Ние

7

Конспект:

Мигличката

Тейлър

Попадийката и момината сълза

Нощ. Зелено, оранжево, синьо; червеният кралски инструмент; жълта като портокал рокля. После — медният Буда; изведнъж вдигна медни клепачи — и потече сок: от Буда. И от жълтата рокля — сок, и по огледалото капки сок, и от голямото легло се стича, и от детските креватчета, и от мен самия — и някакъв смъртно-сладостен ужас…

Събудих се: умерена синкава светлина; блестят стъклените стени и кресла, масата. Това ме успокои, сърцето ми престана да бие напрегнато. Сок, Буда… какъв е този абсурд? Ясно: болен съм. По-рано никога не бях сънувал. Казват, че при древните това било нещо обикновено и нормално — да сънуват. Е, да: нали целият им живот е бил такава ужасна въртележка: зелено — оранжево — Буда — сок. Но ние знаем, че сънищата са сериозно психическо заболяване. До този момент мозъкът ми беше точен като хронометър, лъскав механизъм без нито една прашинка, а сега… Да, сега е друго: усещам в мозъка си някакво чуждо тяло — като съвсем тънка мигличка в окото. Уж напълно се владееш, а окото с мигличката не ти дава мира нито за миг…

Бодро, кристално звънче до главата ми: 7, трябва да ставам. Отдясно и отляво през стъклените стени виждам сякаш самия себе си, своята стая, дрехите и движенията си — повторени хиляда пъти. Това ободрява: чувствуваш се частица от нещо огромно, мощно, единно. И такава точна красота: нито един излишен жест, извивка, обръщане.

Да, този Тейлър безспорно е бил най-гениалният от древните. Наистина не е успял да стигне дотам, че да пренесе метода си върху целия живот — върху всяка стъпка, за през цялото денонощие, не е съумял да интегрира системата си от 0 до 24 часа. Но как са могли все пак да изпишат томове за някакъв си Кант — и почти да не забележат Тейлър, пророка, прозрял десет века напред.

Закуската свършва. Стройно изпяваме Химна на Всеобщата Държава. Стройно, по четирима — към асансьорите. Едва чуто бръмчат моторите — и бързо надолу, надолу, надолу — сърцето леко замира…

Изведнъж, кой знае защо — отново този нелеп сън или някаква неявна негова функция. Ах, да, вчера, същото с авиолета — спускане надолу. Впрочем край на всичко това: точка… И много добре, че бях с нея така решителен и рязък.

Вагонът на подземната железница стремително ме отнасяше натам, където върху стапела блестеше на слънцето неподвижното все още, неодухотворено от огъня, изящно тяло на ИНТЕГРАЛА. Затворил очи, мечтаех с формули: за кой ли път пресмятах наум каква начална скорост е нужна, за да се откъсне ИНТЕГРАЛЪТ от земята. Всяка част от секундата — масата на ИНТЕГРАЛА се променя (изразходва се взривно гориво). Уравнението ставаше много сложно, с трансцендентни величини.

Като насън: тук, в непоклатимия свят на числата, някой седна до мен, леко ме побутна и каза „извинете“.

Повдигнах клепачи — и отначало (асоциация от ИНТЕГРАЛА) нещо, което стремително се носи в пространството: глава, летяща с помощта на щръкнали розови криле-уши от двете й страни. После кривата на надвесения тил — превитият гръб — двойно огънат — буквата S…

През стъклените стени на моя алгебричен свят — отново мигличката — нещо неприятно, което днес трябва — —

— Нищо, нищо, моля ви — усмихнах се на съседа си, кимнахме си взаимно. Плочката му грейна: S–4711 (разбирам защо от първия момент го свързах с буквата S: било е нерегистрирано от съзнанието зрително впечатление). Очите му блеснаха: два остри свредела, които, въртейки се бързо, проникваха все по-дълбоко — ето сега ще стигнат до дъното, ще видят онова, което дори пред себе си…

Изведнъж разбрах що за мигличка ми пречи: той е един от тях, от Пазителите, и най-лесно е, без да отлагам, веднага да му кажа всичко.

— Знаете ли, вчера бях в Древния Дом… — Гласът ми е странен, сплескан, плосък, опитах да се изкашлям.

— Чудесно. Това дава материал за много поучителни изводи.

— Но, разбирате ли, не бях сам, съпровождах номер I–330 и ето че… ето че…

— I–330 ли? Радвам се за вас. Много интересна, талантлива жена. Има доста почитатели.

… Но нали и той — тогава на разходката — може би се е записал дори за нея? Не, пред него не бива за това, немислимо е: ясно.

— Да, да! Разбира се, разбира се! Много е… — усмихвах се все по-широко, все по-нелепо и чувствувах: тази усмивка ме разголва, прави ме глупав…

Свределчетата ме пронизаха до дъно, после, въртейки се бързо, се прибраха обратно в очите; S се усмихна двусмислено, кимна ми, промъкна се към изхода.

Закрих се с вестника (струваше ми се, че всички ме гледат) и скоро забравих за мигличката, за свределчетата, за всичко: така ме развълнува прочетеното. Един кратък ред: „По достоверни сведения отново са открити следите на неуловимата досега организация, която си поставя за цел освобождаването от благотворното робство на Държавата.“

„Освобождаване“ ли? Изумително: до каква степен престъпните инстинкти са вкоренени в човешката природа! Съзнателно казвам: „престъпните“. Свободата и престъплението са така неразделно свързани помежду си, както… както движението на авиолета и неговата скорост: ако скоростта на авиолета е = 0, той не се движи; ако свободата на човека е = 0, и той не върши престъпления. Това е ясно. Единственият начин да избавиш човека от престъпленията е да го избавиш от свободата. И ето, тъкмо го постигнахме (в космическия мащаб на вековете това, разбира се, е „тъкмо“), и изведнъж някакви жалки глупаци…

Не, не разбирам: защо още вчера незабавно не отидох в Бюрото на Пазителите. Днес след 16 непременно ще отида…

В 16,10 излязох — и веднага на ъгъла видях О, цялата в розов възторг от срещата ни. „Ето, тя има елементарен кръгъл ум. Това е добре: ще ме разбере и подкрепи…“ Впрочем не, не се нуждаех от подкрепа, твърдо бях решил.

От комините на Музикалния Завод стройно се лееше Маршът — все същият всекидневен Марш. Какво неизразимо очарование крие всекидневността, повторяемостта, огледалността!

О ме хвана за ръката:

— Разхождате ли се? — Кръглите сини очи са широко отворени за мен — сини прозорци към невидимото — и аз прониквам навътре, без да се закача за нищо: вътре — нищо, тоест нищо странично, ненужно.

— Не, не се разхождам. Трябва да отида… — Казах й къде. И с учудване видях: розовият кръг на устата се сви в розов полумесец, с рогчетата надолу — като от нещо кисело. Избухнах.

— Вие, женските номера, изглежда, сте неизлечимо разядени от предразсъдъци. Изобщо не можете да мислите абстрактно. Извинете ме, но това просто е тъпотия.

— Отивате при шпионите… пфу! А аз измолих за вас стрък момини сълзи от Ботаническия Музей…

— Защо „а аз“ — защо това „а“? Съвсем по женски. — Грабнах сърдито (признавам си) момините сълзи. — Ето я вашата момина сълза, е? Миришѐте: хубаво е, нали? Тогава проявете поне малко логика. Момината сълза мирише хубаво: така. Но нали не можете да кажете за миризмата, за самото понятие „миризма“, че е добро или лошо? Не можете, нали? Съществува миризмата на момината сълза — и отвратителната миризма на попадийката: и едното, и другото е миризма. Имало е шпиони в древната държава, има шпиони и у нас… да, шпиони. Не се страхувам от думата. Но не ви ли е ясно: там шпионинът е попадийка, тук шпионинът е момина сълза. Да, момина сълза, да!

Розовият полумесец трепереше. Сега разбирам: само ми се е сторило, но тогава бях сигурен, че ще се засмее. И закрещях още по-силно:

— Да, момина сълза. И няма нищо смешно, нищо смешно няма.

Гладки кълбовидни глави плаваха край нас и се обръщаха. О гальовно ме хвана за ръката.

— Защо сте такъв днес?… Да не сте болен?

Сънят — жълтото — Буда… Веднага ми стана ясно: трябва да отида в Медицинското Бюро.

— Наистина съм болен — казах дълбоко зарадван (съвсем необяснимо противоречие: нямаше на какво да се радвам).

— Трябва незабавно да идете на лекар. Разбирате ли: длъжен сте да бъдете здрав — смешно е да ви го доказвам.

— Мила О, колко сте права. Абсолютно права!

Не отидох в Бюрото на Пазителите: нямаше как, наложи се да посетя Медицинското Бюро; там ме задържаха до 17.

А вечерта (впрочем все едно, вечерта там беше затворено) — вечерта при мен дойде О. Не спуснахме щорите. Решавахме задачи от старинен сборник: това много успокоява и пречиства мислите. О–90 седеше над тетрадката, склонила глава към лявото си рамо, и от старание подпираше с език лявата си буза отвътре. Изглеждаше по детски очарователна. И ми бе така хубаво, точно, просто…

Отиде си. Сам съм. Вдишах дълбоко два пъти (много е полезно преди сън). И изведнъж някакъв непредвиден аромат — напомни ми за нещо неприятно… Скоро го открих: в леглото ми бе скрит стрък момина сълза. Изведнъж се изви вихър, вдигна всичко от дъното. Не, това бе направо нетактично от нейна страна — да ми подхвърля тези момини сълзи. Е, добре: не отидох, да. Но виновен ли съм, че се разболях?