Нифрон се въздига

ГЛАВА 6 ДУМАТА

Пред очите на Амилия блясъкът на свещта привлече вниманието на императрицата, заменил за миг празното й изражение.

Това знак ли е?

Амилия често играеше тази игра със самата себе си, вглеждайки се за промени. Месец бе минал, откакто Салдур я бе призовал в кабинета си, за да й обясни какво се очаква от нея. Тя знаеше, че не би могла да изпълни и половината от възложеното, но най-голямата му грижа бе здравето на императрицата; в това отношение Амилия се справяше добре. Промяната бе видима дори и на тази бледа светлина. Бузите на Модина вече не бяха хлътнали, кожата - вече не бе опъната. Сега в диетата на императрицата влизаха зеленчуци и дори умело скрити в бульона късчета месо. Но Амилия все пак се страхуваше, че прогресът може да се окаже недостатъчен.

Модина все така не бе продумала - поне не и в будно състояние. Често, когато императрицата спеше, тя мърмореше, стенеше и се мяташе неспирно. При събуждане момичето плачеше; сълзите се стичаха по бузите й. Амилия я прегръщаше, галеше я по косата и се опитваше да я стопли, ала императрицата не изглеждаше да забеляз ва присъствието й.

За да минава по-бързо времето, Амилия бе продължила да разказва на Модина истории, надявайки се, че това може да я предразположи към разговор, да я накара да зададе някакъв въпрос. След като й каза всичко, което можеше да се сети за семейството си, секретарката премина на познатите от детинство приказки. За злото джудже Гронбах, отвлякло млекарката и затворило я в подземното си леговище. Девойката разрешаваше загадката с трите кутии, отрязваше брадата му и избягваше.

Дори си припомни страшните истории, разказвани от братята й в мрачната работилница. Знаеше, че тогава нарочно се бяха опитвали да я изплашат. Дори и сега историите караха Амилия да потръпне. Но трябваше да опита всичко, за да издърпа Модина обратно в света на живите. Най-ужасяващите от тези истории бяха за елфи, които приспиваха с музика жертвите си, преди да ги изядат.

Когато изчерпа приказките, премина на църковни притчи; като например епичната история как Марибор пратил божествения Новрон в най-тъмния час на човечеството. Той размахваше чудотворния си меч и надвиваше елфите.

Мислейки си, че на Модина може да се понравят сходствата с нейния собствен живот, Амилия й разказа за романтичната съдба на Персефона, фермерската дъщеря, която Новрон взел за своя кралица. Когато тя отказала да напусне родното си място, той построил там имперската столица и й дал нейното име - Персепликуис.

- Така, за какво ще си разказваме тази вечер? - запита Амилия. Двете момичета лежаха едно срещу друго в меката светлина на свещите. - Чувала ли си историята за Кайл и бялото перо? Нашият монсеньор обичаше понякога да ни я разказва, когато искаше да ни говори за покаянието и изкуплението. Чувала ли си я? Харесва ли ти? На мен да.

Бащата на боговете, Еребус, имал синове - трима на брой. Феррол, Дром и Марибор. Те били божествата на елфите, джуджетата и хората. Имал също и дъщеря. Тя била най-прекрасното създавано някога същество. Под нейна власт били растенията и животните. Една нощ Еребус пил прекалено много и я изнасилил. Ядосани, братята й нападнали баща си и се опитали да го убият, но боговете не могат да умират.

Амилия видя леко течение да разлюлява пламъците. Нощем винаги ставаше по-хладно; затова тя стана и донесе на всяка от тях по още едно одеяло.

- Та докъде бях стигнала?

Модина премигна.

- А, да, сетих се. Изтерзаният Еребус се върнал при Муриел и я помолил за прошка. Тя била покъртена от покаянието му, но все още не можела да го погледне. Тогава той я помолил да му избере наказание. Муриел се нуждаела от време, за да позволи на болката и страха да отминат, затова му рекла:

- Иди да живееш в Елан, ала не като бог, а като обикновен смъртен, за да се научиш на смирение.

За да поправи грешките си, тя му възложила да върши добрини. Еребус направил, както му било заръчано и променил името си на Кайл. Говори се, че оттогава той крачи из света на хората и върши чудеса. За всяко понравило се на дъщеря му дело, тя откъсвала по едно перо от великолепната си роба, които Кайл събирал в торба, с която никога не се разделял. Когато всички пера бъдели откъснати, Муриел щяла да прости на баща си и да му позволи да се прибере. Легендата разказва, че когато това стане и боговете отново се обединят, светът ще се превърне в рай.

Това наистина бе една от любимите истории на Амилия. Разказвайки я, тя се бе надявала на чудо. Може би бащата на боговете щеше да я чуе и да й се притече на помощ. Амилия зачака. Нищо не се случи. Стените оставаха все същия студен камък, единствената светлина идеше от свещите. Тя въздъхна.

- Е, може би ще трябва сами да сторим чудо - рече на императрицата, докато духаше свещите. Остана само една и потъна в сън.

Амилия се събуди с новооткрита цел. Науми си да изведе Модина, та дори и само за малко. Килията вонеше на урина и плесен, миризма, която отказваше да се отиде дори и след обстойното почистване и пренасянето на нова слама. Щеше й се да изведе императрицата навън, ала знаеше, че нямаше да й позволят. Амилия се опитваше да се самоубеди, че лейди Констанс бе извлечена заради влошеното здраве на Модина, а не защото си бе позволила да я заведе в кухнята. Ала дори и да не беше така, Амилия трябваше да опита, без значение от последиците.

Преоблече и двете в дневен тоалет. Внимателно хвана импера трицата за ръка и почука на вратата. Когато последната бе отворена, Амилия се изправи срещу пазача и храбро заяви:

- Ще отведа императрицата в кухнята да се нахрани. Регент Салдур ме назначи за нейна секретарка, аз отговарям за здравето й. Невъзможно е да остане в тазимръсна килия. Това я убива.

Тя зачака.

Той щеше да откаже, а тя да настоява. Опита се да подреди аргументите си: отвратителни миризми, лечебното въздействие на свежия въздух, фактът, че щеше да бъде убита, ако императрицата не се подобреше. Последното може би не беше сред аргументите, които щяха да го убедят, ала бе една от въртящите се из ума й мисли - и то не сред последните места.

Стражникът премести поглед от Амилия към Модина, сетне отново насочи взор към секретарката. Последната бе шокирана от кимането му. Амилия се поколеба; не бе премисляла възможността той да се съгласи. Поведе императрицата край отстъпилия войник, който сетне тръгна подире им.

Не направи помпозно обявление като лейди Констанс. Просто влезе заедно с императрицата, отново прекъсвайки всяка кухненска дейност. Всички се взираха. Никой не продума.

- Императрицата би желала да се нахрани - Амилия се обърна към Ибис, който кимна. - Би ли сложил допълнително хляб на дъното на паницата? Тя също така би желала да получи малко плодове.

Едрият мъж кимна:

- Лийф, заеми се. Нипър, я иди до килера и донеси малко горски плодове. Останалите да се връщат към работата. Няма какво да се взирате.

Нипър се втурна, оставяйки вратата отворена. Ред, едно от старите ловни кучета, влезе в кухнята. Модина пусна ръката на Амилия.

- Лийф, разкарай животното! - нареди Ибис.

- Почакай - рече Амилия. Всички гледаха как императрицата коленичи до кучето, което на свой ред отри муцуна в нея.

Ред беше възрастен, муцуната му беше посивяла, зрението му бе слабо. Мистерия беше защо още го държат, след като само спеше по цял ден и току просеше останки край кухнята. Присъствието му бе станало нещо обичайно, ала бе привлякло вниманието на императрицата. Тя го почеса зад ушите и го погали.

- Явно Ред ще остане - изкикоти се Ибис. - Кучето си има важни приятели.

Едит Мои влезе в кухнята, застивайки при вида на Амилия и императрицата. Прехапа устни, сви очи и безмълвно се връцна, излизайки по пътя, от който бе дошла.

Регент Салдур крачеше из огласяната от занаятчийските чукове приемна зала. Само година по-рано това бе замъкът на крал Етелред, каменната крепост на най-могъщия монарх в Аврин. След коронацията на императрицата се бе превърнал в имперския дворец на Нифронската империя, дом на Дъщерята на Марибор. Салдур бе настоял за промени: чисто ново фоайе със знака на короната от бял мрамор на пода; множество масивни полилеи, които да осветят мрачната атмосфера; по-широк украсен балкон, от който Нейно Високопреосвещенство да маха на обичните си поданици и, разбира се, пълна преработка на тронната зала.

Етелред и канцлерът се бяха стреснали от разходите. Само изработката на новия трон струваше колкото боен кораб, ала те не разбираха важността на впечатленията по начина, по който Салдур го правеше. Той разполагаше с неуко, почти изпаднало в кома дете, което трябваше да се представя за императрица; единственият начин за предотвратяване на нещастието бе никой да не узнае. Указът, никой от прислужниците да не напуска замъка, щеше да предотврати клюките. Изобилието щеше да подкрепи заблудата.

Колко коприна, злато и мрамор са нужни за заслепението на света?

Повече от ресурсите, с които разполагаше Салдур, ала трябваше да опита.

През последните седмици се бе чувствал като някой, балансиращ чаени чаши на глава, застанал прав на прикрепен към гърба на полудял кон стол. Новата империя се бе зародила само за няколко седмици. Вековете приготовления бяха най-сетне довели до резултат, но както става винаги, имаше недоразумения и неочаквани пречки, които не можеха да бъдат предвидени.

Фиаското в Далгрен бе само началото. Още с обявяването на новата империя, Глъстън се бе разбунтувал. Олбърн се пазареше. Сетне идваше Меленгар. Неизразимо унижение. Всички останали аврински кралства се бяха присъединили по план. Всички, освен неговото. Беше меленгарски епископ, съветник на краля и сетне на сина му - и въпреки всичко кралството бе останало независимо. Единствено находчивата идея на Салдур при Далгрен го бе предпазила от забвение. Връз пепеливите руини бе построил победа, заради тези му заслуги патриархът го избра да бъде представител на църквата и сърегент заедно с Етелред.

Старият крал на Уоррик се грижеше за поддържането на досегашните системи, ала Салдур бе архитектът на новия световен ред. Визията му щеше да предопредели животите на предстоящите поколения за стотици векове напред. Макар разкриващата се възможност да бе невероятна, на Салдур се струваше, че търкаля масивна канара нагоре по хълм. Миг колебание - и камъкът щеше да полети надолу, премазвайки него и всичко постигнато досега.

В кабинета му го чакаше Луис Гай. Надяваше се, че стражът носи добри новини. Нифронският рицар стоеше край прозореца, стегнат и безукорен както винаги. Бе сключил ръце зад гърба и се взираше в някаква далечна точка. Носеше обичайното за ордена му алено-черно. Униформата му беше безупречна, брадата идеално оформена.

- Предполагам си чул - рече Салдур затваряйки вратата след себе си, без да се занимава с приветствия. Гай не беше от хората, които се занимават с подобни неща - нещо, което Салдур ценеше у него. За последните месеци рядко бе виждал стража, зает с издирването на истинския Наследник и Есрахаддон. Това също му се нравеше, тъй като Гай бе един от двамата, които имаха позволение да се срещат лично с патриарха. Тази му характеристика го правеше изключително опасен съперник. Но Луис Гай не изглеждаше да се интересува да си уреди позиция в Новата империя - още нещо, за което Салдур бе благодарен.

- За националистите? Разбира се - отвърна стражът, извръщайки се от прозореца.

- И?

- И какво?

- Ами бих искал да зная какво... - Салдур спря, забелязал, че в стаята има още един човек.

Кабинетът беше доста голям, побрал бюро, библиотека и маса с дъска за шах, край която имаше два удобни фотьойла. В един от тях седеше непознатият.

- О, да - Гай посочи към човека. - Това е Мерик Мариус. Мерик, запознай се с епископ... исках да кажа, регент Салдур.

- Значи това е той - промърмори Салдур, недоволен, че мъжът не се изправи.

Наместо това продължи да си седи спокойно, облегнал се безгрижно назад, седейки в прекалено директен маниер. Носеше дълго до бедрата палто от тъмночервен велур. Ужасен оттенък, помисли си Салдур - цветът на засъхнала кръв. Косата му бе къса, лицето беше бледо, а останалите му одежди бяха семпли и неукрасени.

- Не си особено впечатляващ, нали? - отбеляза Салдур.

Мъжът се усмихна:

- Играете ли шах, Ваша милост?

Регентът вдигна вежди и се втренчи в Гай. В крайна сметка това беше негов човек, той го беше изровил от мръсните улици, възхвалявайки таланта му. Стражът не каза нищо, не изразявайки никакви белези на недоволство от поведението на питомника си.

- Движа империя, млади момко - отвърна Салдур. - Нямам време за игри.

- Странно - отбеляза Мерик. - Никога не съм гледал на шаха като на игра. За мен той е по-скоро нещо като религия. Всеки аспект на живота, сведен до шестнадесет абстракции върху шестдесет и четири черни и бели квадрата, последните от разстояние всъщност изглеждащи сиви. Разбира се, квадратите не са само шестдесет и четири. Общият брой на всички съдържащи се квадрати е двеста и четири. Повечето хора пропускат това. Малцина притежават интелекта да надникнат отвъд очевидното, да съзрат намиращите се в схемата схематики. Това е и част от красотата на шаха - същината му е много по-дълбока от видяното на пръв поглед, по-сложна, по-объркана. Светът, положен между връхчетата на пръстите ти, тъй податлив, тъй определен. Прости правила, почти безкраен брой вариации, но само три възможни развоя.

Чувал съм църковни проповеди, посветени на играта, обясняващи йерархията на фигурите и пешките, как те представляват различните класи. Свързват начина на движение със задълженията, които всеки човек има към Марибор. Някога правили ли сте това, Ваша милост? - Мерик не дочака отговор.

- Удивителна идея, не смятате ли?

Той се наведе над дъската, очите му се плъзгаха по черно-бялото поле.

- Офицерът е интересна фигура - той взе една от фигурите, чийто връх бе оформен по подобие на епископска шапка и я завъртя в ръка. - Не е особено изящно оформена, като да речем, коня. Често бива забравяна, оставена в ъглите, тъй невинна, тъй подкупваща. Ала е способна в миг да прекоси дъската под остър ъгъл, често с унищожителен резултат. Винаги съм се чудел дали офицерите не са пренебрегвани заради недостатъчната оценка на качествата им. Предполагам в този си аспект съм изключение от мнозинството, ала аз не съм от онези, които преценяват характеристиките на дадена фигура според вида й.

- Смяташ се за голям умник, не е ли така? - предизвика го Салдур.

- Не, Ваша милост - отвърна Мерик. - Умен е човекът, който натрупва богатство с продажба на пресъхнали крави, обяснявайки как спестява на фермерите усилието да стават рано, за да ги доят. Аз не съм умен, аз съм гений.

Тук Гай се намеси:

- Регенте, при последната ни среща споменах решение за проблема с националистите. Ето го пред теб. Господин Мариус се е погрижил за всичко. Само очаква одобрението от регентите.

- И определено заплащане - добави Мерик.

- Шегуваш се - Салдур рязко пристъпи към стража. - Националистите вилнеят на север. Завзеха Килнар. Само на мили от Ратибор са. Около Зимния фестивал вече ще са тук. Имам нужда от идеи, алтернативи, решения - не някакъв си непочтителен хвалипръцко!

- Имате някои интересни идеи, Ваша милост - продължи със спокоен глас Мерик, като че Салдур не е продумал. - Импонират ми възгледите ви за централизирана власт. Ползите от стандартизацията за търговията, законите, земеделието, дори ширината на пътищата, са очевидни. Показва яснота на мисълта, която не бих очаквал да открия от възрастен епископ.

- Как би могъл да знаеш каквото и да било за...

Мерик вдигна ръка.

- Веднага бих желал да изтъкна, че начините ми на сдобиване с информация са поверителни и не подлежат на обсъждане. Факт е, че зная. И нещо повече - одобрявам. Съзирам потенциала в тази Нова империя, която издигате. Може да се окаже нужното на света ни решение, което ще го избавй от дребнавите конфликти, орисали обикновените хора на безизходна бедност. Ала понастоящем всичко това е само мечта. Ето къде е моята роля. Ще ми се да бяхте попад нали на мен по-рано. Щях да ви спестя срама и проблема с Нейно Високопреосвещенство.

- Тя е резултат от допусната от моя предшественик грешка. Архиепископът плати за нея с живота си. Аз спасих ситуацията.

- Зная. Някакъв си идиот на име Ръфъс трябвало да убие митичния звяр и с това да се докаже като Наследник на Новрон, в чийто вени тече кръвта на Марибор. Само дето Ръфъс бил разкъсан, а околностите - изпепелени. Всичко, с изключение на младо момиче, което успяло да убие звяра; и то пред очите на дякон от църквата. Ала вие сте прав. Вината не е била ваша. Вам е хрумнала блестящата идея да я използвате като марионетка - девойка, така засегната от загубено, че си изгубила и ума. Решението ви е да я скриете дълбоко в дебрите на двореца и да се надявате, че никой няма да забележи. Междувременно двамата с Етелред повеждате кампания за завладяването на цял Аврин, пращайки силите си на север, докато националистите навлизат от юг. Брилянтно. Трябва да призная, истинско чудо е, че изобщо сте се свързали с мен.

- Не ми е особено смешно - рече Салдур.

- Така и трябва да бъде. В момента крал Олрик Меленгарски е задвижил планове да се съюзи с националистите, което ще ви принуди да воювате на два фронта. Също така усилено се опитва да привлече и Трент.

- Знаеш това?

- Това ми е работата. Срещу богатствата на Делгос и мощта на Трент, крехката ви империя, водена от малоумна императрица, ще се срине тъй бързо, както и се въздигна.

- Вече впечатлен ли си? - попита Гай.

- И какво искаш от нас да направим, за да предотвратим този надвиснал катаклизъм?

Мерик се усмихна:

- Да ми платите.

Богоравната императрица Модина Новронска, владетел на Аврин, висш духовник на нифронската църква, бе просната на пода и хранеше Ред от купичката си, който лочеше и изразяваше благодарността си, сипейки лиги върху роклята й. Отпусна муцуна на коляното й и лениво потупа камъните с опашка. Императрицата се сви край кучето и положи глава върху хълбока му. Амилия се усмихна. Бе окуражена да види Модина да общува с нещо, каквото и да е то.

- Незабавно разкарайте това противно животно и я вдигнете от пода!

Амилия подскочи и ужасена се огледа. Регент Салдур влизаше в кухнята, придружаван от злобно усмихнатата Едит Мон. Амилия не можеше да помръдне. Неколцина миячки се втурнаха към императрицата и нежно я изправиха на крака.

- Представи си само! - той продължи да крещи, докато прислужничките изглаждаха роклята на императрицата. - Ти - изръмжа регентът, посочвайки към Амилия. - Това е твое дело. Трябваше да се сетя. Какво можех да очаквам от назначението на някаква си уличница да се грижи за... за... - той замлъкна, гледайки Модина с вбесено изражение. - Поне предшествениците ти не я караха да се въргаля с животни!

- Ваша милост, Амилия беше... - поде Ибис Тинли.

- Млък, шкембо! - сопна се Салдур, сетне отново насочи поглед към Амилия. - Задълженията ти към императрицата приключиха. Както и работата ти в този дворец.

Регентът направи знак на пазача и каза:

- Разкарай я.

Пазачът се приближи към Амилия, отбягвайки да я гледа в очите.

Амилия дишаше накъсано и осъзна, че започва да трепери от приближаването на войника. Макар да не беше от ревливите, сега усети как сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

- Не - каза Модина.

Изречена слабо, почти като шепот, думата вцепени всички присъстващи. Един от готвачите изтърва метален капак, който гръмко изтрака на пода. Всички се взираха. Регентът се обърна изненадано и започна да обикаля императрицата, изучавайки я с интерес. Погледът на момичето бе фокусиран и предизвикателен. Салдур премести очи от нея на Амилия и обратно. Наклони глава настрани, сякаш решаваше някаква загадка. Войникът стоеше неловко, най-сетне Салдур го освободи:

- Както императрицата заповяда - рече той, без да откъсва поглед от Модина. - Изглежда съ)и бил леко прибързан в преценката си на...

Той погледна към секретарката.

- Как ти е името?

- Ам... Амилия.

Салдур кимна, сякаш одобряваше правилен отговор.

- Техниките ти са необичайни, ала резултатите са неоспорими.

Регентът отново погледна към Модина, която стоеше, заобиколена от прислужници, отдръпнали се при приближаването му.

- Тя определено изглежда по-добре. Цветът й е по-добър. Бузите й - той посочи към лицето на императрицата - са налети.

Той кимаше, сетне скръсти ръце и като изрази одобрението си с глава още веднъж, рече:

- Много добре, оставаш на позицията, защото изглежда това допада на Нейно Високопреосвещенство - регентът се обърна и се отправи към изхода. -Вече бях започнал да си мисля, че е няма - додаде през рамо.