Ние

19

Конспект:

Безкрайно малка величина от трета степен

Изпод вежди

През парапета

Там, в странния коридор с трепкащ пунктир от мъждиви лампички… или не, не — не там: по-късно, когато вече бяхме в някакъв забутан кът в двора на Древния Дом — тя каза: „Вдругиден.“ Това „вдругиден“ е днес и всичко е сякаш с криле, денят лети, нашият ИНТЕГРАЛ и той е вече крилат: завършиха монтажа на ракетния двигател и днес го изпробваха на празен ход. Какви великолепни, могъщи залпове — и за мен всеки от тях бе салют в чест на онази, единствената, в чест на днешния ден.

При първия ход (= на изстрел) под дулото на двигателя се оказаха десетина заплеснали се номера от нашия хелинг — те станаха на пепел. С гордост записвам, че ритъмът на нашата работа ни за секунда не се наруши, никой не трепна; и ние, и машините — продължавахме своето праволинейно и кръгово движение със същата точност, сякаш нищо не се бе случило. Десет номера — това едва ли е една стомилионна част от масата на Всеобщата Държава, на практика — безкрайно малка величина от трета степен. Аритметично-невежата жалост е била позната само на древните: за нас тя е смешна.

И ми е смешно, че вчера можех да се замислям — дори да пиша в тези свои записки — за някакво жалко сиво петънце, за някаква мастилена капка. Това явно бе „размекването на повърхността“, която трябва да бъде елмазенотвърда — като стените ни (древната поговорка: „Да пробиваш стена с глава“).

Шестнайсет часът. Не отидох на допълнителната разходка: знам ли, може да й хрумне точно сега, когато всичко звънти от слънце…

Почти съм сам в целия дом. През пронизаните от слънцето стени виждам — далеч, надясно, наляво, надолу — увиснали във въздуха, празни, огледално повтарящи се стаи. И само по синкавата, очертана от слънчевия туш стълба бавно пълзи нагоре мършава сива сянка. Вече се чуват стъпките — и виждам през вратата — чувствувам: залепена ми е още една усмивка-пластир — после отминава, по другата стълба, надолу…

Щракване на номератора. Хвърлих се към тесния бял процеп — и… и някакъв непознат мъжки (със съгласна буква) номер. Асансьорът забуча, тракна. Пред мен — небрежно, килнато чело, а очите… много странно впечатление: сякаш говори оттам, изпод веждите, където са очите.

— Имате писмо от нея… (изпод веждите, изпод навеса). Моли ви непременно — както е казано там.

Изпод вежди, изпод навеса — оглежда се наоколо. Никого, никого няма, давай по-скоро! Като се озърна още веднъж, той ми пъхна плика, замина. Сам съм.

Не, не съм сам: от плика — розов талон и — едва уловим — нейният аромат. Тя ще дойде, ще дойде при мен. По-скоро — писмото, да го прочета с очите си, да повярвам докрай…

Какво? Не може да бъде! Чета още веднъж — прескачам редовете: „Талона… и непременно пуснете щорите, сякаш наистина съм при вас… Налага ми се да мислят, че съм… много, много съжалявам…“

Писмото — на късчета. В огледалото за секунда — начупените ми вежди. Грабвам талона, за да постъпя и с него както с бележката — —

„Моли ви непременно — както е казано там.“

Ръцете ми омекнаха, разтвориха се. Талонът падна на масата. Тя е по-силна от мен и аз сигурно ще направя това, което иска. А впрочем… впрочем не зная: ще видим — вечерта е още далече… Талонът е на масата.

В огледалото — ранените ми начупени вежди. Защо и за днес нямам медицинско: да изляза и да вървя, да вървя безкрай, да обиколя цялата Зелена Стена — и после да рухна в леглото — на дъното… А трябва да бъда в 13-ти аудиториум, трябва здраво да се завинтя целият и два часа — пълни два часа, без да мърдам… а ми се ще да крещя, да тропам.

Лекция. Много странно — от блестящия апарат се разнася не метален както обикновено, а някакъв мек, пухкав, мъхест глас. Женски — представям си я такава, каквато някога е била дребната прегърбена бабичка — пред Древния Дом.

Древният Дом… и всичко изведнъж — като фонтан — отдолу, и трябва с всички сили да се завинтя, за да не залея с вика си целия аудиториум. Меките мъхести думи минават през мен, запомних само едно: беше нещо за децата, за детевъдството. Аз съм като фотографска плака: всичко се запечатва у мен с някаква непозната, чужда, безсмислена точност; златен сърп — слънчев отблясък по високоговорителя; под него — бебе, жива илюстрация — хваща те за сърцето; краят на микроскопичната юнифа — пъхнат в устата; здраво стиснато юмруче, големият (по-точно много малкият) пръст е свит навътре, пухкава сянка-гънчица на китката. Като фотографска плака — запечатвам: ето, голото краче се прехвърля през ръба, розовото ветрило от пръстчета стъпва във въздуха — ето сега, сега на пода — —

И — женски вик, на естрадата размаха прозрачни криле някаква юнифа, хвана детето — залепи устни — в пухкавата гънчица на китката, премести го на средата на масата, слиза от естрадата. У мен се запечатва: розовият — с рогчетата надолу — полумесец на устата, налетите до ръба сини чинийки-очи. Това е О. И аз, както при четенето на някаква стройна формула — изведнъж усещам необходимостта, закономерността на този нищожен случай.

Тя седна наблизо зад мен, отляво. Огледах се; послушно отмести очи от масата с детето, очите й — в мен, в мен и отново: тя, аз, масата на естрадата — три точки, и през тези три точки са прокарани линии, проекции на някакви неизбежни, още невидими събития.

Към къщи — по зелената, сумрачна, вече прогледнала от светлините улица. Чувах: целият тиктакам — като часовник. И стрелките у мен — ей сега ще прекрачат някаква цифра и ще направя нещо такова, от което няма да има връщане. Нужно й е някой да мисли, че тя е при мен. А на мен ми е нужна тя и какво ме интересува нейното „нужно“. Не искам да бъда чужди щори, не искам, и това е.

Отзад — познатите, шляпащи като през локви стъпки. Вече не се озъртам, зная: S. Ще ме проследи до самите врати — и после сигурно ще стои долу, на тротоара, и ще пробива със свределчетата натам, нагоре, в моята стая — докато щорите там не паднат и не скрият нечие престъпление…

Той, Ангелът Пазител, постави точката. Реших: не. Реших го.

Когато се качих в стаята си и завъртях ключа — не повярвах на очите си: до масата стоеше О. Или по-точно: висеше, така виси празна, съблечена рокля, под която няма нито една пружина — откачили се бяха ръцете, краката, откачил се бе, висеше гласът.

— Аз — за писмото. Получихте ли го? Наистина ли? Искам да зная отговора, трябва ми — още днес.

Присвих рамене. С наслада — сякаш тя беше виновна за всичко — гледах сините й, пълни до ръба очи — бавех отговора. И с наслада, като забивах в нея дума след дума, казах:

— Отговор? Е, какво… Вие сте права. Безспорно. За всичко.

— Значи така… (С усмивка прикрива, че цялата трепери, но аз го виждам.) Много добре! Сега ще си отида.

И висеше над масата. Сведени очи, отпуснати крака, ръце. На масата още лежи смачканият розов талон на онази. Бързо разтворих ръкописа си — „НИЕ“ — скрих под страниците му талона (може би повече от самия себе си, отколкото от О).

— Ето, продължавам да пиша. Вече 170 страници… Получава се нещо неочаквано…

Глас — сянка на глас:

— А помните ли… тогава на седма страница… Тогава зацапах — и вие…

Сините чинийки — преливат; беззвучни бързи капки — по бузите, надолу, трескави, преливат — думи:

— Не мога, сега ще си отида… и никога повече, добре. Но искам само едно — да имам от вас дете — оставете ми дете и ще си отида, ще си отида!

Виждах: тя цялата трепереше под юнифата си, и чувствувах: и аз всеки момент — — Скръстих отзад ръце, усмихнах се:

— Какво? Да не би да искате — в Машината на Благодетеля?

И насреща ми — прелели през язовирна стена ручеи — думи:

— Нека! Но нали ще го почувствувам — ще го почувствувам у себе си. И поне няколко дни… Да видя — само веднъж да видя тази гънчица — както там — на масата. Само един ден!

Три точки: тя, аз — и там, на масата, юмручето с пухкавата гънчица…

Помня, като деца ни бяха завели веднъж на акумулаторната кула. На най-горната площадка аз се наведох през стъкления парапет, долу — хора-точки, и сърцето ми сладко се сви: „Ами ако?…“ Тогава се хванах още по-здраво за перилата; сега — скочих долу.

— Значи, искате? И напълно съзнавате, че…

Затворени — сякаш право срещу слънцето — очи. Мокра, сияеща усмивка.

— Да, да! Искам!

Измъкнах изпод ръкописа розовия талон — на онази — и хукнах надолу, при дежурния. О ме сграбчи за ръката, извика нещо, но какво — разбрах едва после, когато се върнах.

Тя седеше на края на леглото, ръцете здраво притиснати между коленете.

— Това… това нейният талон ли е?

— Не е ли все едно? Е, добре — нейният е, да.

Нещо изхруска. Най-вероятно — О просто се беше помръднала. Седеше с ръце между коленете, мълчеше.

— Е? По-бързо… — Грубо стиснах ръката й и червени петна (утре — синини) на китката й, там — където е пухкавата детска гънчица.

Това е последното. После — ключът е завъртян, мислите гаснат, тъмнина, искри — и аз надолу през парапета…