Нифрон се въздига

ГЛАВА 14 НАВЕЧЕРИЕТО

Гил изпитваше известни затруднения с видимостта под проливния дъжд, обаче бе сигурен, че мъжът върви право към него. Посегна към висящия на хълбока му рог и съжали, че го бе сложил под дъждобрана. Тридесет смени не му се бе наложило да го ползва. Онзи продължаваше да крачи под дъжда - сам. Беше облечен в подгизнало наметало, с отметната качулка. Кичурите следваха плътно контурите на черепа му. Не носеше броня или щит, ала край колана му надничаха дръжките на два меча, а Гил забеляза и трети на гърба му. Мъжът крачеше спокойно из калта. Изглежда бе сам и трудно можеше да заплаши близо хилядата лагеруващи на хълма. Ако Гил вдигнеше тревога без да е нужно, щяха да го спукат от подигравки. Бе сигурен, че може да се справи с един човек.

- Стой! - заглуши барабаненето на капките Гил, изваждайки меча си и размахвайки го към непознатия. - Кой си и какво искаш?

- Тук съм да се срещна с командир Паркър - каза мъжът, без да забавя крачка. — Отведи ме незабавно при него.

Гил се изсмя:

- Ама че сме храбри - той протегна меча си напред. Непознатият стигна право пред острието, като че искаше да се наниже.

- Спри или...

Преди Гил да успее да довърши, мъжът удари плоската страна на меча. Пренеслата се по острието вибрация накара Гил да изпусне оръжието. Миг по-късно то се намираше в ръцете на мъжа, насочено към бившия си стопанин.

- Заповядах ти нещо, постови - сопна се странникът. - Не съм свикнал да повтарям. Движение или ще заповядам да те нашибат с камшик.

Мъжът му върна меча, влошавайки нещата още повече.

- Как ти е името, постови?

- Гил... сър - рече той, добавяйки сър за всеки случай - мъжът можеше да се окаже офицер.

- Занапред, Гил, когато си на пост, донеси си арбалет и не позволявай никому да се доближи на повече от сто фута, без да го надупчиш, ясно?

Мъжът не дочака отговор. Премина край него и продължи да крачи по хълма сред влажната трева.

- Да, сър, но не разполагам с арбалет - рече Гил, подтичвайки подире му.

- В такъв случай се сдобий с такъв - посъветва през рамо мъжът.

- Да, сър - Гил кимна, макар че непознатият беше пред него. Последният мина покрай палатките, отправяйки се към средата на лагера. Всички се бяха притаили на сушина и никой не го видя. Палатките бяха хаотична сбирщина от въжета и опънато между пръчки платнище. Нямаше две еднакви; войниците бяха грабили каквото им попадне. Повечето платнища бяха изрязани от корабни платна, взети във Вернес и Килнар. Други пък бяха изработени от чаршафи. В много редки случаи се виждаха истински палатки.

Мъжът спря на върха на хълма. Когато Гил го настигна, запита:

- Коя от тези палатки принадлежи на Паркър?

- Паркър? Той не е в палатка, сър. В онази ферма е - Гил посочи.

- Защо си напуснал поста, Гил? - изръмжа сержант Милфорд, излизащ от палатката си, премигващ на дъжда. Беше увит в наметало, изпод което се виждаха бледите му боси крака.

- Аз... - започна Гил, но непознатият се намеси.

- Кой е това? - попита той, отивайки до Милфорд и заставайки с ръце на хълбоците.

- Това е сержант Милфорд, сър - отвърна Гил. Сержантът изглеждаше объркан.

Странникът го огледа и поклати глава.

- Сержант, къде в името на Марибор ти е мечът?

- В палатката, но...

- Не смяташ за нужно да носиш меч, когато вражеската армия се намира на една миля и може да нападне всяка минута?

- Спях, сър!

- Вдигни глава, сержант! - рече мъжът. Сержантът изпълни заповедта, потрепвайки от дъжда. - Както виждаш, почти е утро.

- Да, сър. Съжалявам, сър.

- Сега се облечи и сложи нов постови на мястото на Гил, ясно ли е?

- Да, сър, веднага!

- Гил!

- Да, сър! - отзова се повиканият.

- Да тръгваме. Закъснявам.

- Да, сър! - Гил отново го последва, свивайки объркано рамене при подминаването на сержанта.

Войската бе разположена на Бингъмския хълм, очевидно получил името си от фермера Бингъм, отглеждащ ечемик и ръж в ближните поля. Гил беше чул, че имало голяма гълчава, когато командир Гаунт уведомил Бингъм, че армията ще използва фермата му, а самият Гаунт ще направи от дома му своя главна квартира. Пасторалният дом със сламен покрив и дървени греди се бе оказал заобиколен от лагерно море. Някога растящите край алеята цветя бяха потъпкани от стотици ботуши. В плевнята се помещаваха офицерите, а конюшнята бе префасонирана в склад и таверна за по-висшестоящите. Навсякъде се издигаха палатки, стотици лагерни огньове бяха обгорили земята.

- Уведоми командир Паркър за присъствието ми - каза странникът на един от пазачите на верандата.

- А за кого да предам?

- Маршал лорд Блекуотър.

Постовият се поколеба за миг, сетне изчезна вътре. Появи се бързо и задържа вратата отворена.

- Благодаря ти, Гил. Свободен си - рече мъжът, пристъпвайки вътре.

- Ти ли си командир Паркър? - обърна се Ейдриън към едрия мъж пред себе си, облечен в р>са черна жилетка и изцапани бели бричове. Чип нос увенчаваше средата на физиономията му, от своя страна положена върху тлъста гуша.

Седеше пред грубовата дървена маса, отрупана със свещи, карти, депеши и димяща чиния яйца със сланина. Изправи се, вземайки салфетка от яката си и обърсвайки уста.

- Да, а вие сте маршал Блекуотър? Не бях уведомен за...

- Маршал лорд Блекуотър - поправи го Ейдриън с приятелска усмивка и му подаде писмата си.

Паркър пое пергамента, отвори го грубо и започна да чете.

Кривести дървени греди разделяха жълтеещите стени. По тях бяха наокачени съдове, чували, готварски принадлежности и нещо, което Ейдриън определи като меча и наметалото на командира. Кошници, кофи и стомни бяха струпани по ъглите. Подът имаше наклон, отвеждащ до камината.

След като прочете писмото, Паркър седна и отново затъкна салфетката в яката си.

- Не си наистина лорд, нали?

Ейдриън се поколеба за миг:

- Технически съм, поне за момента.

- А когато не си лорд, какъв си?

- Може да се каже, че съм наемник. С много неща съм се занимавал през годините.

- Защо й е на принцесата на Меленгар да ми праща наемник?

- Защото мога да спечеля битката.

- Какво те кара да мислиш, че аз не мога?

- Фактът, че все още си в тази ферма, вместо в града. Вероятно си много добър интендант, и със сигурност отличен счетоводител, ала войната е нещо повече от подреждане на цифри в колонки. Сега, когато Гаунт го няма, вероятно не си особено сигурен какво да предприемеш. Тук се намесвам аз. - Случайно притежавам солиден боен опит.

- Значи знаеш за изчезването на командир Гаунт.

Ейдриън не хареса тона му. Долавяше се нещо заплашително и сдържано. Все пак агресивността си оставаше най-добрата поли тика.

- Армията ви е тук с дни, не си предприел нито един набег срещу врага.

- Вали - отвърна Паркър. - Полето е станало на блато.

- Именно - каза Ейдриън. - Точно затова трябва да нападаш. Дъждът ви дава предимство. Повикай капитаните си и ще обясня как можем да се възползваме от времето. Но трябва да действаме бързо...

- Ще ти се, нали? - отново този тон, този път още по-заплашителен. - Аз обаче имам по-добра идея. Защо не ми обясниш защо й е на принцеса Ариста Есендън да предава Дигън?

- Не го е сторила. Не разбираш. Тя...

- О, със сигурност го направи! - Паркър скочи на крака и запрати салфетката си към пода, като че предизвикваше дъските на дуел. - Не е нужно да лъжеш повече, зная защо. За да си запази мизерното 'кралство - пристъпи крачка напред и закачи масата. - Унищожавайки Дигън, тя се надява да спечели милост за Меленгар. Какви са истинските ти заповеди?

Той пристъпи напред, насочил обвинителен пръст.

- Да спечелиш доверието ни? Да поведеш тази армия в капан, както сторихте с Гаунт? Ти ли беше? Беше ли там? Беше ли един от онези, които го грабнаха?

Паркър хвърли поглед към мечовете на Ейдриън.

- Или целта ти е да ме убиеш? - рече той, отстъпвайки назад. Ущри си главата в една тенджера, паднала с дрънчене. Шумът накара Паркър да подскочи.

- Симс! Фал! - изкряка той и двамата постови влетяха вътре.

- Вземете мечовете му. Вържете го за някой стълб. Махнете го от...

- Не разбираш. Ариста не е ваш враг - намеси се Ейдриън.

- Всичко разбирам.

- Тя беше подведена от империята, също както и Гаунт.

- Значи и тя е изчезнала?

- Не, в момента е в Ратибор и планира бунт, който да помогце на атаката ви.

Паркър се изсмя.

- О, моля те. Имаш нужда от уроци по лъжа. Меленгарска принцеса да организира въстание в Ратибор? Извлечете го.

Един от войниците извади меча си.

- Свали оръжията си - веднага!

Ейдриън прецени възможностите си. Можеше да избяга, но така нямаше да има друга възможност да ги убеди. Вземането на Паркър за заложник изискваше да убие Симс и Фал, с което щеше да унищожи всяка възможност да получи доверието им. Лишен от избор, той въздъхна и откачи колана си.

- Колко точно сте сигурна, че Ейдриън ще успее да убеди националистите да нападнат утре сутринта? - попита Гланц, седнал на масата в дома на Дънлапови. Бурята навън продължаваше да бушува.

- Уверена съм точно толкова в неговия успех, колкото и в този на нашето начинание - отвърна Ариста.

Гланц се усмихна под мустак:

- Все забравям, че сте дипломат.

Осмина други седяха край масата. Върху й бе разпъната карта на града, затисната с разни дрънкулки. Присъстващите бяха избрани от Ейдриън, доктор Герънд, Гланц или Емъри, който вече се бе изправил на крака и омиташе всичко, сложено от госпожа Дънлап под носа му.

Ройс и Ейдриън ги нямаше, така че Ариста бе прекарала по-го-лямата част от времето си в разговори с младия господин Дорн. Той вече не заекваше при изговарянето на малкото й име, ала възхищението в очите му не можеше да бъде сбъркано. Ариста се улови да се усмихва засрамено. Той имаше красиво лице - ведро и разпалено - и макар да бе по-млад дори от Олрик, струваше й се много по-зрял. Може би това се дължеше на трудностите и борбата.

Откакто бе дошъл в съзнание, тя бе говорила за изпитанията, довели я тук. Той й бе разказал как смъртта на майка му му дала живот и какво било да израснеш като войнишки син. И двамата споделиха спомени за пожарите, лишили ги от близки. Тя слушаше как той разказва напрегнато за сирашката съдба и очите й се наливаха със сълзи. Осъзна, че Емъри би могъл да промени света, ако се бе родил благородник. Слушайки неговата страст за справедливост и съчувствие, осъзна, че това би могла да очаква от Дигън Гаунт, обикновен човек със сърцето на крал.

- Трябва да разберете, че не зависи изцяло от мен - рече Гланц.

- Не аз командвам гилдията. Не разполагам с нужния авторитет да заповядам атака, още по-малко когато няма какво да бъде придобито от това. Дори и ако победата бе сигурна, а не просто вероятна, ръцете ми пак щяха да бъдат вързани.

- Нищо за придобиване? - замаяно рече Емъри. - Цял град! Пък и ако имперската армия бъде изтласкана, има вероятност цял Ренидд да попадне под знамето на Делгоската република.

- Също така бих добавила - рече Ариста, - че поражението на империалистите ще остави Акуеста уязвима за нападения от страна на националистите, Меленгар и може би дори Трент - ако успея да организирам съюз. Ако Акуеста падне, Колнора ще бъде свободен град и определени могъщи търговци може да се намерят на управленски постове.

- Добра сте. Признавам ви го, милейди - рече Гланц. - Ала в този сценарий има прекалено много ако. Роялистите няма да позволят Колнора да бъде управлявана от простолюдието. Ланаклин би застанал на трона на Уоррик и най-вероятно би упълномощил свой херцог, който да поеме града.

- Диамантът ще продължи да затъва, ако не ни помогнете и Новата империя не продължи да укрепва позиции - не му остана длъжна тя.

Гланц се намръщи и поклати глава:

- Това е много извън пълномощията ми. Без заповеди от Бижуто, ръцете ми са вързани. Имперковците почти не закачат Диаманта. Гледат на нас като на неизбежните плъхове в канала. Стига да не се превърнем в прекалено голямо отегчение, оставят ни на мира. Но ако сторим това, ще обявят война.

Диамантът вече няма да е неутрален. Ще се превърнем в цел във всеки имперковски град. Стотици ще бъдат арестувани или екзекутирани.

- Можем да запазим съдействието ви в тайна - предложи Емъри.

Гланц се изсмя:

- Победителят решава кои тайни да бъдат запазени. Тъй че ще трябва да поискам доказателства за успеха ви, преди да мога да ви помогна. И двамата знаем, че това е невъзможно. Ако нещата бяха добри, нямаше да ви е нужно съдействето ми. Не, съжалявам. Плъховете ми ще направят, каквото могат, ала не е възможно да се включим в нападението.

- Поне можете ли да се погрижите вратата на оръжейната да бъде отключена? - попита Емъри.

Гланц помисли за миг и кимна:

- Да.

- Можем ли да се върнем към плана? - предложи доктор Герънд.

Преди да потегли, Ейдриън бе изложил общите щрихи на стратегията. Идеята на Емъри беше добра, ала идеята не можеше да замени бойния план, за което всички бяха благодарни на Ейдриън. Той им бе обяснил, че изненадата беше тяхно най-голямо предимство и че най-добрата им тактика да изненадат бе оръжейната. Сетне нещата щяха да се усложнят. Времето щеше да бъде най-големият им противник. Жизненоважно бе да завладеят оръжейната, след което бързо да се подготвят за нападение над гарнизона.

- Аз ще поведа хората към оръжейната - обяви Емъри. - Оцелея ли, ще заема място при площада в слабата част на линията.

Всички кимнаха мрачно.

По-нататъшният план на Ейдриън изискваше мъжете да се подредят в две прави линии - една пред друга - пред оръжейната, умишлено оставяйки слабо място. Професионалните войници щяха да търсят подобни уязвимости, така че можеха да предвидят къде ще бъде насочена атаката им. Предупреди, че разположените там ще понесат най-много жертви, но и че това ще позволи на въстаниците да обкръжат нападателите, възползвайки се от численото си превъзходство.

- Аз ще водя левия фланг - рече Ариста. Всички я изгледаха втрещени.

- Милейди - заговори Емъри. - Разбирате, че ви уважавам неимоверно, но битката не е място за жени. Жестоко бих бил наранен, ако животът ви бъде застрашен по някакъв начин.

- Животът ми ще бъде в опасност навсякъде, така че по-добре да помогна с нещо. Пък и всичко това е моя идея. Не мога да стоя просто така, докато всички вие рискувате живота си.

- Не трябва да се срамувате - рече доктор Герънд. - Вече сторихте много повече, отколкото бихме могли някога да ви се отбла- годарим.

- И все пак - каза принцесата уверено, - ще присъствам.

- Можете да въртите и меч? - запита я бакалинът Перин. Тонът му не бе подигравателен или саркастичен, в него се долавяше искрено удивление, като че ли очакваше да чуе, че тя е майстор фехтовчик.

Чудодейното избавление на Емъри бе само една от подбудите за бунта. Ариста бе подценила силата на собственото си име. Емъри бе изтъкнал, че тя и брат й са герои за онези, сражаващи се срещу новата империя. Победата им над Пърси Брага, обезсмъртена в онази пиеса, бе вдъхновила мнозина из Апеладорн. Вербовчиците трябваше само да прошепнат, че Ариста Есендън е дошла в Ратибор и измъкнала Емъри от ръцете на империята, и повечето хора смятаха победата за осигурена.

- Е - отвърна тя, - със сигурност имам повече опит от повечето търговци, фермери и занаятчии, които ще се сражават край мен.

Дълго време никой не продума, накрая Емъри се изправи.

- Простете, Ваше Височество, но не мога да ви позволя да го сторите.

Ариста му хвърли груб, предизвикателен взор. Лицето на Емъри се сгърчи,

показвайки, че дори един недоволен неин поглед бе достатъчен да го нарани.

- И как възнамеряваш да ме спреш? - сопна се тя, припомняйки си всички онези времена, когато баща й, брат й и дори граф Пикъ ринг я бяха пъдили от съвещателната зала, настоявайки да прекара времето си в по-продуктивното занимание на шиенето.

- Ако вие ще се биете, аз няма да го сторя - просто рече той.

Доктор Герънд се изправи:

- Аз също.

- Нито пък аз - рече Перин, също ставайки на крака.

Ариста се намръщи към Емъри. Това изглежда го нарани, но

той остана непреклонен.

- Добре. Седнете. Печелите.

- Благодаря ви, милейди - рече Емъри.

- Аз ще водя левия фланг - предложи Перин, който беше един от най-едрите присъстващи, набит и силен.

- Храбро от твоя страна - каза му Емъри - но ще помоля Адам да се заеме с това. Той има боен опит.

- И не е старец - с горчивина отбеляза докторът.

Ариста знаеше колко безпомощен се чувства той.

- Докторе, твоите умения ще послужат за лекуването на ранените. Щом оръжейната бъде завзета, двамата с теб ще се погрижим за тях.

Още веднъж обсъдиха плана. Ариста и Гланц разискваха известни потенциални проблеми: Ами ако дойдеха прекалено малко хора? Ако не можеха да завладеят оръжейната? Ако гарнизонът не нападнеше? Планираха непредвидените обстоятелства, до като не остана нищо, което би могло да ги изненада.

Доктор Герънд извади бу1илка ром и помоли госпожа Дънлап за чаши.

- Утре сутринта ще се впуснем в битка - рече той. - Някои от седящите тук не ще оцелеят да видят залеза - вдигна чашата си. - За всички онези, които ще паднат - и за нашата победа.

- И за дамата, която я направи възможна - додаде Емъри, докато всички вдигаха чаши и отпиваха.

Ариста също пи, но алкохолът й горчеше.

Принцесата лежеше будна в малката стаичка срещу спалнята на госпожа Дънлап. По-малка дори и от тази на прислужницата й в Медфорд, имаше дребно прозорче и малък рафт за свещта. Между стените и леглото пролуката бе толкова тясна, че на влизане трябваше да пролазва по матрака. Не можеше да спи. Битката за града щеше да започне само след няколко часа и Ариста бе обзета от нервност. Умът й отново и отново прехвърляше неща.

Сторих ли всичко възможно?

Всичко бе на път да се промени - за добро или за лошо.

Олрик ще ми прости ли, ако умра? Изсмя се горчиво. Ще ми прости ли, ако остана жива?

Взираше се в тавана, чудейки се дали няма заклинание, което да й помогне да заспи.

Магия.

Обмисляше дали да я използва в предстоящата битка. Изучаваше идеята, потрепвайки стъпала едно в друго, слушайки как дъждът трополи по покрива.

Ако мога да призовавам дъжд, какво друго мога да правя ? Бих ли могла да призова армия фантоми? Да посипя небесен огън? Да разцепя земята под гарнизона?

Бе уверена само в едно - можеше да кара кръвта да кипи. Мисълта я отрезви.

Ами ако изгубя контрол?Ако нагрея кръвта на въстаниците... или Емъри?

Когато бе нагряла водата в онази кофа в Шеридън, околните дрехи също бяха засъскали. Магията не беше лесна работа. Може би с времето щеше да я овладее, ала вече усещаше ограниченията си. Сега й ставаше ясно защо Есрахаддон я бе карал да призовава дъжд. Преди бе смятала, че е нелепо предизвикателство да постигне нещо такова. Сега осъзна, че това бе лесно. Целта бе обширна колкото небето, а резултатът бе естествен - все едно стрелец да хвърля камък и да се цели в земята. Процесът щеше да е еднакъв за всяко заклинание, предположи тя - извличането на силата, фокусирането и изпълнението чрез синхронизация на движение и звук. Ала идеята за насочването на такава непокорна сила към специфична цел бе страшничка. Осъзна с потръпване, че ако онази нощ Ройс и Ейдриън се бяха намирали на хълма, щяха да умрат заедно със серетите. Несъмнено можеше да надвие гарнизона, но същевременно можеше да изтреби цял Ратибор. Вероятно можеше да използва Изкуството да хвърля светкавици или да подпали войниците, ала това би бил еквивалентът на студент по музика първа година, опитващ се да композира и оркестрира цялостна симфония.

Не, не мога да поема подобен риск.

Насочи ума си към по-практични мисли. Имаха ли достатъчно превръзки? Трябваше да запали огън, за да има въглени за затварянето на рани.

Друго мога ли да сторя ?

Чу тихо потропване и дръпна завивките, тъй като бе облечена само в тънка нощница, дадена й от госпожа Дънлап.

- Да?

- Аз съм - рече Емъри. - Надявам се не ви събудих.

Емъри отвори вратата и застана край леглото, облечен само в панталони и доста широка риза.

- Не можах да заспя, предположих, че и вие будувате.

- Кой би предположил, че очакването да видиш дали ще оживееш или не затруднява съня? - сви рамене тя и се усмихна.

Емъри отвърна на усмивката и се заоглежда как да влезе.

Тя приседна и струпа две възглавници зад себе си.

- Просто се качи на леглото - каза му тя, дръпвайки крака и потупвайки завивките. Той се чувстваше неловко, но прие поканата й и седна на матрака, който потъна от тежестта му.

- Страх ли те е? - попита тя и осъзна със закъснение, че този въпрос не беше от питанията, които една жена трябва да отправя към мъж.

- А вас? - отвърна той, прегръщайки коленете си. Беше бос и пръстите му блестяха на лунната светлина.

- Да - каза Ариста.

- Дори няма да съм на бойното поле, а съм ужасена.

- Ще ме сметнете ли за страхливец, ако призная същото?

- Бих те помислила за глупец в обратния случай.

Той въздъхна и опря глава на коленете си.

- Какво има?

- Ако ви кажа нещо, обещавате ли да го пазите в тайна? - попита той, без да вдига глава.

- Аз съм посланик. С това си изкарвам хляба.

- Никога не съм се бил преди. Никога не съм убивал.

- Подозирам, че така стоят нещата с почти всички, които ще се сражават утре - каза тя, надявайки се той да включи и нея в тази категория. Не можеше да понесе да му разкрие истината. - Не смятам, че повечето от тях дори някога са хващали меч.

- Някои са - той вдигна глава. - Адам се сражава с армията на Етелред срещу Гхазел, по времето, когато лорд Ръфъс се прочу. Ренкин Пул и Форест, сина на търговеца на сребро, също са се били. Затова ги сложих сред водителите. Всички гледат на мен като някакъв герой от войната, а аз не зная дали ще остана и ще се сражавам - или ще побягна като най-долен страхливец. Може да припадна при вида на кръв.

Ариста се протегна и взе ръката му.

- Ако има нещо, в което съм убедена - тя се взря в очите му, - това е, че ще се сражаваш храбро. Наистина не смятам, че би могъл да направиш друго. Просто си такъв. Всички виждат вродената ти храброст и затова ти се възхищават - както и аз.

Емъри сведе глава.

- Благодаря ви, това беше много мило.

- Не бях мила, а честна - внезапно притеснила се, тя пусна ръката му и попита: - как е гърбът ти?

- Все още боли - рече той, вдигайки ръка да опипа. - Но ще мога да въртя меч. Трябва да ви-оставя да поспите.

Той се измъкна от леглото.

- Беше любезно от твоя страна да дойдеш - каза му тя искрено.

- Утре ще съжалявам само за едно.

- А то е?

- Че не съм благородник.

Тя го изгледа любопитно.

- Ако бях дори дребен барон и оцелеех, щях да яздя до Меленгар и помоля брат ви за ръката ви. Щях да му досаждам, докато не ме затвореше или не се съгласеше. Зная, че това не е подобаващо. Зная, че херцози и принцове се надпреварват за вниманието ви, но въпреки всичко бих опитал. Бих се сражавал с тях за вас. Бих сторил всичко...

Ариста усети как лицето й се изчервява и се забори с внезапното желание да го покрие с ръце.

- Обикновен човек, чийто баща е умрял в служба на своя крал; тъй смел, че да завземе Ратибор и Акуеста, би могъл да получи рицарско звание. Като посланик, бих могла да изтъкна на брат си, че подобно действие би заздравило отношенията ни с Ренидд.

Очите на Емъри просияха. Никога не бяха изглеждали тъй дълбоки или оживени. По лицето му бе изписана радост. Направи крачка към леглото, спря, сетне бавно се оттегли.

- В такъв случай - най-накрая рече той, - добре ще е да поспя, ако ще ставам рицар.

- Наистина, сър Емъри.

- Милейди - той понечи да се поклони дълбоко, но по средата на движението спря, стискайки зъби. - Лека нощ.

След като той напусна стаята Ариста установи, че сърцето й бие бясно, а дланите й са влажни. Какъв позор. Само след часове мъже щяха да умират заради нея. По обед можеше да виси от някой стълб, а беше развълнувана, задето някой беше демонстрирал интерес към нея. Колко детинско... колко незряло... колко себично... и невероятно. Никой не я бе гледал по такъв начин. Спомни си ръката му и шумоленето на нозете му върху завивките - ама че момент.

Лежеше и се молеше на Марибор всичко да бъде наред. Нуждаеха се от чудо. Моментално си помисли за Ройс и Ейдриън. Не ги ли наричаше така Олрик - негови чудотворци? Всичко щеше да бъде наред.