Ние

30

Конспект:

Последното число

Грешката на Галилей

Не е ли по-добре?

Ето разговора ми с I — вчера, в Древния Дом, сред заглушаващия логическия ход на мислите пъстър шум — червени, зелени, бронзовожълти, бели, оранжеви цветове… И през цялото време — пред застиналата в мрамора усмивка на чипоносия древен поет.

Възпроизвеждам този разговор дума по дума — защото той, както ми се струва, ще има огромно, решаващо значение за съдбата на Всеобщата Държава — и нещо повече: на Вселената. И още — може би тук, неизвестни мои читатели, ще намерите нещо, което донякъде ме оправдава…

I веднага, без всякакво встъпление, изля върху ми всичко:

— Зная, че вдругиден ще извършите първия пробен полет на ИНТЕГРАЛА. В този ден ние ще го завладеем.

— Как? Вдругиден?

— Да. Седни, не се вълнувай. Не бива да губим нито минутка. Сред стотиците, прибрани вчера наслуки от Пазителите — са попаднали дванайсет Мефи. И ако пропуснем два-три дена — те ще загинат.

Мълчах.

— Ще ви изпратят електротехници, механици, лекари, метеоролози — да наблюдават хода на изпитанието. И точно в 12 — запомни, — когато звъннат за обяд и всички отидат в столовата, ние ще останем в коридора, ще затворим всички в столовата — и ИНТЕГРАЛЪТ е наш… Разбираш ли — това трябва да стане на всяка цена. ИНТЕГРАЛЪТ в нашите ръце — това ще е оръжие, което ще ни помогне да свършим всичко отведнъж, бързо, без болка. Техните авиолети… ха! Някакви си нищожни мушици — срещу ястреб. И после: ако това се окаже неизбежно — ще можем да насочим надолу дулата на двигателите и само с тяхна помощ…

Скочих:

— Това е немислимо! Това е нелепо! Нима не разбираш: вие замисляте революция!

— Да, революция! Защо да е нелепо?

— Нелепо е — защото не може да има революция. Защото нашата — аз го казвам, не ти, — нашата революция е била последната. И повече никакви революции не може да има. Това го знае всеки…

Насмешливият остър триъгълник на веждите:

— Мили мой, ти си — математик. Дори нещо повече: ти си философ на математиката. Добре: назови ми последното число.

— Тоест? Аз… не разбирам: как — последното?

— Е — последното, горното, най-голямото.

— Но това е нелепо, I. Щом броят на числата е безкраен, за какво последно число може да говориш?

— А ти за каква последна революция говориш? Няма последна, революциите са безкрайни. Последната — това е за децата: децата се плашат от безкрайността, а е нужно да спят спокойно нощем.

— Но какъв е смисълът — какъв е смисълът на всичко това — в името на Благодетеля? Какъв е смисълът, щом всички вече са щастливи?

— Да предположим… Е, добре: нека е така. А по-нататък?

— Смешно! Съвсем детински въпрос. Разкажи нещо на децата — всичко, докрай, а те непременно ще попитат: а после, а защо?

— Нищо, децата са смели философи. И смелите философи непременно са деца. Точно както при децата трябва винаги да има: а после?

— Няма никакво после! Точка. В цялата Вселена — равномерно, навсякъде — разлято…

— Ах, равномерно, навсякъде! Ето къде е ентропията, психологическата ентропия. На теб, математика, нима не ти е ясно, че само при разликите — при температурните, при топлинните контрасти — само там има живот? А ако навсякъде, из цялата Вселена телата са еднакво топли — или еднакво хладни… Трябва да се сблъскат — за да се роди огън, взрив, ад. И ние — ще ги сблъскаме.

— Но разбери, моля те, I, разбери: нашите прадеди — по време на Двестагодишната война — са направили точно това…

— О, и са били прави — хиляди пъти прави. Сгрешили са само в едно: по-късно са повярвали, че са последното число — каквото няма, няма в природата. Тяхната грешка е грешката на Галилей: той е бил прав, че Земята се върти около Слънцето, но не е знаел, че цялата слънчева система се движи около някакъв център, не е знаел, че истинската, не относителната орбита на Земята — изобщо не е наивен кръг…

— А вие?

— Ние — засега знаем, че няма последно число. Може би ще забравим това. Не: дори е сигурно — ще го забравим, когато остареем — както неизбежно остарява всичко. И тогава — неизбежно надолу и ние — както есенно време листата от дървото — както вдругиден вие… Не, не, мили — не ти. Нали ти си с нас, ти си — с нас!

Разпалена, вихрена, искряща — никога досега не бях я виждал такава — тя ме обгърна със себе си, цялата. Изчезнах…

Последното — като ме гледаше строго, твърдо в очите:

— И помни: в дванайсет.

И аз отвърнах:

— Да, помня.

Отиде си. Сам съм — сред буйния многогласен шум — от сини, червени, зелени, бронзовожълти, оранжеви…

Да, в дванайсет… — и изведнъж нелепото усещане за нещо чуждо, полепнало по лицето ми — от което все не мога да се отърся. Изведнъж — вчерашната сутрин, Ю — и онова, което тя накрещя в лицето на I… Защо? Някакъв абсурд.

Побързах да изляза навън — и по-скоро вкъщи, вкъщи…

Някъде отзад чувах пронизващия писък на птиците над Стената. А отпред — в залязващото слънце — от малиновочервения кристализирал пламък — кръглите куполи, огромните пламтящи домове-кубове, застиналото като мълния в небето острие на акумулаторната кула. И всичко това — цялата тази безупречна, геометрична красота — аз ще трябва сам, със собствените си ръце… Няма ли никакъв изход, никакъв път?

Минавам покрай един аудиториум (не помня номера му). Вътре — натрупани на камара пейки; по средата — маси, покрити с чаршафи от белоснежно стъкло; върху бялото — петно розова слънчева кръв. И във всичко това е скрито неизвестното — и затова страшно — утре. Това е противоестествено: мислещото — зрящо, същество да живее сред незакономерности, неизвестни, хиксове. Представете си, че ви завържат очите и ви накарат да вървите, да опипвате, да се спъвате и да знаете, че някъде тук, съвсем наблизо — е краят, само една крачка — и от вас ще остане сплескана, безформена купчина месо. Нима не е същото?

… Ами ако, без да го дочакаш — сам се хвърлиш надолу с главата? Няма ли това да бъде единствената вярна крачка, която с един замах ще разреши всичко?