Ние

23

Конспект:

Цветя

Разтварянето на кристала

Стига само

Казват, че има цветя, които цъфтят веднъж на сто години. Защо да няма и такива, които цъфтят веднъж на хиляда, на десет хиляди години? Може би досега не сме знаели за тях само защото тъкмо днес настъпи това „веднъж-на-хиляда-години“.

И ето, в блажено опиянение вървя надолу по стълбите, към дежурния, и пред очите ми наоколо мигом се разтварят беззвучно хилядолетни пъпки и разцъфват кресла, ботуши, златни плочки, електрически лампи, нечии тъмни, космати очи, шлифованите колонки на перилата, изтърваната на стъпалата кърпичка, масичката на дежурния, над масичката — нежнокафявите, покрити с петънца бузи на Ю. Всичко е необикновено, ново, нежно, розово, влажно.

Ю взема розовия ми талон, а над главата й — през стъклената стена — виси от невидима клонка луната, синя, уханна. Тържествено соча с пръст:

— Луната — разбирате ли?

Ю поглежда първо мен, после — номера на талона — и виждам познатото, очарователно целомъдрено движение: оправя гънката на юнифата между коленете си.

— Имате ненормален, болезнен вид, миличък — защото ненормалното и болестта са едно и също. Погубвате се и никой няма да ви го каже — никой.

Това „никой“, разбира се, намеква за номера на талона: I–330. Мила, чудесна Ю! Разбира се, вие сте права: аз съм неблагоразумен, аз съм болен, имам душа, аз съм — микроб. Но нима цъфтенето не е болест? Нима не боли, когато се разпуква пъпката? И не мислите ли, че сперматозоидът е най-страшният микроб?

Горе съм, в стаята си. В широко разтворената чашка на креслото — I. Аз съм на пода, прегърнал съм краката й, главата ми е на коленете й, мълчим. Тишина, пулс… и тъй: аз съм кристал и се разтварям в нея, в I. Съвсем ясно усещам как се топят, топят ограничаващите ме в пространството шлифовани стени — изчезвам, разтварям се в коленете й, в нея, намалявам — и същевременно ставам все по-обширен, все по-голям, все по-необятен. Защото тя — не е тя, а Вселената. И ето, за секунда аз и това преливащо от радост кресло до леглото — сме едно цяло: и великолепно усмихващата се старица пред вратата на Древния Дом, и дивите дебри отвъд Зелената Стена, и някакви сребърни развалини на черен фон, дремещи като старицата, и вратата, която сега хлопна някъде безкрайно далеч — всичко това е у мен, заедно с мен слуша ударите на пулса и лети през тази блажена секунда…

С нелепи, объркани, давещи се думи се опитвам да й разкажа, че съм кристал, и затова онази врата е у мен, и затова усещам, че креслото е щастливо. Но избъбрям такава безсмислица, че спирам, просто ме е срам: аз — и изведнъж…

— Мила I, прости ми! Нищо не разбирам: такива глупости говоря…

— Защо мислиш, че глупостта е нещо лошо? Ако бяха отглеждали и възпитавали човешката глупост през вековете така, както ума, може би от нея щеше да излезе нещо необикновено ценно.

— Да… (Струва ми се, че е права — как може сега да не бъде права?)

— И за една твоя глупост — за онова, което направи вчера на разходката — те обичам още повече — още повече.

— Но защо ме измъчваше, защо не идваше, защо ми изпращаше талоните си, защо ме караше…

— Ами ако съм искала да те изпитам? Ако съм искала да се уверя, че ще изпълниш всяко мое желание — че си изцяло мой?

— Да, изцяло!

Тя взе лицето ми — целия ме взе — в ръцете си, повдигна главата ми:

— Е, а как е с вашите „задължения на всеки честен номер“? А?

Сладки, остри, бели зъби; усмивка. В отворената чашка на креслото тя прилича на пчела: и жилото, и медът са в нея.

Да, задълженията… Мислено прелиствам последните си бележки: наистина никъде няма дори следа от мисъл, че аз всъщност съм длъжен…

Мълча. Възторжено (и сигурно глупаво) се усмихвам, надничам в зениците й, притичвам от едната зеница в другата и във всяка от тях виждам себе си: аз мъничък, милиметров — съм затворен в тези мънички, светли тъмници. И после пак пчели-устни, сладката болка на цъфтенето…

Във всеки от нас, номерата, има някакъв невидим, тихо тиктакащ метроном и ние, без да гледаме часовника, с точност до 5 минути познаваме времето. Но тогава — метрономът у мен спря, не знаех колко време е минало, изплашен, измъкнах изпод възглавницата плочката с часовника…

Слава на Благодетеля: още двайсет минути! Но минутите — смешно кратки, окъсели, тичат, а толкова неща имам да й разкажа — за всичко, за всичко свое: за писмото на О, за ужасната вечер, когато й подарих дете; и, кой знае защо, за детските си години — за математика Пляпа, за √–1 и как за първи път отидох на празника на Единодушието и горчиво плаках, защото на юнифата ми — в такъв ден — имаше петно от мастило.

I вдигна глава, подпря се на лакътя си. В крайчетата на устните — две дълги, резки линии — и тъмният ъгъл на вдигнатите вежди: кръст.

— Може би в този ден… — Спря, веждите й потъмняха още повече. Хвана ръката ми и здраво я стисна. — Кажи, няма ли да ме забравиш, винаги ли ще ме помниш?

— Защо говориш така? За какво говориш? I, скъпа?

I мълчеше, очите й — вече покрай мен, през мен — далечни. Изведнъж чух как вятърът шиба стъклото с огромните си криле (разбира се, така е било през цялото време, но едва сега го чух) и, кой знае защо, си спомних пронизващото гракане на птиците над Зелената Стена.

I тръсна глава, отърси се от нещо. Още веднъж, за секунда, се докосна до мен цялата — така, за секунда, пружиниращо докосва земята авиолетът, преди да кацне.

— Е, подай ми чорапите! По-бързо!

Чорапите й са захвърлени на бюрото ми, на отворената (193-та) страница от това, което съм записал. В бързината съборих ръкописа, страниците се пръснаха и не мога да ги подредя, а най-важното — дори и да ги подредя, все едно няма да има истински ред, все едно, ще останат някакви прагове, дупки, хиксове.

— Не мога така — казах. — Ето те теб — тук, до мен, и въпреки това сякаш си зад древна непрозрачна стена: чувам през стената шум, гласове — и не мога да разбера думите, не зная какво става там. Не мога така. През цялото време има нещо недоизречено, не си ми казала къде попаднах тогава в Древния Дом, какви бяха онези коридори, защо бе оня лекар — или може би нямаше нищо такова?

I сложи ръце на раменете ми, бавно, дълбоко потъна в очите ми.

— Искаш ли да научиш всичко?

— Да, искам. Трябва.

— И няма ли да се уплашиш да тръгнеш след мен навсякъде, докрай — накъдето те поведа?

— Да, навсякъде!

— Добре. Обещавам ти: като свърши празникът, стига само… Ах, да: а какво става с вашия ИНТЕГРАЛ — все забравям да те попитам, — готов ли е?

— Не: какво значи „стига само“? Пак ли? Какво „стига само“?

Тя (вече на вратата):

— Ще видиш…

Сам съм. Всичко, което остана от нея, е някакъв едва уловим аромат — като сладкия, сух жълт прашец на онези цветя отвъд Стената. И още: здраво закачените за мен въдички-въпроси — като онези, които древните са използували за риболов. (Предисторическия Музей).

… Защо изведнъж заговори за ИНТЕГРАЛА?