Нифрон се въздига

ГЛАВА 1 АСАСИН

Мерик Мариус зареди малкия арбалет и го мушна под наметалото си. Облаци галеха луната, оставяйки него и централния площад в мрак. Оглеждайки се за движение, той запретърсва мръсните улици, притиснати от паянтови купчини. Не намери никого. По това време градът беше пуст.

Ратибор може и да е дупка, помисли си, ала поне лесно се работи.

Условията се бяха подобрили след скорошната победа на националистите. Нямаше ги имперските стражници, които да обхождат редовно улиците. Градът не можеше да се похвали дори с опитен шериф, тъй като новата кметица отказваше да наеме ветерани или военни, които да се грижат за реда. Вместо това бе решила да се задоволи с продавачи, обущари и фермери. Мерик смяташе решенията й за глупави, ала очакваше подобни грешки от неопитна аристократка. Не че се оплакваше - оценяваше съдействието й.

Въпреки този дефект се възхищаваше от постиженията на Ариста Есендън. В Меленгар управляваше брат й, крал Олрик, и като неомъжена принцеса тя нямаше никаква власт. Тогава бе дошла тук и повела бунт. Оцелелите граждани й бяха връчили ключовете на града. Тя беше чужденка и благородничка, а те й благодаряха, че ги управлява. Брилянтно. Самият той не би се справил по-добре.

Тънка усмивка изви Мериковите устни, докато я наблюдаваше откъм улицата. На втория етаж на Градската палата все още гореше свещ, дори и по това време. Мъждивият й уилует се движеше зад завесите.

Още малко, помисли си той.

Мерик хвана оръжието си. Дълго само фут и половина, то не притежаваше пробивната мощ на традиционен арбалет. Ала пак щеше да свърши работа -целта му не носеше броня, така че не трябваше да разчита на силата на изстрела. Назъбеното острие бе намазано с венденска шарка. Недостойна за убийства отрова, тя нито убиваше бързо, нито обездвижваше жертвата. Със сигурност носеше смърт, ала след твърде дълго време - прекалено непрофесионално по негово мнение. Не я беше използвал преди и едва наскоро бе научил най-важната й характеристика: венденската шарка не се влияеше от магия. От достоверни източници Мерик бе узнал, че дори най-могъщите вълшебства биха били безсилни против тази отрова. Предвид целта му, това беше жизненоважно.

В кабинета на Ариста влезе друга фигура и принцесата седна рязко. Мерик реши, че е получила някакви важни известия. Канеше се да прекоси улицата и подслуша, когато вратата на кръчмата зад него се отвори. По звука на гласовете и олюляванията на двамината излезли можеше да прецени, че бяха излочили доста повече от една халба.

- Ей, Нестор, кой е оня, дето се е облегнал на стълба? - рече единият, олюлявайки се и сочейки в посоката на Мерик. Шишкав човечец с нос - ягода. Осезателният му рецептор отговаряше на плода не само по форма, но и по цвят.

- Че отде да знам? - отвърна другият, чийто мустак още блестеше от пяната. Бе слабоват и въпросната пяна очевидно му тежеше, защото той също се клатушкаше.

- Какво прави по туй време вънка?

- Нали ти казах, че не знам бе, муле?

- Че питай го. *

Високият пристъпи напред:

- К'во правиш, шефе? Крепиш стената ли? - Нестор се приведе напред с опрени на коленете ръце, тресейки се от грухтелив смях.

- Всъщност - рече им Мариус с тъй сериозен тон, че беше поч

ти тържествен, - чакам да връча някому титлата на градски глупак. Победителят трябваше да ми зададе най-глупавия въпрос. Поздравления. Печелиш.

Гърчавият шляпна приятеля си по рамото.

- Видя ли бе? Цяла нощ ти разправям колко съм забавен, а ти ни веднъж не се изкикотляви. А сега имам нова длъжност, сигур по-добре платена от

твоята.

- О, да, бива те в забавленията - увери го приятелят му, дордето двамата се олюляваха в далечината. - Иди у театъра, ще изнасят „Конспирацията за короната“ за кмета. Тебе да пуснат на сцената - ей това ще е забавно.

Настроението на Мерик се развали. Бе видял въпросната пиеса преди няколко години. Макар показваните в нея двама крадци да се наричаха различно, бе сигурен, че изобразяват Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър. Някога Ройс и Мерик бяха изключително близки приятели - по времето, когато бяха убийци за Диаманта. Приятелството им бе загинало преди седемнадесет години в топлата лятна вечер, в която Ройс бе убил Джейд.

Макар да не бе присъствал, въображението на Мерик бе пресъздавало сцената безброй пъти. По онова време Ройс още нямаше белия си кинжал, още използваше два извити харола с черни дръжки. Познаваше техниката му достатъчно добре да си представи как тихо разсича Джейд с двете остриета едновременно. Мариус не се интересуваше, че друг бе подвел Ройс, или че последният не е знаел самоличността на жертвата си. Знаеше само, че обичаната от него жена бе мъртва - и че най-добрият му приятел бе отнелият живота й.

Бяха минали почти две десетилетия, а Ройс и Джейд все още го преследваха. Не можеше да помисли за единия, без другият да изникне в съзнанието му. Не можеше и да понесе да забрави. Обичта и омразата се бяха сплели завинаги, оформяйки твърде стегнат за развързване възел.

Шум и викове откъм кабинета на Ариста върнаха Мерик в действителността. Той провери оръжието си и прекоси улицата.

- Ваше Височество? - попита войникът, влизайки в кабинета.

Две кръвясали очи сред разчорлена коса го погледнаха над разхвърляното бюро. Принцеса Ариста прецени посетителя за миг. Облеченият в броня мъж излъчваше отегчение.

Това няма да мине добре, помисли си тя.

- Викали сте ме? - рече той, скривайки раздразнението си само отчасти.

- Да, Ренкуист - отвърна тя, умът й най-сетне намерил прилежащото към лицето име. Не бе спала от два дни и се съсредоточаваше трудно. - Повиках те, за да...

- Принцесо, не можете да ме призовавате, когато ви скимне. Очаква ме армия, която да ръководя - и война, която да спечеля. Нямам време за бъбрене.

- Бъбрене? Не бихте повикала тук, ако не беше важно.

Ренкуист извъртя очи.

- Трябва да отведеш войската извън града.

- Моля?

- Няма начин. Хората ти създават проблеми. Получавам ежедневни доклади за войници, който тормозят търговци и разрушават имущество. Даже имаше и обвинение в изнасилване. Трябва да ги отведеш извън града; някъде, където да бъдат държани под контрол.

- Хората ми рискуват живота си срещу империалистите. Да ги храни и подслонява е най-малкото, което този мизерен град може да стори за тях. Искате да ги лиша от леглата им и от покрива над главите им?

- Търговците и фермерите отказват да ги хранят, защото не могат -обясни Ариста. - Империята конфискува градските запаси при поемането на контрола над града. Дъждовете и сраженията опустошиха по-голямата част от тазгодишната реколта. Градът няма достатъчно за собствените си жители, камо ли за армия. Есента дойде, студът наближава. Хората не знаят как ще оцелеят зимата. Не могат да се грижат за себе си, когато войници ограбват магазините и фермите им. Благодарни сме за приноса ви към завладяването на града, но присъствието ви би разрушило онова, за чието освобождение рискувахте живота си. Трябва да напуснете.

- Ако отново ги натикам в лагери с недостатъчно храна и капещи палатки, половината ще изподезертират. И без това мнозина си отиват по домовете заради жътвата. Не е нужно да ви казвам, че ако тази армия изчезне, империята ще завземе града обратно.

Ариста поклати глава:

- Когато Дигън Гаунт беше начело, националистката армия живееше под такива условия с месеци, без това да представлява проблем. В Ратибор дисциплината на войниците спада. Може би е време да настъпите към Акуеста.

Ренкуист се вцепени при самото споменаване на това.

- Залавянето на Гаунт прави завземането на Акуеста още по-трудно. Трябва ми време да събера информация; също така чакам подкрепления и припаси от Делгос. Да нападнеш столицата не е като да завземеш Вернес или Ратибор. Империалистите ще се сражават до последния човек, за да запазят владетелката си. Не. Трябва да останем тук, докато се подготвя напълно.

- Ако трябва, чакайте, но не тук - твърдо отвърна тя.

- А ако откажа? - очите му се стесниха.

Ариста остави на бюрото пергаментите, които държеше, но не каза нищо.

- Моята войска завзе града - изтъкна той. - Управлявате само защото аз позволявам това. Няма да приемам заповеди от вас. Тук не сте принцеса, нито аз съм ваш крепостен. Нося отговорност пред войниците си, не за града и със сигурност не пред вас.

Ариста бавно се изправи.

- Аз съм кмет на този град - рече тя, гласът й по-властен. - Посочен от народа. Освен това съм стюард и действащ администратор на Ренидд, отново по волята на онези, които живеят тук. Ти и армията ти сте тук с моето разрешение.

- Вие сте принцеса от Меленгар! Аз поне съм роден в Ренидд.

- Ще се отнасяш към длъжността ми с нужното уважение и ще правиш, каквото ти кажа - без значение какви са личните ти чувства към мен.

- А ако не го сторя? - студено попита той.

Реакцията му не я изненада. Ренкуист бе професионален войник, служил под крал Урит и в имперската армия, преди да се присъедини към националистите след падането на Килнар. След изчезването на Гаунт бе назначен за главнокомандващ - позиция, за която преди изобщо не би могъл да мечтае. Сега най-сетне осъзнаваше мощта си и започваше да се самоизтъква. Ариста се бе надявала той да демонстрира същия дух като Емъри, ала Ренкуист не бе просто- люден с аристократично сърце. Ако не предприемеше нещо сега, принцесата щеше да стане жертва на военен преврат.

- Градът току-що се измъкна от клещите на един тиранин, няма да позволя да попадне под петата на друг. Откажеш ли да ми се подчиняваш, ще те сваля от длъжността ти.

- И как точно ще го направите?

Ариста лекичко се усмихна:

- Помисли... Убедена съм, че ще се сетиш.

Ренкуист продължи да се взира в нея, сетне очите му рязко се разшириха, а по лицето му проблесна страх.

- Да - рече тя. - Слуховете за мен са верни. Изведи армията си от града, преди да съм почувствала нуждата от практическа демонстрация. Разполагаш с един ден. Разузнавачи са открили подходяща долина на север. Препоръчвам да лагерувате където пътят и реката се пресичат. Достатъчно отдалечено е, за да не възникват повече проблеми; същевременно е и на север. Хората ти ще видят, че се приближават към Акуеста, което ще се отрази благоприятно на морала.

- Не ме поучавайте как да ръководя войската си - сопна се той, макар не толкова силно и уверено, както преди.

- Извинения - кимна тя. - Това беше само препоръка. Ала заповедта да напуснете не е. Лека вечер, сър.

Ренкуист се поколеба. Дишаше тежко, ръцете му бяха свити в юмруци.

- Казах: лека вечер, сър.

Той измърмори проклятие изпод носа си и затръшна вратата след себе си.

Ариста се отпусна изтощено в стола си.

Защо всичко трябва да е тъй трудно ?

Всички искаха нещо от нея: храна, подслон, уверения, че всичко ще бъде наред. Гражданите виждаха надежда в нейно лице, ала самата Ариста виждаше малко такава. Тормозена от безкрайни проблеми и обгърната от хора, се чувстваше странно самотна.

Положи глава на бюрото и затвори очи.

Само няколко минути дрямка, рече си тя. Тогава ще стана и ще видя как да се справя с недостига на зърно... и да погледна докладите за тормоз на затворниците.

Стотици въпроси крещяха за внимание, като например кому се полага да прибере зърното от земите на загиналите фермери. Притисната от недостига на храна и суровЪто време, тя се нуждаеше от бързо разрешение. Поне тези проблеми не я оставяха да мисли за нейната собствена загуба. Ратиборската битка тормозеше и Ариста, както всички останали в града. Не бе понесла видими поражения - болката й се дължеше на спомен, лице, което виждаше нощем, виденията съпроводени от разкъсваща сърцето болка. То никога нямаше да се излекува. Винаги щеше да има рана, белег, който да носи до края на живота си.

Когато се потопи в дрямка, дълго потисканите мисли за Емъри нахлуха в сънищата й. Седеше на ръба на леглото й, облян в лунна светлина. Дъхът й се накъсваше от очакване, когато тя се привеждаше напред да го целуне с усмихнати устни. Той внезапно се вцепени, от устата му бликна кръв - от гърдите му стърчеше стрела. Ариста се опитваше да плаче, ала не можеше да издаде нито звук. Дотук сънят не се отличаваше от предишните кошмари, но тогава Емъри заговори.

- Не остава време - рече той с настоятелно лице. - Вече всичко зависи от теб.

Тя се замъчи да запита какво иска да каже, когато...

- Ваше Височество - ръка нежно докосна рамото й.

Ариста отвори очи и видя Орин Флатли. Градският писар, някога отбелязвал ударите върху наказаните на площада, бе изявил желание да стане неин секретар. Хладната му ефикасност я бе накарала да се поколебае, ала в крайна сметка тя реши, че не е престъпление да си вършиш добре работата. Решението й се бе оказало правилно; той се оказа верен и усърден служител. И все пак бе притеснително да се събуди при безизразното му лице.

- Какво има? - тя обърса очи, търсейки сълзите, които би трябвало да бъдат там.

- Един човек настоява да ви види. Обясних, че сте заета, ала той настоява. Много е... - Орин се раздвижи неловко, - труден за игнориране.

- Кой е той?

- Отказа да се представи, ала каза, че го познавате. Твърди, че новините му са от първостепенна важност. Настоява да говори с вас незабавно.

- Добре - сънливо кимна Ариста. - Изпрати го след минутка.

Орин излезе. Тя поизглади роклята си, осигурявайки си поне частично достоен вид. Дългият живот сред простолюдието бе смъкнал доста границата на определяното от нея за допустимо. Оправяйки косата си пред огледалото, Ариста се зачуди къде ли е отишла принцесата на Меленгар - и дали ще се върне.

Докато се оглеждаше, вратата се отвори.

- С какво мога да...

На прага стоеше Есрахаддон, облечен в робата с неопределим цвят. Ръцете му бяха потънали в блестящите гънки. Брадата му беше по-дълга, в косата му се виждаше сиво. Изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Не бе виждала магьосника от онова утро край река Нидвалден.

- Ти пък какво правиш тук? - тонът й се вледени.

- И аз се радвам да ви видя, Ваше Височество.

Допусналият магьосника Орин все още не бе затворил вратите. Това се промени след кратък поглед от страна на Есрахаддон.

- Виждам, че се справяш добре и без ръце - рече Ариста.

- Човек се приспособява към нуждите си — отвърна той, сядайки насреща й.

- Не съм те поканила да сядаш.

- Не съм молил за разрешение.

Столът на Ариста я блъсна по краката, карайки я да се стовари в него.

- Как го правиш без ръце или звук? - рече тя, надвита от любопитството си.

- Не помниш ли как обяви уроците за приключени при последната ни среща?

Ариста отново се вцепени.

- Помня. Помня и как подчертах, че не желая да те виждам.

- Много хубаво. Обаче имам нужда от помощта ти да открия наследника.

- Отново го изгуби, а?

Есрахаддон не й обърна внимание.

- Можем да го открием с проста магия за местоположение.

- Игричките ти не ме интересуват. Чака ме град.

- Трябва да направим магията незабавно. Можем да я сторим тук и сега. Имам представа къде е, но времето ни притиска и не мога да си позволя да тръгна в грешната посока. Разчисти бюрото си и да започваме.

- Нямам намерение да върша нищо от сорта.

- Ариста, знаеш, че не мога да направя това сам. Трябва ми помощта ти.

Принцесата го прониза с поглед:

- Трябваше да помислиш за това преди да организираш убийството на баща ми. Ако има нещо, което трябва да сторя, то е, да поръчам екзекуцията ти.

- Не разбираш. Важно е. Хиляди животи са заложени на карта. Това е повече от твоята загуба. Много по-сериозно от загубата на стотица крале и хиляда бащи. Не си единствената, която страда. Нима мислиш, че съм се наслаждавал на хилядолетния престой в тъмница? Да, използвах теб и баща ти да избягам. Нуждата ме мотивира - защитаваното от мен е много по-важно от всеки друг индивид. Сега прекрати тези глупотевини. Времето ни изтича.

- Толкова съм щастлива да не съм ти от полза - тя се подсмихна. - Не мога да върна обратно баща си, нито да те убия. Ти няма да позволиш да бъдеш заловен повторно. Това е истински подарък, възможността да ти се отплатя за онова, което ми отне.

Есрахаддон въздъхна и поклати глава:

- Не ме мразиш, Ариста. Вината е тази, която те разяжда. Знанието, че за смъртта на баща си си отговорна, колкото и мен. Ала църквата е отговорна за всичко, организирайки бягството ми, което евентуално да посочи наследника. Въведоха те в Гутария с пълното знание, че аз ще те използвам.

- Изчезвай! - Ариста скочи на крака с почервеняло лице. - Орин! Охрана!

Писарят успя да открехне вратата и надникна, ала бърз поглед от страна на

Есрахаддон отново я затвори.

- Ще доведа помощ, Ваше Височество - долетя иззад вратата гласът на Орин.

- Трябва да си простиш, Ариста.

- Изчезвай! - изкрещя принцесата. Замахна с ръка и вратата се отвори рязко, едва не изхвърчайки от пантите си.

Есрахаддон се изправи и пое към вратата, добавяйки:

- Трябва да осъзнаеш, че си толкова отговорна за смъртта на баща си, колкото и аз.

Ариста затръшна вратата след него и опря гръб на нея. Вината не беше моя! - искаше да изкрещи, макар и да знаеше, че това ще е лъжа. В годините след смъртта му се бе крила от истината, ала вече не можеше да го прави. Колкото и трудно да беше признанието, Есрахаддон беше прав.

следва продължение...