Нифрон се въздига

ГЛАВА 17 ДИГЪН ГАУНТ

Дъждът спря. Слънцето, тъй дълго държано в сянка, отново се възцари на яркосиньото небе. Не му отне много време да напече отново.

Ейдриън вървеше сред окаляните тела, търсейки оцелели. Отвсякъде долитаха приглушените хленчове на съпруги, майки, бащи и синове. Семейства извличаха близките си от кървестата пихтия и ги отнасяха у дома, където да ги умият и погребат. Ейдриън се вцепени, виждайки доктор Герънд да затваря празните очи на Карат. Недалеч Адам се бе облегнал на стената на оръжейната. Изглеждаше като че просто минаваше оттам и бе поспрял да отдъхне.

- Насам!

Забеляза жена с дълга руса коса да го вика. Ейдриън бързо отиде при нея. Тя бе приклекнала над тялото на имперски войник.

- Още е жив - рече тя. - Помогни ми да го извлечем. Не мога да повярвам, че никои не го е видял.

- О, сигурен съм, че са го видели - отвърна боецът, плъзвайки ръка под коленете и гърба на войника.

Положи мъжа на верандата на търговеца на сребро. Жената изтича до кладенеца да донесе прясна вода.

Ейдриън свали окървавената си риза.

- Ето - каза той, подавайки я на жената.

- Благодаря ти - отвърна тя. Взе плата и започна да го напоява в кофата. - И нямаш нищо против, че използвам това да помогна на имперски стражник?

- Баща ми ме научи, че човек е враг, само докато падне.

Тя кимна:

- Баща ти звучи като мъдрец - изстиска плата и започна да почиства лицето и гръдта на войника, дирейки раната.

- Беше. Впрочем аз съм Ейдриън.

- Миранда - отвърна тя. - Приятно ми е да се запознаем. Благодаря ти, че ни спаси. Предполагам националистите са надвили лорд Дърмонт?

Ейдриън кимна:

- Нямаше кой знае каква битка. Сварихме ги да спят.

Сваляйки ризницата на войника и разкъсвайки туниката му, тя обърса кожата и откри дупка, от която се процеждаше кръв.

- Надявам се ризата не ти е особено скъпа - каза тя на Ейдриън, разкъсвайки въпросната на две. Едната половина използва за превръзка, а другата пристегна около кръста на мъжа. - Дано това да спре кървенето. Няколко шева също биха били от полза, но се съмнявам, че точно сега ще се намери игла за него.

Ейдриън огледа мъжа.

- Струва ми се, че ще оцелее, благодарение на теб.

Това извика лека усмивка на устните й. Тя потопи окървавените си ръце в кофата и наплиска лице. Хвърляйки поглед към площада, жената промърмори:

- Толкова много мъртви.

Боецът кимна.

Очите й попаднаха на Карат; тя затули уста и рече просълзено:

- Той ни беше от такава полза. Някой каза, че бил крадец, ала днес той беше герой. Кой би си помислил, че и крадците ще помогнат. Видях лидерът им, Гланц, да прострелва шерифа.

Ейдриън се усмихна:

- Ако го попиташ, ще ти каже, че грешиш.

- Крадци със сърца, кой би си помислил? - рече тя.

- Аз не бих бил тъй краен.

- Нима? Тогава къде са лешоядите?

Ейдриън погледна към небето, сетне, осъзнал глупостта си, поклати глава.

- Имаш предвид обирджиите? - огледа се. - Права си. Изобщо не бях обърнал внимание.

Тя кимна. Медальонът на Ейдриън проблесна на слънцето и привлече вниманието й.

- Откъде имаш това? - посочи Миранда.

- От баща ми.

- Баща ти? Наистина ли? По-големият ми брат има същия.

Сърцето на Ейдриън подскочи.

- Брат ти има същия медальон?

Тя кимна.

Ейдриън огледа площада, внезапно разтревожен.

- Той...

Тя помисли за миг.

- Не мисля така - каза Миранда. - Сърцето ми подсказва, че е още жив. Ейдриън се опитваше да обуздае пощурелите си мисли.

- На колко години е брат ти?

- Трябва да е около четиридесетте, предполагам.

- Предполгаш?

Тя кимна:

- Никога не сме празнували рождения му ден, което винаги беше малко странно. Майка ми го осинови. Тя е акуширала при раждането му и... Нещата не са се развили особено добре. Мама пазеше амулет точно като твоя и му го даде като наследство в деня, в който той напусна дома.

- Какво искаш да кажеш с това, че не се развили добре? - поинтересува се Ейдриън.

- Родилката умряла. Случват се такива неща, знаеш. Майки непрекъснато умират при раждане. Не е толкова необичайно. Случва се. Трябва да потърсим още ранени...

- Лъжеш - изстреля Ейдриън.

Тя започна да се изправя, но той я хвана за ръката.

- Това е много важно. Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за нощта, в която е бил роден брат ти.

Тя се поколеба, ала Ейдриън я държеше здраво.

- Вината не беше нейна. Не е имало какво да стори. Всички са били мъртви. Била е изплашена. Кой не би бил!

- Всичко е наред. Не обвинявам майка ти в нищо. Просто искам да зная какво се е случило - той вдигна амулета си. - Това принадлежеше на баща ми. Той е бил там онази нощ.

- Но... - видя в очите й да проблясва разбиране. - Окървавеният мечоносец?

- Да - кимна Ейдриън. - Майка тд още ли живее в града? Мога ли да говоря с нея?

- Почина преди няколко години.

- Знаеш ли какво се е случило? Трябва да зная, много е важно.

Тя се огледа. Когато се убеди, че никой не би могъл да я чуе, каза:

- Една нощ при майка ми дошъл свещеник, търсещ акушерка. Отвел я в страноприемница, където жена раждала. Докато майка ми израждала бебето, на улицата се разразила битка. Мама тъкмо била акуширала първото дете...

- Първо дете?

Миранда кимна.

- Видяла, че и друго е на път, ала тогава в стаята нахлули мъже в черни одежди. Мама се скрила в гардероба. Съпругът се борил, ала те убили жена му, детето и още един мъж, който се притекъл на помощ. Бащата свалил медальона си - като този, който сега носиш - и го положил на врата на мъртвото бебе. Откъм улицата все още долитали звуците на бой и съпругът изтичал от стаята.

Мама била ужасена. Навсякъде имало кръв, а бедната жена и детето й... Ала събрала кураж да излезе от гардероба. Спомнила си за второто дете, което щяло да умре, ако не направела нещо. Взела нож и го изродила.

От прозореца видяла съпругът да умира, улицата била обсипана с дузина тела. Подгизнал от кръв мечоносец съсичал всички наред. Не знаела какво се случва. Била много изплашена и убедена, че той ще убие и нея. Държейки второто дете, взела медальона от мъртвото бебе и избягала. Престорила се, че бебето е нейно и никога не казала никому за случилото се - освен в предсмъртната си нощ, когато разкри на мен.

- Защо е взела медальона?

- Каза, че го направила, защото бащата искал да го остави на детето си.

- Но ти не вярваш в това?

Тя сви рамене.

- Погледни го - посочи към амулета му. - Направено е от сребро. Майка ми беше много бедна. Ала не го продаде. Накрая му го даде.

- Как се казва брат ти?

Въпросът изглежда я изненада.

- Мислех, че знаеш. Ти беше с националистите, нали?

- Какво общо има...

- Брат ми е водач на националистическата армия.

- О - надеждите на Ейдриън изчезнаха. - Брат ти е командир Паркър?

- Не, казвам се Миранда Гаунт. Дигън е.

Не се беше била, не беше ранена, ала Ариста се чувстваше раздробена. Седеше в довчерашния кабинет на вицекраля. Огромна, претруфена стая, в която бе струпано всичко, оцеляло от пожара в стария кралски дворец. Бе се спуснала нощ, обявила края на най-дългия ден, който някога си спомняше. Спомените от утрото вече бяха отдалечени, случили се преди година, в някой друг живот.

Навън проблясваха огньовете, запалени на площада, където Емъри бе осъден да умре. Той наистина бе умрял, ала мечтата му бе оцеляла, обещанието му се бе изпълнило. Чуваше гражданите на Ратибор да пеят, виждаше сенките им да танцуват. Вдигаха халби в памет на Емъри и празнуваха победата с агнета на шиш. Събиране, определено по-различно от планираното от шерифа.

Ариста седеше в компанията на дузина люде с угрижени лица.

- Настояваме вие да поемете короната на Ренидд - повтаряше доктор Герънд, надвиквайки останалите.

- Съгласен съм - рече Перин. След битката едрият бакалин, определен да води левия фланг, и понесъл много рани, бе станал легендарна фигура. Бе се намерил сред членовете на градския съвет, сформиран от най-висшестоящите оцелели граждани.

Няколко други глави кимнаха. Тя не ги познаваше, ала предположи, че притежават големи ферми йли са търговци - всички бяха от простолюдието. Никой от старите благородници не бе останал след имперския преврат, а сега всички империалисти бяха мъртви или затворени. Вицекрал Андроус, свален от длъжност, се намираше в килия, заедно с предалите се стражници. Редица други, сред които и спорилият с Емъри Лейвън, очакваха да бъдат изправени на съд за престъпления срещу гражданите.

След края на битката Ариста бе помогнала за организацията на грижата за ранените. Хората непрекъснато се връщаха при нея с питания за инструкции. Бе ги насочила да погребат телата на онези без близки извън града. Монсеньор Бартоломю отслужи кратка церемония.

Ранените и умиращите изпълваха оръжейната. Импровизирани болници бяха организирани в плевнята на Дънлапови и „Гнома“. Много от хората доброволно предложиха домовете си, особено онези, чиито легла наскоро се бяха опразнили. Тогава бе възникнал въпросът, какво да бъде сторено с вицекраля и останалите имперски подръжници; сетне и други проблеми. Ариста предложи да бъде сформиран съвет. Така и сториха. Първото им официално дело бе да я призоват в кабинета на вицекраля.

Решението бе единодушно. Съветът бе гласувал да избере Ариста за кралица на Ренидд.

- Тук няма друг със синя кръв - рече Перин. Главата му бе превързана с окървавен плат. - Никой друг не знае как да управлява.

- Но Емъри планираше република - каза им Ариста. - Самоизбрано правителство, като в Делгос. Това беше мечтата му - причината, поради която се би; причината, заради която умря.

- Но ние не знаем как да сторим това - каза доктор Герънд. - Нуждаем се от опит, а вие го имате.

- Прав е - заговори Перин. - Може би след няколко месеца бихме могли да проведем избори, но сър Бректън и армията му са все още на път. Трябва да действаме. Нуждаем се от типа водачество, което ни спечели града - иначе пак ще го изгубим.

Ариста въздъхна и погледна към Ейдриън, седнал близо до прозореца. В качеството си на командир на националистическата армия, той също бе поканен.

- Какво мислиш? - попита го тя.

- Не съм политик.

- Не те карам да бъдеш. Просто искам да зная какво мислиш.

- Ройс веднъж ми каза, че двама души могат да спорят за едно и също, като едновременно са прави. Сметнах го за луд, ала вече не съм особено сигурен, защото смятам, че сега и двете страни казват истината. В мига, в който станете кралица, ще разрушите възможността кралството да стане свободната република, визирана от Емъри. Ала ако някой не застане начело - и то бързо - тази надежда ще угасне и без друго. Така че са прави. Вие сте външен човек, нямате пристрастия - ще бъдете справедлива. И вече всички ви обичат.

- Не ме обичат. Дори не ме познават.

- Те смятат друго. И ви се доверяват. Давате насоки и хората слушат. Точно това е нужно в момента.

- Не мога да бъда кралица. Емъри искаше република, това и ще бъде. Можете да ме назначите за временен кмет на Ратибор и стюард на кралството. Ще управлявам само до установяването на правителство, след което ще се оттегля и върна в Меленгар - тя кимна по-скоро на себе си, отколкото на тях. -Да, така ще мога да съм сигурна, че нещата ще станат.

Присъстващите замърмориха одобрително. След като обсъди още няколко въпроса, съветът излезе на площада, оставяйки Ариста и Ейдриън сами. Навън шумът на тълпата утихна, след което се разнесоха овации.

- Доста сте популярна, Ваше Височество - каза й Ейдриън.

- Твърде популярна. Искат да ми издигнат статуя.

- Чух. Възнамеряват да я издигнат на западния площад, вдигнала меч.

- Не всичко е свършило. Бректън е почти тук, а дори не знаем дали Ройс е стигнал. Ами ако не е успял? А ако е стигнал, а Олрик не го е послушал? Може да не смята за възможно завземането на Ратибор и да откаже да излага кралството на риск. Трябва да сме сигурни.

- Искате аз да отида?

- Не - отвърна тя. - Искам те тук. Нуждая се от теб тук. Но ако Бректън ни обсади, рано или късно ще паднем, тогава ще е прекалено късно за теб. Единствената ни надежда е силите на Олрик да отклонят вниманието на Бректън.

Той кимна и ръката му се заигра с медальона.

- Предполагам за известно време е без значение къде ще бъда.

- Какво имаш предвид?

- Есрахаддон беше в лагера на Гаунт. Помага на националистите.

- Каза ли му за наследника?

Ейдриън кимна:

- Бяхте права. Наследникът е жив. Смятам, че той е Дигън Гаунт.

- Дигън Гаунт е наследникът?

- Забавно, нали? Гласът на народа е и законен наследник на имперския трон. Онази нощ е имало и друго дете. Акушерката е взела оцелелия близнак. Никой друг не е знаел. Нямам представа как Есрахаддон е узнал, ала това обяснява защо помага на Гаунт.

- Къде е сега Есра?

- Не зная. Не съм го виждал от началото на битката.

- Не смяташ...

- Моля? О, не. Сигурен съм, че е добре. Изостана, когато нападнахме силите на Дърмонт. Предполагам, че търси Гаунт и ще се свърже с мен и Ройс, щом това стане - Ейдриън въздъхна. - Ще ми се баща ми да е знаел, че в крайна

сметка не се е провалил.

Във всеки случай ще се погрижа за всичко, преди да тръгна тази нощ. Ще оставя един от капитаните начело на войската. Има един на име Ренкуист, който изглежда интелигентен. Ще го накарам да оправи стените, приготви защитата на портата, постави часови, стражници и стрелци. Трябва да знае как да се справи с всичко това. Ще ви оставя списък с неща, които трябва да направите, като например оттеглянето на цялата армия и околните фермери в града. Трябва да сторите това незабавно.

- Значи тръгваш на сутринта?

Той кимна.

- Съмнявам се, че ще се видим преди да потегля, затова се сбогувам сега. Направихте невъзможното, Ариста - извинете - Ваше Височество.

- Ариста е добре - каза му тя. - Ще ми липсваш.

Само това можа да каже. Думите бяха твърде дребни, за да изразят такава огромна благодарност.

Той отвори уста, но се поколеба. Усмихна се и каза:

- Пазете се, Ваше Височество.

В съня си Тракия виждаше звяра да се приближава към баща й. Той стоеше с гръб към чудовището и й се усмихваше топло. Опита се да изкрещи предупреждение, ала можа да издаде само приглушен стон. Искаше да размаха ръце и привлече вниманието му към опасността, ала крайниците й бяха налети с олово и отказваха да се подчинят. Опита се да изтича до него, но краката й бяха залепнали.

Звярът се движеше без проблеми.

Втурна се надолу по хълма. Бедният й татко не забелязваше, макар че земята се тресеше под чудовището. То го глътна на една хапка, а тя падна, като че някой бе пронизал сърцето й. Строполи се на тревата, мъчейки се да диша. Звярът приближаваше към нея, решен да довърши работата си, идващ да я погълне - краката му скърцаха все по-силно и по-силно.

Тя се събуди, обляна в пот.

Лежеше по корем, заровила глава във възглавницата. Мразеше да спи. Спането пораждаше кошмари. Винаги стоеше будна колкото бе възможно повече, много нощи седейки на пода пред прозорчето, гледайки звездите и вслушвайки се в околните звуци. Цяла жабешка симфония крякаше в рова, съпровождана от хора на щурците. Край малката й зирка понякога прелитаха светулки. Ала все някога сънят я оборваше.

Един и същи сън всяка нощ. Стоеше на хълма, баща й не подозираше за надвисналата над него смърт, а тя не можеше да стори нищо, за да му помогне. Ала тази нощ сънят бе различен. Обикновено кошмарът приключваше с поглъщането й от чудовището, но сега се събуди по-рано. Имаше и друго различие. Тази нощ звярът бе издавал скърцаш, звук. Това изглеждаше странно дори и за сън.

Тогава го чу отново. Звукът долиташе през прозореца.

Скръц... скръц... скръц!

Имаше и други звуци, разговори. Гласовете бяха тихи, ала се носеха откъм двора. Тя отиде до прозореца и надникна. Дузина мъже теглеха кола, чиито огромни дървени колела проскърцваха при всяко превъртане. Колата представляваше голяма кутия с решетъчен прозорец. В подобни каруци превозваха лъвовете за пътуващите циркове. Мъжете бяха облечени в алено-черни униформи. И друг път бе виждала тази разцветка - в Далгрен.

Един от тях изпъкваше. Беше висок и строен, с лъскава черна коса и добре оформена брада.

Колата спря и рицарите се събраха.

- Нали е окован? - чу един от тях да казва.

- Защо? Страх ли те е?

- Той не е магьосник - смръщи се високият. - Не може да те превърне в жаба. Силата му е политическа, не мистическа.

- Луис, дори Салдур каза да не го подценяваме. Легендите говорят за странни умения. Той е полубог.

- Вярваш твърде много в църковните доктрини. Ние сме протектората на вярата. Не трябва да тънем в суеверие като неграмотните селяци.

- Това звучи богохулствено.

- Истината никога не може да звучи богохулно, стига да е придружена от разбиране на доброто и правилното. Истината е нещо могъщо, като арбалет. Няма да дадеш зареден арбалет на някое хлапе и да го пратиш да си играйка, нали? Така биват убити хора, стават нещастни случаи. Истината трябва да бъде скрита, достояние само на онези, които са в състояние да я понесат. Това - това светотатствено съкровище в кутия - е истина, която повече от всички други трябва да остане скрита. Никога вече не трябва да види дневна светлина. Ще я погребем завинаги и върху нея ще изградим нова, величествена империя, която ще засенчи предната и ще отмие греховете на дедите ни.

Тя гледаше как отварят задната част на колата и изваждат мъж. Черна качулка покриваше лицето му. Вериги стягаха ръцете и глезените му, ала мъжете го наобикаляха внимателно, сякаш можеше да експлодира всяка минута.

С по четирима души от двете му страни, те го преведоха през градината и изчезнаха от полезрението й.

Тя гледаше как изтеглят обратно колата и затварят вратата. Повече от час Модина се взираше в празната градина, докато най-сетне отново заспа.

Каретата подскачаше по грубия, неравен път, следвайки ивица сребристо нощно небе сред издигащите се наоколо дървета. Дрънченето на сбруите, тътнежът на копитата и тракането на колелата изпълваха света. Нощният въздух бе напоен с миризмата на езерна вода и скункс.

Аркадиус, доктор на вълшебните науки, надникна през прозореца и затропа с бастуна си по покрива, докато кочияшът не спря.

- Какво има? -- викна той.

- Тук е добре - отвърна възрастният мъж, нарамвайки торбата си.

- Моля?

- Слизам тук - Аркадиус отвори вратичката и внимателно пристъпи на пустия друм. - Да, тук бива.

Затвори вратата и леко потупа стената на каретата, като че беше кон.

Отиде отпред. Кочияшът седеше с вдигната яка, а ниско над ушите си бе нахлупил обезформена шапка. Между бедрата си стискаше затапена стомничка.

- Но тук няма нищо, сър - настоя той.

- Не говори глупости, разбира се, че има. Ти си тук, нали така? Аз също -Аркадиус отвори торбата си. - И я виж, около нас има прекрасни дървета, както и този отличен път.

- Но сега е посред нощ.

Аркадиус вдигна глава:

- Погледни само това великолепно звездно небе. Красота. Познаваш ли съзвездията, добри ми човече?

- Не, сър.

- Жалко - той отброи няколко сребърни монети и му ги подаде. - Всичко е там. Войни, герои, зверове, злодеи... Миналото и бъдещето, положени над главите ни като сияйна карта.

Той насочи пръст.

- Тези четирите ярки звезди оформят Персефона, тя, разбира се, е винаги край Новрон. Ако последваш линията, която прилича на ръката на Новрон, можеш да видиш, как едва се докосват - любовници, жадуващи вечно да бъдат заедно.

Кочияшът също погледна нагоре.

- На мен ми приличат на пръснат прах.

- Както на мнозина други. Твърде много други.

Кочияшът го изгледа и се намръщи.

- Сигурен ли сте, че искате да ви оставя просто така? Мога да се върна, ако искате.

- Няма да е необходимо, но ти благодаря.

- Както желаете. Лека нощ - кочияшът подкара каретата, обърна в едно поле и пое обратно по пътя. Чаткането на конете долиташе все по-тихо, докато не изчезна съвсем в нощните звуци.

Аркадиус стоеше сам, оглеждайки света. Бе минало известно време, откакто за последно професорът бе стоял насред дивотата. Беше забравил колко е шумно. Пронизителният звук на щурците подчертаваше колебливите екове на дървесните жаби, писукащи с равномерния ритъм на сърце. Ветрове разшумоляваха милион листа, копирайки звука на вълните в морето.

Аркадиус закрачи по пътя, прекосявайки пресните дири на каретата. Обущата му вдигаха изненадващо висок шум. Мракът умееше да насочва вниманието към обичайно невидимото и игнорирано. Ето защо нощите бяха тъй ужасяващи. В отсъствие на обсебващата светлина, вратите към другите сетива биваха отворени. За децата мракът означаваше чудовище под леглото. За възрастните - обирджии. За старите хора мрачината бе предзнаменование на наближаващата смърт.

- Дълъг, труден и каменист е пътят, по който крачим на старини -промърмори на краката си.

Спря, достигайки кръстопътен знак. Надясно пътят отвеждаше към РАТИБОР, а желаещите да отидат в АКУЕСТА трябваше да свият наляво. Пристъпи сред високата трева и откри повалено дърво, на което да седне. Свали раницата и я положи на коленете си. Ровейки вътре, извади сладкиш с мед, един от трите, които бе задигнал от страноприемницата. Беше стар, ала ръцете му все още се отличаваха със забележителна ловкост. Ройс би се гордял с него - и не чак толкова, ако узнаеше, че Аркадиус бе платил впоследствие за тях. Все пак седящият край него дебелак щеше да им види сметката, ако не беше посегнал първи. Сега щяха да влязат в употреба, тъй като не знаеше кога...

Чу копитата, преди да види самия кон. Звукът идваше откъм Ратибор. Колкото и малко вероятно да бе някой да е поел на път по това време, сърцето на преподавателя се ускори. Най-сетне ездачът се появи сред дърветата. Беше жена, вдигнала качулката на черното си наметало. Спря при знака.

- Закъсня - рече той.

Тя се сепна, отпускайки се при вида му.

- Не, подраних. Просто ти си подранил още повече.

- Защо си сама? Твърде е опасно. Тези пътища...

- И кого предлагаш да помоля да ме придружи? Да не си увеличил редиците ни?

Тя слезе и върза коня си за знака.

- Трябваше да платиш на някой момчурляк. Все трябва да има неколцина в града, на които се доверяваш.

- Тези, на които се доверявам, не биха помогнали, а на онези, които биха, не се доверявам. Пък и не е чак толкова далече. Надали съм пътувала повече от два часа. Между това място и Ратибор няма много неща.

Той се изправи, още преди тя да е стигнала до него.

- Не е нужно да ставаш.

- Как ще те прегърна иначе? - той го стори. - Кажи сега как си? Много се тревожех.

- Тревогите ти са излишни. Добре съм.

Тя отметна качулката, разкривайки русата си коса, която бе вързала на опашка.

- Градът превзет ли е? - попита Аркадиус.

- Вече е в ръцете на националистите. Те победиха силите на лорд Дърмонт, а принцесата оглави въстание срещу шериф Вигън в града. Северната имперска армия на сър Бректън пристигна твърде късно. Градът беше запечатан, Дърмонт - мъртъв, така че Бректън се върна на север.

- Подминах част от обоза му. Окопава се около Акуеста, ако не се лъжа. Ейдриън и Ариста? Как са те?

- И двамата без драскотина - отвърна тя. - Ейдриън повери командването на националистката армия на мъж на име Ренкуист - един от офицерите - и напусна на сутринта след битката. Нямам представа къде е отишъл.

- Говори ли с него?

Тя кимна.

- Да, казах му за брат ми. Аркадиус, имаш ли представа къде е Дигън?

- Аз? - той изглеждаше изненадан. - Не. Серетите са го заловили, убеден съм, но къде - никой не знае. Напоследък са поумнели значително. Като че на Гай му е пораснала нова глава и то с мозък вътре.

- Смяташ ли, че са го убили?

- Не зная, Миранда - магьосникът спря, съжалявайки за сбитите си думи и я изгледа със състрадание. - Трудно е да се разбере имперският ум. Можем да се надяваме, че го искат жив. Има голяма вероятност Ейдриън и Ройс да го спасят. Дори Есрахаддон би могъл да се досети и лично да ги прати.

- Есрахаддон вече знае - рече Миранда. - От месеци е с Гаунт.

- Значи е узнал. Отлично. Смятах, че е възможно. Когато посети Шеридън, бе очевидно, че знае повече от показаното.

- Може би той и Ейдриън търсят заедно? Уговорили са се да се срещнат след битката?

Магьосникът замислено почеса брадичка.

- Възможно... вероятно. Значи те търсят брат ти. Ами Ариста? Тя какво прави?

Миранда се усмихна.

- Тя управлява града. Гражданите на Ратибор бяха готови да я провъзгласят за кралица, ала тя се съгласи да е кмет, докато бъдат проведени избори. Възнамерява да изпълни мечтата на Емъри за рениддска република.

- Принцеса, полагаща началото на първата република в Аврин - изкикоти се Аркадиус. - Интересен развой на събитията.

- Принцесата плака много след битката. Наблюдавах я. Работи неспирно, разрешава проблеми, оглежда стените, назначава министри. Заспива на бюрото си. Плаче, когато мисли, че никой не я вижда.

- Цялото това насилие след толкова привилегирован живот.

- Смятам, че е била влюбена в един от убитите.

- Влюбена? Наистина? Това е изненадващо. Никога не е показвала интерес. Кой беше той?

- Никой забележителен - синът на мъртъв телохранител на крал Урит.

- Твърде лошо - тъжно рече магьосникът. - Въпреки привилегиите, животът й не е бил лесен.

- Не попита за Ройс - отбеляза тя.

- За него зная. Пристигна в Медфорд малко преди аз да потегля. На следващия ден меленгарските войски прекосиха Галевир. Олрик вдигна на крак всички годни да носят оръжие - дори и доста хлапаци. Постави начело граф Пикъринг, сър Ектън и маркиз Ланаклин. Те пометоха остатъка от имперските сили и се отправиха на юг. Според последните ми вести всяват доста смут. Още едно препятствие. Сигурно ще ми отнеме месец да се върна в университета.

Магьосникът въздъхна и на лицето му се появи загрижено изражение.

- Две неща още ме притесняват. Първо, Акуеста е заплашена от вражеска армия край Ратибор, а те не водят преговори, нито евакуират града. И второ, Мариус.

- Кой?

- Мерик Мариус, известен още като Кътър.

- Не беше ли той онзи, дето пратил Ройс в Манзант?

- Да, сега работи за Новата империя. Той е жокер, чиято наме

са не бях очаквал - старият човек поспря. - Убедена ли си, че Ейдриън повярва на всичко, казано от теб?

- Абсолютно. Очите му щяха да изскочат, когато му казах, че Дигън е наследникът - тя въздъхна. - Сигурен ли си, че...

- Да, Миранда. Вършим правилното и наложителното. Изключително важно е Ройс и Ейдриън никога да не узнаят истината.