Нифрон се въздига

ГЛАВА 1 ИМПЕРАТРИЦАТА

Амилия допусна грешката да върне погледа на Едит Мон. Не възнамеряваше - изобщо нямаше намерение да повдига взор от пода - но Едит я стресна и тя инстинктивно погледна нагоре. Главната прислужница щеше да категоризира това й действие като неуважително, бунт в кухненските редици. Амилия никога не бе поглеждала в очите на Едит преди и поставяйки началото на нова традиция, се зачуди дали зад тях се крие душа. При положителен отговор, то тя би трябвало да е сметена в някое ъгълче - или мъртва, гниеща като ябълка от миналата есен: това щеше да обясни миризмата. Едит разнасяше възкиселичък аромат, гранясала сигнализация за разложение.

- Това ще бъде още един тенент, удържан от заплатата ти - изрече трътлестата жена. - Читава яма копайш, а?

Едит бе изобилна и в двете измерения, лишена от признаци за врат. Огромната й чутура-наковалня ръбато увенчаваше раменете й. Сравнена с нея, Амилия направо сякаш не съществуваше. Дребна, със следваща контурите на круша фигура, семпло лице и дълга, безжизнена коса, тя бе просто част от тълпата; от лицата, над които никой не се спираше - нито достатъчно красиво, нито твърде гротескно, за да заслужи второ поглеждане. Уви, невидимостта й изчезваше в близост до главната дворцова прислужница, Едит Мон.

- Нея счупих аз - грешка номер две, - помисли си Амилия.

Месесто ръчище я зашлеви през лицето, от което ушите й запищяха и очите -насълзиха.

- Хайде - подкани я Едит със захарен гласец и прошепна в ухото й, -излъжи ме отново.

Хващайки се за умивалника, за да запази равновесие, Амилия усети горещина да се разпростира по бузата. Сега погледът й бе втренчен в ръката на Едит и когато последната се надигна отново, Амилия се сви. С кикотене, Едит прокара шишкавите си пръсти през косата на Амилия.

- Не е сплъстена - забеляза Едит. - Виждам за какво си хабиш времето, вместо да си вършиш работата. Надяваш се касапинът да ти метне око? Може би оня изтупания дребосък, дето носи дървата? Видях те да говориш с него. Знаеш ли какво те виждат в теб? Грозна кухненска слугиня, туйто. Дребно мръсно гаменче, дето вони на луга и мазнина. По-скоро ша платят на курва, отколкото тебе да земат без кинти. По-добре прекарвай повече време над работата си. Ако правеше тъй, нямаше да се налага да те млата час по час.

Амилия усети как Едит навива стегнато косата й около ръката си.

- Не че ми харесва да те наранявам - тя задърпа до като Амилия не потрепна, - ма трябва да се научиш. - Едит продължи да тегли косата на Амилия, накланяйки със сила главата й назад, докато пред очите на момичето не се изправи единствено таванът. - Ти си тъпа и грозна повлекана. Затуй и си още у кухнята. Немоа ‘те сложа у пералнята, още по-малко в салона или камериерка. Ша ма посрамиш, яснолий?

Амилия замълча.

- Казах, ясно ли?

- Да.

- Кажи, че съжаляваш за счупването на чинията.

- Съжалявам за счупването на чинията.

- И съжаляваш, че излъга?

- Да.

Едит грубовато потупа пламтящата буза на Амилия.

- Добро момиче. Ще отбележа чинията у тефтера. А сега за наказание...

Тя пусна косата на Амилия и изтръгна четката за почистване от ръката й,

преценявайки съобразността на предмета. Обикновено използваше колан; с четката щеше да боли повече. Щеше да я завлече в пералнята, където готвачът нямаше да види. Главният готвач изпитваше симпатии към Амилия и макар Едит да имаше пълното право да дисциплинира момичетата си, Ибис не търпеше това в кухнята си. Амилия зачака дебела ръка да я сграбчи за китката, но наместо това Едит я погали по главата.

- Такава дълга коса - каза най-сетне. - Таз коса се пречка, нали тъй? Прави те да се мислиш за мноу велика? Е, зная аз как да реша и двата

проблема. Много ще си красива когато...

Кухнята утихна. Кора, която с енергични тласъци избиваше маслото в гюма, застина насред движение.

Готвачите спряха да режат и дори Нипър, който подреждаше дърва близо до фурните, замръзна. Амилия проследи погледите им до стълбите.

Обвита в бяло кадифе и сатен аристократка се плъзна по стълбите и пристъпи сред вонящите пари на миялната.

Пронизващи очи и тънки като бръснач устни разсичаха напудреното лице. Жената бе висока и за разлика от прегърбената Амилия стоеше изправена и горда. Незабавно отиде до малката маса по протежение на стената, където пекарят приготвяше хляб.

- Почистете тук - нареди тя с мах, без да се обръща към някого. Пекарят незабавно прибра инструментите и тестото в престилката си и се втурна. -Изтъркайте го - настоя дамата.

Амилия усети четката натикана обратно в ръката й - и блъсване, накарало я да пристъпи напред с олюляване. Без да поглежда нагоре, тя веднага пристъпи към работа, завихряйки разпиляното брашно. До нея незабавно изникна Нипър с кофа, а Велла се появи с кърпа. Заедно почистиха, докато жената ги гледаше с презрение.

- Два стола - излая дамата и Нипър отърча да ги донесе.

Без да е убедена какво да прави след това, Амилия с капеща четка в ръка стоеше мирно и наблюдаваше дамата. Когато благородницата я свари да се взира, Амилия бързо сведе поглед, където движение привлече погледа й. Малко сиво мишле застина под лекарската маса, опитвайки се да се скрие в сенките.

Възползвайки се от възможност, то задигна късче хляб и потъна през малка цепнатина.

- Какво мизерно същество - чу дамата да казва. Амилия си помисли, че тя говори за мишката, докато не чу и додаденото: - Правиш локва от мръсотия на пода. Махай се.

Преди да се върне на своя умивалник, Амилия направи жалък опит за реверанс. Жената избълва поредица заповеди, всяка от които изречена с перфектна дикция. Велла, Кора и дори Едит започнаха да приготвят масата, като че ли е за кралски банкет.

Велла разпъна бяла покривка, а Едит започна да поставя сребърни прибори, само за да бъде изгонена от жената, която внимателно ги подреди сама. Скоро масата бе елегантно сложена за двама, приютила многобройни бокали и ленени салфетки.

Амилия не можеше да си представи кой би вечерял тук. Никой не би наредил маса за прислугата, а защо благородник ще се храни в кухнята?

- Каква е цялата тази врява? - Амилия чу познатия дълбок глас на Ибис Тинли. Старият корабен готвач бе едър мъж с широки гърди, светлосини очи и тънка брада, следваща линиите на брадичката му. Бе се срещал с фермерите тази сутрин, но все още носеше неизменната си престилка. Омазаната с мазнина одежда бе неговата униформа, макрираща ранга му. Влетя в кухнята като мечка, открила бъркотия в бърлогата си. Когато видя дамата, спря.

- Аз съм лейди Констанс - уведоми го аристократката. - Скоро ще доведа императрица Модина тук. Ако ти си готвачът, то приготви храна - дамата поспря за миг, за да огледа критично масата. Промени позицията на някои елементи, сетне се връцна и излезе.

- Лийф, срежи печеното агне - извика Ибис. - Кора, донеси сирене. Велла, донеси хляб. Нипър, подреди дървата!

- Императрицата! - възкликна Кора, докато тичаше към килера.

- Какво прави тя тук? - запита Лийф. В гласа му се долавяше гняв, като че недолюбван, незначителен роднина се канеше да се отбие, а той самият бе господарят на имението.

Амилия бе чувала за императрицата, но никога не я беше виждала - дори не и отдалеч. Малцина бяха. Тя бе коронована на затворена церемония преди повече от половин година по време на Зимния фестивал и пристигането й в Акуеста бе променило всичко.

Крал Етелред вече не носеше короната си и към него се обръщаха с „Регенте“, вместо с „Ваше Величество“. Все още управляваше замъка, само дето вече се наричаше имперски дворец. Всички промени идваха от оня другия, регент Салдур. Родом от Меленгар, бившият епископ бе променил местожителството си и бе наредил строители да работят денонощно над новата тронна зала. Салдур също бе обявил и нови правила за прислугата.

Персоналът в двореца вече не можеше да напуска границите му без някой от новите пазачи за придружител. Всички изпращани писма биваха преглеждани. Последната заповед не представляваше проблем, тъй като единици можеха да четат и пишат. Но затрудненото излизане извън двореца отегчаваше всички.

Мнозина със семейства в града или близките ферми напуснаха, защото вече не можеха да се връщат вкъщи вечер.

Тези, които останаха в замъка, никога повече не чуха нищо за тях.

Регент Салдур успешно бе изолирал двореца от външния свят, но вътре се вихреха слухове и клюки. Из закътаните коридори се носеха мненията, че да обръщаш внимание на случващото се е също толкова нездравословно, колкото и да се опиташ да се измъкнеш.

Фактът, че никой не бе виждал императрицата, породи цял паралелен куп спекулации. Всеки знаеше, че тя бе наследник на легендарния император Новрон и съответно дете на бог Марибор. Това бе неоспоримо доказано, когато единствено тя бе съумяла да убие звяра, сразил дузини от най-добрите рицари на Елан. Простият й произход - фермерка от малко селце - потвърждаваше, че в очите на Марибор всички са равни. Слуховете заключиха, че тя се е издигнала до състоянието на духовно същество и само регентите и личната й секретарка се докосваха до божественото присъствие.

Това трябва да бъде онази аристократка, помисли си Амилия. Дамата с вкисналото лице и перфектното произношение беше имперската секретарка.

Скоро бяха подредили по масата най-хубавата храна, която можеха да приготвят за толкова кратко време. Кноб, пекарят и Лийф, касапинът, спореха чии блага да бъдат на централно място.

- Кора - каза Ибис, - сложи красивия си чийзкейк в средата.

Това докара усмивка и изчервяване на отговарящата за млечните продукти прислужница - и свъсени погледи от страна на Лийф и Кноб.

Като мияч на чинии, Амилия нямаше какво да помага повече и се върна към работата си. Едйт разговаряше възбудено в ъгъла близо до купчината дъбови бъчонки с наливана и виночерпеца. Всички слуги оправяха униформи и прокарваха пръсти през косите си. Нипър все още метеше, когато дамата се завърна. Още веднъж всички застинаха и гледаха как тя води младо момиче за китката.

- Седни - нареди лейди Констанс отсечено.

Всички гледаха отвъд двете жени, опитвайки се да зърнат божествената царица.

Двама прилежно бронирани пазачи се появиха и заеха позиции от двете страни на масата. Но никой друг не се появи.

Къде е императрицата?

- Модина, казах да седнеш - повтори лейди Констанс.

Амилия бе шокирана.

Модина? Това безпризорно хлапенце е императрицата?

Момичето не показа да е чуло дамата и стоеше отпуснато с безизразно лице. Беше много млада, крехка и деликатна. Някога може и да е била красива, но сега представляваше отблъскваща гледка. Лицето й беше бяло като кост, кожата тънка и опъната, разкриваща с подробности контурите на черепа. Занемарената руса коса падаше пред лицето. Носеше само тънка бяла риза, която допринасяше за призрачния вид.

Лейди Констанс въздъхна и принудително настани момичето на един от столовете на лекарската маса. Момичето се остави да я движат като кукла. Не каза нищо, а очите й се взираха безизразно.

- Постави салфетка в скута си така - лейди Констанс внимателно разгъна и положи ленената кърпа с ловки движения.

Тя зачака, гледайки императрицата, която от своя страна стоеше без признаци на съзнание.

- Като императрица, никога няма да си сипваш сама - продължи дамата. -Ще изчакаш слугите да напълнят чинията ти - тя се огледа с раздразнение в погледа, докато последният не попадна върху Амилия.

- Ти, ела тук - заповяда. - Сервирай на Нейно Високопреосвещенство.

Амилия пусна четката в умивалника и като обърса ръце в дрехата си, се втурна напред. Нямаше опит в сервирането, но не каза нищо. Вместо това се опита да си припомни как бе гледала Лийф да реже месо. Вземайки щипците и ножа, започна да имитира движенията му. Лийф го правеше да изглежда елементарно, но пръстите на Амилия я предадоха и тя съумя да насипе в чинията само няколко къса агнешко.

- Хляб - лейди Констанс изрече думата като изплющяване на бич и Амилия едва не се поряза, докато се бореше с дългия самун.

- Сега яж.

За секунда Амилия помисли, че това е поредна предназначена за нея заповед и се пресегна. Усети се и застана неподвижна, неуверена дали е свободна да се в^лрне към чиниите си.

- Казах да ядеш - секретарката пронизваше момичето с поглед. То продължаваше да се взира в стената.

- Яж, мътните да те вземат! - изрева лейди Констанс, при което всички в кухнята подскочиха, включително Едит Мон и Ибис Тинли.

Тя стовари юмрука си върху масата, при което чашите се събориха, а ножовете тропнаха в чините със звън.

-Яж!

Лейди Констанс повтори думите си и зашлеви момичето през лицето.

Черепът се олюля от удара и спря по инерция. Момичето не потрепна. Продължаваше да се взира безучастно в нова стена - заради променилия Стойката на главата й шамар.

Вбесена, имперската секретарка се надигна, събаряйки стола си. Взе едно от парчетата месо и се опита насила да го вкара в устата на момичето.

- Какво става тук?

Лейди Констанс замръзна при звука на този глас. Стар белокос човек пристъпи в миялната. Елегантната му пурпурна роба, съчетана с изящно черно наметало, определено не принадлежаха на горещата, хаотична кухня. Амилия моментално разпозна регент Салдур.

- Какво в името на... - започна Салдур, докато се приближаваше до масата. Погледна момичето, сетне персонала и накрая спря поглед на лейди Констанс, която бе изпуснала месото.

- Какво си си мислила... да я доведеш тук?

- Аз... аз си помислих, че ако..

Салдур вдигна ръка, с което прекрати думите й, сетне бавно я сви в юмрук. Стисна зъби и си пое рязко дъх през заострения си нос. Още веднъж спря поглед върху момичето.

- Погледни я. Трябваше да я обучиш и възпиташ. Тя изглежда по-зле от когато и да било!

- Аз... опитах, но... ¹

- Млъкни! - изстреля регентът, все още стиснал пестник. Никой в кухнята не помръдваше. Единствените звуци бяха предоставе

ни от пропукването на огъня и бульонно бълбукане.

- Ако това е резултатът на професионалиста, да бяхме наели лаик. Той със сигурност не би се справил по-зле - регентът посочи към Амилия. - Ти! Поздравления, вече си имперска секретарка на императрицата.

Насочвайки вниманието си обратно към лейди Констанс, каза:

- Що се отнася до теб, полезността ти се изчерпа. Отведете я, пазачи. Амилия видя дамата да се потриса. Безупречната й стойка се изпари, тя се сви и отстъпи назад, едва не падайки върху преобърнатия стол.

- Не! Моля ви, не! - изпищя, докато един от пазачите я сграбчваше за ръката и я повеждаше към задната врата.

Друг пазач хвана свободната й ръка. Тя се замята като обезумяла и сипеше молби, докато я извличаха.

Амилия бе застинала, все още държейки щипците за месо и ножа, опитвайки да си припомни как да диша. Щом молбите на лейди Констанс заглъхнаха, регент Салдур се обърна към нея, лицето му се наля с кръв, зъбите проблеснаха иззад тънките устни.

- Не ме проваляй - процеди той и наметалото му прошумоля обратно по стълбите.

Амилия отново спря погледа си на момичето, все така взиращо се в стената. Един войник придружи двете момичета до стаята на Модина; тогава стана ясно защо никой не бе съзирал императрицата. Амилия очакваше да бъдат отведени в източната кула, където се помещаваха кабинетите на регентите и кралските покои. За нейна огромна изненада, стражникът не напусна отсека на слугите, отправяйки се към вито стълбище от другата страна на миялната. Камериерките го използваха, за да обслужват Стаите на горните етажи. Воинската гордост очевидно не позволяваше на пазача да ги копира, защото той се отправи надолу.

Амилия не се осмели да му задава въпроси. Висящият на бедрото му меч бе окупирал мислите й. Тъмните му очи бяха като две лепнати върху камък маслини. Тя му стигаше едва до брадичката. Ръцете му бяха двойно по-големи от нейните. Той не беше от онези, които бяха отвели лейди Констанс, ала Амилия бе уверена, че войникът нямаше да се поколебае, когато настанеше нейният ред.

Въздухът стана хладен и влажен. Само три фенера отблъскваха нападенията на мрака. От последния от тях капеше восък, очевидно ранен. На дъното на стълбите дървена врата стоеше отворена; отвеждаше в тесен коридор, от двете страни на който имаше врати. В една от стаите Амилия зърна бъчви и наредени сред слама бутилки. Огромни ключалки затваряха две други врати, а трета стоеше отворена, макар че съдържанието на принадлежащото й помещение не подхождаше на ексхибиционизма й: зад въпросната вратица имаше само струпана в единия ъгъл слама и дървена кофа. Стигайки до нея, войникът прилепи гръб до стената.

- Извинявай... - заговори обърканата Амилия. - Не разбирам. Мислех, че отиваме в покоите на императрицата.

Стражникът кимна.

- Искаш да кажеш, че Нейно Високопреосвещенство спи тук?

Ново кимане.

Амилия стоеше втрещена, а Модина пристъпи в стаята и се сви върху сламата. Пазачът затръшна тежката врата и започна да промушва огромен катинар.

- Почакай - каза Амилия, - не можеш да я оставиш тук. Не виждаш ли, че е болна?

Войникът заключи.

Амилия се взираше в дъбовата врата.

Как е възможно това ? Та тя е императрицата. Тя е божия дъщеря и виеше духовно лице на църквата.

- Държите императрицата в стар килер?

- По-добре е от старото й място - отвърна войникът. Не бе проговарял досега и гласът му не звучеше според очакванията й. Мек, състрадателен, не по-висок от шепот. Това я обезоръжи.

- Къде е била?

- Вече казах прекалено много.

- Не мога да я оставя там. Та тя няма дори свещ.

- Заповедите ми са да я държа в това помещение.

Амилия се взря в него. Не можеше да види очите му. Забралото на шлема и сенките потапяха мрак всичко над носа му.

- Добре - рече тя и излезе.

Върна се миг по-късно, носейки един от фенерите.

- Поне мога ли да й правя компания?

- Сигурна ли си? - войникът звучеше изненадан.

Амилия не беше, ала въпреки това кимна. Стражникът отключи.

Императрицата се беше свила на купа слама; очите й бяха отворени, ала невиждащи. Амилия забеляза захвърлено в ъгъла одеяло. Постави фенера на земята, изтупа покривалото и загърна момичето.

- Не се отнасят добре с теб, нали? - рече слугинята, като нежно отмахваше част от закрилите лицето на Модина коси. На допир кичурът не бе по-различен от сламата. - На колко си години?

Императрицата не отговори, нито реагира на докосването. Легнала на една страна, тя притискаше колене към гърдите си. Пре- мигваше, а гръдта й се повдигаше равномерно, ала други признаци на живот отсъстваха.

- Случило се е нещо лошо - Амилия леко докосна ръката на Модина. Предпоследната бе толкова крехка, че слугинята съвсем спокойно можеше да обвие палец и показалец около китката и пак щеше да остане празно място. - Не зная колко дълго ще се задържа тук. Не съм благородна дама. Аз съм просто миячка на чинии. Регентът каза, че трябва да те обуча и възпитам, ала направи грешка. Не зная как да сторя нищо от изброеното.

Погали Модина по главата; прокара пръсти по бузата, върху която все още личеше ударът на лейди Констанс.

- Ала обещавам, че никога няма да те нараня.

Няколко минути слугинята напрягаше ума си в търсене на начин, по който да достигне момичето.

- Мога ли да ти споделя една тайна? Моля те, не се смей... Та... страх ме е от тъмното. Зная, че е глупаво, ала нищо не мога да сторя. Винаги съм била такава. Братята ми ми се присмиват непрестанно. Може би ще се почувствам по-добре, ако поговорим малко. Какво ще кажеш?

Никаква реакция.

Амилия въздъхна:

- Е, утре ще донеса някоя и друга свещ от стаята си. Заделила съм си цял куп. Това малко ще подобри нещата. Сега си почини.

Миячката на чинии не бе лъгала за страха си от тъмното. Ала тази нощ той бе изтласкан на заден план от редица новопоявили се страхове, зародили се, докато тя се опитваше да заспи, свита край императрицата.

Войниците не дойдоха за Амилия през нощта; тя се събуди при донасянето на закуската... или по-конкретно, плъзването й по пода на дървена чиния, изтракала до средата на стаята. Пищата се състоеше от голям колкото юмрук къс месо, резен сирене и дебелокор хлебец. Изглеждаше чудесно и приличаше на обичайните ястия на Амилия, любезно предоставяни от Ибис. Преди идването си в замъка не бе и чувала за еленско, ала вече бе станало нещо обикновено. Приятелството с главния готвач си имаше и други предимства. Хората не искаха да си навлекат гнева на човека, отговарящ за дневните им калории, затова всички се отнасяха добре с Амилия. Е, като изключим Едит Мон.

Момичето отхапа няколко пъти и гласно изрази одобрението си.

- Ммм, превъзходно е. Искаш ли?

Императрицата не отговори.

Амилия въздъхна:

- Така и предполагах. Какво ти се яде? Мога да ти донеса всичко.

Амилия се изправи на крака, взе подноса и зачака. Нищо. След няколко

минути потропа на вратата. Отвори вчерашният страж.

- Извини ме, но трябва да получа съответстващо на Нейно Високопреосвещенство меню.

Пазачът объркано надникна в чинията, но отстъпи настрана, позволявайки й да се изкачи по стълбите.

Кухнята все още жужеше от вчерашните събития. Което се прекрати с влизането на Амилия.

- Пратиха та обратно, а? - ухили се Едит. - Не се притеснявай, запазих твойте тенджерки. И за косата не съм забравила.

- Млъкни, Едит - сопна се намръщено Ибис. Връщайки вниманието си към Амилия, готвачът запита: - Добре ли си? Върнаха ли те?

- Добре съм, Ибис. И не, все още съм имперска секретарка, каквото и да значи това.

- Хубаво, девойче - рече готвачът. Обърна се към Едит. - Изглежда сама ще си миеш тенджерите.

Дебелата отнесе телесата си с изсумтяване.

- Какво те води тук, мила?

- Отнася се до храната на императрицата.

Ибис изглеждаше обиден:

- Че какво не й е наред?!

- Нищо, великолепна е. Аз самата ядох.

- Тогава не ви...

- Нейно Високопреосвещенство е болна. Не може да яде това. Когато не се чувствах добре, мама ми правеше супа, рядък бульон, който се преглъщаше лесно. Чудех се дали не би могъл да спретнеш нещо такова?

- Разбира се - отвърна Ибис. - Супата е играчка! Някой е трябвало да ми каже, че тя не се чувства добре. Зная точно какво да приготвя. Наричам я супата за морска болест. Единственото, което новите момчета задържат в стомасите си в първите дни сред вълните. Лийф, дай голямата тенджера!

Амилия прекара остатъка от утрото в марширувания от и до килията на Модина. Пренесе всичките си принадлежности от общата спалня: резервната рокля, бельо, нощница, четка и скъпоценната колекция от почти дузина свещи. Донесе възглавници, чаршафи и одеяла. Съумя да отмъкне дори и стомна, сапун и леген от една празна гостна стая. При всяко нейно преминаване, стражът й се усмихваше леко и развеселен поклащаше глава.

След като изхвърли старата слама и донесе прясна от конюшните, тя отиде да нагледа как върви супата.

- Следващата ще е още по-добра, защото ще имам повече време, но и това ще свърши работа - рече Ибис.

Амилия се върна в килията и като остави димящата тенджера на земята, помогна на императрицата да се изправи. Миячката опита първа, за да не би бульонът да е прекалено горещ, сетне повдигна лъжицата към устните на

Модина. По-голямата част от супата потече по брадичката на Нейно Високопреосвещенство.

- Моя грешка. Следващия път няма да забравя да донеса от онези салфетки, за които дамата вдигаше такава врява.

При втората лъжица Амилия предвидливо бе подложила шепа и съумя да улови по-голямата част от прокапаното.

- Аха! - възкликна тя. - Хванах си малко. Бива го, нали?

Загреба поредна лъжица и този път Модина преглътна.

Когато купата се изпразни, Амилия предположи, че болшинството от бульона се намира по пода и върху дрехите на императрицата, ала бе убедена, че определена част бе отишла по предназначение.

- Това е друго нещо, не смяташ ли? Ама виж само как се изцапа. Какво ще кажеш да те пцизчистим?

Амилия изми императрицата и я преоблече в собствената си резервна рокля. Двете момичета бяха приблизително еднакви на ръст, ала Модина плуваше из одеждата, докато накрая Амилия не я пристегна с малко връв.

Слугинята продължи да бъбри, междувременно приготвяйки две легла от слама и задигнатите одеяла.

- Щеше ми се да домъкна и матраци, обаче са тежки. Пък и не искам да привличам твърде много внимание. Хората и без това ме гледаха странно. Тези ще свършат работа, нали?

Модина все така се взираше в една точка. Когато всичко бе готово, Амилия я накара да седне на едно от леглата и започна да реши косата й на сиянието на свещите.

- Как се става императрица? - запита тя. - Казват, че се убила чудовище, което било погубило стотици рицари. Да ти кажа, не приличаш на звероубийца, не че искам да те обидя.

Амилия поспря и наклони глава.

- Все още не искаш да говориш? Няма проблем. Искаш да запазиш миналото си в тайна, разбирам. Та ние едва се запознахме.

И тъй, да видим какво да ти споделя за себе си. Родом съм от Тарин дол. Знаеш ли къде е това? Най-вероятно не. Това е малко селце, разположено между това място и Колнора. Просто малко селище, покрай което хората минават на път за по-вълнуващи места. Нищо интересно не се случва. Баща ми изработва карети. Много го бива. Ала не печели особено.

Тя замлъкна и се вгледа в лицето на костеливото момиче, преценявайки дали е чула нещо от казаното досега.

- А твоят баща с какво се занимава? Чух, че бил фермер, така ли е?

Нищо.

- Тетьо печели малко, Майка казва, че защото е прекалено добър. Много се гордее с работата си и й отделя страшно внимание. По цяла година изработва една карета. Това малко усложнява нещата, защото му плащат едва при завършване на работата. С купуването на всички материали и прочие, понякога оставаме без пари.

Майка преде, а брат ми сече дърва, обаче парите все не достигат. И ето затова съм тук. Не съм добра предачка, обаче умея да чета и пиша.

Едната половина от косата на императрицата вече бе сресана и Амилия насочи усилията си към другата.

- Виждам, че си впечатлена. Ала това не ми помогна особено. Е, поне ми даде някакъв шанс.

Какво? Искаш да знаеш къде съм се научила на четмо и писмо? О, благодаря за проявения интерес. Дейвън ме научи. Той е монах, който дойде в Тарин дол преди няколко години - гласът й се понижи до заговорнически шепот. - Страшно си падах по него, беше сладък и умен, много умен. Четеше книги и ми разказваше за далечни места и отдавнашни събития. Дейвън смяташе, че баща ми или главата на ордена му ще се опита да ни раздели и ме научи, за да можем да си пишем. Беше прав, разбира се. Когато тетьо узна, рече: „Никакво бъдеще не те очаква с монах.“ Дейвън си замина, а аз плаках с дни.

Амилия замлъкна, за да се разправи с особено настойчиво заплитане. Правеше всичко по силите си да бъде нежна, ала със сигурност причиняваше болка на момичето, макар последното да не я показваше.

- Това си го биваше. За миг помислих, че там може да се крие врабче.

Когато тетьо откри, че мога да чета и пиша, беше особено горд. Хвалеше се с мен на всеки, отбил се в магазина. Един от клиентите му, сквайър Дженкинс Талбърт, бе впечатлен и каза, че ще ме препоръча в Акуеста.

Всички бяха толкова развълнувани при приемането ми. Когато открих, че естеството на работата ми е да мия чинии, сърце не ми даде да кажа на семейството си, така че не съм се прибирала оттогава. А сега, естествено, няма да ме пуснат.

Амилия въздъхна, но сетне се усмихна весело:

- Ала всичко е наред, защото сега съм с теб.

На вратата се почука тихо и стражникът пристъпи вътре. Разгледа направените в килията'промени и изрази одобрението си с кимване. Премести поглед върху Амилия, в който се долавяше известна тъга.

- Съжалявам, мис, но регент Салдур нареди да те заведа при него.

Амилия застина, сетне бавно остави четката и с трепереща ръка придърпа

одеялото около раменете на момичето. Изправи се, целуна Модина по бузата.

- Сбогом - съумя да прошепне Амилия със задъхан глас.