно и трябва да пазя силите си за подсигуряването на нашата безопасност срещу нашественици, обилна реколта и възвръщането към нявгашната слава и просперитет на Новронската империя.

Царствено махна с ръка и елегантно напусна балкона.

Тълпата за пореден път заликува. Овациите продължиха дълго след като Модина бе влязла.

- Заклевам се, че не съм й казала да произнесе това - рече Амилия.

- Тъй като императрицата те нарече своя приятелка и обяви за героиня, ти стана доста известна - отвърна Салдур. - Това те прави почти невъзможна за замяна... почти. Но не се притеснявай - продължи замислено той. - След такова великолепно представление бих бил глупак да не те възхвалявам. За пореден път съм впечатлен. Не очаквах това от теб. Определено си доста умна, но вече би трябвало да съм разбрал това. Ще трябва да го запомня. Добра работа, мила. Наистина добра работа.

- Да, отлично! - рече другият регент. - Вече можем да загърбим фиаското с коронацията. Не бих казал, че одобрявам себепрославянето ти, Амилия, ала виждайки какво си направила с нея, не мога да не ти отдам заслуженото. Всъщност дори трябва да я възнаградим за добре свършената работа, Саули.

- Наистина - рече Салдур. - Трябва да помислим над това. Ела, Ланис, банкетът ни очаква.

Двамата излязоха, говорейки за церемонията.

Амилия отиде до императрицата, пое ръката й и я отведе в стаята й.

- Някой ден ще ме довършиш - каза й секретарката.