Ние

35

Конспект:

В обръч

Морковчето

Убийството

Цяла нощ не спах. Цяла нощ — за едно и също…

Главата ми след вчерашния ден е здраво стегната с бинтове. И тъй: това не са бинтове, а обръч; безпощаден, от стъклена стомана обръч е набит на главата ми, а аз — в един и същ обкован кръг: да убия Ю. Да убия Ю — а после да отида при другата и да й кажа: „Сега — вярваш ли?“ Най-противното е, че искам да я убия мръсно, като при древните, да й размажа с нещо главата — и оттук странното усещане за нещо отвратително-сладко в устата, и не мога да преглътна, през цялото време плюя в кърпичката си, в устата ми е сухо.

Имах в шкафа си една тежка част от бутало, която се бе спукала след отливката (трябваше да погледна структурата на мястото на спукването под микроскоп). Свих на тръба записките си (нека ме прочете целия — до последната буква), пъхнах вътре парчето от буталото и тръгнах надолу. Стълбището — безкрайно, стъпалата — някак противно хлъзгави, течни, през цялото време — изтривам устата си с кърпичка…

Долу. Сърцето ми се блъсна. Спрях, измъкнах отломъка — към контролната масичка — —

Но Ю не беше там: празна, ледена дъска. Спомних си: днес — работният ден е отменен; всички трябва да идат на Операция, ясно: няма работа тук, няма кого да записва…

На улицата. Вятър. Небе от летящи чугунени плочи. Същото, както беше в един момент вчера: целият свят е натрошен на отделни остри, самостоятелни парченца и всяко от тях падаше главоломно, спираше се за секунда, висеше пред мен във въздуха — и се изпаряваше безследно.

Все едно черните, точни букви на тази страница изведнъж да се разместят, изплашено да хукнат коя накъдето свари — и нито една дума, само някаква безсмислица: пуг-скак-как. На улицата — също такава пръсната, неподредена в редици тълпа — направо, назад, косо, напряко.

И вече няма никого. И за секунда — застинали в стремглавия си летеж — ето, на втория етаж, в стъклената, увиснала във въздуха клетка — мъж и жена — слети в целувка, прави — тя с цялото си тяло, като пречупена, се отдръпна назад. Това е — завинаги, за последен път…

На някакъв ъгъл — разклатен бодлив храст от човешки глави. Над главите — отделно от тях, във въздуха — знаме, думи: „Долу Машината! Долу Операцията!“ И отделно (от мен) — аз за секунда помислям: „Нима всеки крие такава болка, която може да бъде изтръгната само заедно със сърцето, и нима всеки има да свърши по нещо, преди — —“ И за секунда — в целия свят няма нищо друго освен (моята) космата лапа с чугуненотежкия свитък…

А ето — момче: цялото — напред, под долната устна — сянка. Долната му устна е обърната като маншета на засукан ръкав — цялото му лице е обърнато наопаки — плаче — и бяга от някого презглава — след него тропот…

Момчето ме подсеща: „Да, Ю трябва да е сега в училището, да побързам.“ Хукнах към най-близкия тунел за подземната железница.

На вратата някой, тичешком:

— Не се движат! Влаковете днес не се движат! Там — —

Спуснах се. Там цареше пълен кошмар. Блестящи, шлифовани кристални слънца. Претъпкана от глави платформа. Празен, застинал влак.

И в тишината — глас. Тя не се вижда, но аз го познавам, познавам този стегнат, гъвкав като тънка жилава пръчка, шибащ глас — и някъде там — вдигнатият към слепоочията остър триъгълник на веждите… Закрещях:

— Пуснете ме! Пуснете ме там! Аз трябва — —

Но нечии клещи ме хващат за ръцете, за раменете, с гвоздеи. И в тишината — глас:

— … Не: тичайте нагоре! Там ще ви излекуват, там ще ви натъпчат със сито щастие и вие мирно ще си дремете, организирано, в такт ще похърквате — нима не чувате тази велика симфония на хъркането? Смешни сте: искат да ви избавят от виещите се като червеи, мъчително гризящи като червеи въпросителни знаци. А вие стоите тук и ме слушате. Побързайте горе — за Великата Операция! Какво ви засяга, че ще остана тук сама? Какво ви засяга — щом не искам за мен да искат другите, а искам да искам сама — щом искам невъзможното…

Друг глас — бавен, тежък:

— Аха! Невъзможното ли? Това значи — да хукнем подир твоите глупави фантазии, а те да си въртят опашката под носа ни? Не: трябва да ги хванем яко за опашката, да ги яхнем, че после…

— А после ще ги изгълтате, ще захъркате — и ще поискате друга опашка под носа си. Казват, че древните имали едно такова животно: магаре. За да го накарат да върви непрекъснато напред, връзвали за стръките морковче — тъй, че да не може да го стигне. Че стигне ли го, ще го излапа…

Изведнъж клещите ме пуснаха, втурнах се към центъра, където говореше тя — и в същия момент всичко се навали, скупчи се — вик отзад: „Идат, идат насам!“ Светлината трепна, угасна — някой сряза проводниците — и лавина, викове, хриптене, глави, пръсти…

Не зная колко време се търкаляхме така в подземната тръба. Най-сетне: стъпала — дрезгавина — все по-светло — и отново сме на улицата — като ветрило, на различни страни…

И ето ме — сам. Вятър, сив, нисък — току над главата ми — здрач. По мокрото стъкло на тротоара — много надълбоко — преобърнати светлини, стени, движещи се нагоре с краката фигури. И невероятно тежкият свитък в ръката ми — дърпа ме надолу, към дъното.

Долу Ю отново я нямаше зад масичката, стаята й — празна и тъмна.

Качих се горе, светнах. Слепоочията ми, здраво стиснати в обръча, туптяха, разхождах се, окован в един и същи кръг: бюрото, на бюрото — белият свитък, леглото, вратата, бюрото, белият свитък… В стаята отляво щорите са спуснати. Отдясно: над книгата — плешивина с цицини и чело — огромна жълта парабола. Бръчките на челото — жълти, нечетливи редове. Понякога погледите ни се срещат — и тогава усещам: тези жълти редове са за мен.

… Това се случи точно в 21. Дойде Ю — сама. В паметта ми ясно остана само едно: дишах толкова шумно, че чувах дишането си и все исках да бъде някак по-тихо, но не можех.

Тя седна, оправи юнифата на коленете си. Розово-кафявите й хриле се вееха.

— Ах, скъпи — наистина ли сте ранен? Още като разбрах — веднага…

Парчето от буталото — на бюрото пред мен. Скочих, запъхтян още по-силно… Тя чу, не се доизказа, кой знае защо, също стана. Вече виждах мястото на главата й, в устата ми — отвратително-сладко… кърпичката, но кърпичката я няма — плюх на пода.

Онзи, зад стената отдясно — жълти, съсредоточени бръчки — отредени за мен. Той не бива да види, още по-противно ще бъде — ако гледа… Натиснах копчето — нищо че нямам право, нима сега не е все едно — щорите паднаха.

Тя явно усети, разбра, втурна се към вратата. Но аз я изпреварих — и като дишах шумно, без да отмествам ни за миг очи от онова място на главата…

— Вие… ние сме полудели! Да не сте посмели… — Тя отстъпваше — седна, по-скоро падна на леглото — пъхна, цялата трепереща, вкопчените си една в друга ръце между коленете. Целият — пружина, като все тъй здраво я държах вързана — с очи, бавно протегнах ръка към масата — движеше се само ръката ми — грабнах буталото.

— Моля ви! Ден — само един ден! Утре — още утре — ще отида и ще направя всичко…

За какво говори? Замахнах — —

Сигурен съм: убих я. Да, незнайни мои читатели, имате право да ме наречете убиец. Зная, че бих стоварил буталото върху главата й, ако не беше викнала:

— В името на… в името на… Съгласна съм — ей сега…

Тя смъкна юнифата си с треперещи ръце — едрото, жълто, увиснало тяло се просна на леглото… И едва сега разбрах: тя си е помислила, че аз щорите съм ги… направил съм това, защото — че искам…

Това бе толкова неочаквано, толкова глупаво, че избухнах в смях. И в същия миг пренавитата пружина у мен се скъса, ръката ми омекна, буталото тупна на пода. И тогава сам се уверих, че смехът е най-страшното оръжие: със смях можеш да убиеш всичко — дори убийството.

Седях зад бюрото и се смеех — с отчаян, последен смях — и не виждах никакъв изход от цялата тази нелепа ситуация. Не зная как би свършило всичко, ако се развиваше по естествения си ред — но в този миг — ново външно събираемо: звънна телефонът.

Скочих, грабнах слушалката: дали не е тя? И в слушалката нечий непознат глас:

— Момент.

Мъчително, безкрайно бръмчене. Отдалече — тежки крачки, все по-близо, все по-звънко, все по-чугунено — и ето…

— Д петстотин и три? Мда… С вас говори Благодетелят. Явете се незабавно при мен!

Дзън — слушалката е сложена — дзън.

Ю все още лежеше в леглото, очите затворени, хрилете широко разперени в усмивка. Грабнах от пода дрехата й, хвърлих я върху нея — и през зъби:

— По-бързо, по-бързо!

Тя се повдигна на лакът, гърдите й се килнаха на една страна, очите — кръгли, цялата стана восъчна.

— Как?

— Така. Хайде, обличайте се!

Тя — цялата сякаш се върза на възел, стиснала здраво дрехата, гласът й — сплескан.

— Обърнете се…

Обърнах се, опрях чело в стената. В черното мокро огледало трептяха светлини, фигури, искри. Не: това съм аз, това е — у мен… Защо Той ме вика? Нима вече Му е известно за нея, за мен, за всичко?

Ю, вече облечена, до вратата. Две крачки към нея — така й стиснах ръцете, като че ли точно от ръцете й ще изстискам сега онова, което ми трябва:

— Слушайте… Името й — знаете за кого говоря — казахте ли името й? Не? Само истината — трябва ми… все ми е едно за другото — само това искам да знам…

— Не.

— Не? Но защо — щом сте отишли там и сте съобщили…

Долната й устна — изведнъж обърната, като на онова момче, и от бузите, по бузите — капки…

— Защото… страхувах се, че ако я… че заради това вие можете… вие няма да ме оби… О, не мога — не бих могла!

Разбрах: това е истината. Нелепата, смешна, човешка истина! Отворих вратата.