Ние

33

Конспект:

Това — без конспект, набързо, последно

Този ден — настъпи.

По-бързо вестника: може би — там… Поглъщам го с очи (точно така: очите ми сега са като перо, като брояч, които държиш, усещаш в ръцете си — това е нещо чуждо, това е инструмент).

Там — едро, на цялата първа страница:

Утре! Нима може да бъде — нима ще има някакво утре?

По инерцията на всекидневието протегнах ръка (инструмент) към книжната лавица — сложих днешния вестник при останалите в украсената със злато папка. И пътьом:

„Защо? Не е ли все едно? Нали тук, в тази стая — вече никога повече, никога…“

И вестникът от ръцете ми — на пода. А аз стоя и оглеждам цялата, цялата, цялата стая, припряно събирам — трескаво пъхам в невидимия куфар всичко, което ми е жал да оставя тук. Бюрото, Книгите, Креслото. На креслото тогава седеше I — а аз долу, на пода… Леглото…

После минута, две — нелепо чакам някакво чудо, може би — ще звънне телефонът, може би тя ще каже, че…

Не. Няма чудо…

Тръгвам — към неизвестното. Това са последните ми редове. Прощавайте — вие, непознати, вие, любими, с които преживях толкова страници, на които аз, душевноболният — се показах целият, до последното смачкано винтче, до последната скъсана пружина…

Тръгвам.