Ние

25

Конспект:

Пришествие от небесата

Най-голямата катастрофа в историята

Известното свърши

Когато преди началото всички се изправиха и над главите ни като тържествен бавен балдахин се люшна Химнът — стотиците комини-тръби на Музикалния Завод и милионите човешки гласове, — за секунда забравих всичко: подозрителните недомлъвки на I за днешния празник, дори, струва ми се, и самата нея. Бях сега онова момче, което някога на този ден плачеше заради малкото, едва забележимо само за него, петънце върху юнифата. Какво че никой наоколо не вижда черните петна по мен, които няма да се изчистят — нали аз си зная, че на мен, престъпника, не ми е мястото сред тези широко разтворени лица. Ех, да можех да стана сега и сподавено да изкрещя всичко за себе си. Нека после дойде краят — нека! — но за миг само да се почувствувам чист, безсмислен като това детински синьо небе.

Всички очи бяха вдигнати нагоре в утринната, непорочна, непресушила още нощните си сълзи синева — едва забележимо петно, ту тъмно, ту озарено от лъчи. От небесата слизаше при нас Той — новият Йехова, също тъй мъдър и любещо-жесток като Йехова на древните. С всяка минута той се приближава с авиолета си — летят, устремени към него, милиони сърца — и ето, Той вече ни вижда. И аз, ведно с него, мислено обгръщам с поглед от високо тънкия син пунктир на концентричните кръгове на трибуните — сякаш паяжина, обсипана с микроскопични слънца (блясъка на плочките); и в центъра й сега ще седне белият мъдър Паяк — Благодетелят с бели одежди, който мъдро е оплел ръцете и краката си в благодатните мрежи на щастието.

Но ето, величественото Му пришествие от небесата свърши, медните тръби на Химна замлъкнаха, всички седнаха — и веднага разбрах: наистина всичко е тънка-тънка паяжина, опъната е, трепти, всеки миг ще се скъса и ще стане нещо невероятно…

Леко се надигнах и се огледах — и срещнах погледа на любещоразтревожени, прехвърлящи се от лице на лице очи. Ето един вдигна ръка и с едва забележимо помръдване на пръстите предаде сигнал на друг. И ето ответния сигнал с пръсти. И пак… Разбрах: те са, Пазителите. Разбрах: разтревожени са от нещо, паяжината е опъната, трепти. И у мен — сякаш съм радиоприемник, настроен на същата дължина на вълните — ответно трептене.

На естрадата един поет четеше предизборна ода, но не чувах нито дума: само отмерено се люлее хекзаметричното махало и с всеки негов мах уреченият час приближава. Трескаво прелиствам в редиците лице след лице — като страници, и все не мога да видя единственото, което търся, а трябва час по-скоро да го открия, защото махалото ей сега ще удари и после — —

Той — той е, разбира се. Долу, покрай естрадата, плъзгайки се над блестящото стъкло, минаха розовите криле-уши, отрази се тъмната, двойно извита примка на буквата — той тичаше някъде към заплетените проходи между трибуните.

S, I — някаква нишка (според мен между тях през цялото време има някаква нишка, още не зная каква точно, но някога ще я разплета). Вкопчих се за него с очи, той — като кълбенце, все по-нататък, а след него нишката. Ето, спря, ето…

Като мълниеносно, високоволтово изпразване: прониза ме, завърза ме на възел. В нашия ред, само на 40 градуса от мен, спря, наведе се. Видях I, а до нея — с отвратителните си негърски устни, ухилен, R–13.

Първата ми мисъл бе да хукна натам и да викна: „Защо си с него днес? Защо не пожела мен?“ Но невидимата благодатна паяжина здраво е омотала ръцете и краката ми; стиснал зъби, сякаш бях от желязо, седях и не отмествах поглед. Както сега: остра, физическа болка в сърцето; помня, че си помислих: „Ако нефизически причини могат да породят физическа болка, ясно е, че — —“

За съжаление не можах да изведа мисълта си: спомням си само — мярна ми се нещо за „душата“, прелетя безсмислената стара поговорка — „душата в петите“. И замрях: хекзаметърът замълча. Сега започва… Какво?

Традиционната предизборна петминутна пауза. Традиционното предизборно мълчание. Но сега то не беше молитвено и благоговейно както обикновено: беше както при древните, когато още ги е нямало нашите акумулаторни кули, когато неопитоменото небе е избухвало понякога в „бури“. Сега бе — както при древните пред буря.

Въздухът — от прозрачен чугун. Иска ти се да дишаш с широко отворена уста. До болка напрегнатият слух записва: някъде отзад, като скърцане на мишка, тревожен шепот. С наведени очи през цялото време виждам онези двамата — I и R — един до друг, рамо до рамо, и връз коленете ми треперят като чужди — омразните ми — космати ръце.

Всички държат плочките с часовниците. Една, две. Три… Пет минути… от естрадата — бавен, чугунен глас:

— Който е „за“ — моля да вдигне ръка.

Ако можех да Го погледна в очите както преди — открито и предано: „Ето ме целия. Целия. Вземи ме!“ Но сега не смеех. С усилие — сякаш ми бяха ръждясали всички стави — вдигнах ръка.

Шум от вдигането на милиони ръце. Нечие сподавено: „Ах!“ И чувствувам, нещо вече започна, срути се стремглаво, но не разбрах какво, и нямах сила — не смеех да погледна…

— Кой е „против“?

Това винаги е бил най-величественият миг на празника: всички продължават да седят неподвижно, радостно склонили глави в благодатно подчинение пред първия Номер от Номерата. Но в този миг, ужасен, отново чух шум: лек като въздишка, той се чу по-силно от медните звуци на Химна преди това. Така човек въздъхва едва чуто за последен път в живота си — а лицата наоколо бледнеят и по всички чела — студени капки пот.

Вдигнах очи — и…

Бе за стотна част от секундата. Видях: хиляди ръце се вдигнаха — „против“ — и паднаха. Видях бледото, зачеркнато от кръст лице на I, вдигнатата й ръка. Притъмня ми пред очите.

Още миг; пауза; тихо; пулс. После — сякаш някакъв безумен диригент даде знак — по всички трибуни изведнъж трясък, викове, вихрено развени от тичането юнифи, объркано мятащите се насам-натам Пазители, нечии токове във въздуха пред самите ми очи, до токовете нечия широко зейнала, разкъсвана от безмълвен вик уста. Това, кой знае защо, ми направи най-силно впечатление: хиляди безмълвно крещящи уста — като на чудовищен екран.

И като на екран — някъде далеч долу, за секунда пред мен — побелелите устни на О; тя стоеше, притиснала се до стената в прохода, кръстосала отпред ръце, за да предпази корема си. И вече я няма — изтрита е, или аз забравих за нея, защото…

Това вече не е на екран, у самия мен е, в свитото сърце, в ускорено туптящите слепоочия. Отляво над главата ми, върху пейката, изведнъж изскочи R–13 — изригва пръски, зачервен, бесен. В ръцете му — I, бледа, юнифата й разкъсана от рамото до гърдите, върху бялото — кръв. Тя здраво се бе вкопчила за врата му и той с огромни скокове — от пейка на пейка — отвратителен и ловък като горила — я отнасяше нагоре.

Като древен пожар — всичко пламна — и едничката мисъл: да скоча, да ги застигна. Не мога сега да си обясня откъде се взе такава сила у мен, но аз като таран разсякох тълпата — върху нечии рамене; по пейките — и ето, вече са близко, вече хванах R за яката:

— Да не си посмял! Да не си посмял, ти казвам! Още сега… (за щастие гласът ми не се чуваше — всеки крещеше, всички бягаха).

— Кой е? Какво има? Какво? — обърна се, устните му трепереха, хвърчаха пръски — сигурно помисли, че го е уловил някой от Пазителите.

— Какво ли? Ами не искам, не разрешавам! Пусни я — веднага!

Но той само сърдито примлясна, завъртя глава и хукна нагоре. И тогава — невероятно ме е срам да го напиша, но ми се струва: все пак съм длъжен, длъжен съм да го напиша, за да можете, непознати мои читатели, докрай да проучите историята на болестта ми — тогава аз със замах го ударих по главата. Разбирате ли — ударих го! Много добре си спомням. И помня още: усещането за някакво освобождаване и лекота в цялото тяло от този удар.

I бързо се изплъзна от ръцете му.

— Вървете — викна тя на R. — нали виждате: той… Вървете, вървете!

R лъсна белите си негърски зъби, хвърли ми в лицето някаква дума, гмурна се надолу, изчезна. А аз вдигнах I на ръце, здраво я притиснах до себе си и я понесох.

Сърцето ми биеше — огромно, и с всеки свой удар изтласкваше буйна, гореща, радостна вълна. И какво, че там нещо се е пръснало на парчета — все едно! Само ей така да я нося, да я нося, да я нося…

ВЕЧЕРТА, 22 часът:

С усилие държа перото: безкрайно съм уморен след всички главозамайващи събития на днешното утро. Нима се срутиха спасителните вековни стени на Всеобщата Държава? Нима сме пак без покрив, в диво, свободно състояние — като далечните ни прадеди? Нима го няма Благодетеля? Против… в Деня на Единодушието — против? Срамувам се заради тях, боли ме, страх ме е. А впрочем кои са тези „те“? И аз самият кой съм: „те“ или „ние“ — нима — зная?

Ето я: седи на нагрятата от слънцето стъклена пейка — на най-горната пейка, където я отнесох. Дясното рамо и по-надолу — началото на чудесната неизчислима крива — са голи; тънка червена струйка кръв. Тя сякаш не забелязва, че е облята в кръв, че гръдта й е открита… нещо повече: тя вижда всичко това — но тъкмо то е, което й е нужно сега, и ако юнифата й беше закопчана — тя би я разкъсала, тя…

— А утре… — Тя диша жадно през стиснатите си, бляскащи остри зъби. — А утре — не се знае. Разбираш ли — и аз не зная, никой не знае — неизвестно е! Разбираш ли, че всичко известно свърши? Ново, невероятно, невиждано.

Там, долу, вилнеят, тичат, крещят. Но това е далече и все по-далече, защото тя ме гледа, бавно ме всмуква в себе си през тесните златни прозорци на зениците. Така — дълго, мълчаливо. И кой знае защо, си спомням, че веднъж през Зелената Стена аз също се взирах в нечии странни жълти зеници, а над Стената се виеха птици (или това беше друг път).

— Слушай: ако утре не се случи нещо особено, ще те заведа там, разбираш ли?

Не, не разбирам. Но мълчаливо кимвам. Аз се разтворих, аз съм — прашинка, аз съм — точка…

В края на краищата това точково състояние си има своя логика (днешна); в точката има най-много неизвестни; достатъчно е да се раздвижи, да помръдне — и може да се превърне в хиляди различни криви, в стотици тела.

Страхувам се да помръдна: в какво ли ще се превърна? И ми се струва, че всички като мен се боят от най-малкото движение. Ето сега, когато пиша това, всички седят свити в стъклените си клетки и чакат нещо. В коридора не се чува обичайното в този час бръмчене на асансьора, не се чуват смях, стъпки. Понякога виждам: минават на пръсти по коридора, оглеждат се, шепнат си по двойки…

Какво ще стане утре? В какво ще се превърна утре?