Ние

22

Конспект:

Застиналите вълни

Всичко се усъвършенствува

Аз съм микроб

Представете си, че стоите на брега: вълните се надигат отмерено — и изведнъж остават така, застиват, вцепеняват се. Също тъй страховита и неестествена бе и гледката, когато внезапно се обърка и спря предписаната ни от Скрижалите разходка. Както гласят нашите летописи, за последен път подобно нещо се е случило преди 119 години, когато в най-гъстата тълпа на разхождащите се от небето с трясък и дим паднал метеорит.

Крачехме както винаги; приличахме на воините, изобразени по асирийските паметници: хиляда глави — два сливащи се, интегрални крака, две интегрални, размахани ръце. В края на булеварда — там, където заплашително бучеше акумулиращата кула — срещу нас се зададе четириъгълник: отстрани, отпред и отзад — стража; в средата — трима, златните номера на юнифите им вече ги няма — и всичко е ужасяващо ясно.

Огромният циферблат на върха на кулата беше лице: надвесено иззад облаците, плюе надолу секунди и равнодушно чака. И ето, точно в 13 часа и 6 минути в четириъгълника настъпи разбъркване. Бях съвсем близо, виждах и най-дребните подробности и много ясно запомних тънката дълга шия и на слепоочието — хаотично преплетени сини жилки, сякаш реки върху географската карта на малък, непознат свят и този непознат свят е някакъв младеж. Изглежда, той забеляза някого в нашите редици: надигна се на пръсти, източи шия, спря. Един от стражата го шибна със синкавата искра на електрическия камшик: той тъничко като кученце изскимтя. И после — отмерен удар, приблизително на всеки 2 секунди — и скимтене, удар — скимтене.

Ние продължавахме да крачим отмерено, по асирийски — и аз, загледан в изящните зигзаги на искрите, мислех: „Всичко в човешкото общество безкрайно се усъвършенствува — и трябва да се усъвършенствува. Какво уродливо оръдие е бил древният камшик — и колко красота…“

Но в този миг, като изхвръкнала внезапно гайки, от редиците ни се отскубна тънка, жилаво-гъвкава женска фигура и с вик: „Стига! Престанете!“ — се хвърли право в четириъгълника. Това бе — като метеора — преди 119 години: всички, които се разхождахме, се вцепенихме, а редиците ни — същински сиви гребени на сковани от внезапен мраз вълни.

Секунда я гледах отстрани като всички други: тя вече не беше номер — беше само човек, съществуваше само като метафизическа субстанция на оскърблението, нанесено на Всеобщата Държава. Но от едно само нейно движение — обръщайки се, тя изви бедра наляво — изведнъж разбрах: познавам, познавам това гъвкаво като жилава пръчка тяло — очите ми, устните ми, ръцете ми го познават — в онзи миг бях напълно сигурен в това.

Двама от стражата — насреща й. Ето сега — в светлата все още огледална точка на паважа — траекториите им ще се пресекат — ей сега ще я уловят… Сърцето ми се задави, спря — и без да разсъждавам: може, не може, нелепо, разумно — се хвърлих към тази точка…

Усещах върху себе си хиляди облещени от ужас очи, но това придаваше само още повече дръзко-весела сила на онзи, дивия, с косматите ръце, който се отскубна от мен — и той тичаше все по-бързо. Още две крачки, тя се обърна — —

Пред мен — треперещо, осеяно с лунички лице, рижи вежди… Не е тя! Не е I.

Луда, парлива радост. Искам да извикам: „Дръжте я!“, „Хванете я!“ — но чувам само шепота си. А на рамото ми вече една тежка ръка, държат ме, водят ме, опитвам се да им обясня…

— Но разберете, аз мислех, че това е…

Но как да обясниш себе си, болестта си, описана в тези страници. И аз клюмвам, вървя покорно… Отбруленият от неочакван порив на вятъра лист покорно пада надолу, но пътьом се върти, вкопчва се във всяка позната клонка, чаталче, вейка: така и аз се вкопчвах във всяка от безмълвните кълбовидни глави, в прозрачния лед на стените, в забитата в облака синя игла на акумулаторната кула.

В мига, когато плътната завеса завинаги щеше да ме отдели от този прекрасен свят, видях: недалеч, размахала розовите си уши-криле, над огледалния паваж се плъзгаше познатата огромна глава. И познатият плосък глас:

— Мой дълг е да заявя, че номер Д-петстотин и три е болен и не е в състояние да контролира чувствата си. Сигурен съм, че той е бил увлечен от естественото си негодувание…

— Да, да — хванах се за сламката аз. — Дори викнах: дръжте я!

Зад мен, зад гърба ми:

— Нищо не сте викали.

— Да, но исках — кълна се в Благодетеля, исках.

За секунда ме пробождат сивите студени свределчета на очите му. Не зная беше ли прозрял в мен, че това е (почти!) истината, или имаше някаква тайна цел отново да ме пощади за известно време, но той написа една бележка, даде я на стражите — и отново съм свободен, тоест отново съм затворен в стройните, безкрайни асирийски редици.

Четириъгълникът и в него луничавото лице и слепоочието с географската карта от сини жилки — се скриха зад ъгъла, завинаги. Ние вървим — единно милионноглаво тяло, и във всеки от нас — смирената радост, с която навярно живеят молекулите, атомите, фагоцитите. В древния свят това са го разбирали християните — единствените ни (макар и много несъвършени) предшественици: смирението е добродетел, а гордостта — порок, НИЕ е от Бога, а АЗ — от дявола.

Ето ме — вече в крак с всички — и все пак откъснат от тях. Още треперя целият от преживените вълнения — като мост, по който току-що е изгромолял старинен железен влак. Аз усещам себе си. Но нали имат усещането за себе си, осъзнават индивидуалността си само напрашеното око, загноилият пръст, болният зъб: здравото око, здравия пръст, здравия зъб — сякаш ги няма. Нима не е ясно, че личното съзнание е просто болест.

Може би вече не съм фагоцит, който делово и спокойно поглъща микробите (със сини слепоочия и лунички): може би съм микроб и сред нас може би има вече хиляди такива, които като мен се преструват на фагоцити…

Ами ако днешното, всъщност дребно произшествие е само началото, първият метеорит от поредицата бумтящи огнени камъни, изсипали се от безкрайността върху стъкления ни рай?