Нифрон се въздига

ГЛАВА 4 СЪНИЩАТА НА ПРАВДАТА

Розата и бодилът бе почти празна. Много от постоянните клиенти бяха напуснали Медфорд пред заплахата на надвисналата инвазия. Останали бяха само обвързаните с договори или онези, които бяха прекалено бедни, немощни или упорити, за да си тръгнат. Ройс откри Ейдриън да седи сам в Диамантената стая, вдигнал крака на друг стол, положил халба пред себе си. На масата вече имаше две празни чаши, една от които лежеше настрани. Боецът се вглеждаше в нея с меланхолично изражение.

- Защо не дойде в замъка? - запита Ройс.

- Знаех, че и сам ще се справиш - Ейдриън продължи да се взира в чашата, накланяйки леко глава.

- Почивката ни се отлага - уведоми го крадецът, придърпвайки си стол, за да седне на свой ред. - Олрик има друга задача за нас. Иска да се свържем с Гаунт'и националистите. Все още изглаждат детайлите. Принцесата ще прати някого.

- Нейно Височество се е върнала?

- Сутринта.

Ройс бръкна в жилетката си и извади кесия, която постави пред партньора си.

- Ето твоята половина. Поръча ли вечеря вече?

- Няма да дойда - рече Ейдриън, поклащайки легналата чаша с палец.

- Няма да дойдеш?

- Не мога да продължавам така.

Ройс подбели очи:

- Не започвай отново. Ако не си забелязал, бушува война. Това е най-доброто време за нашия бизнес. Всекиму е нужна информация. Знаеш ли колко пари...

- Точно това е, Ройс. Бушува война, а какво правя аз? Печеля, вместо да воювам - Ейдриън отпи друга глътка и стовари халбата с издрънчаване. -Уморих се да събирам пари срещу безчестието си. Не съм такъв.

Ройс се озърна. Трима похапващи хвърлиха поглед към тях, сетне загубиха интерес.

- Не всичко беше само за пари - изтъкна крадецът. - Например Тракия.

Ейдриън се усмихна горчиво:

- И виж какво стана. Тя ни нае да спасим баща й. Да си го виждал напоследък?

- Бяхме наети да осигурим меч за убийството на звяра. Тя получи меча. Звярът бе убит. Свършихме си работата.

- Човекът е мъртъв.

- А Тракия, която беше просто селянче, сега е императрица. Де да можеше всички наши задачи да се развиваха така добре за клиентите ни.

- Така ли мислиш, Ройс? Наистина ли смяташ, че тя е щастлива? Аз пък си мисля, че тя би предпочела баща си пред имперския престол.

Ейдриън отпи нов гълток и обърса уста с ръкав. За момент замълчаха. Ройс

гледаше как приятелят му се взира в някаква далечна точка.

- Значи искаш да воюваш, това ли е?

- По-добре, отколкото да стоя отстрани като мършояд и да се храня с ранените.

- Добре, кажи тогава, на чия страна ще се сражаваш?

- Олрик е добър крал. >

- Олрик? Олрик е хлапе, което все още се бори с призрака на баща си. След поражението при Галевир, благородниците му вече слушат само Пикъринг. Чиято глава е пламнала да оправя грешките на Олрик, като например бунтовете в Медфорд. Колко още остава, преди графът да се измори от некомпетентността на Олрик и не реши, че Моувин ще е далеч по-подходящ за трона?

- Пикъринг никога няма да предаде Олрик - рече Ейдриън.

- Нима? Многократно си ставал свидетел.

Боецът не отговори.

- Забрави Пикъринг и Олрик. Меленгар вече е във война с империята. Забрави ли коя е императрицата? Ако се биеш за Олрик и той надвие, как ще се почувстваш в деня, когато бедната Тракия бъде обесена на Кралския площад в Акуеста? Това ще задоволи ли жаждата ти за справедлива кауза?

Лицето на Ейдриън се бе вцепенило, зъбите му бяха стиснати.

- Няма справедливи каузи. Няма добро или зло. Зли наричаме онези, които ни се противопоставят.

Ройс извади кинжала си и го заби в масата:

- Погледни острието. Светло или тъмно е?

Ейдриън подозрително сви очи. Ярката повърхност на Алвърстоун ослепително отразяваше свещта.

- Светло.

Ройс кимна:

- Сега надникни отсам и погледни откъм мен.

Ейдриън се приведе, надничайки от другата страна на масата, където падащите върху острието сенки го правеха да изглежда черно като сажди.

- Същият кинжал - обясни Ройс, ала от твоето място беше светъл, а аз го виждам тъмен. И кой е правият?

- Нито един от двама ни - отвърна Ейдриън.

- Не - отвърна партньорът му. - Това е грешката, която повечето хора допускат, а го правят, защото не могат да проумеят истината.

- Която е... ?

- Че и двамата сме прави. Една истина не отрича друга. Истината не лежи в обекта, а в това как го виждаме.

Ейдриън погледна към камата, сетне отново към Ройс.

- В някои моменти си блестящ, Ройс, а в други си нямам и представа какви ги плещиш.

Ройс издърпа кинжала си и на лицето му се появи неудовлетворено изражение:

- Работим заедно вече дванадесет години. Никога не съм те карал да правиш нещо, което аз самият не бих сторил или което съм те оставял да вършиш сам. Никога не съм те лъгал или подвеждал. Никога не съм те изоставял или предавал. Назови един-едничък благородник, за когото да важи същото.

- Може ли още една? - провикна се Ейдриън.

Ройс въздъхна.

- Значи просто ще си седиш тук и ще се наливаш?

- Засега това е планът. Импровизирам.

Крадецът продължи да се взира още миг, сетне се надигна.

- Отивам при Гуен.

- Слушай - спря го Ейдриън. - Съжалявам. Не зная как да го обясня. Не разполагам с метафори, които да предложа. Просто зная, че не мога да продължа да правя това. Опитах се да открия някакъв смисъл в него. Опитах се да си внуша, че го вършим в името на някакво по-висше благо. Ала в крайна сметка не мога да излъжа себе си. Зная какво не съм. Ще ми се да знаех какво съм. Това вероятно не ти звучи особено смислено, а?

- Поне ми направи услуга - Ройс умишлено отбягна въпроса, вперил поглед в сребърната верижка, част от която се виждаше под яката на партньора му. - Тъй като и без това си тук, оглеждай се за пратеника от замъка. Ще се върна след около час.

- Целуни Гуен от мен.

- Разбира се - отвърна крадецът и се отправи към вратата, отново гложден от онова неприятно усещане. Поспря и погледна назад.

Ако му кажа, това само ще влоши нещата.

Бе минал само ден и половина, ала Ройс вече изгаряше от нетърпение да зърне Гуен. Публичният дом в Медфорд бе винаги отворен, но едва по тъмно правеше истински оборот. През деня Гуен окуражаваше момичетата да се учат да предат или шият, умения, с които да изкарат някоя и друга пара на старини.

Всички момичета от бардака, наричан просто Дома, познаваха и харесваха Ройс. При влизането му всички му помахаха, ала никоя на продума. Знаеха, че обича да изненадва Гуен. Сега посочиха към салона, където тя се бе съсредоточила върху купчина пергаменти с перодръжка в ръка и отворена каса. Моментално изостави това при влизането му. Скочи от стола и се втурна към него с толкова широка усмивка, че лицето й едва я побираше; и прегръдка толкова силна, че едва можеше да диша.

- Какво не е наред? - прошепна тя, оттегляйки се и вглеждайки се в очите му.

Ройс се удивляваше на умението й да го разчита. Не отговори, преструвайки се, че се взира в нея. Имаше прекрасно лице. Черната кожа и зелените очи бяха тъй познати и същевременно така мистериозни. През целия си живот, при всичките си пътувания, никога не бе срещал подобна на нея.

Гуен бе заделила стая в „Розата и бодилът“ за нуждите на Ройс и Ейдриън, без окото й да мигне. Вече не я използваха. Ройс се притесняваше, че страж Луис Гай може да ги проследи. Ала Гуен продължи да се грижи за парите им, както бе правила от самото начало.

Бяха се срещнали преди дванадесет години, в нощта, когато улиците гъмжаха от войници и двама странници се бяха залутали в Долния квартал, подгизнали от кръвта си. Ройс все още помнеше как Гуен бе изникнала пред замъгления му поглед.

- Не се притеснявай, ще се погрижа за вас - бе казала тя, сетне той беше припаднал. Така и не разбра какво я бе мотивирало да ги приюти, след като всички останали хора се бяха барикадирали зад вратите си. Когато се бе събудил, тя даваше заръки на момичетата си по подобие на главнокомандващ. Бе скрила Ройс и Ейдриън и ги излекува. Бе се погрижила никой да не говори.

Напуснаха веднага щом оздравяха, но Ройс винаги се връщаше.

Бе съкрушен в деня, в който тя бе отказала да го види. Не му отне много време да узнае защо. Клиентите често се отнасяха грубо с проститутките, жените от публичния дом в Медфорд не правеха изключение. Б случая на Гуен грубиянинът бе могъщ аристократ. Беше я пребил тъй жестоко, че никой не искаше да я погледне. Независимо от това дали клиентът бе джентълмен или хаймана, шерифът не си губеше времето да разследва оплакванията на блудници.

Два дни по-късно, благородникът бе открит мъртъв. Тялото му висеше насред Площада на благородниците. Стражите бяха затворили публичния дом и арестуваха проститутките, бяха получили заповеди да открият убийците, в противен случай сами щяха да бъдат екзекутирани. За всеобща изненада, жените прекараха само една нощ в затвора. На следващия ден Домът отново отвори врати, а шерифът лично се извини публично, добавяйки, че евентуалните бъдещи посегателства над момичетата от бордея ще бъдат строго наказани, без значение от ранга на извършителя. Оттогава публичният дом се радваше на безпрецедентна закрила. Ройс никога не обели дума за случая, нито Гуен го попита, но той бе сигурен, че тя знае; както знаеше и истината за произхода му още преди да й каже.

Когато се бе завърнал от Авемпарта лани, беше решил да й разкрие тайната си, да бъде напълно честен. Не бе казал никому, че е отчасти елф, дори и на Ейдриън. Очакваше, че тя ще го намрази или заради това, че е някакъв си мир, или заради мълчанието. Бе я поканил на разходка край Галевир, далече от хората, за да си спести срама от избухването й. Бе се стегнал, изрекъл словата, зачакал да го удари. Беше решил да й позволи. Дори да му издере очите, ако желаеше. Поне това й дължеше.

- Естествено, че си елф - бе отвърнала тя, докосвайки нежно ръката му. -Това тайна ли трябваше да бъде?

Как е узнала, тя никога не обясни. Прекадено бе обзет от радост, за да попита. Гуен просто имаше начин винаги да разчита душата му.

- Какво има? - отново запита тя.

- Защо не си си събрала багажа?

Гуен поспря и се усмихна. Това беше нейният начин да му каже, че няма да

се отърве.

- Защото няма нужда. Имперската армия не ни напада.

Ройс вдигна вежда:

- Самият крал е готов за евакуация, но ти си по-информирана?

Тя кимна.

- И как така?

- Ако имаше и най-малкият шанс Медфорд да е застрашен, ти нямаше да си тук и да ме питаш къде ми е багажът. Щях да съм на Мишка и да се притискам здраво, докато ти я пришпорваш.

- И все пак - отвърна той - в манастира щеше да си по-добре.

- Не мога да изоставя момичетата си.

- Вземи ги със себе си. Майрън има предостатъчно място.

- Искаш от мен да заведа курви при монасите?

- Искам да си в безопасност. Пък Магнус и Албърт също са там, а те със сигурност не са монаси.

- Ще го обмисля - усмихна се тя. - Но ти поемаш на друга мисия, така че може да почака до завръщането ти.

- Откъде знаеш всичко това? - удивен запита Ройс. - Олрик би могъл да те наеме на наше място.

- От Калис съм. В кръвта ни е - смигна Гуен. - Кога тръгвате?

- Скоро... вероятно тази нощ. Оставих Ейдриън в „Розата“ да се оглежда за пратеник.

- Каза ли му вече?

Ройс сведе поглед.

- Аха, ето каква била работата. Не смяташ ли, че е крайно време?

- Не, само защото откачен магьосник... той поспря. - Слушай, ако му кажа за видяното, ще си изгуби ума. Ако Ейдриън беше молец, щеше да се втурва стремглаво към всеки съзрян пламък. Готов е дори да се пожертва .. и за какво? Няма причина да не мислим, че Есрахаддон просто си е... магьосниците си играят схората. Такива са. Казва ми да си мълча, прави сцени как трябвало да отнеса тайната в гроба. Ала очаква да кажа на Ейдриън. Мразя да ме използват. Няма да позволя Ейдриън да се претрепе заради хрумките на някакъв домогващ се магьосник.

Гуен го наблюдаваше със знаеща усмивка.

- Какво?

- Опитваш се да убедиш себе си - и не се справяш особено добре. Ще помогне, ако обърнеш внимание, че двамата с Ейдриън сте различни. Опитваш се да гледаш вместо него, обаче гледаш през котешките очи.

- Как гледам?

Обърканата за миг Гуен го изгледа учудено, сетне прихна.

- Предполагам изразът се среща само в Калис. Добре, да си представим, че ти си котка, а Ейдриън е куче, което искаш да ощастливиш. Даваш му умряла мишка и си удивен, че той не оценява дара ти. Проблемът е, че трябва да погледнеш света през очите на куче, за да разбереш какво ще го направи щастлив. Ако го стореше, щеше да откриеш, че един тлъст кокал би бил много по-подходящ избор, дори и ако за един котак не представлява интерес.

- Значи трябва да оставя Ейдриън да лудее и да си намери смъртта?

- Казвам, че за Ейдриън борбата - и може би дори умирането - в името на някой или нещо е същото, както и кокалът за кучето. Пък и трябва да се запиташ, заради себе си или заради него пазиш

мълчание?

- Първо кинжали, сега кучета и котки - промърмори Ройс.

- Моля?

- Нищо - той прокара ръце през косата й. - Как си помъдряла толкова?

- Мъдра? - тя го изгледа и се изсмя. - Та аз съм проститутка на тридесет и четири, която е влюбена в престъпник. Колко мъдра може да съм?

- Ако не знаеш, може би трябва да погледнеш през моите очи.

Разпалено я целуна, притискайки я към себе си. Спомни си думите на Ейдриън и се зачуди дали не постъпва глупаво, като все още не е заживял спокоен живот с нея. От известно време понасяше разделите все по-трудно и мъчително. Не бе искал да се случи това. Винаги се бе опитвал да се държи на разстояние, за нейно и за свое добро. Водеше опасен живот, който можеше да продължи само докато нямаше нищо, към което да се привързва, нищо, което да бъдеше използвано срещу него.

Зимите го бяха пречупили. Дълбоките преспи и лютите студове принуждаваха Ририя с месеци да стои в Медфорд. Свити пред топлината на камината през дългите мразовити нощи, двамата с Гуен се бяха сближили. Безгрижните разговори бяха прераснали в дълги интимни разговори, а разговорите - в прегръдки и изповеди. Ройс бе открил, че не може да се съпротивлява на честността и благородството й. Тя не приличаше на друга, беше загадка, запратена в лицето на всичко, което той бе свикнал да очаква от света. Не отправяше искания, задоволяваше се само с щастие.

Чувствата му към Гуен бяха довели до най-дългото пленничество на Ройс и Ейдриън преди шест години. Бяха се нагърбили със задача, отвела ги чак в Олбърн. Мисълта да я изостави му тежеше като олово. На всичкото отгоре тя не се чувстваше добре, беше заболяла от грип и изглеждаше ужасно. По нейни думи нищо й нямаше, ала беше пребледняла и едва се хранеше. Ройс почти бе решил да не отиде, ала тя настоя. Все още си спомняше лицето й, с храбра усмивка, която потръпваше в ъгълчетата.

Работата се беше развила зле. Ройс не можеше да се концентрира, направиха грешки, довели до залавянето и затварянето им в тъмниците на замъка Блитин.' През дългите месеци бе започнал да осъзнава, че ако успееше да се измъкне, трябваше да прекрати връзката. Взе решение никога вече да не я вижда - за доброто и на двама им. Ала в мига, в който се върна; в мига, в който я видя отново, почувства ръцете й и аромата на косите й, знаеше, че щеше да е невъзможно да я остави. Оттогава чувствата му се бяха усилили. Дори и сега мисълта да я остави, макар и само за седмица, бе мъчителна.

Ейдриън беше прав. Трябваше да се изостави работата и да я отведе някъде, може би да си вземат парче земя, върху което да отгледат семейство. Някое спокойно кътче, където никой не ги познаваше - нея като проститутка, него като крадец. Можеха дори да идат в Авемпарта, древната цитадела на предците му. Кулата стоеше празна, извън досега на онези, които не знаеха тайната й. Щеше да остане такава още неопределено време. Мисълта бе примамлива, ала той я отблъсна, казвайки си, че скоро ще се върне към нея. Точно сега го чакаха хора. Това насочи мислите му обратно към Ейдриън.

- Предполагам мога да проверя историята на Есрахаддон. Ейдриън би бил глупак да посвети живота си за нечия друга мечта, ала поне ще знам, че магьосникът е казвал истината, а не е направил някакъв номер.

- Как ще откриеш?

- Ейдриън е отраснал в Хинтиндар. Ако баща му е бил тешлорски рицар, може би е оставил някакъв белег. Поне тогава ще имам още един източник. Задачата ни ни отвежда на юг. Бих могъл да се отбия в Хинтиндар и да се поогледам. Впрочем - добави той, - ще отсъствам доста по-дълго от обичайното, така че не искам да се тревожиш.

- Никога не се притеснявам за теб - каза му Гуен.

Лицето на Ройс отрази обзелата го болка.

Любимата му се усмихна:

- Зная, че ще се върнеш жив и здрав.

- И откъде?

- Видях ръцете ти.

Ройс объркано я погледна.

- Разчетох дланта ти, Ройс - каза му тя сериозно. - Или си забравил, че съм също и гледачка?

Той не бе забравил, ал& бе сметнал, че е начин за обиране на суеверните глупаци. Едва сега осъзна колко несъответстващо за Гуен би било да заблуждава хората.

- Чака те дълъг живот - продължи тя. - Твърде дълъг, това бе един от намеците за произхода ти.

- Значи нямам за какво да се тревожа?

Усмивката й леко помръкна.

- Какво има?

- Нищо.

- Кажи ми - настоя той, нежно повдигайки брадичката й, докато очите им не се срещнаха.

- Просто... трябва да пазиш Ейдриън.

- И неговите длани ли си огледала?

- Не - отвърна тя. - Ала линията на живота ти е разклонена. Предстои ти да вземеш решение. Ще поемеш или към мрак и отчаяние, или към светлина и добродетел. Това решение ще бъде предшествано от мъчително преживяване.

- Какво преживяване?

- Смъртта на най-обичния ти човек.

- Не трябва ли тогава да се тревожиш за себе си?

Гуен му се усмихна:

- Ако беше така, щях да умра щастлива. Ройс, говоря сериозно за Ейдриън. Моля те, пази го. Струва ми се, че сега той повече от всякога се нуждае от теб. Страхувам се за теб, ако нещо му се случи.

Когато Ройс се върна в кръчмата, завари Ейдриън да седи на същата маса. Но не беше вече сам. Край него седеше дребна фигура, загърната в тъмно наметало. Партньорът му седеше спокойно. Или седящият до него беше безопасен, или боецът беше прекалено пиян, за да се притеснява.

- Уговорете се с Ройс, като дойде - тъкмо казваше Ейдриън и като вдигна глава, додаде: - А, тъкмо навреме.

- Ти от... - Ройс спря, защото зърна лицето под качулката.

- Струва ми се, че това е първият път, когато те изненадвам, Ройс - рече принцеса Ариста.

- Не е вярно - изкикоти се Ейдриън. - Сварихте го неподготвен, когато висяхме в тъмницата ви и ни помолихте да отвлечем брат ви. Това беше много по-неочаквано, повярвайте.

Ройс не беше във възторг от срещата с принцесата насред таверната, а и Ейдриън говореше прекалено високо. За щастие стаята бе празна. Повечето посетитеХи предпочитаха да се скупчват край бара, където вратата бе отворена, пропускайки хладния летен ветрец.

- Това изглежда сякаш преди векове - замислено отвърна Ариста.

- Тя има задача за теб, Ройс - рече Ейдриън.

- За нас.

- Казах ти - боецът го погледна, но стрелна с поглед и принцесата. -Оттеглям се.

Ройс не му обръщаше внимание:

- Какво бе решено?

- Олрик иска да се свърже с националистите на Гаунт - започна Ариста. -И той като всички ни смята, че ако обединим усилия, ще можем да поведем значителна атака. А и обединението с националистите би могло да представлява нужното да убедим Трент да се присъедини.

- Отлично - отвърна Ройс. - Предвиждах подобно развитие на нещата. Но защо лично ни предавате това? Нямате ли доверие на пратениците си?

- Предпазливостта никога не е излишна. Пък и идвам с вас.

- Моля? - вцепенен запита крадецът.

Ейдриън избухна в гръмък смях.

- Знаех си, че това ще ти хареса - рече с ухилката на незасегнат от събитията човек.

- Аз съм посланикът на Меленгар, а това е дипломатическа мисия. Нещата се развиват бързо, може да се наложи преговорите да бъдат нагаждани в съответствие със ситуацията. Трябва да ида, защото никой от вас не може да говори от името на кралството. Не мога да поверя никому, дори и на вас, такава важна мисия. От тази среща буквално зависи дали Меленгар ще оцелее. Надявам се разбирате.

Няколко минути Ройс помълча, потънал в размисъл.

- Вие и брат ви осъзнавате, че не можем да гарантираме безопасността ви?

Тя кимна.

- И също така разбирате, че до момента, в който стигнем Гаунт, ще трябва да се подчинявате на Ейдриън и мен, без да очаквате специално отношение?

- Не очаквам. Ала трябва да е ясно, че съм представител на Олрик и в качеството си на такъв, говоря с неговия глас. Така че що се отнася до безопасността, ще ви се подчинявам, но що се отнася до целите на мисията, запазвам си правото да пренасочвам или разширявам мисията при нужда.

- А разполагате ли с властта да отпускате допълнително заплащане за допълнителни услуги?

- Да.

- Обявявам ви за клиент и охрана - ухилено заяви Ейдриън.

- Що се отнася до теб - рече му Ройс, - по-добре пийни малко кафе.

- Няма да дойда, Ройс.

- Какво става? - попита Ариста.

Ройс се намръщи и поклати глава към нея.

- Нея заблуждавай - каза Ейдриън. Обърна се към принцесата и заяви: -Оттеглих се от Ририя. Разведохме се. Ройс вече е самостоятелен.

- Нима? - попита Ариста. - И какво ще правиш?

- Ще изтрезнее и ще иде да си събере нещата.

- Ройс, чуй ме. Сериозен съм. Няма да дойда. Не съществува нищо, с което да ме накараш да си променя решението.

- Съществува.

- Какво, още някой философски аргумент? Няма да стане. Казах ти. Всичко свърши. Не се шегувам. Не мога повече.

Ейдриън гледаше партньора си с подозрение.

Ройс отвърна на погледа му с лукаво изражение.

Накрая боецът не издържа и запита:

- Добре де, какво е то? Вече съм любопитен. Какво си мислиш, че може да ме накара да размисля?

За миг Ройс се поколеба, поглеждайки смутено към Ариста, сетне въздъхна.

- Защото те моля. Като услуга. След мисията, ако все още се чувстваш така, няма да настоявам повече и ще се разделим като приятели. Ала сега те умолявам, като приятел, да дойдеш само още веднъж.

Точно тогава край масата мина сервитьорка:

- Още по едно?

Ейдриън не й отговори. Продължи да се взира в Ройс, сетне с въздишка каза:

- Не. Бих искал чаша силно кафе.