ГЛАВА 2 ПРАТЕНИКЪТ


Винаги се бе страхувал, че ще се раздели с живота по този начин: сам, на някой изоставен път, далеч от дома. Гората го притискаше от двете страни. Опитните му очи веднага разпознаха, че запречилите пътя му отломки не бяха резултат от естественото падане на дърво. Дръпна юздите, опъвайки главата на кобилата; тя изпръхтя, бе надушила опасност.

Той хвърли поглед назад, огледа се и от двете страни, плъзгайки поглед по зелените летни одежди на дървесата. Нищо не нарушаваше спокойствието на пейзажа - с изключение на купчината пред него. Поваленото дърво служеше за барикада.

Крадци?

Несъмнено група обирджии се криеха из гората, дебнейки, чакайки го да се приближи. Опита се да се съсредоточи, докато конят под него дишаше тежко. Това бе най-краткият път на север от река Галевир, а времето то притискаше. Бректън се подготвяше да нападне Меленгар; трябваше да занесе депешата преди рицарят да е повел нападението. Преди да потегли, командирът, както и регентите, лично бяха подчертали важността на мисията. Разчитаха на него... тя разчиташе на него. Подобно хиляди други, куриерът също бе зъзнал на площада в Деня на коронацията, само и само за да зърне императрица Модина. Която, за огромно неудоволствие на тълпата, така и не се яви. След дълги часове на изчакване бе обявено, че тя е заета с делата на Новата империя. Съвсем неотдавна издигнала се от редиците на селяните, императрицата очевидно нямаше време за лиготии.

Свали наметалото си и го върза зад седлото, разкривайки златната корона, която носеше върху ризницата си. Може би щяха да го пуснат да мине. Със сигурност знаеха, че имперската армия се намира наблизо, и че сър Бректън не би подминал нападението над имперски пратеник. Обирджиите можеше и да не се страхуват от оня глупак Белънтайн, ала дори и най-отчаяните биха се позамислили, преди да нападнат негов рицар. Някои командири не обръщаха внимание на посегателствата над пратениците, ала сър Бректън щеше да вземе това като посегателство върху честта си. Обида, която бе равнозначна на самоубийство.

Не искаше да се провали.

Отмятайки перчем, отново хвана юздите и предпазливо пое напред. С наближаването на барикадата съзря движение. Листа потръпваха. Клонка пропука. Той изви коня си и се приготви да се стрелне. Беше добър ездач, бърз и ловък. Конят му бе чистокръвен, на три години, и веднъж пришпорен, нищо не можеше да ги достигне. Напрегна се в седлото и се приведе напред, готвейки се да отпраши, но видът на имперските униформи го спря.

Двама войници пристъпиха на пътя изсред дърветата и апатично се взряха в него с обичайното за пехотинците глупаво изражение. Носеха червените табарди с емблемата на Бректъновата команда. Едрият премяташе из уста стръкче ръж, а другият, по-дребен, облиза пръсти и ги обърса в униформата.

- Изплашихте ме - рече ездачът със смесица от облекчение и раздразнение. - Взех ви за разбойници.

Гърчавият се усмихна. Униформата му не беше в особен ред. Две от нараменните каишки бяха разкопчани и ремъците стояха свободно като малки крилца.

- Чу ли, Уил? За крадци ни зема. Нелоша идейка, а? Мой си отрежем някоя и друга кесия, пътна такса. Поне шизкараме малко парица, дето киснем тука цял Ден. Е, мноо ясно, Бректън ше ни одере живи, ако узнае.

Високият войник, вероятно слабоумен и ням, кимна в отговор.

Поне си беше облякъл униформата правилно. И двамата бяха оцапани и намачкани, ала такъв бе животът на кашиците.

Една от многобройните причини, поради които той се радваше да бъде вестоносец.

- Разчистете тая бъркотия. Нося спешно послание. Трябва да достигна командването на имперската армия моментално.

- Е, де, и ний си имаме заповеди. Никой да не пущаме - рече дребният.

- Аз съм имперски куриер, имбецил такъв!

- Охо - отвърна войникът с проницателността на дървен стълб. Стрелна с поглед спътника си, който не бе променил изражението си. - Туй е вече друга работа.

Потупа коня по врата:

- Туй обяснява що си изтормозил така момичето, а? Сто на сто й се ще да лочне нещо. Ей я тук кофата, а ей там има извор; точно сле...

- Нямам време за това. Разчистете пътя и то бързо!

- Веднага, веднага. Не е нужно да се сопваш. Думай паролата и раздигаме за нуларка време - рече ниският, докато с нокътя си се мъчеше да извади нещо, заседнало между зъбите.

- Парола?

Войникът кимна. Доближи пръст до носа си, за да изследва откритието, подуши го с кисел поглед и с щракване го запрати настрана.

- Тъй де, паролата. Да не допускаме шпиони. Война е и прочие.

- Не знам нищо такова. Никаква парола не ми беше съобщена.

- Нима? - дребният повдигна вежда и хвана коня за юздите.

- Разговарях лично с регентите и...

Едрият го събори от коня. Куриерът се приземи по гръб, строполявайки се тежко на земята, при което си тропна главата. Болката за миг го заслепи. Когато отвори очи, видя войникът да допира острие до врата му.

- За кого работиш? - изръмжа едрият.

- К'ви ги вършиш, Уил? - прояви интерес дребосъкът, който все още държеше коня.

- Пробвам се да накарам шпионина да говори.

- А-аз не съм шпионин. Имперски вестоносец съм. Пусни ме!

- Уил., нищо за разпити не ни рекоха. Не знаят ли паролата, хряс гърлцето и айде у реката. Къде сър Бректън ще се занимава с всяко муле, дето се е совнало по пътя. Па и за кого ще работи? Само Меленгар се бият с нас, начи е техен. Колвай го и да ти помогна да го завлечем, чакай само да върж§ коня.

- Но аз съм вестоносец! - изкрещя куриерът.

- Сиурно.

- Мога да го докажа. Нося съобщение за сър Бректън в дисагите.

Войниците се спогледаха със съмнение. Дребният сви рамене и се зарови из

дисагите. Взе кожена чанта, съдържаща подпечатан с червен восък пергамент и като счупи печата, зачете.

- Чумата да ме тръшне, Уил, истината дума. Туй тук е писмо до Негова светлост.

- Хъ? - рече другият, изписал по лицето си притеснение.

- Мда. По-добре го пусни.

С унила физиономия едрият прибра меча и подаде ръка, за да помогне на куриера да се изправи.

- Съжалявам. Заповеди, знайш.

- Когато сър Бректън види счупения печат, ще ви обезглави! - заяви пратеникът, грубо блъсвайки високия настрана и изтръгвайки документа от ръцете на другия.

- Че що пък нас? - изкикоти се дребният. - Дето Уил рече, ний само заповеди следваме. Ти си този, дет' не се беше погрижил да научи паролата, преди да минеш тука. Сър Бректън правила му дай. Голям кофтак става, като заповедите му не се изпълняват. Е, най-много някоя ръка ще ти клъцне, или пък ушенце. На твое място щях да видя дали не мога да сгрея отново восъка.

- Това ще разруши отпечатъка!

- Мой да речеш, дето било горещо и слънцето нагряло дисагите, та го стопило. Туй по бива, отколкото ръка да загубиш, викам аз. Па и такива като Бректън не се взират у печатите, преди да разчетат. Обаче ще зърне, ако е отчупен.

Вестоносецът погледна пропукващия под лекия ветрец документ и стомахът му се сви на топка. Нямаше избор, ала не можеше да го направи тук, пред очите на двамата идиоти. Отново се покатери на седлото.

- Разчистете пътя! - сопна се той.

Бе сторено. Той пришпори коня и отфуча напред.

Ройс изчака пратеникът да се скрие от поглед, сетне засваля имперската си униформа.

Обръщайки се към Ейдриън, рече:

- Е, това не беше особено трудно.

- Уил? - запита Ейдриън, докато двамата потъваха в гората.

Ройс кимна.

- Помниш ли как вчера хленчеше, че искаш да си актьор? Предоставих ти роля: Уил, имперският пропусквателен надзирател. Струва ми се, че се справи добре.

- Не е нужно да се подиграваш на всичките ми идеи - Ейдриън се намръщи, междувременно сваляйки своята наметка. - Пък и все още ми се струва, че трябва да помислим върху това. Бихме могли да пътуваме от град на град, участвайки в драми, даже и в някоя и друга комедия.

Боецът хвърли преценяващ поглед към по-дребния си партньор и додаде:

- Макар че ти по-добре да останеш в границите на драмата... може би трагедии.

Ройс го изгледа на свой ред.

- Моля? От мен ще излезе великолепен актьор. Виждам се като блестящ носител на главните роли. Определено бихме могли да участваме в „Конспирацията за короната.“ Аз ще играя красивия мечоносец, сражаващ се със злодея, а ти... ти ще си оня другия.

Отбягвайки клонаци, свалиха койфовете и ръкавиците, навивайки ги в табардите. Поемайки надолу по хълма, стигнаха един от многобройните притоци на Галевир. Конете все още бяха тук, наслаждаващи се на крайречната трева. Мързеливо помахваха с опашки, за да разгонват мухите.

- Понякога ме притесняваш, Ейдриън. Наистина.

- Какво е лошото да сме актьори? Безопасно е. Дори може да е забавно.

- Нито е забавно, нито е безопасно. Пък и актьорите непрекъснато пътуват, а аз съм доволен от сегашното състояние на нещата. Така съм близо до Гуен - додаде Ройс.

- Ето още една причина. Защо не се заемеш с друга дейност? Ако имах това, което и ти, никога нямаше да се захващам с подобни неща.

Ройс измъкна чифт ботуши от седлото:

- Правим го, защото ни бива. Пък и с надвисналата война, Олрик плаща солидно за информацията.

Ейдриън изсумтя.

- Разбира се, заплащането е отлично, но на каква цена? Бректън може и да работи за оня мухльо Белънтайн, обаче самият той далеч не е глупав. Въобще няма да повярва за размекналия се в дисагите печат.

- Зная - отвърна Ройс, присядайки на един пън, за да замени имперските ботуши със своите собствени. - Ала сетнешната история за двама пазачи, които счупили восъка, ще звучи още по-невероятна, така че изобщо няма да се вслушват в думите му.

Ейдриън замлъкна, защото на свой ред изхлузваше ботуши, сетне се намръщи.

- Осъзнаваш ли, че най-вероятно ще го екзекутират за предателство?

Партньорът му кимна:

- Което ще елиминира единствения свидетел.

- Ей това имам предвид - рече Ейдриън, клатейки глава.

Ройс ясно виждаше, че спътникът му е сполетян от познатите пристъпи на меланхолия. Напоследък зачестяваха. Не можеше да разбере причината. Тези необичайни депресии често възникваха непосредствено след успехи и биваха последвани от пиене до забрава.

Чудеше се дали Ейдриън изобщо се интересува от парите. Взимаше само нужното за храна и алкохол, останалото заделяше. Крадецът можеше да разбере реакцията му, ако се прехранваха с джебчийство или взломаджийство. Ала сега работеха за краля; работата им беше почти твърде чиста за вкуса на Ройс. Ейдриън не знаеше какво е мръсотия. Той не бе отраснал по калните улици на Ратибор.

Ройс опита да му влее ум:

- Би ли предпочел да узнаят и да пратят отряд по дирите ни?

- Не, просто мразя да съм причината за смъртта на невинен човек.

- Никой не е невинен, приятелю. Нито пък ти си причината. Ти си по-скоро - той затърси думи - динената кора.

- Благодаря. Чувствам семного по-добре.

Ройс сплати униформата и внимателно я прибра в дисагите. Ейдриън все още се мъчеше да се освободи от черните си ботуши, които му бяха прекадено малки. Свали и последния с мощно дръпване, сетне метна униформата в торбата. Натъпквайки всичко колкото се може по-надълбоко, пристегна закопчалките. Взря се в раницата и въздъхна още веднъж.

- Ако си подреждаше нещата, нямаше да е толкова трудно да си побираш нещата - отбеляза Ройс.

Ейдриън го погледна объркано.

- Моля? А, не. Не става въпрос за нещата ми.

- А за какво тогава? - Ройс се загърна с черното си наметало и оправи яката.

Приятелят му погали коня си по врата.

- Не зная - отвърна печално. - Просто... мислех, че по това време вече ще съм направил нещо по-смислено с живота си.

- Да не си си изгубил ума?! Повечето хора се бъхтят до смърт над парченце земя, което дори не притежават. Ти си свободен да правиш, каквото си искаш и да ходиш, където си пожелаеш.

- Зная, но когато бях малък, си мислех, че съм... специален. Че ще изпълня някакво велико дело, ще спечеля момичето, спася кралството ... Но сигурно всяко момче се чувства така.

- Не и аз.

Ейдриън се намръщи:

- Просто имах тази идея. Да съм безполезен шпионин не бе част от плана.

- Доста сме далеч от безполезни - изтъкна Ройс. - Добри пари припечелваме, особено пък в последно време.

- Не става въпрос за това. Като наемник също нищо не ми липсваше. Не става въпрос за парите. Проблемът е, че оцелявам като пиявица.

- И какво породи всички тези мисли точно сега? За пръв път от години печелим отлично, като вършим достойни задачи. За Марибор, та ние сме на кралска служба! Можем да спим две поредни нощи в едно и също легло и да не се притесняваме, че ще бъдем арестувани. Ето, миналата седмица се разминах с капитана на градската стража, а той ми кимна.

- Проблемът не е в количеството, а в типа на работата ни. Непрестанно лъжем. Ако този вестоносец умре, вината ще бъде наша. Пък и не е точно отсега, чувствах се така с години. Защо мислиш непрекъснато предлагах да започнем нещо друго? Знаеш ли защо наруших правилата и приех онази задача за кражбата на меча на Пикъринг? Онази, която за малко не ни уби?

- Заради необичайно високото заплащане - отвърна Ройс.

- Не, това беше твоята причина. Аз исках да се заемем, защото това бе правилното нещо за вършене. Исках да помогна на човек, който действително се нуждаеше от помощ - или поне така си мислех тогава.

- И решението е да станеш актьор?

Ейдриън отвърза коня си.

- Не, но като такъв поне ще мога да се преструвам на добродетелен. Предполагам просто трябва да се радвам, че съм жив, нали така?

Ройс не отговори. Дразнещото усещане отново се бе появило. Мразеше да има тайни от Ейдриън; това тормозеше съвестта му и го изненадваше, защото никога не бе подозирал за наличието на последната. Моментът диктуваше кое е правилно и кое е грешно. Правилното бе най-доброто за него самия; всичко останало - грешно. Крадеше, лъжеше, дори убиваше при нужда. Това бе умението му и го владееше добре. Нямаше нужда да се извинява, да размишлява. Светът воюваше с него, нищо не бе свято.

Да каже на Ейдриън, какво бе научил, представляваше прекадено голям риск. Ройс предпочиташе света си постоянен, всяка променлива взета под внимание. Границите се променяха ежедневно, властта преминаваше от едни ръце в други. Времето летеше прекадено бързо, събитията бяха прекадено неочаквани. Чувстваше се сякаш прекосява замръзнало езеро през пролетта. Опитваше се да избере безопасен път, ала ледът пропукваше под нозете му. Дори и така, все още съществуваха някои неща, които все още бяха под неговия контрол. Припомни си за тайната, която пазеше от спътника си за негово собствено добро.

Яхвайки Мишка, сивата си кобила, Ройс се замисли за миг:

- Напоследък работим доста усилено. Може би трябва да отдъхнем.

- Не виждам как бихме могли - отвърна Ейдриън. - Имперската армия се готви да нахлуе в Меленгар; Олрик ще се нуждае от нас повече от всякога.

- Да, човек би си помислил тъй. Обаче ти не прочете съобщението.

Загрузка...