Нифрон се въздига

ГЛАВА 9 ЗАКРИЛНИКЪТ

Дъбът вклещваше в земята масивни преплетени корени, недо коснати от времето. В селото изгаряха къщи. Нови домове биваха построявани, приютявайки разрастващите се семейства. Йлевни никнеха на нявга пусти земи. Ала тук, на този хълм, времето бе застинало - по подобие на Гутария.

Застанал под клоните му, Ейдриън отново се чувстваше млад.

Тук, под това дърво, бе целунал за пръв път Арбър, дъщерята на обущаря. С Дънстън си я бяха оспорвали с години, ала Ади я бе целунал първи. Това бе и причината за сбиването с Дън. Приятелят му трябваше да премисли, преди да се включи в боя. Бе виждал как Ади тренира с баща си и със собствените си очи бе съзрял как набива стария надзирател, задето напляскал Уили - техен приятел. Надзирателят бе прекалено посрамен, за да докладва на управителя, че четиринадесетгодишно хлапе го е пребило. Така че уменията на Ади бяха добре известни на Дън, ала яростта бе надвила разсъдъка.

Когато Дънстън бе узнал за случилото се, се беше хвърлил към Ади, който инстинктивно отстъпи настрана и го повали. Падайки, Дън си беше ударил главата в камък и загуби съзнание, кървейки обилно. Ужасеният Ейдриън го бе отнесъл на ръце в селото, убеден, че е убил най-добрия си приятел. Дън се възстанови, но Ади не можа. Вече не продума на Арбър. Три дни по-късно си бе отишъл.

Ейдриън се отпусна на земята и опря гръб в стария дънер. Винаги бе идвал тук като малък, за да размисли. От това място се виждаше цялото село и околните хълмове - хълмове, които го бяха зовали; хоризонт, нашепвал нявга за приключения и слава.

Ройс и Ариста щяха да се чудят къде е. Обикновено не си позволяваше волности при мисия.

Мисията!

Несъзнателно тръсна глава. Това беше мисия на Ройс, не негова. Бе удържал на думата си досега, оставаше само Ариста да се срещне с Гаунт. Когато това станеше, задачата щеше да е приключена и щеше да постави край на кариерата му в света на интригите. Завършването на кръга позволяваше поставянето на ново начало.

Край средата на селото се виждаше ковачницата - лесно откроима по издигащия се черен пушек. Часове бе работил с духалата. Помнеше звука на ковачницата, болката в ръцете. В онези времена знанията му за света се простираха до това дърво. Не можеше да си представи какъв ли би бил животът му, ако беше останал. Едно беше сигурно: по ръцете си щеше да има повече мазоли и по-малко кръв.

Ами ако бях взел Арбър за своя жена? И имах собствени деца? Як, здрав син, който да се оплаква от работата с меховете и щеше да целуне първото си момиче при това дърво? Бих ли открил доволство, правейки палешници и гледайки как татко се усмихва, докатоучи внука си да се дуелира по подобие на простолюден Пикъринг? Ако бях останал, дали точно сега нямаше да седя тук, мислейки за семейството си долу в селото? Дали татко щеше да умре спокоен?

Въздъхна тежко. За съжаление друг лек освен забравата нямаше. Затвори очи. Не искаше да мисли. Птичата песен го унесе в дрямка, от която го изтръгна тропот на копита.

Ройс започваше да се притеснява. Отново се наслаждаваха на гостоприемството на селския пекар. Арбър приготвяше яхния за вечеря, а Дънстън доставяше хляб в господарското имение. Ариста предложи услугите си, ала повече пречеше, отколкото помагаше. Арбър изглежда нямаше нищо против. Двете бяха вътре, разговаряйки и смеейки се. Ройс стоеше навън и наблюдаваше пътя с неспокойно усещане.

Усещаше селото по различен начин. Тази вечер във въздуха се долавяше някакво напрежение. Нейде в далечината пролая куче. Чувстваше нервност във въздуха, от земята и камъните се излъчваше мрачно предчувствие. Преди Авемпарта го бе смятал за интуиция, ала сега се чудеше. Елфите получаваха енергия от природата. Разбираха гласовете на реките и шепота на листата.

Дали съм наследил и това?

Стоеше неподвижен, оглеждащ пътя, дюкяните, къщите и тъмните места помежду им. Надяваше се да зърне връщащия се Ейдриън, ала усети нещо друго.

- Зелето се слага накрая - обясняваше Арбър. Стените приглушаваха гласа й. - Нарязваш го на по-малки парченца, ей така. Дай да ти покажа.

- Съжалявам - отвръщаше Ариста. - Нямам много опит в кухнята.

- Сигурно е великолепно да имаш слуги. Дън не печели особено, няма достатъчно хора, които да купуват хляба му.

Ройс се съсредоточи върху улицата. Слънцето бе залязло, здрачът бе започнал да обвива селото. Бе насочил поглед към свещоливницата, когато забеляза движение край конюшнята. Вглеждайки се по-внимателно, не видя нищо. Би могло да е наглеждащият животните Хоби, ала образът бе изчезнал тъй бързо, че Ройс отхвърли тази възможност.

Крадецът се сля със сенките под пивоварната на Армигил и се запромъква към конюшнята. Влезе отзад, покатервайки се в плевника. Прясно сено заглушаваше движенията му. Ясно различи гърба на стояща край прага фигура, гледаща към улицата.

- Мръднеш ли, умираш - прошепна в ухото му Ройс. Мъжът застина.

- Дъстър? - попита той?

Ройс го обърна.

- Етчър, какво правиш тук?

- Срещата е уредена. Пратиха ме да ви съобщя.

- Бързо свършено.

- Тази сутрин получихме новините и не щадих коня. Срещата е насрочена за тази вечер в руините на Амбертън. Трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем навреме.

- Не можем да тръгнем точно сега. Ейдриън го няма.

- Не можем да чакаме. Хората на Гаунт са подозрителни, мислят, че това е имперски капан. Ще изчезнат, ако не се придържаме към плана. Не тръгнем ли сега, няма да имаме друга възможност.

Ройс тихичко изруга. Вината беше негова, трябваше да последва Ейдриън. Сега кой го знае къде се беше запилял. Етчър беше прав, мисията стоеше на първо място. Щеше да остави съобщение за Ейдриън при пекарите и да отведе принцесата до срещата.

Влажният аромат на варено зеле изпълваше помещението. Запалените от Ариста свещи потрепнаха при отварянето на вратата. Арбър разбъркваше яхнията, а Ариста подреждаше масата. Двете сепнато вдигнаха глави.

- Ейдриън мяркал ли се е?

- Не - отвърна Ариста.

- Трябва да вървим - каза й Ройс.

- Сега? Ами Ейдриън?

- Ще трябва да ни настигне. Събирай си багажа.

Ариста се поколеба за миг, сетне се отправи към склада, за да си вземе нещата.

- Не можете ли да останете за вечеря? - попита Арбър. - Почти е готово.

- Трябва да тръгваме. Имаме...

Ройс спря, чувайки тропота на теглещ каруца пришпорен кон. Звукът спря точно пред вратата, тъй близо, че чуха как коларят поставя спирачката. Миг по-късно през вратата влетя Дънстън.

- Ейдриън е арестуван! - трескаво изрече той, сетне посочи към Ариста и

Ройс. - Стюардът е наредил и вас да задържат.

- И тях? - Арбър бе шокирана. - Но защо?

- Управителят се е лъгал. Изглежда Лурет има повече влияние -промърмори Ройс. - Да тръгваме.

- Войнците на Негова светлост бяха почти след мен, като тръгвах по хълма. Тук ще са след минути.

- Конят ми е край реката - рече Етчър. - Може да носи двама.

Ройс бързо преценяваше рисковете.

- Отведи я ти тогава - каза на младия гилдичар. - Аз ще видя какво мога да направя да помогна на Ейдриън. Ако имам късмет, ще ви настигнем. Ако не, няма да има значение.

Той погледна към Ариста.

- От това, което чувам за твоя човек, той ще се погрижи за без опасността ти.

- Не се притеснявай за мен - принцесата се втурна към вратата, понесла торбите си. - Ще се оправя. Погрижи се за Ейдриън.

Поемайки една от чантите и ръката на принцесата, Етчър я издърпа в нощта и двамата изчезнаха между постройките.

Ройс се покатери върху покрива на къщата. Сви се в сянката на комина и се заослушва. Видя около половин дузина мъже с факли бързо да се движат по главната улица, идващи откъм имението. Първо спряха в конюшнята, сетне отидоха при пекаря.

- Къде са странниците, които са били със сина на стария ковач? - поиска да узнае гръмък глас, който Ройс не бе чувал преди.

Крадецът чу трясък, последван от изпищяването на Арбър и звука на потрошена мебел.

- Конете им все още са тук. Видяхме те да бързаш насам, за да ги предупредиш. Къде са?

- Оставете го! - изпищя Арбър. - Избягаха, като чуха, че идвате. Не знаем къде. Нищо не ни казаха.

- Ако лъжете, ще бъдете обесени, ясно ли ви е това?

Настъпи кратка тишина.

- Разпръснете се по двойки. Вие двамата поемете моста. Ти и ти претърсете полетата. Вие пък започнете да претърсвате врата по врата. До второ нареждане на всички обитатели на Хинтиндар се забранява да напускат домовете си. Арестувайте всеки, излязъл навън. Мърдайте!

Мъжете, удобно откроявани от факлите, се пръснаха из селото. Ройс ги гледаше как се щурат. Хвърли поглед към мрачните поля. Етчър щеше без проблеми да се измъкне от пешите търсачи. Щом стигнеше до коня си, двамата с принцесата щяха да са изчезнали. Бе свършил работа, Ариста беше на път. Сега му оставаше да се тревожи единствено за Ейдриън.

Затворът в имението бе по-скоро стар кладенец. Принуден да се спусне по едно въже, Ейдриън остана пленен на дъното. Зачака мълчаливо, вдигнал глава към звездите. Изгряващата луна хвърляше бледо сияние върху част от стената. Пълзене на лунното петно отчиташе бавното движение на нощта.

Студена вода се просмукваше между стените и се отцеждаше в локвица на дъното. Когато краката му се умориха, Ейдриън бе принуден да седне в нея. Скритите под водата остроръби камънаци допринесоха за лошото му настроение. Не след дълго студът го принуди да се изправи отново.

Лунната светлина бе изминала повече от половината път, когато Ейдриън чу гласове над главата си. Появиха се тъмни силуети, желязната решетка с изскърцване бе преместена. Спуснаха въже. Ейдриън реши, че са размислили и понечи да се хване, когато видя, че по него слиза друга фигура.

- Айде вътре - нареди някой на повърхността и се изсмя. Гласът му отекна. - Тука държим плъхаците!

Фигурата беше ловка и слезе бързо.

- Ройс? - запита Ейдриън. - Хва... хванали са теб?

Въжето бе дръпнато и решетката отново застана на пост.

- В общи линии - отвърна партньорът му, оглеждайки се. - Няма особени удобства.

- Не мога да повярвам, че са те заловили.

- Не беше лесно. Не са особено умни - Ройс протегна ръка и прокара пръсти по блестящите стени - Това пресъхнал кладенец ли е?

- На Хинтиндар голям затвор не му е нужен - Ейдриън тръсна глава. -Значи си се оставил да те заловят?

- Коварно, не смяташ ли?

- О, брилянтно.

- Сметнах, че това е най-лесният начин да те открия - Ройс изджапа във водата и се намръщи. - А твоето оправдание какво е? Да не са дошли с две дузини тежковъоръжени воини?

- Бях заспал.

Ройс го изгледа скептично.

- Да кажем, че бях в позиция, която изискваше от мен да убивам хора, а аз избрах да не го правя. Това е моят дом, не искам да ме знаят като убиец.

- Значи все пак е хубаво, че не прерязах нечие гърло. По-умен съм, отколкото смятах.

- Оценявам гениалността на плана ти - Ейдриън вдигна глава. - И как ще се измъкнем?

- Все някога Лурет ще ни извлече и ще ни прати да служим във войската, както се закани. Ще прекараме няколко дни с императорската армия, ще узнаем, каквото можем и ще се измъкнем. Наученото ще докладваме на Олрик за бонус.

- Ами Ариста?

- Тя е на път да се срещне с Гаунт. Етчър пристигна привечер и я пратих с него. Тя най-вероятно ще остане с Дигън, пращайки новини в Меленгар.

- А ако Гаунт откаже?

- В негов интерес е да се погрижи за безопасността й. Няма да я предаде на империята. Вероятно ще я върне в Меленгар по море. Всъщност дори е по-добре, че не сме с нея. Ако Мерик наистина се навърта наоколо, със сигурност би бил по-заинтересуван от мен, отколкото от нея. Работата ни е приключена.

- Предполагам поне за това трябва да съм благодарен.

Ройс се изкикоти.

- Какво?

- Мислех си за Мерик. Няма си представа къде съм. Изчезването ми ще го влуди.

Ейдриън седна.

- Водата не е ли студена? - попита Ройс с недоволна физиономия.

Партньорът му кимна:

- А има и назъбени скали по дъното.

Ройс погледна към отвора, сетне стисна зъби и бавно се отпусна до Ейдриън.

- Да, наистина е много удобно.

Няколко минути помълчаха, слушайки как вятърът фучи. Понякога издаваше напевен звук. На неравномерни интервали водни капки падаха във водата с изненадващо гръмко цопване.

- Досещащ се, че вече се оттеглям.

- Предположих - Ройс се пресегна, извади камъче изпод себе си и го захвърли настрана.

- Мислех си да се върна тук. Може би Гримболд ще има нужда от помощ, или пък Армигил. Тя вече остарява и с радост ще се съгласи да има помощник. Бъчвите са тежки, не е лесно да се вари бира.

Лунната светлина разкри лицето на Ройс. То бе напрегнато.

- Зная, че не си особено доволен, но имам нужда от промяна. Не казвам, че ще остана тук вечно. Вероятно няма, но като начало... Смятам го за тренировка за мирен живот.

- Това ли искаш, мирен живот? Няма вече мечти за слава?

- Те са именно това, Ройс, мечти. Време е да го осъзная и да продължа.

Ройс въздъхна:

- Трябва да ти кажа нещо. Трябваше да ти го кажа преди много време, но... страхувах се да не направиш някоя глупост - той поспря. - Не, не е това. Всъщност ми трябваше време да разбера, че имаш правото да знаеш.

- Какво да зная?

Ройс се огледа:

- Изобщо не съм си представял, че ще бъде в подобно място, но трябва да призная, че конфискуването на оръжията ти може да е от полза.

Той извади писмото на Данбъри.

- Откъде го имаш?

- От Ариста.

- Защо не са ти го взели?

- Шегуваш ли се? Буквално трябваше да им припомня да ми вземат кинжала. Не са особено свикнали с крадците, още по-малко с такива, които се предават сами - Ройс му подаде бележката. - За какво си мислиш, когато четеш това?

- Че баща ми е умрял изпълнен с болка и съжаление. Повярвал е в думите на себичен петнадесетгодишен младок, че е бил страхливец и че си е пропилял живота. Не стига, че го изоставих, ами трябваше и да го опетня така, преди да си тръгна.

- Ейдриън, не смятам, че писмото има общо с напускането ти. Смятам, че се отнася за предците ти. Струва ми се, че баща ти се е опитвал да ти каже нещо за твоето минало.

- Откъде знаеш? Никога не си го срещал. Говориш безсмислици.

Ройс въздъхна.

- Миналата година в Авемпарта Есрахаддон използва магия, с която да открие наследника.

- Помня. Казвал си ми и преди.

- Но не всичко. Заклинанието намира не точно наследника, а вълшебните амулети, носени от него и закрилника му. Есрахаддон ги изработил, за да открие с магия носителите и да попречи на другите магьосници да ги намерят. Както ти казах, не разпознах лицето на наследника. Беше някакъв русоляв тип, когото не съм виждал преди.

- Не зная, поне не съм убеден. Винаги съм смятал, че Есра ни използва. Това е главната причина, поради която не ти казах. Исках да се убедя, че е истина, ето защо те помолих да дойдеш на тази мисия и те доведох тук.

Ройс поспря за миг, сетне попита:

- Откъде имаш амулета, който носиш под ризата си?

- Казах ти, татко...

Ейдриън замлъкна, взирайки се в Ройс. Ръката му несъзнателно се протегна към медальона.

- Наследника не разпознах... ала пазителя познах. Баща ти е имал тайна, Ейдриън, голяма тайна.

Ейдриън продължаваше да се взира в партньора си. Умът му се върна назад, към дните, в които баща му прекарваше приведен над наковалнята, изработвайки палешници и брани. Спомни си как Данбъри му изръмжаваше да почисти ковачницата.

- Не - рече Ейдриън. - Баща ми беше ковач.

- Колцина ковачи научават синовете си на древните тешлорски бойни умения, по-голямата част от които са изгубени от векове? Откъде си взел огромния меч, който винаги носиш на гърба си? И той ли е бил на баща ти?

Ейдриън бавно кимна и усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Никога не бе казал на Ройс за това. Не бе казал никому. Бе взел меча в нощта, когато напусна. Нуждаеше се от него. В работилницата на баща му често имаше по няколко оръжия, ала вземането на едно от тях щеше да коства на стареца пари. Вместо това бе взел единственото оръжие, чиято липса чувстваше, че баща му няма да усети. Родителят бе криел дългия меч в кухина под петата дъска. Данбъри го бе изваждал само веднъж, когато майката на Ейдриън бе още жива. Самият Ейдриън тогава трябва да е бил много малък, защото споменът бе смътен. Майка му спеше. Нещо го бе събудило. Тихо изпълзявайки от леглото, откри баща си в работилницата. Баща му пиеше пивото на Армигил и седеше на пода в сиянието на пещта. Б ръцете си бе държал огромния меч и му говореше като на жив човек. Плачеше. Това бе единственият път през тези петнадесет години, когато Ейдриън бе видял баща си да плаче.

- Направи ми една услуга. Прочети това отново, само че този път си представи, че не си избягал. Прочети го, все едно двамата се разбирате и баща ти се гордее с тебе.

Ейдриън вдигна пергамента към лунната светлина и зачете.

Ади,

надявам се, че това писмо ще достигне до теб. Важно е да знаеш за наличието на причина, поради която не трябва да използваш уменията си за пари или слава. Трябваше да ти кажа истината, ала болката ми бе прекалено голяма. Сега мога да призная пред теб, че се срамувам от живота си, срамувам се от това, което не успях да направя. Предполагам си бил прав. Аз съм страхливец. Разочаровам всички. Надявам се да ми простиш, ала аз самият не мога да си простя.

С обич, баща ти

Преди да се родиш, в деветдесет и втора, загубено бе ценното и новата опора. В треп на клепка, в тропот на сърцата Свещта изгасна - моя бе вината.

Сред боров лес вървяха крал и рицар; на рат поел, врагът ги предизвика.

Избиха се взаимно във бойната кланица, лишен от своя крал, заплака горко рицар.

На тайни и загадки проклетия решенье знайните легенди крият.

Ответа търси, ако можеш узнавай На тъгата лицето, мъжът как сживява.

- Осъзнаваш, че дългият меч е рицарско оръжие, нали? - попита Ройс.

Ейдриън кимна.

- И че твоят меч е доста стар?

Ейдриън кимна отново.

- Смея да твърдя, че е на над деветстотин години. Смятам, че си наследник на Джериш, Закрилникът на Наследника - каза му Ройс. - Макар може би не буквално. Доколкото знам, потеклото на Наследника се предава по кръвна линия, но пазителят трябва само да предаде уменията си. Така следващият не е задължително да е негов син.

Ейдриън се взираше в Ройс. Не знаеше как да реагира. Част от него бе развълнувана и освободена, а друга бе убедена, че Ройс си е изгубил ума.

- И си го крил от мен? - удивен попита Ейдриън.

- Не исках да ти кажа, докато не бъда сигурен. Подозирах, че Есрахаддон ни манипулира.

- Не смяташ ли, че и аз бих помислил същото? За какъв ме взимаш? Нима си работил дванадесет години с мен, защото смяташ, че съм глупав? Нямаш ми доверие да решавам за себе си, така че го правиш вместо мен?

- Сега ти казах, не е ли така?

- След цяла година, Ройс! - изкрещя Ейдриън. - Не смяташе ли, че това е важно за мен? Когато ти казах, че съм нещастен заради чувството на безцелност и непълноценност - че ми трябва някаква кауза - не си ли помисли, че защитата на Наследника попада в тази категория?

Боецът невярващо поклати глава.

- Ти, надменен, манипулативен, лъжлив...

- Никога не съм те лъгал.

- Не, само си скрил истината, което за мен е лъжа, ала за твоя извратен ум е добродетел!

- Знаех си, че ще реагираш така - рече Ройс с превъзхождащ тон.

- А как очакваше да реагирам? Ей, мерси, друже, задето имаш тъй ниско

мнение за мен, че не можеш да ми кажеш истината за собствения ми живот.

- Това не е причината, поради която не ти казах.

- Каза, че била тази!

- Зная!

- Значи отново лъжеш?

- Ако още един път ме наречеш лъжец...

- И какво? Какво? Ще се биеш ли?

- Тук е тъмно.

- Обаче няма къде да се скриеш. Заплаха си само докато те спипам. Трябва само да ти сграбча вратлето. Колкото и да си бърз, докопам ли те веднъж - край.

Внезапно отгоре им се посипа ледена вода. Ейдриън погледна нагоре и видя силуети.

- Тихо там! - провикна се глас. - Негово превъзходителство иска да поговори с вас.

Една глава изчезна, за да бъде заменена от друга.

- Аз съм Лурет, императорски представтел на Нейно Високопреосвещенство, императрица Модина Новронска. Заради съучастието, което сте оказали на член от меленгарския царски двор до враговете на Нейно Високопреосвещенство, националистите, двамата сте обвинени в шпионаж и ще бъдете обесени след три дни. Ако желаете присъдата ви да бъде заменена с доживотен затвор, трябва да ми разкриете местоположението на принцеса Ариста Есендън от Меленгар.

Никой от двамата не продума.

- Кажете къде е - или ще бъдете обесени веднага щом селският дърводелец изработи читави бесилки!

Отново мълчание.

- Много добре, вероятно ден-два гниене тук ще ви накарат да си промените мнението - той се обърна към тъмничаря. - Никаква храна или вода. Това ще помогне да си поразвържат езиците. Пък и няма причина да ги хабим.

Фигурите край отвора на кладенеца изчезнаха.

- Откъде знае? - прошепна Ейдриън.

По лицето на Ройс премина сянка.

- Какво има?

- Етчър. Той е къртицата в Диаманта.

Ройс изрита стената, разплисквайки вода.

- Как е възможно да съм бил толкова сляп? Той е бил този, който е запалил лампата край реката, давайки знак на преследващата ни лодка. Единствената причина, поради която той не се сети да погледне крилата на мелницата бе, че за него нямаше значение. Обзалагам се, че дори не е казал на Прайс къде сме, така че Диамантът няма да ни намери. Вероятно край Амбертън има засада - може би по-рано.

- Но защо му е да я отвежда там? Защо просто не я предаде на Лурет?

- Обзалагам се, че това е дело на Мерик. Той не иска някакъв имперски клоун като Лурет да обере лаврите. Принцесата е стока, която може да бъде продадена на империята или да бъде освободена срещу откуп. Ако Лурет я докопа, Мерик няма да получи нищо.

- Тогава защо изобщо му е казал?

- Подсигуряване. Преследвани от местните, няма да ни остане време да се замислим над историята на Етчър. Убеден съм, че е целяло да ускори заминаването ни, ала нещата са се развили още по-добре от очакваното, защото те заловиха, а аз реших да остана, за да ти помогна.

- И си пратил Ариста сама с Етчър.

- Сега тя пътува към Мерик или Гай. А може би и към двамата. Вероятно ще я задържат и ще искат от Олрик да предаде Медфорд. Което той няма да стори, естествено. Пикъринг няма да му позволи.

- Не мога да повярвам, че Олрик изобщо я е пратил. Идиот! Защо не е избрал представител, който не е член на династията. Защо точно нея?

- Не я е пратил - отвърна Ройс. - Съмнявам се, че някой в Медфорд си има представа къде е тя. Принцесата прави това на своя глава.

- Какво?

- Пристигна в „Розата и бодилът“ сама. Някога виждал ли си я да ходи където и да е без телохранител?

- Тогава защо я...

- Защото ми трябваше предлог да те замъкна тук, за да разбера дали Есрахаддон лъже.

- Значи вината е моя? - попита Ейдриън.

- Не, на всички ни: твоя, задето искаше да се оттегляш; моя, защото не ти казах истината; на Ариста, защото е меко казано неблагоразумна... Дори на баща ти, задето не ти е казал кой си.

Помълчаха.

- И какво ще правим сега? - най-сетне рече Ейдриън. - Първоначалният ти план вече е неприложим.

- И защо все аз трябва да измислям плановете, господин Не съм глупак?

- Защото по отношение на живота си аз трябва да избирам; ала когато става дума за измъкване от затвор, дори и жалък като този, ти си експертът.

Ройс въздъхна, оглеждайки стените.

- Впрочем - рече Ейдриън, - каква беше истинската причина да не ми кажеш?

- Моля?

- Преди малко спомена...

- А, да - крадецът продължи да изучава стените. Изглеждаше потънал в работата си. Тъкмо когато Ейдриън реши, че няма да получи отговор, партньорът му го опроверга. - Не исках да си тръгнеш.

Ейдриън едва не се изсмя, мислейки, че това е шега, сетне за малко да си прехапе езика. Трудно бе да мисли за Ройс като нещо различно от коравосърдечен. Тогава осъзна, че партньорът му никога не бе имал семейство, а приятели имаше съвсем малко. Бе отраснал кръгъл сирак по улиците на Ратибор, крадейки храна и дрехи, най-вероятно отнасяйки полагаемия се за това бой. Вероятно се бе присъединил към Диаманта не само от желание за печалба, но и като начин да стане част от общност. Само след няколко години го бяха предали. В този миг Ейдриън осъзна, че Ройс не гледа на него като на свой партньор, а като на част от семейството. Заедно с Гуен и Аркадиус, Ейдриън бе единственият му близък.

- Готов ли си? - попита крадецът.

- За какво?

- Обърни се. Заставаме гръб до гръб и сключваме ръце.

- Шегуваш се. Няма да опитваме това отново - измъчено каза Ейдриън. -С часове седях в студената вода. Ще се схвана.

- Знаеш ли друг път за нагоре? - попита Ройс и боецът поклати глава. Крадецът погледна нагоре. - Дори не е толкова високо, колкото последния път. Пък и е по-тясно, така че ще е по-лесно. Изправи се и се изпъни. Нищо ти няма.

- Ами ако пазачът горе чака с тояга?

- Искаш ли да излезеш или не?

Ейдриън пое дълбоко дъх.

- Още съм ти ядосан - рече, обръщайки се и сключвайки ръце с тези на Ройс.

- В момента и аз самият не съм особено доволен от себе си.

Започнаха да се оттласкват от стените, бавно издигайки се нагоре.

Моментално краката на Ейдриън изразиха остър протест от усилието, ала ръцете също поемаха част от напрежението.

- Облегни се по-силно - каза му Ройс.

- Не искам да те смажа.

- Нищо ми няма. Просто се облегни назад.

Първоначално движението им бе тромаво, а усилието - огромно, ала скоро влязоха в ритъм.

- Стъпка - прошепна Ройс. Натискът, който си оказваха един на друг, бе достатъчен, за да ги задържа.

- Стъпка.

Отново приплъзнаха крак по камъните. Заради оттичащата се по тях вода бяха хлъзгави. Ейдриън внимателно поставяше стъпало на по-сухите места, използвайки фугите. Ройс бе далеч по-добър и вероятно изпитваше нетърпение от бавния им прогрес. За Ейдриън бе по-неудобно. Краката му бяха по-дълги и по-силни, често трябваше да си припомня да не натиска прекалено силно.

Най-сетне се издигнаха над влажните камъни и се заизкачваха по-уверено. Вече бяха достатъчно високо да си счупят костите при падане. Ейдриън започна да диша тежко, целият бе плувнал в пот. По лицето му се стече капка, увиснала на върха на носа му. Над главата си видя решетката, сега станала по-голяма, но все още влудяващо далеч.

Ами ако не успеем? Как ще слезем долу - освен с падане?

Ейдриън прогони тази мисъл и се концентрира. Нищо хубаво нямаше да произлезе от очакването на провал. Вместо това се насили да мисли за Ариста, препускаща към смъртта или пленничеството си. Трябваше да успеят - и то бързо - преди краката му да изгубят силата си. Те вече потреперваха от изтощение, изморени от напрежението.

Наближиха върха. Ройс спря да отброява стъпките. Ейдриън гледаше в стената, но усети Ройс да повдига глава.

- Спри - прошепна крадецът. Задъхани, те освободиха ръцете си и се хванаха за решетката. Давайки почивка на изтерзаните си крака, за минутка увиснаха на ръце. Прекрасно бе да се оттече умората. Ейдриън удовлетворено затвори очи.

- Добри и лоши новини - рече Ройс. - Пазачи няма, обаче е заключена.

- Можеш да направиш нещо по въпроса, нали?

- Секунда само.

Усети как Ройс се движи около него.

- Така.

Последва нова кратка пауза. Пръстите на Ейдриън започваха да го болят.

- Добре, плъзгаме наляво. Готов ли си? Вдигни крака.

Решетката бе по-лека от*очакваното и се премести с лекота.

Изскочиха от кладенеца, отпускайки се на влажната трева за миг, за да си поемат дъх. Бяха сами в тъмно ъгълче в градината на имението.

- Ще проверя къщата. Ти се погрижи за коне.

- И не убивай никого - вметна Ейдриън.

- Ще се постарая, обаче ако попадна на Лурет...

- Него може.

Ейдриън предпазливо пое към обора. Конете се сепнаха при вида му, пръхтейки и движейки се неспокойно в отделенията. Грабна първите седло и юзда, попаднали му пред очите; установи, че бяха странно познати. Сивата кобила на Ариста, неговият кон и Мишка бяха сред останалите животни.

- Спокойно, момиче - прошепна Ейдриън, докато оседлаваше два коня. Приключваше с оглавника на Мишка, когато Ройс се появи, нарамил мечове.

- Оръжията ви, рицарю.

- Лурет? - попита Ейдриън, докато се въоръжаваше.

Ройс издаде разочарован звук:

- Не го видях. Всъщност не видях никого. Местните лягат рано.

- Прости хорица сме.

- Мишка? - промърмори Ройс. - Просто не мога да се отърва от тоя кон.

Ариста узна, че язденето без седло е значително по-неудобно. Етчър допринасяше за мъките й, като поддържаше тръс. Главата на Ариста я заболя. Помоли го да забави скоростта, но той не й обърна внимание. Не след дълго животното само забави ход. Беше се запенило, Ариста усещаше потта му да се просмуква в роклята й. Етчър не спря да рита коня, докато последният отново не запрепуска. Когато изтощеното животно заходи отново, крадецът го зашиба с края на юздите. При един от ударите уцели бедрото на Ариста. Тя изскимтя, но и това бе игнорирано. Най-накрая Етчър се отказа и остави животното да почине. Тя попита накъде отиват и защо бързат толкова. Ала пак не последва реакция, той дори не се обърна. След около една-две мили отново пришпори коня в тръс. Държеше се, сякаш нея я нямаше.

С всеки подскок на гърба на коня принцесата осъзнаваше все по-ясно уязвимостта си. Беше сама с непознат из горите на Ренидд, където всяка овластена фигура можеше да я залови. За Етчър знае

ше само, че е със съмнителен морал. Едно нещо беше да се доверява на Ейдриън и Ройс, а съвсем друго да се метне на коня с непознат, отвеждащ я сред пустошта. Ако бе премислила, ако само бе имала време да премисли, щеше да откаже, ала сега вече бе твърде късно. Яздеше, осланяйки се на милостта на опасен човек във враждебна земя.

Мълчанието му с нищо не облекчаваше страха й. Етчър надминаваше дори Ройс. Не продума нищо. Попрището на крадец не бе вероятно да привлече общителни, ала той изглеждаше самата крайност. Но може би това беше добре. Някой като него вероятно бе общувал само с мургави, лесни жени в парцаливи рокли. Сигурно беше вълнуващо да язди из дивотата с притисната към гърба му бла городничка - и то принцеса на всичкото отгоре.

Какво да правя, ако ме нападне?

Един сносен писък би събрал дузина пазачи в Есендън, ала откакто бяха напуснали Хинтиндар, никаква светлина не бе виждала из полята. Дори и някой да я чуеше, остатъка от живота си щеше да прекара в имперски затвор, веднага щом самоличността й бъдеше разкрита. Той можеше да прави, каквото си иска с нея. Когато приключеше, можеше или да я убие, или да я предостави на империалистите - те несъмнено щяха да го направят богат човек. Никому нямаше да мигне окото, ако я предоставеше окървавена и насинена. Съжаляваше прибързаното си бягство. Нямаше с какво да се защитава. В страничната си торба носеше само бащината четка и малко пари. Кинжалът беше някъде из багажа.

Колко ли ще ми отнеме да го намеря в тъмното?

Тя въздъхна.

Защо винаги се съсредоточавам върху негативното? Той не е направил нищо. Мълчалив е, и какво? Рискува живота си, за да ме заведе на срещата. Нервен е, напрегнат. Вероятно и той е изплашен. Толкова ли е странно, че не бърбори?Просто съм изплашена, това е. Когато човек е уплашен, всичко изглежда лошо. Не е ли възможно да не умее да говори сжени? Да е предпазлив край благороднички? Да си пести думите, за да не би нещо да бъде изтълкувано погрешно? Очевидно има причина да се притеснява. Вече го обвиних за редица престъпления, които не е извършил. Ройс и Ейдриън са достойни крадци. Защо не и Етчър?

Пътеката изчезна, вече яздеха сред полята. Изглежда се отправяха към далечен хълм. На бледния небесен фон забеляза някакви силуети. Навлязоха сред друга гора, този път през тясна просека.

Тук Етчър остави коня да ходи. Само вятърът нарушаваше тишината. Край тях проблясваха светулки. Ариста се заслуша в копитата.

Намираме се на път?

Макар да бе прекалено мрачно, принцесата разпозна звука на калдъръм.

Къде сме?

Излизайки изсред дърветата, тя видя склона на безлесен хълм, около който имаше останки от някакви постройки. Из тревата се въргаляха огромни камъни, оформяйки мрачните руини на арки и колони. Издигаха се към небето подобно на надгробни плочи, гниещите трупове и оголели кости на забравени спомени.

- Какво е това място? - попита принцесата.

Чу конско изцвилване, някъде по склона имаше запален огън. Етчър безмълвно пришпори коня. Ариста подири утеха в мисълта, че пътуването скоро щеше да свърши.

Двама мъже седяха край руините близо до върха. Бяха запалили огъня в един каменист ъгъл. Единият от тях носеше качулка, а другият бе гологлав. Моментално Ариста ги помисли за Ройс и Ейдриън.

Дали са ни изпреварили?

Приближавайки се Ариста осъзна, че е грешала. Тези мъже бяха по-млади. И двамата бяха едри поне колкото Ейдриън. Изправиха се при звука на коня и Ариста видя тъмни ризи, кожени туники и широки мечове, овесени на дебели колани.

- Закъснявате - рече качулатият. - Мислехме, че няма да дойдете.

- Вие националисти ли сте? - попита тя.

Те се поколебаха.

- Разбира се - отвърна другият.

Те се приближиха и този с качулката й помогна да слезе от коня. Ръцете му бяха едри и силни, поели теглото й с лекота. Имаше двудневна брада и миришеше на вкиснало мляко.

- Някой от вас Дигън Гаунт ли е?

- Не - отвърна качулатият. - Той ни изпрати, за да се убедим, че всичко е наред. Бие ли сте принцеса Ариста Есендън от Меленгар?

Тя се вгледа в лицата им, които до едно имаха груби изражения. Дори Етчър се взираше в нея.

- Е, си или не си? - настоя той, приближавайки се по-близо.

- Естествено че е тя! - сопна се Етчър. - Яздих дълго, така че си искам парите. И не се опитвайте да ме измамите.

- Парите? - попита Ариста.

Етчър за пореден път я игнорира.

- Не смятам, че можем да ти платим, преди да сме се убедили, че е тя. Може да е колнорска курва, която си поизмил и издокарал - с много лош резултат при това.

- Преструва се, че е от простолюдието. Мръсна е заради ездата насам. Качулатият се приближи още повече. Тя инстинктивно се отдръпна, но не беше достатъчно бърза. Той грубо я сграбчи и завъртя лицето й.

Побесняла, тя го ритна по пищяла.

Качулката изръмжа, в очите му проблесна гняв.

- Проклета кучка!

Зашлеви я силно с опакото на ръката си.

Избухналата болка я повали. Тя се намери на четири крака, стискайки тревата, за да не отхвърчи от бясно завъртелия се свят. Лицето я болеше, очите й се насълзиха.

Тримата се изсмяха.

Унижението й дойде в повече.

- Как смееш да ме удряш! - изпищя принцесата.

- Видяхте ли? - рече Етчър.

Качулатият кимна.

- Хубаво, ще ти платим. Дани, брой му двайсет златни.

- Двайсет? Стражът се съгласи на петдесет! - протестира Етчър.

- Гледай да не станат десет.

Ариста накъсано си поемаше дъх. Беше уплашена, паниката бързо я обземаше. Трябваше да се успокои - да мисли. Като през мъгла гледаше към Етчър и коня му. Нямаше шанс да грабне животното и да избяга. Краката на Етчър бяха в стремената, нямаше да може да го издърпа.

- Гай няма да остане особено доволен от това, че сте си прибрали трийсет златни.

Те се изсмяха:

- И кому смяташ ще повярва? На теб или на нас?

Ариста преценяваше огъня. Можеше да се опита да грабне пламтящ клон. Ала прецени, че разстоянието е прекалено голямо. А дори и да успееше, с него нямаше да направи нищо срещу мечове.

- Взимай двайсетака и си затваряй проклетата уста, да не останеш без нищо.

Помисли си да побегне.

Нанадолнище е, в мрака бих могла... Не, не съм достатъчно бърза, а и хълмът е оголен.

Трябваше да пробяга целия път до гората, преди да има макар и малка надеждица да се измъкне. Етчър винаги можеше да я настигне с коня си. Сетне щяха да я набият и вържат, всяка надежда щеше да бъде загубена.

- Не си и го помисляй, мухльо - казваше в този момент онзи с качулката.

Етчър се изплю.

- Давай двайсетте.

Качулката му подхвърли дрънкаща кесия и Етчър я улови с навъсено изражение.

Ариста заплака. Времето изтичаше. Беше безсилна, не можеше нищо да стори. Каква полза от титлата й? Не можеше да се защитава. Магията също нямаше да е от полза. Можеше само да ги накара да кихнат, сега това нямаше да помогне.

Къде са Ройс и Ейдриън ? Къде е Хилфред ? Как може да съм толкова вироглава? Няма ли кой да ми помогне?

Етчър си тръгна, без да й каже и дума - нищо необичайно.

- Значи така изглежда една принцеса? - рече качулатият. - Нищо специално, а? Не мязаш по-различна от брантиите, с които съм спал.

- Не знам - отвърна другият. - Изглежда по-добре от това, което аз съм видял. Метни въжето. Искам да си изкарам добре, не да ме изподерат.

Кръвта й изстина. Побиха я тръпки. Със сълзи гледаше как той се отправя да вземе въжето.

Никой мъж не я бе докосвал досега. Никой дори не смееше и да си го помисли, защото в Меленгар това означаваше смърт. Нямаше среднощни срещи или любовни истории. Никой дори не бе откраднал и целувка, а сега... Гледаше как онзи с наболата брада се приближава към нея с въже в ръка.

Само да бях научила нещо по-полезно от гъделичкане на носове и кипене...

Тя спря да плаче. Не осъзна, ала бе спряла и да диша.

Ще проработи ли?

Нямаше какво друго да опита.

Мъжът се ухили очаквателно, когато Ариста затвори очи и започна тихо да напява.

- Я гледай. Май й харесва^Лидеята, изнася ни серенада.

- Може да е някакъв благороднически ритуал.

Принцесата едва дочуваше гласовете им. Още веднъж, използвайки метода за съсредоточаване, показан й от Есрахаддон, тя фокусира ума си. Вслуша се в ровещия из тревата вятър, жуженето на комарите, бръмченето на светулките и песента на щурците. Почувства звездите и усети земята. Тук се криеше сила. Тя я придърпа към себе си, вдишвайки я, изпълвайки тялото си с нея, съсредоточавайки я в ума си.

- Как я искаш?

- С ръцете зад гърба ме устройва, но може би трябва да я питаме как на нея й харесва - двамата се изсмяха отново. - Кой ги знае какво им допада на благородните.

Тя мърмореше, формулирайки словата, скулптирайки силата. Насочи елементите, давайки им посока и цел. Изгради заклинанието както преди, ала този път го промени. Напрегна се, променяйки тона, за да измести фокуса.

Щурците замлъкнаха, светулките спряха брачните си танци. Дори и нежният ветрец вече не подухваше. Единственият звук бе все по-силният глас на Ариста.

Принцесата усети как онзи я изправя на крака и извива ръцете й зад гърба. Тя не му обърна внимание, съсредоточавайки се вместо това върху движенията на пръстите си, като че свиреше на невидим музикален инструмент.

Точно когато грубото въже докосна китките й, двамата започнаха да крещят.

Руините на Амбертън бяха пръснати по върха на хълма. Колони, мраморни стъпала и стени лежаха натрошени. Само три дървета стояха близо до върха на безлесния хълм - и трите представляваха безлистни трупове, подобни на останалите руини: останали дълго след като им бе изтекло времето.

- Там има огън, но виждам само Ариста - рече Ройс.

- Примамка?

- Вероятно. Ще тръгна първи. Може би ще успея да я освободя, преди да са ни надушили. В краен случай поне ще задействам клопката и така ти ще можеш да се втурнеш.

Хълмът бе много тих и това притесняваше Ройс. Чуваше в далечината изпръхтяването на конете и пропукването на лагерния огън, ала нищо друго. Бяха препускали насам с цялата възможна скорост, ала крадецът продължаваше да се притеснява, че са стигнали прекадено късно. Бе сигурен, че е мъртва. Сега беше объркан. Нямаше съмнение, че жената край огъня е Ариста.

Тогава къде е Етчър? Къде са онези, с които е трябвало да се срещнат ?

Тихо се промъкна напред, ловко заобикаляйки зеленика. Полувкопани в земята камъни и наклонени скали правеха от преминаването

предизвикателство. Обиколи веднъж и не откри часовои или някакво движение.

Покатери се по-нагоре и попадна на две тела. Мъжете бяха мъртви, но все още топли - всъщност не просто топли, направо... горещи. Нямаше рани, никаква кръв. Ройс пое към върха, крачейки към огъня. Принцесата стоеше свита край него, тихо взирайки се в пламъците. Беше сама, дори без багажа си.

- Ариста? - прошепна той.

Тя бавно го погледна, като че главата й тежеше повече от обичайното. Блясъкът на огъня се лееше по лицето й. Очите й изглеждаха зачервени и подпухнали. На една от бузите й имаше белег.

- Аз съм, Ройс. Добре ли сте?

- Да - отвърна тя. Гласът й беше слаб и отнесен.

- Сама ли сте?

Тя кимна.

Ройс пристъпи в светлината на огъня и зачака. Нищо не се случи. Лек летен ветрец галеше тревата и раздухваше пламъците. Над тях сияеха звездите, конкурирани единствено от луната, отговорна за нощните сенки. Принцесата стоеше като статуя. Само ръцете й преобръщаха четката с перЛена дръжка. Колкото и спокойна да изглеждаше сцената, сетивата на Ройс бяха напрегнати. Мястото го караше да се чувства напрегнат. Старите мраморни блокове, потрошени и повалени, стърчаха от земята като зъби. Още веднъж се зачуди дали някак не се докосва до елфическото си потекло, усещайки повече, отколкото можеше да бъде видяно, възприемайки потънала в миналото памет.

Зърна движение по склона. Ейдриън се катереше към тях, спирайки за миг при телата, преди да продължи.

- Къде е Етчър? - обърна се Ройс към принцесата.

- Тръгна си. Било му е платено от Луис Гай да ме предаде на някакви мъже.

- Да. Осъзнахме това с малко закъснение. Съжалявам.

Принцесата не изглеждаше добре. Беше прекалено тиха. Очакваше гняв или облекчение, ала застиналостта й беше изнервяща. Нещо се бе случило - нещо лошо. Нямаше други следи за насилие освен белега на бузата. Дрехите й бяха непокътнати. Нямаше разкъсани места. Забеляза няколко тревички и кафяво листо, заплетени в косата й.

- Добре ли сте? - попита Ейдриън, изкачил се на върха. - Ранена ли сте?

Тя поклати глава, при което едно от листата се отрони.

Ейдриън приклекна край нея.

- Сигурна ли сте? Какво стана?

Ариста не отговори. Взираше се в огъня и започна да се поклаща.

- Какво се е случило с онези на склона? - обърна се към партньора си Ейдриън.

- Не бях аз. Бяха си мъртви, когато ги намерих. Нямаха рани.

- Тогава как...

- Аз ги убих - каза Ариста.

Двамата се обърнаха и я погледнаха.

- Убила сте двама серети? - попита Ройс.

- Те серети ли бяха? - промълви Ариста.

- Носеха пръстени със счупена корона - обясни Ройс. - Нямаше рани и по двете тела. Как го сторихте?

Тя затреперя; дъхът й излизаше на пресекулки. Ръката й се вдигна към бузата, разтривайки я леко.

- Те ме нападнаха. Не можех да мисля за... Не знаех какво да правя. Бях толкова уплашена. Те възнамеряваха да... а бях сама. Нямах избор. Нямах избор. Не можех да избягам. Не можех да се бия. Можех само да ги накарам да кихнат и да накарам вода да закипи. Нямах избор. Само това можех да сторя.

Тя захлипа. Ейдриън колебливо посегна към нея. Ариста пусна четката и здраво стисна ръцете му. Притисна се към него и той я прегърна, галейки я нежно по косата.

Ейдриън погледна към крадеца с объркано изражение и прошепна:

- Карала ги е да кихат до смърт?

- Не - отвърна Ройс, взирайки се през рамо по посока на телата. - Кипнала е вода.

- Не знаех... не знаех дали ще проработи - прошепна тя между спорадичното поемане на въздух. - Трябваше да го променя, да преместя фокуса. Сама да създам ново заклинание. Само налучквах, но... чувствах правилната последователност. Парчетата съвпадаха. Усетих ги как съвпадат -яз ги накарах да съвпаднат.

Ариста вдигна глава, обърса очи и погледна надолу по хълма.

- Крещяха дълго. Мятаха се по земята. Опитах се да спра тогава, ала не знаех как и те... просто продължиха да се гърчат и крещят, а лицата им така почервеняха. Въргаляха се по земята и стискаха тревата, пищяха, а виковете им ставаха все по-тихи и по-тихи, сетне спряха да издават звуци... само дето съскаха... пара се издигаше от кожата им.

Сълзи продължиха да се спускат към брадичката й. Ейдриън обърса лицето й.

- Никого не бях убивала досега.

- Всичко е наред - каза Ейдриън, галейки я по главата, същевременно почиствайки боклуците от косата й. - Не сте искали да го сторите.

- Зная. Просто... Не бях убивала човек досега. Ти не ги чу. Беше отвратително. Част от мен сякаш умря заедно с тях. Не зная как го правиш, Ройс. Просто не зная.

- Представяйки си, че ако ситуацията беше обърната и те бяха успели, нямаше да плачат след това.

Ейдриън мушна пръст под брадичката й и повдигна главата на принцесата. Отмахна прилепналите към лицето кичури и прокара палец под очите й.

- Е няма нищо. Вината не е ваша. Сторили сте нужното. Съжалявам само, че аз не бях тук.

Ариста се вгледа в очите му, сетне кимна, пое си дълбок дъх и си почисти носа.

- Хубаво се представям, нали? Напивам се, тъпча се с храна, споделям стая с вас, без да се замисля, а сега...

- Няма от какво да се срамувате - каза й боецът. - Ще ми се повече принцеси да бяха достойни за тази титла като вас.

Ройс отново огледа хълма, сетне обстойно претърси серетите, конете и багажа им. Откри емблеми с избродирани символи, което потвърди рицарската им самоличност, както и сносна торба злато, ала никакви документи. Свали, седлото и юздите на един от конете и го пусна.

- Само двама? - каза Ейдриън, когато Ройс се върна. - Очаквах повече.

Разръчка въглените с клон, при което на върха поприсветна. Ариста изглеждаше по-добре. В момента ядеше сирене. Лицето й бе измито, косата нарешена. Със сигурност демонстрираше повече издръжливост, отколкото той бе очаквал.

- Кара те да погледнеш на Етчър в съвсем друга светлина, нали? - рече Ройс.

- В смисъл?

- Не е възнамерявал да доведе и трима ни тук, само нея. Доста по умен е, отколкото го смятах.

- Не чак толкова - уведоми ги Ариста. - Серетите му задигнаха тридесет златни тенента от обещаното от Гай възнаграждение.

- Значи операцията е била на Гай, а не на Мерик - рече Ейдриън.

- Не съм сигурен - отвърна крадецът. - Твърде е сложно за Гай, а пък плановете на Мерик не се провалят - той погледна към принцесата. - Е, все пак дори Мерик не е могъл да предвиди стореното от нея.

Ейдриън се изправи и като захвърли пръчката, погледна принцесата.

- Добре ли сте вече? Ще можете ли да яздите?

Тя бързо кимна, сетне изсумтя.

- Бях много изплашена. Двамата наистина ми липсвахте. Нямате си представа - никаква - колко съм щастлива да ви видя отново.

Тя си издуха носа.

- Много жени ми казват това - ухили се Ейдриън. - Ала вие сте първата принцеса.

Ариста леко се усмихна.

- И какво ще правим сега? Нямаме си и представа къде сме. Убедена съм, че никаква среща с Гаунт няма.

- Може и да има - рече Ройс. - Ала Космос не знае къде сме, за да ни съобщи. Сигурен съм, че Етчър не е съобщавал нищо за Хинтиндар в Колнора. Трябваше да кажа на Прайс, но не исках да рискувам. Глупаво от моя страна. Прекадено предпазлив бях.

- Няма да споря за това - каза му Ейдриън. - Несподелянето на информация ни доведе дотук.

Ариста се взря въпросително в Ройс.

- Казах му - рече крадецът.

- Никакви белези? - попита тя. - Даже насинено око?

- Дотам не стигнахме, ала може би и това ще стане, когато имаме повече свободно време - додаде Ейдриън. - Бързахме да спасим жена, която се оказа, че не се нуждае от спасяване.

- Радвам се, че го сторихте.

- Трябва да се отправим към Ратибор - заяви Ройс. - Не сме особено далече. Там можем отново да се свържем с Диаманта.

- Ратибор ? - рече Ейдриън.

- Да, знаеш го, мръсното свърталище на плъхове, дето е столица на Ренидд. Вече видяхме къде си отраснал, нищо не пречи да се отбием и в моя роден град.

Ейдриън ровеше из дрехите си.

- Боров лес! - възкликна той, изваждайки бащината бележка. Втурна се към пламъка. - Сред боров лес вървяха крал и рицар, на рат поел, врагът ги предизвика. Рат и бор - Ратибор! Баща ми и наследникът са пътували през Ратибор и са били нападнати от врага - посочи към мъртъвците. - Серети.

- А останалото? - заинтригуван запита Ройс.

- Избиха се взаимно във бойната кланица, лишен от своя крал, заплака горко рицар.

- Значи са се сражавали и Наследникът е бил убит, а баща ти е оцелял.

- Лишен от своя крал - повтори Ейдриън. - Странен начин за изразяване. Защо просто не е написал, че кралят умрял?

- Защото не се римува? - предположи Ройс.

- Удачно.

- После? - попита Ариста.

- На тайни и загадки проклетия решенье знайните легенди крият.

- Значи историята не свършва тук - рече принцесата - и трябва да потърсиш отговора в древното знание? Може би трябва да се обърнеш към Аркадиус.

- Не мисля, че ще се наложи - каза крадецът. - В Ратибор има улица на име Легендарна, както и такава на име Знайна.

- Пресичат ли се?

Ройс кимна:

- Малко на юг след Централния площад.

- И какво има там?

- Май църква.

- Ройс е прав. Трябва да идем в Ратибор.

Ариста се изправи:

- Аз съм повече от готова да се махнем оттук. Когато... - тя замлъкна. - Когато използвах Изкуството, усетих нещо неприятно. Това място е...

- Обитавано - каза Ройс и тя кимна. - Какво е то?

- Не зная - отвърна Ейдриън.

- Намира се само на няколко мили от родното ти село.

Боецът сви рамене:

- Хората в Хинтиндар не говореха много за него. Имаше няколко истории за призраци, слухове за гоблини и немъртви, такива неща.

- И нищо за това какво е било?

- Имаше някакво детско стихче, нещо като:

Древен камък на баира, стари спомени съзира.

Нявга център, нявга всичко; веч изгубен, пад стеничка.

- И какво трябва да означава това?

Ейдриън отново сви рамене.

- Пеехме това, когато играехме на падни стена - детска игра.

- Разбирам - рече Ройс.

- Каквото и да е било, не ми харесва - обяви Ариста.

Ройс кимна:

- Почти ме кара да чакам с нетърпение Ратибор - почти.