Ние

18

Конспект:

Логически дебри

Рани и пластир

Никога повече

Вчера легнах — и веднага потънах на дъното на съня — като преобърнал се, натоварен догоре кораб. Огромна маса от непроницаема, поклащаща се зелена вода. И ето, бавно изплавам от дъното и някъде по средата на глъбините отварям очи: моята стая, още е зеленикаво, застинало утро. Върху огледалната вратичка на шкафа — слънчево петно — в очите ми. Пречи ми да изпълня добросъвестно установените от Скрижалите часове за сън. Най-добре ще е да отворя шкафа. Но целият съм като в паяжина, и на очите ми — паяжина, нямам сили да се надигна…

Все пак станах, отворих — и изведнъж зад огледалната вратичка между роклите се появи I — цялата розова. Толкова свикнах вече с невероятното, че доколкото си спомням, дори не се учудих, за нищо не я попитах: мигом в шкафа, затворих след себе си огледалната вратичка — и задъхано, бързо, сляпо, жадно се съединих с I. Както сега виждам: през пролуката на вратичката — остър слънчев лъч се пречупва като мълния на пода, по стената на шкафа, по-нагоре и ето, жестокото блестящо острие пада върху отметнатата открита шия на I… и това бе толкова страшно, че не издържах, извиках — и още веднъж отворих очи.

Моята стая. Зеленикавото, все още застинало утро. На вратичката на шкафа — слънчево петно. В леглото съм. Сън е било. Но сърцето още се блъска буйно, подскача, бие, болят ме пръстите, коленете. Това — наистина беше. И не зная сега: кое е сън и кое — действителност; ирационалните величини изникват от здравото, познатото, триизмерното и вместо твърдите шлифовани плоскости — наоколо нещо грапаво, космато…

До звънеца е още далеч. Лежа, мисля — и се размотава извънредно странна логическа верига.

На всяко уравнение, на всяка формула в света на повърхността отговаря крива или тяло. Но ние не познаваме телата, съответствуващи на ирационалните формули, на моя √–1 — никога не сме ги виждали… Ужасното е, че тези тела — невидими — съществуват, непременно, неизбежно трябва да ги има: защото в математиката като на екран минават пред нас причудливите им бодливи сенки — ирационалните формули; и математиката, и смъртта — никога не грешат. Дори да не виждаме тези тела на повърхността, в нашия свят, за тях със сигурност е отреден цял огромен свят там, под повърхността…

Скочих, без да дочакам звънеца, и затичах из стаята. Моята математика — единственият досега здрав и непоклатим остров в целия ми преобърнал се живот — също се откъсна, понесе се, завъртя се. Излиза, че тази нелепа „душа“ е също тъй реална както моята юнифа, както ботушите ми — макар че не ги виждам сега (те са зад огледалната вратичка на шкафа), така ли? И щом ботушите не са болест, защо „душата“ да е болест?

Търсех и не намирах изход от дивите логически дебри. Същият непроходим и страшен лес като онзи — отвъд Зелената Стена — и също такива необикновени, невиждани, говорещи без думи същества. Струваше ми се — през някакво дебело стъкло виждам: нещо безкрайно огромно и същевременно безкрайно малко, скорпионнобразно, със скрито, но през цялото време усещано минус-жило: √–1… А може би това е тъкмо моята „душа“, подобна на легендарния скорпион на древните, които доброволно са се жилили с всичко онова, което…

Звънец. Денят. Всичко това, без да умре или изчезне — само е прикрито от дневната светлина; както видимите предмети, без да умират, са скрити нощем в тъма. В главата ми — лека, трептяща мъгла. През мъглата — дълги, стъклени маси; кръгли глави, дъвчещи бавно, мълчаливо, в такт. Някъде отвъд мъглата потраква метроном и в ритъма на тази познато-гальовна музика машинално, заедно с всички, броя до петдесет: петдесет узаконени дъвкателни движения за всяка хапка. И като си тактувам, слизам долу, отмятам името си в книгата на излизащите — както всички. Но чувствувам: живея отделно от тях, сам, ограден с мека, заглушаваща звуците стена, и зад тази стена е моят свят…

Но въпросът е: ако е само мой, защо трябва да присъствува в тези записки? Нима са нужни тук тези нелепи „сънища“, шкафове, безкрайни коридори? С прискърбие виждам, че вместо стройна и строго математическа поема в чест на Всеобщата Държава — при мен се получава някакъв приключенски фантастичен роман. Ах, ако наистина беше само роман, а не днешният ми, пълен с хиксове, с √–1 и падения живот.

Впрочем може да е за добро. Най-вероятно е вие, непознати мои читатели, да сте деца в сравнение с нас (ние сме отгледани от Всеобщата Държава — следователно сме достигнали най-високите възможни за човека върхове). И като децата — ще погълнете без съпротива горчилката, която ще ви налея, само ако е грижливо напоена с гъст приключенски сироп…

ВЕЧЕРТА:

Познато ли ви е това чувство: когато летиш с авиолета нагоре по синята спирала, илюминаторът е отворен, вятърът свири в лицето — земята я няма, забравяш я, земята е тъй далече от теб — като Сатурн, Юпитер, Венера? Така живея сега, в лицето ми — вятър, забравих за земята, забравих милата розова О. Но земята все пак съществува, рано или късно — трябва да се приземя на нея и просто си затварям очите пред деня, срещу който в Сексуалната ми Таблица стои нейното име — О–90…

Тази вечер далечната земя напомни за себе си.

За да изпълня предписанието на лекаря (аз искрено, искрено искам да оздравея), цели два часа бродих по стъклените праволинейни пустини на булевардите. Всички според Скрижалите бяха в аудиториумите, единствено аз… Всъщност това бе противоестествена гледка: представете си човешки пръст, отрязан от цялото, от ръката — отделен човешки пръст, който, подскачайки, тича приведен по стъкления тротоар. Този пръст съм аз. И най-странното, най-противоестественото от всичко е, че на пръста изобщо не му се иска да бъде на ръката, да бъде с другите: или — ей така, сам, или… Е, да, нямам какво да крия повече: или двамата с нея — с онази, като отново преливам в нея целия себе си — през рамото й, през сплетените пръсти на ръцете…

Върнах се вкъщи, когато слънцето вече залязваше. Вечерна розова пепел — по стъклото на стените, върху златната игла на акумулаторната кула, по гласовете и усмивките на идващите насреща номера. Не е ли странно: залязващите слънчеви лъчи падат под същия ъгъл, както и изгряващите сутрин, а всичко е съвсем различно, друго е това розово — сега е много тихо, леко горчиво, а сутринта — пак ще бъде звънко, пенливо.

Долу, във вестибюла, изпод купчината покрити с розова пепел пликове — Ю, контрольорката, измъкна и ми подаде някакво писмо. Повтарям: това е много почтена жена и съм сигурен, че има най-добри чувства към мен.

И все пак винаги когато видя тия увиснали бузи, подобни на рибешки хриле, кой знае защо, ми става неприятно.

Ю ми подаде писмото с кокалестата си ръка и въздъхна. Но тази въздишка само леко разклати завесата, която ме отделяше от света: целият бях проекция върху потрепващия в ръцете ми плик, в който — не се съмнявах — имаше писмо от I.

Тук — втора въздишка, толкова явна, подчертана с две черти, че се откъснах от плика — и видях: между хрилете, през свенливите жалузи на сведените очи — нежна, обгръщаща, заслепяваща усмивка. И след нея:

— Ах, горкият — въздишка с три черти и едва забележимо кимване към писмото (тя, естествено, бе задължена да знае съдържанието му).

— Не, наистина… Но защо?

— Не, не, скъпи мой: аз ви познавам по-добре от самия вас. Отдавна ви наблюдавам — и виждам: до вас в живота ръка за ръка трябва да върви някой, който много да е преживял…

Чувствувам: целият съм облепен с усмивката й — това е пластир върху раните, с които сега ще ме покрие потрепващото в ръцете ми писмо. И накрая — през свенливите жалузи — съвсем тихо:

— Ще помисля, скъпи, ще помисля. И бъдете спокоен: ако почувствувам в себе си достатъчно сили — не, не, трябва първо да помисля…

Велики Благодетелю! Нима ми е съдено… нима тя иска да каже, че — —

Очите ми се премрежват — хиляди синусоиди, писмото подскача в ръцете ми. Приближавам се до стената, където е по-светло. От залязващото слънце — по мен, по пода, по ръцете ми, по писмото се сипе все по-гъста тъмнорозова, печална пепел.

Пликът е разкъсан — по-скоро подписът! — и рана — това не е I, това е… О. И още една рана: долу, в десния ъгъл на листчето — размазано петно — тук е капнала… Не понасям петната — все едно от мастило ли са или от… все едно от какво. И зная — по-рано просто щеше да ми е неприятно, дразнещо очите — това противно петно. А защо сега сивичкото петънце е като облак и от него ти става все по-оловно, все по-тъмно? Нима е пак „душата“?

ПИСМОТО:

Никога повече. Така, разбира се, е най-добре: тя е права. Но защо — защо — —