Ние

6

Конспект:

Случаят

Проклетото „ясно“

24 часа

Повтарям: поел съм задължението да пиша, без нищо да скривам. Затова, колкото и да е тъжно, трябва да отбележа, че очевидно дори у нас процесът на втвърдяване, на жизнена кристализация още не е завършил, от идеала ни делят само няколко крачки. Идеалът (това е ясно) е, когато вече нищо не се случва, а у нас… Ето, виждате ли, чета днес в Държавния Вестник, че на Площада на Куба след два дни ще се състои празник на Правосъдието. Изглежда, пак някой от номерата е нарушил хода на Великата Държавна Машина, пак се е случило нещо непредвидено, неизчислено предварително.

Освен това и с мен се случи нещо. Наистина беше в рамките на моя Личен Час, тоест във време, специално определено за непредвидени случаи, но все пак…

Около 16 (по-точно 16 без десет) бях вкъщи. Изведнъж — телефонът:

— Д–503? — женски глас.

— Да.

— Свободен ли сте?

— Да.

— Аз съм I–330. Сега ще прелетя до вас и ще отидем в Древния Дом. Съгласен ли сте?

I–330… Тази I ме дразни и отблъсква — почти ме плаши. Тъкмо затова й казах: да.

След пет минути бяхме вече в авиолета. Синята майска майолика на небето и лекото слънце, което бръмчи след нас със златния си авиолет, без да ни изпреварва и без да изостава. Но там отпред — като перде на очите — се белее облак, нелеп, пухкав като бузите на старинен „купидон“, и това някак ми пречи. Предният илюминатор е вдигнат, вятър, устните пресъхват, принуден си непрекъснато да ги облизваш с езика — и непрекъснато мислиш за устни.

Ето, вече се виждат в далечината мътнозелени петна — там, зад Стената. После сърцето неволно замира — надолу, надолу, надолу, като от стръмен склон — и ето ни пред Древния Дом.

Цялото това странно, нестабилно, сляпо съоръжение е поставено в стъклена черупка: иначе, разбира се, отдавна да е рухнало. Пред стъклената врата/ — старица, цялата сбръчкана, особено около устата: само гънки и бръчки, устните — хлътнали навътре и сякаш сраснали се — не беше за вярване, че ще заговори. Но все пак тя заговори:

— Какво, милички, къщурката ми ли искате да разгледате? — И бръчките й засияха (тоест вероятно се подредиха лъчеобразно, което създаде впечатлението, че са „засияли“).

— Да, бабке, затъжихме се — каза I.

Бръчиците сияеха:

— Слънцето, а? Какво, какво? Ах, лудетино такава, ах, лудетино! Зна-я, зная! Хайде, добре: влизайте сами, на мен ми е по-хубаво тук, на слънце…

Хм… Вероятно моята спътничка е честа гостенка тук. Искам да се отърся от нещо — пречи ми: сигурно от онзи натрапчив зрителен образ — облакът върху гладката синя майолика.

— Обичам тази старица — каза I, когато се качвахме по широката тъмна стълба.

— Защо?

— Не зная. Може би заради устата й. А може и за нищо. Просто така.

Присвих рамене. Тя продължаваше, леко усмихната, а може би без изобщо да се усмихва:

— Чувствувам се много виновна. Ясно е, че трябва да бъде не „просто-така-любов“, а „заради-нещо-любов“. Всички стихии трябва да бъдат…

— Ясно… — започнах аз, но веднага се сепнах при тази често повтаряна от мен дума и крадешком погледнах I забеляза ли тя това, или не?

Тя гледаше някъде надолу; клепачите й бяха спуснати — като щори.

Спомних си: вечер, около 22, минавах по булеварда и сред ярко осветените прозрачни клетки — тъмни, със спуснати щори, и там, зад щорите — — Какво крие тя там, зад щорите? Защо ми позвъни днес и защо е всичко това?

Тежката непрозрачна врата се отвори със скърцане — и влязохме в мрачно разхвърляно помещение (наричали са го „апартамент“). Същият онзи странен „кралски“ музикален инструмент — и чудновата, неорганизирана, безумна като тогавашната музика пъстрота на багрите и формите. Бяла плоскост отгоре; тъмносини стени; червени, зелени, оранжеви подвързии на древни книги; жълт бронз — свещници, статуя на Буда; епилептично изкривени, невлизащи в никакви уравнения линии на мебелите.

С усилие понасях този хаос. Но моята спътничка явно имаше по-здрав организъм.

— Това е любимият ми… — И изведнъж сякаш се усети — ухапване-усмивка, бели остри зъби. — По-точно: най-нелепият от всички техни „апартаменти“.

— Или още по-точно: държави — поправих я аз. — Хиляди микроскопични, вечно воюващи държави, безпощадни като…

— Е, да, ясно… — изглежда, съвсем сериозно изрече I.

Минахме през стая, където имаше малки детски креватчета (в онази епоха и децата са били частна собственост). Отново стаи, блещукащи огледала, мрачни шкафове, непоносимо пъстри дивани, огромна „камина“, голямо легло от махагон. Нашето сегашно — прекрасно, прозрачно, вечно — стъкло бе само във вид на жалки, крехки квадратчета — прозорци.

— И като си помислиш: тук „просто-така-са-обичали“, горели са, измъчвали са се… (отново спуснатите щори на очите). Какво нелепо, неразумно изразходване на човешка енергия, нали?

Това, което тя говореше, излизаше сякаш от самия мен, изричаше моите мисли. Но в усмивката й през цялото време бе този дразнещ хикс. Там, зад щорите, у нея ставаше нещо — не зная какво, но то ме изкарваше от търпение; искаше ми се да споря с нея, да й крещя (точно така), но трябваше да се съгласявам — не можеше да не се съглася.

Ето че спряхме пред огледало. В този момент виждах само очите й. Хрумна ми: ами че човекът е устроен също тъй странно както тези нелепи „апартаменти“ — човешките глави са непрозрачни и от тях гледат само мънички прозорци: очите. Тя сякаш се досети — обърна се. „Ето ги очите ми. Е?“ (Разбира се, без думи.)

Пред мен бяха два страшно тъмни прозореца и вътре — непознат, чужд живот. Виждах само огъня — там пламтеше някаква „камина“ — и се движеха фигури, напомнящи…

Нищо чудно: видях там отразен самия себе си. Но определено се почувствувах уловен, затворен в тази фантастична клетка, подхванат от дивия вихър на древния живот — и това бе неестествено, неприсъщо за мен (очевидно идеше от неприятното въздействие на обстановката).

— Знаете ли — каза I, — излезте за минута в съседната стая. — Гласът й се чуваше оттам, отвътре, иззад тъмните прозорци-очи, където пламтеше камината.

Излязох, седнах. От рафтовете на стената, право срещу мен, едва забележимо се усмихваше чипоносата асиметрична физиономия на някой от древните поети (струва ми се, Пушкин).

Защо седя — и покорно понасям тази усмивка, защо е всичко това: защо съм тук, защо е това нелепо състояние? Тази дразнеща ме, отблъскваща жена, странната й игра…

Там тракна вратичката на шкаф, прошумоля коприна, с усилие се въздържах да не вляза и — не помня точно: вероятно ми се бе поискало да й наговоря много резки неща.

Но тя вече се появи. Беше в къса, старинна, яркожълта рокля, с черна шапка и черни чорапи. Роклята бе от лека коприна — ясно виждах дългите чорапи, доста над коленете, и откритата шия, сянката между…

— Чуйте, вие явно искате да оригиналничите, но нима…

— Ясно — прекъсна ме I, — да бъдеш оригинален, това значи по някакъв начин да се различаваш от другите. Следователно ако си оригинален, нарушаваш по някакъв начин равенството… И онова, което древните на идиотския си език са наричали „да си банален“, у нас е просто изпълнение на дълга. Защото…

— Да, да, да! Именно — не издържах. — И вие няма защо, няма защо…

Тя се приближи до статуята на чипоносия поет и като скри зад щорите неукротения огън в очите си (там, вътре, зад прозорците), каза — този път, струва ми се, напълно сериозно (може би за да ме успокои) — нещо много разумно:

— Не намирате ли за странно, че хората някога са понасяли такива като него? И не само са ги понасяли — прекланяли са се пред тях. Какъв робски дух! Нали?

— Ясно… Тоест исках… (това проклето „ясно“!).

— Да, разбирам. Но те всъщност са били владетели, по-силни от коронованите. Защо не са ги изолирали, изтребили? У нас…

— Да, у нас… — започнах аз. И изведнъж тя се разсмя. С очите си видях този смях: звънката му крива — извита, гъвкава като жилава пръчка.

Помня — целият треперех. Ето — да я грабна — и вече не помня какво… Трябваше нещо — все едно какво — да направя. Машинално отворих златната си плочка, погледнах часовника. 17 без десет.

— Не намирате ли, че вече е време? — колкото можах учтиво, казах аз.

— А ако ви помоля да останете тук с мен?

— Вие… вие съзнавате ли какво говорите? След десет минути трябва да бъда в аудиториума…

— … и всички номера са длъжни да минат установения курс по изкуство и наука… — имитира гласа ми I. После дръпна щорите — вдигна очи: зад тъмните прозорци пламтеше камината. — Имам познат лекар в Медицинското Бюро — записан е за мен. Ако го помоля, ще ви даде удостоверение, че сте болен. Е?

Разбрах. Най-после разбрах накъде води цялата тази игра.

— Виж ти! А знаете ли, че като всеки честен номер аз всъщност съм длъжен незабавно да отида в Бюрото на Пазителите и…

— А всъщност не (остра усмивка-ухапване)? Много ми е интересно: ще отидете ли в Бюрото, или не?

— Оставате ли? — Хванах дръжката на вратата. Дръжката беше от кована мед и аз чух: от същата мед бе и гласът ми.

— Една минутка… Може ли?

Тя отиде до телефона. Назова някакъв номер — бях толкова развълнуван, че не го запомних, и викна:

— Ще ви чакам в Древния Дом. Да, да, сама…

Натиснах студената медна дръжка:

— Ще ми позволите ли да взема авиолета?

— О, да, разбира се! Моля ви.

Там, на входа, старицата дремеше на слънцето като растение. Отново ми се стори чудно, че плътно срасналата се уста се отвори и тя се обади:

— А вашата — сама ли остана там?

— Сама.

Устата на старицата отново се срасна. Тя поклати глава. Явно дори нейният отслабващ мозък разбираше колко нелепо и рисковано е поведението на тази жена.

Точно в 17 бях на лекцията. И изведнъж си дадох сметка, че съм излъгал старицата: I вече не беше сама там. Може би това, че неволно излъгах, ме измъчваше и ми пречеше да слушам. Да, не беше сама: там е работата.

След 21,30 имах свободен час. Можех още днес да отида в Бюрото на Пазителите и да заявя за нея. Но така съм изморен от тази глупава история. А и законният срок за заявяване е две денонощия. Ще успея утре: има още цели 24 часа.