Нифрон се въздига

ГЛАВА 13 МОДИНА

Таванът на имперската тронна зала бе боядисан в зеленикаво-синьо с изрисувани облаци, за да наподобява небето на спокоен летен ден. Стенописът беше тежък и лишен от вдъхновение, ала Модина го смяташе за красив. Не помнеше кога за последно бе виждала истинското небе.

Животът й след Далгрен бе представлявал кошмар от смътно неприятни хора и места, които не можеше и не искаше да си спомня. Нямаше си представа колко време бе минало от смъртта на баща й. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Времето бе нещо, за което живите трябваше да се притесняват. Ако знаеше нещо, то бе, че е мъртва. Призрак, носещ се в сън, движен от невидяни ръце, дочуващ откъслечни гласове... ала нещо се бе променило.

Бе дошла Амилия и с нея обгърналата Модина за тъй дълго мъгла бе започнала да се повдига. Императрицата започна да осъзнава заобикалящия я свят.

- Дръжте си главата вдигната и не гледайте към тях - казваше й Нимбус. -Вие сте императрицата, а те са под вас, недостойни дори и за най-краткия взор на имперските ви очи. Изправен гръб. Изправен гръб.

Модина, облечена във великолепна рокля от бяло и златно, стоеше на подиума пред огромния натруфен трон. Подраска го с пръсти и установи, че всъщност само е покрит със злато. Самият подиум се издигаше на пет фута над земята, със стръмни стени - с изключение на стълбите, оформени като полумесеци. Те бяха подвижни, което позволяваше императрицата да бъде излагана на показ, съвършеният недостижим символ на Новата империя.

Нимбус отчаяно поклати глава.

- Няма да стане. Тя не ни слуша.

- Просто не е свикнала да стои изправена през цялото време - каза му Амилия.

- Може би пришита в корсета дъска? - скромно предложи прислужник.

- Това не е лоша идея - отвърна Амилия и погледна към Нимбус. - Какво мислиш?

- По-добре да е много права дъска - язвително отвърна Нимбус.

Повикаха кралския крояч и шивачка, проведе се неформална дискусия.

Говореха за шевове, връзки и банели, а Модина гледаше отгоре.

Виждат ли болката в лицето ми?

Съмняваше се. В очите им нямаше симпатия, само възхита - възхита и уважение. Едновременно се чудеха и трепереха в нейно присъствие. Бе ги чула да шептят за звяра, който беше убила, и как била дъщерята на бог. За хиляди войници, рицари и простолюдни, тя бе обект на боготворене.

Съвсем доскоро Модина не обръщаше внимание на това, умът й бе затворен в такава яма, че всеки опит да мисли пораждаше невероятни страдания и тя затъваше обратно в пасивното удобство на бездната. Времето бе затъпило болката; бавно думите на околните разговори започнаха да достигат до нея. Според дочутото тя и баща й бяха наследници на някакъв изчезнал легендарен крал. Ето защо само те могли да наранят звяра. Бе избрана за императрица, ала не бе сигурна какво означава това. До този момент бе значело болка и изолация.

Модина безчувствено се взираше в околните. Вече не бе способна да чувства. Нямаше страх, гняв или омраза; нито любов или щастие. Тя беше призрак, обитаващ собственото си тяло; безразлично наблюдаваща света. Нищо от случващото се край нея нямаше значение.

Освен Амилия.

Преди навъртащите се около нея хора бяха представлявали смътни сиви лица. Бяха й говорили за нелепи понятия, по-голямата част от които не би могла да разбере, дори и ако се опиташе. Амилия беше различна. Тя бе говорила неща, които Модина можеше да разбере. Беше разказвала истории за семейството си, напомняйки на императрицата за друго момиче - момиче на име Тракия - което беше умряло и сега беше само призрак. Споменът беше болезнен, ала Амилия беше съумяла да й напомни за времената преди мрака, преди болката, когато в света бе имало някой, обичащ я.

Когато Салдур бе заплашил да отведе Амилия, Модина бе видяла ужаса в очите на девойката. Познаваше този страх. Гласът на Салдур бе пищенето на звяра и в този миг тя се събуди от дългия сън. Очите й се бяха фокусирали за пръв път след онази нощ. Нямаше да позволи на звяра да победи отново.

Някъде в залата, извън видимостта на подиума се затръшна врата. Звукът отекна из мрамора. Последваха гръмки стъпки с още по-гръмък разговор.

- Не разбирам защо да не мога да нападна Олрик сам - говореше раздразнено издокаран мъж.

- Армията на Бректън ще срази националистите за нула време. Тогава ще се върне в Меленгар и ти ще си получиш наградата, Арчи - отвърна по-възрастния. - Меленгар няма да избяга. Не си струва риска.

Не познаваше по-младия, ала възрастния бе чувала многократно преди. Наричаха го регент Етелред. Двамата благородници и свитата им се приближиха. Етелред бе облечен както винаги - червено кадифе и златиста коприна. Гъстата му брада издаваше възрастта му, тъй като бе доста посивяла.

Крачещият край него младок беше облечен в стилна алена копринена туника с висока плисирана яка, елегантно наметало и екстравагантна шапка с перо, идеално пасваща си с останалата част от тоалета му. Бе по-висок от регента и дългата му кестенява коса се спускаше по гърба му, стегната в опашка. Вървяха начело на шестима други - слуги, стюарди и чиновници. Четирима Модина разпозна, тъй като и преди бе виждала¹ малкия парад.

Онзи там беше придворният писар, който навсякъде носеше счетоводната си книга - пълничък, червенобузест човечец, неизмен

но затъкнал по едно перо над ушите си - сякаш да компенсира оредяващата си коса. С това приличаше на странна птица. Изпънатата му стойка и наперената му походка й напомняха за гордо крачещ пъдпъдък. Понеже не знаеше името му така го и наричаше - Пъдпъдъка.

Лакея на Етелред бе нарекла Белия мишок, тъй като той бе слабоват, бледен мъж с бяла коса, чиито претенциозни маниери изглеждаха някак миши. Никога не го бе чувала да казва нещо различно от „Разбира се, милорд.“ Непрекъснато почистваше влакънца от дрехите на Етелред и винаги бе готов да подаде наметало или да му помогне с обувките.

Сетне идеше Свещта, получил това име заради ръста си. Отличаваше се също така с къдрава червена коса и лигава уста, чиито слюнки капеха като стопен восък.

Последният от антуража бе войник, към чиято униформа имаше прикрепени многобройни шарени панделки.

- Бих оценил да бъда назоваван подобаващо в присъствието на хора -изтъкна Арчи.

Етелред се обърна, сякаш изненадан, че не са сами в залата. Бързо прикри усмивката си, сетне изрече с подгизнал от сарказъм тон:

- Простете, графе на Чадуик. Не забелязвам присъствието им. За мен те са нещо като мебелировка. Мисълта ми бе, че не можем напълно да сме сигурни в силата на Меленгар. Нападането им само ще предизвика усложнения. В сегашната ситуация няма никаква вероятност Олрик да ни атакува. Той е хлапе, но не толкова наивен, че да предизвика гибелта на собственото си кралство.

- Това... - Арчибалд се взря в Модина и спря, така че Етелред за момент продължи без него.

- Императрицата? Да - отвърна Етелред. Тонът му ясно изразяваше недоволството от очевидния факт, че графът не бе чул последните му думи.

- Тя... красива е.

- Моля? А, предполагам - отвърна Етелред, без да я поглежда. Наместо това насочи поглед към Амилия, която по подобие на всички останали стоеше с впит в пода взор. - Салдур ми каза, че ти си била малката чудодейка. Накрала си я да яде, да говори и да съдейства. Доволен съм да чуя това.

Амилия мълчаливо направи реверанс.

- Ще е готова навреме, нали така? Не можем да си позволим ново фиаско като коронацията. Тогава тя дори не можеше да се появи. Сега ще се погрижиш, нали?

- Да, милорд - Амилия отново направи реверанс.

Очите на графа на Чадуик останаха върху Модина, която сметна изражението му за изненадващо. Отсъстваше страхопочитанието на придворните, нито хладното спокойствие на грижещите се за нея. На лицето му имаше широка усмивка.

В залата влезе войник и с бърза крачка се отправи към тях. Онзи с панделките пристъпи към него и двамата си зашепнаха, след което новодошлият му подаде свитъци. Панделката ги прочете и се върна при Етелред.

- Какво има?

- Ваша светлост, флотата на адмирал Гафтън е успяла да залови Елисфар, малък едномачтов платноход, край брега на Меленгар. На борда са открили документи, подписани от крал Олрик, даващи правомощия на вестоносеца да преговаря от името на кралството. За съжаление пратеникът и капитанът са били убити при абордажа. Обаче кормчията е бил придуман да признае, че корабът е бил отправен към Тур Дел Фур.

Етелред кимна.

- Опитва се да се свърже с националистите, но това беше очаквано. Значи корабът е плувал откъм Роу?

- Да.

- Сигурен си, че друг кораб не е разкъсал блокадата?

- Според докладите е бил само този.

Докато Етелред и войникът разговаряха, а останалите стояха неподвижни като статуи, графът на Чадуик не сваляше очи от императрицата. Модина на отвърна на погледа му. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства неловко.

Той се покатери по стълбите и коленичи.

- Ваше Високопреосвещенство - каза той, нежно хващайки ръката й и целувайки пръстена, - аз съм Арчибалд Белънтайн, дванадесети граф на Чадуик.

Модина не каза нищо.

- Арчибалд? - отново се разнесе гласът на Етелред.

- Простете грубия ми подход - продължи графът. - Откривам, че не мога да сторя нищо. Колко странно е да не сме се виждали преди. Бил съм в Акуеста много пъти, ала никога не съм имал удоволст вието. Нещастно стечение на обстоятелствата, предполагам. Убеден съм, че сте изключително натоварена. В качеството си на командващ значителна армия, аз също съм много зает. Скорошните събития наложиха войската ми да дойде тук. Не бе нещо, от което съм особено доволен. Досега. Справях се отлично, завладявайки нови земи за разрастващата се ваша империя; смятах за нещастие наложителността да спра. Ала съжаленията ми бяха превърнати в истинско възхищение, тъй като съм благословен да се удивлявам на величието ви.

- Арчи! - Етелред го бе викал от доста време, но едва споменаването на омразния прякор привлече вниманието на мъжа. - Стига с тези глупости. Ще закъснеем за срещата.

Графът се намръщи раздразнено.

- Простете, Ваше Високопреосвещенство; дългът ме зове.

Щом тренировките свършиха, преоблякоха Модина в простата й рокля и тя бе отведена в килията си. Помисли си, че някога я придружаваха двама войници, ала сега беше само един. Казваше се Джерълд. Само това знаеше за него, което беше странно, като се имаше предвид, че го виждаше всеки ден. Той я придружаваше навсякъде и стоеше на пост пред вратата на килията. Чудеше се кога си почива, най-вероятно късно през нощта, ала сутрин, когато двете с Амилия отиваха да закусват, той неотлъчно беше там. Никога не го беше чула да говори. Бяха като мълчалива двойка.

Вратата на килията бе отворена, мрачината я чакаше. Той никога не я бе принуждавал да влезе. Изобщо не я беше докосвал. Просто стоеше търпеливо на пост край вратата. Тя се поколеба на прага и когато погледна към Джерълд, той сведе очи.

- Почакай - Амилия дотича след тях. - Нейно Високопреосвещенство се мести днес.

Джерълд и Модина я изгледаха объркани.

- Отказах се от уговорките с камерхера - заяви Амилия. Говореше бързо, обръщайки се едновременно и към двамата. - Нимбус е прав, в крайна сметка аз съм секретарка на императрицата - обърна се към Джерълд. - Ескортирай Нейно Високопреосвещенство до новата й спалня на петия етаж в източното крило.

Заповедта излезе слаба, изобщо не в гласа на благородничка. Липсваше й увереност, силата на арогантността. За известен период на несигурност никой не се помръдна или продума. Без връщане назад, Амилия стоеше неестествено изпъната, изправила се срещу Джерълд. За пръв път Модина забеляза колко е едър, висящия на бедрото му меч, униформата. Той беше изряден, бронята му лъщеше.

Джерълд кимна и се отмести.

- Насам, Ваше Високопреосвещенство - рече Амилия, издишайки.

Тримата се отправиха към централното стълбище. Амилия продължаваше да говори:

- Накарах я да се храни, накарах я да говори... просто искам да й уредя по-добро място за спане. Как може да спорят? Петият етаж е празен.

В главната зала се разминаха с неколцина изненадани слуги. Една млада жена спря, поразена.

- Ана - обърна се към нея Амилия. - Ана беше, нали?

Жената кимна, в невъзможност да откъсне очи от Модина.

- Императрицата се мести в спалня на петия етаж. Изтичай и донеси чаршафи и възглавници.

- Но Едит ми каза да...

- Забрави Едит.

- Ще ме бие.

- Не, няма - рече Амилия и се замисли. С внезапен авторитет заговори отново. - Отсега работиш за императрицата - ти си нейна лична камериерка. Ще си подчинена директно на мен. Разбра ли?

Ана изглеждаше шокирана.

- Какво искаш да направиш? - попита я Амилия. - Да се противопоставиш на Едит Мон или да откажеш на императрицата? Занеси чаршафите и приготви най-добрата стая на петия етаж.

- Да, Ваше Високопреосвещенство - рече тя, обръщайки се към Модина. -Незабавно.

Поеха по стълбите, движейки се бързо към петия етаж. Той представляваше самотен коридор с пет врати. В далечния край през тесен процеп прозираше светлина, разкрила прахта по пода.

Амилия разгледа вратите. Свивайки рамене, отвори една и им направи жест да я изчакат отвън След като излезе от стаята, тя сгърчи лице и каза:

- Да изчакаме Ана.

Не се наложи да чакат дълго. Камериерката, следвана от две момчета с парцали, метла, четка и кофа, се появи, нарамила чаршафи. Дишаше тежко, челото й беше оросено от пот. Тя и момчетата се втурнаха в стаята. Амилия се присъедини към тях. Скоро момчетата изтърчаха отново и започнаха да носят разни неща: възглавници, одеяла, още вода. Модина и Джерълд изчакваха в коридора, слушайки съпътстващите почистването звуци. Не след дълго Ана излезе, цялата покрита с прах и мръсотия, влачеща куп мръсни парцали. Появи се Амилия и покани Модина.

Слънце. Зърна яркия лъч светлина, разсякъл пода, част от покрита с гоблени стена и полегнал на множеството възглавнички върху масивно легло със сатенени чаршафи. На пода имаше дори дебел килим. Огледало и леген стояха на малка поставка. Край камината имаше бюро, а на отсрещната стена -отворен прозорец.

Модина закрачи напред и се вгледа в небето. Поемайки свежия въздух, тя коленичи. Прозорецът беше тесен, но Модина можеше да наднича надолу към градината или да гледа директно към синьото небе - истинското небе. Положи глава на перваза, наслаждавайки се на слънчевата светлина, както страдал от продължителна жажда би се плискал с вода. Досега не бе забелязала колко силно бе копняла за свеж въздух и слънце. Амилия може и да говореше нещо, ала тя бе твърде заета да гледа в небето, за да обърне внимание.

Миризмите бяха истинска наслада. Духаше лек ветрец, донесъл аромата на конюшните. За нея това бе позната, дружелюбна миризма, успокояваща и мила. Прелитаха птици. Стрелнаха се две лястовици, акробатично преследващи се една друга. Имаха си гнездо в цепнатина над един от съседните прозорци.

Не знаеше колко дълго е стояла така. В един момент осъзна, че е сама. Вратата зад нея бе затворена, на раменете й бе наметнато одеяло. Дочу гласове под себе си.

- Обсъждахме това повече от достатъчно, Арчибалд. Случаят е приключен - гласът на Етелред долетя от прозорците под нея.

- Зная, че си разочарован - долетя бащинският глас на регент. Салдур. -Ала не бива да изпускаш от очи голямата картина. Това не е някакво хаотично плячкосване на земи. Строим империя.

- Два месеца начело на войската, а вече действа като врял и кипял генерал! - изсмя се Етелред.

Заговори друг глас, твърде тих или твърде далече от прозореца, за да бъде чут. Сетне чу този на графа:

- Завладях Глъстън и долината Рилан, подсигурявайки цял западен Уоррик. Смятам, че съм доказал уменията си.

- Умения? Позволи на маркиз Ланаклин да избяга в Меленгар, също така не успя да предпазиш нивите в Рилан, които бяха опожарени. Те щяха да осигурят прехраната на цялата имперска войска в идната година, но бяха загубени, защото ти беше твърде зает да превземаш празен замък.

- Не беше празен...

Имаше и още изречено, но гласовете бяха прекадено тихи.

- Маркизът го нямаше, с което изчезваше и единствената причина да завземаш замъка - прогърмя гласът на Етелред. Регентът сигурно стоеше най-близо до прозореца, защото него чуваше най- добре.

- Господа - намеси се Салдур, - минала работа. Трябва да насочим погледи към настоящето и бъдещето, в момента обединени в едно название -Гаунт.

Гласовете отново заговориха твърде тихо. Модина чуваше слугите, прекопаващи зеленчуковата градина.

- Съгласен съм - внезапно рече Етелред. - Още преди години трябваше да убием копелето.

- Успокой се, Ланис - избоботи Салдур. Модина не бе сигурна дали използва малкото име на Етелред или говори на някого, чийто глас бе прекадено далече. - Всичко с времето си. Знаехме, че националистите няма да се предадат без бой. Разбира се, нямахме си представа, че Гаунт ще ги поведе или че ще се окаже толкова умел пълководец. Сметнахме го за досаден анархист, самотен глас сред пустошта, като нашия дякон Томас. Превъплъщението му в опитен генерал беше - признавам - малко неочаквано. Ала нещата далеч не са излезли извън контрол.

- Какво означава това? - поинтересува се някой.

- Луис Гай бе достатъчно проницателен да ни намери човек, който ще разреши проблемите ни с Делгос и Гаунт. Днес ще ви запозная с него. Господа, позволете да ви представя Мерик Мариус - гласът му започна да затихва. - Той е забележителна личност... работил за тези... на...

Салдур се бе отдалечил прекадено от прозореца.

Настъпи дълга тишина, сетне Етелред заговори.

- Нека довърши. Ще видите.

Отново думите бяха твърде далечни.

Модина слушаше как вятърът разхвърля далечни листа. Лястовиците се върнаха и отново заиграха из въздуха. От двора долетяха стегнатите викове на войниците - смяна на караула. Почти бе забравила за разговора, когато под нея долетя рязко възклицание.

- Тур Дел Фур? Шегуваш се - удивено каза непознат глас.

Още мърморене.

- ... и както казах, това ще сложи край на Дигън Гаунт и националистите веднъж завинаги - върна се гласът на Салдур.

- Но на каква цена, Саули? - вметна друг глас, преди неясен, сега силен.

- Нямаме друг избор - заговори Етелред. - Националистите са се отправили на север към Ратибор. Трябва да бъдат спрени.

- Това е лудост! Не мога да повярвам, че изобщо говориш за това!

- Изговорили сме много повече приказки. Почти всичко е готово. Нали? -попита Салдур.

Модина напрегна слух, ала отговорът беше прекалено тих.

- Ще го пратим по вода, след като ни съобщят, че всичко е готово - обясни Салдур. Настъпи тишина, сетне отново заговори. - Смятам, че всички разбираме това.

- Не виждам причина да се колебаем още - рече Етелред. - Значи всички са съгласни?

Редица гласове изразиха одобрението си.

- Отлично. Мариус, трябва да напуснеш незабавно...

- Само още нещо...

Не бе чувала този глас преди. Той затихна, очевидно притежателят му се отдалечаваше от прозореца.

Гласът на Салдур се разнесе отново:

- Нима? Къде? Кажи незабавно!

Още приглушени реплики.

- По дяволите! Уверявам те, че ще ти бъде платено - каза Етелред.

- Ако ви е отвел до наследника, вече е безполезен. Не е ли така, Саули? Вие двамата с Гай се интересувате повече, но ако не възразявате, казвам да се отървем от него при първа възможност.

Нова пауза.

- Смятам, че Нифронската империя държи на думата си, не е ли така? -каза Салдур.

- Ти си истински магьосник, Мариус - заговори Етелред. - Трябвало е да се обърнем към теб много по-рано. Не съм почитател на Луис Гай и стражите изобщо, но изглежда, че решението да бъдеш нает, е било правилно.

Гласовете започнаха да заглъхват, докато не изчезнаха напълно.

Повечето от чутото не представляваше интерес за Модина - твърде много непознати имена р места. Имаше само смътна представа за понятията националист, роялист и империалист. Тур Дел Фур беше известен град - някъде на юг - бе чувала и друг път за него. Ала Дигън Гаунт беше просто име. Радваше се, че приказките свършиха. Предпочиташе тихите звуци на вятъра, дърветата и птиците. Те я отвеждаха в по-ранно време, на друго място. Гледайки към света от зирката си, осъзна, че й се иска да можеше да плаче.